Джон Гришам
Брокерът (27)

27

Таксито рязко спря на Виа Грамши, близо до автогарата и жп гарата. Марко подаде достатъчно пари на шофьора, измъкна се от задната седалка на таксито между две паркирани коли и бързо потъна в мрака. Бягството му от Болоня наистина беше много кратко, но все още не беше свършило съвсем. Той започна да се движи на зигзаг, по навик, като се връщаше по стъпките си и проверяваше дали някой не го следи.

Когато стигна до Виа Минцони, бързо прекоси улицата под колонадите и спря пред нейния жилищен блок. Не можеше да си позволи лукса да се съмнява, да се колебае или да предполага. Позвъни два пъти, като отчаяно се надяваше, че ще отговори Франческа, а не синьора Алтонели.

— Кой е? — попита добре познатият прекрасен глас.

— Франческа, аз съм, Марко. Имам нужда от помощ.

Настъпи много кратка пауза, после тя отвърна:

— Да, разбира се.

Франческа го посрещна на вратата на апартамента си на втория етаж и го покани да влезе. За негово голямо изумление синьора Алтонели също беше още там, застанала на вратата на кухнята с някаква кърпа в ръка, и много внимателно го наблюдаваше.

— Добре ли си? — попита го Франческа на италиански.

— Нека да говорим на английски, моля те — отвърна Марко и се усмихна на майка й.

— Добре, разбира се.

— Нямам къде да спя тази вечер. Не ми дават стая, защото нямам паспорт. Дори в един малък хотел не можах да ги подкупя.

— Такива са законите в Европа, нали разбираш.

— Да, вече разбирам.

Тя махна към канапето, обърна се към майка си и я помоли да направи кафе. Двамата седнаха. Марко забеляза, че Франческа е боса и се движи без помощта на бастуна, макар че все още имаше нужда от него. Беше облечена с тесни джинси и възголям пуловер и изглеждаше сладка като колежанка.

— Защо не ми обясниш какво точно става? — попита тя.

— Историята е дълга, а освен това не бива да ти разказвам повечето от нея. Нека да речем, че точно в този момент никак не съм в безопасност и трябва да се махна от Болоня възможно най-бързо.

— Къде отиваш?

— Не съм сигурен. Някъде извън Италия, може би дори извън Европа, където пак ще се скрия.

— Колко време ще се криеш?

— Много. Не съм сигурен.

Тя го изгледа студено, без да мига. Марко отвърна на погледа й, защото очите й бяха красиви дори когато бяха студени.

— Кой си ти? — попита тя.

— Със сигурност не съм Марко Лацери.

— От какво бягаш?

— От миналото си, но то бързо ме настига. Не съм престъпник, Франческа. Едно време бях адвокат. Забърках се в едни каши. Бях в затвора. Но ме помилваха напълно. Не съм от лошите.

— Защо те преследват?

— Преди шест години посредничих при една сделка. Някои много неприятни хора не са доволни от начина, по който приключи тя. Обвиняват мен за това. И искат да ме намерят.

— За да те убият?

— Да. Точно това искат да направят.

— Всичко е много объркващо. Защо си дошъл тук? Защо ти помага Луиджи? Защо плаща на мен и Ермано? Нищо не разбирам.

— Аз също не мога да отговоря на тези въпроси. Преди два месеца все още бях в затвора и смятах, че ще остана там още четиринайсет години. После изведнъж ме освободиха. Дадоха ми нова самоличност, докараха ме тук и първо ме скриха в Тревизо, а после в Болоня. Според мен искат да ме убият тук.

— Тук? В Болоня?!

Марко кимна и извърна поглед към кухнята, откъдето се появи синьора Антонели с поднос кафе и торта с круши, която още не беше разрязана. Докато внимателно слагаше парчето за Марко в малка чинийка, той осъзна, че не е ял нищо от обяд.

Обядът с Луиджи. Обядът с нагласения пожар и откраднатия му смарттелефон. Той пак се сети за Нийл и се притесни дали е в безопасност.

— Много е вкусна — обърна се той към майката на италиански.

Франческа не ядеше. Седеше и наблюдаваше всяко негово движение, всяка хапка от тортата, всяка глътка кафе. Когато майка й се върна в кухнята, тя попита:

— За кого работи Луиджи?

