Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Корекция и форматиране
taliezin (2014)

Издание:

Джон Гришам. Брокерът

Редактор: Здравка Славянова

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-089-2

Издателство: Обсидиан

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Брокерът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Брокерът
The Broker
АвторДжон Гришам
Първо издание2005 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман
ISBNISBN 0-385-51045-4

„Брокерът“ (на английски: The Broker), е роман на американският писател Джон Гришам публикуван в САЩ на 11 януари 2005 година.

Сюжет

Романът проследява историята на Джоел Бакман, бивш изтъкнат брокер, излежаващ 6-годишна присъда във федерален затвор. Неочаквано той получава амнистия от Президента Артур Морган, само няколко часа преди да завърши мандата му. Оказва се, че е освободен под натиска на директора на ЦРУ, защото се е добрал до ценна стратегическа информация за сателитна система за отбрана. Бакман е транспортиран в Италия с нова самоличност. Оказва се, че Саудитци, руснаци, китайци и израелци силно желаят да стигнат до него. Въпросът е кой ще го открие пръв и защо.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

8

Това със сиестата не се получи. Не му помогнаха нито виното на обяд, нито дори двете бири, които изпи следобед. Просто имаше твърде много неща, за които да мисли.

Освен това се чувстваше прекалено отпочинал, сякаш беше насъбрал повече сън, отколкото му трябваше. Шест години престой в единична килия са способни да вкарат човешкото тяло в толкова пасивно състояние, че сънят се превръща в основната му дейност. След първите няколко месеца в „Ръдли“ Джоуел вече спеше по осем часа всяка нощ плюс една дълга дрямка следобед, което беше напълно разбираемо — все пак през предишните двайсет години почти не беше спал, защото по цял ден удържаше републиката на ръба на хаоса, а нощем гонеше мацките. След една година в затвора вече можеше да разчита на девет, понякога дори десет часа нощен сън. Така или иначе, нямаше какво друго да прави, освен да чете и да гледа телевизия. Веднъж от скука проведе една от многобройните си тайни анкети, като пусна един лист да обикаля от килия на килия, докато самите надзиратели също подремваха. Получи отговори от трийсет и седем затворници в неговото крило, които признаваха, че спят поне по единайсет часа на денонощие. Мо, информаторът от мафията, твърдеше, че спи по шестнайсет, и наистина често се чуваше как хърка на обяд. Милър Лудата крава беше дал най-нисък резултат — три часа на нощ, — но все пак горкият човек се беше побъркал още преди години, така че Джоуел беше принуден да се абстрахира от отговора му.

Имаше и периоди на безсъние — дълги нощи, през които се взираше в тъмното и размишляваше за грешките, децата и внуците си, за униженията от миналото и страха си от бъдещето. А имаше и седмици, през които в килията му носеха сънотворни, по една таблетка всяка вечер, но те така и не му подействаха. Джоуел подозираше, че не са истински лекарства, а неутрални заместители, които разчитат на психологическия ефект.

За шест години, така или иначе, се беше наспал. Сега тялото му беше отпочинало, а умът му работеше на високи обороти.

Той бавно се изправи от леглото, в което прекара един час, без да мине, и отиде до масичката, където беше оставил мобилния телефон от Луиджи. Занесе го до прозореца, набра номера, който беше написан на гърба, и след четири иззвънявания чу познат глас.

— Ciao, Marco. Como stai?

— Само проверявам дали това нещо работи — отвърна Джоуел.

— Защо ще ти давам развален телефон? — почуди се Луиджи.

— Няма защо — съгласи се той.

— Успя ли да подремнеш?

— Ъъъ, да, благодаря. Ще се видим на вечеря.

— Ciao.

Къде ли беше Луиджи? Дали не се спотайваше някъде наблизо с телефон в джоба и не чакаше Джоуел да му се обади? Дали не наблюдаваше хотела? Ако Стенет и шофьорът също все още бяха в Тревизо, заедно с Луиджи и Ермано се събираха цели четирима „приятели“, които бяха зачислени да следят какво прави Джоуел Бакман.

Той стисна телефона по-здраво и се почуди кой ли още е разбрал за това обаждане. Дали не го подслушваше още някой? Джоуел погледна към улицата. Дали там нямаше още някой, освен Луиджи?