— Не съм сигурен. Най-вероятно за ЦРУ. Нали знаеш за ЦРУ?

— Да. И аз чета шпионски романи. Значи от ЦРУ са те скрили тук?

— Мисля, че именно ЦРУ ме изкараха от затвора и от страната и ме докараха тук, в Болоня, където ме скриха в техен служебен апартамент и сега се чудят какво да правят с мен.

— Ще те убият ли?

— Може би.

— Луиджи ли?

— Възможно е.

Тя остави чашата си на масата и започна да си играе с косата си.

— Искаш ли малко вода? — попита и се изправи.

— Не, благодаря.

— Трябва да се раздвижа малко — обясни тя и внимателно стъпи на левия си крак.

После бавно отиде до кухнята, където за момент беше тихо, а после избухна спор. Майката и дъщерята очевидно имаха сериозни разногласия, но бяха принудени да спорят шепнешком.

Спорът продължи няколко минути, затихна и отново избухна, защото и двете страни не отстъпваха. Най-сетне Франческа се върна с една малка бутилка „Сан Пелегрино“ и седна на канапето.

— Какво става? — попита Марко.

— Казах й, че искаш да останеш да спиш тук тази вечер. Тя ме разбра погрешно.

— Мога да спя и в килера, ако трябва. Все едно ми е.

— Тя е много старомодна.

— Ще остане ли през нощта?

— След като ти дойде, да.

— Дай ми само една възглавница. Ще спя на масата в кухнята.

Когато се върна да вземе подноса с кафето, синьора Алтонели сякаш беше друг човек. Така изгледа Марко, като че ли вече е изнасилил дъщеря й. После изгледа и Франческа, все едно искаше да й удари шамар. Повъртя се в кухнята още няколко минути, после най-сетне се прибра някъде по-навътре в апартамента.

— Спи ли ти се? — попита Франческа.

— Не. А на теб?

— Не. Нека да си поговорим.

— Добре.

— Разкажи ми всичко от самото начало.

 

 

Марко поспа няколко часа на канапето и се събуди от потупване по рамото.

— Имам идея — прошепна Франческа. — Ела с мен.

Двамата отидоха в кухнята, където един часовник показваше 4:15 сутринта. На рафта до умивалника имаше самобръсначка, пяна за бръснене, чифт очила и флакон с някакъв препарат за коса — Марко не знаеше какво означава думата на етикета. Франческа му подаде един малък тъмночервен несесер и каза:

— Ето ти паспорт. Той е на Джовани.

Марко едва не го изпусна.

— Не, не мога…

— Естествено, че можеш. На него няма да му трябва. Настоявам.

Марко бавно отвори паспорта и погледна изисканото лице на човека, когото никога не беше виждал на живо. Валидността на паспорта изтичаше само след седем месеца, така че снимката беше почти на пет години. Той намери датата на раждане и видя, че Джовани вече е на шейсет и осем години, с двайсет години по-възрастен от жена си.

Докато пътуваше в таксито от Бацано, Марко не можеше да мисли за нищо друго, освен откъде да си намери паспорт. Минавало му бе през ума да открадне документите на някой заблуден турист. Или да си купи фалшив паспорт от черния пазар, но нямаше представа къде да отиде. Беше се сетил и за паспорта на Джовани, който съвсем скоро, за съжаление, нямаше да му трябва. Щеше да бъде анулиран.

Но беше отхвърлил тази мисъл, защото не искаше да излага Франческа на опасност. Ами ако го хванат? Ами ако служителят от имиграционните власти на някое летище излезе по-подозрителен и повика началника си? И най-страшният вариант, разбира се — ако го хванат именно тези хора, които го преследваха? Паспортът щеше да ги отведе при нея, а Марко в никакъв случай не искаше да го допусне.

— Сигурна ли си? — попита той.

Сега, когато паспортът вече беше в ръцете му, не му се разделяше с него.

— Моля те, Марко, искам да ти помогна. Джовани би настоял да го вземеш.

— Не знам какво да кажа.

— Имаме още работа. След два часа има автобус за Парма. Така ще можеш да се измъкнеш от града.

— Искам да стигна до Милано — каза той.

— Добра идея.

Тя взе паспорта и го отвори. Двамата разгледаха снимката на съпруга й.

— Да започнем с това нещо около устата ти — предложи тя.

След десет минути мустаците и брадичката му бяха изчезнали, а лицето му беше гладко избръснато. Франческа му държеше огледалото, докато той се въртеше около умивалника. На шейсет и три години Джовани беше имал по-малко бели коси от Марко, който беше на петдесет и две, но Джовани все пак не беше лежал шест години в затвора.

Марко предположи, че боята за коса е на Франческа, но се въздържа да я попита, разбира се. На опаковката пишеше, че ще бъде готов след един час. Той седна на един стол срещу масата с хавлиена кърпа на раменете, докато тя леко нанасяше боята в косата му. Не си казваха почти нищо. Майка й спеше. Съпругът й не помръдваше и не издаваше и звук, упоен с лекарства.

Не чак толкова отдавна Джовани все още беше носил кръгли очила със светлокафяви рогови рамки, каквито обичат да носят университетските преподаватели, и когато Марко ги сложи и се погледна в огледалото, беше стреснат от промяната. Косата му беше много по-тъмна, а очите му — съвсем различни. Едва успя да се познае.

— Не е зле — каза Франческа, като сама оцени постижението си. — Засега ще свърши работа.

После му донесе спортно сако от тъмносиньо кадифе, с износени кожени подложки на лактите.

— Джовани е с пет-шест сантиметра по-нисък от теб — каза тя.

Ръкавите наистина му бяха малко къси, а сакото щеше да му е тясно на гръдния кош, ако Марко не беше толкова отслабнал в последно време, че можеше да се побере във всичко.

— Как е истинското ти име? — попита Франческа, докато подръпваше ръкавите му и оправяше яката.

— Джоуел.

— Според мен трябва да пътуваш с куфар. Така няма да биеш на очи.

Излишно бе да спори. Щедростта й беше невероятна, но той наистина имаше страшна нужда от нея. Франческа излезе и се върна с красив стар куфар от светлокафява кожа със сребърна катарама.

— Не знам какво да кажа — измърмори Марко.

— Това е любимият куфар на Джовани. Подарих му го преди двайсет години. Италианска кожа.

— Естествено.

— Ако се случи така, че те хванат с паспорта, какво ще кажеш? — попита тя.

— Откраднал съм го. Ти си ми учителка. Идвал съм у вас да ми преподаваш. Успял съм да се добера до шкафчето, където държите документите, и съм откраднал паспорта на мъжа ти.

— Бива те да лъжеш.

— По едно време бях един от най-добрите лъжци в света. Ако случайно ме хванат, няма да те издам, Франческа. Обещавам. Такива лъжи ще им наговоря, че ще се побъркат.

— Няма да те хванат. Но все пак използвай паспорта колкото се може по-рядко.

— Не се тревожи. Ще го унищожа възможно най-скоро.

— Трябват ли ти пари?

— Не.

— Сигурен ли си? Тук имам хиляда евро.

— Не, Франческа, но все пак ти благодаря много.

— По-добре да побързаш.

Марко я последва до външната врата, където спряха и се погледнаха.

— Влизаш ли в интернет? — попита той.

— За малко всеки ден.

— Провери Джоуел Бакман. Можеш да започнеш от страницата на „Уошингтън Поуст“. Там има много неща, но ти не вярвай на всичко, което ще прочетеш. Не съм чак такова чудовище, за каквото ме представят.

— Ти изобщо не си чудовище, Джоуел.

— Не знам как да ти благодаря.

Тя хваната дясната му ръка и я стисна с двете си ръце.

— Ще се върнеш ли в Болоня?

Беше по-скоро покана, отколкото въпрос.

— Не знам. Наистина нямам представа какво ще стане оттук нататък. Но най-вероятно да. Може ли да ти се обадя, ако се върна?

— Направи го, моля те. И внимавай.

Той постоя в сенките на Виа Минцони още няколко минути, защото не му се искаше да я оставя и да започва дългото си пътуване.

После откъм тъмните колонади надолу по улицата се чу прокашляне и Джовани Феро побягна.