Реши да не мисли за това и седна на масата. Пиеше му се кафе, може би двойно еспресо, за да се събуди както трябва (Боже опази да си поръча капучино толкова късно), но не се чувстваше готов да вдигне телефона в стаята и да се обади на румсървис. Можеше да се оправи със „Здравейте“ и „кафе“, но щеше да има и цял куп други думи, които все още не знаеше.

Но как изобщо може да преживее човек без силно кафе? Едно време любимата му секретарка му носеше първата чаша разтърсващо силно турско кафе точно в шест и половина всяка сутрин, шест дни в седмицата. Тогава едва не се ожени за нея. Към десет часа сутринта брокерът вече беше толкова превъзбуден от кофеина, че крещеше на подчинените си, замеряше ги с канцеларски принадлежности и жонглираше с три телефонни разговора едновременно, докато няколко сенатори го изчакваха на останалите линии.

Споменът не го накара да се почувства по-добре. Спомените почти никога не го караха да се чувства по-добре. Имаше много спомени и през шестте години в единичната килия беше водил яростна война в собственото си съзнание, за да се освободи от хватката на миналото.

Върна се към мисълта за кафето, което не смееше да си поръча, защото се страхуваше от чуждия език. Джоуел Бакман никога не се беше страхувал от нищо, по дяволите, и след като беше в състояние да следи едновременното движение на триста различни законопроекта, които пълзяха из лабиринтите на Конгреса, и можеше да проведе стотина телефонни разговора на ден почти без да поглежда в служебния си телефонен указател, значи със сигурност трябваше да може да научи достатъчно италиански, за да си поръча едно кафе.

Той старателно подреди учебните си помагала на масата и погледна съдържанието. После провери дали в касетофончето има батерии и си поигра с касетите, докато ги нагласи. На първа страница от първия урок имаше една доста схематична цветна илюстрация на семейна дневна, в която мама, татко и децата гледаха телевизия. Предметите в стаята бяха означени с етикетчета с надписи на английски и италиански — „врата“ и porta, „канапе“ и sofa, „прозорец“ и finestra, „картина“ и quadro и така нататък. Момчето беше ragazzo, майката беше madre, а старецът, който се подпираше на един бастун в ъгъла, беше дядото, il nonno.

Няколко страници по-нататък учебникът продължаваше с кухнята, спалнята и банята. След един час, все още без да е пил кафе, Джоуел вече обикаляше собствената си стая и посочваше различни предмети, а после прошепваше съответните думи: леглото беше letto, лампата — lampada, часовникът — orologio, сапунът — sapone. Бяха добавили и няколко глагола, за всеки случай — „говоря“ беше parlare, „ям“ беше mangiare, „пия“ беше bere, а „мисля“ — pensare. Той застана пред малкото огледало (specchio) в банята (bagno) и се опита да се убеди, че наистина е Марко. Марко Лацери.

— Sono Marco — каза на отражението си в огледалото. — Sono Marco.

„Аз съм Марко. Аз съм Марко.“ Отначало му се струваше глупаво, но не биваше да позволява това да го спре. Беше заложено твърде много, така че просто не биваше да държи чак толкова на едно старо име, заради което можеха да го убият. Ако името Марко можеше да му спаси живота, значи щеше да бъде Марко, и толкова.

Марко. Марко. Марко.

Започна да търси думи, които не бяха включени в илюстрациите. В новия си речник намери carta igienica, „тоалетна хартия“, guanciale, „възглавница“, soffitto, „таван“. За всичко имаше нова дума, всеки предмет в стаята му, която беше неговият малък свят в момента, пред очите му се превръщаше в нещо ново. Погледът му подскачаше насам-натам и той отново и отново мърмореше италианските думи.

Ами той самият? Имаше мозък, cervello. Докосна дланта си — mano; ръката — braccio; крака — gamba. Можеше да диша — respirare; да вижда — vedere; да пипа — toccare; да чува — sentire; да спи — dormire; да сънува — sognare. Но вече се отклоняваше и се улови навреме. На следващата сутрин Ермано щеше да започне с първия урок, първата вълна от думи, които наблягаха на основите: поздрави, отговори, числата от едно до сто, дните на седмицата, месеците, дори азбуката. Глаголите „да бъдеш“ (essere) и „да имаш“ (avere) бяха спрегнати в сегашно, минало просто и бъдеще време.

Докато стане време за вечеря, Марко вече беше запомнил целия първи урок и беше прослушал касетата към него поне десетина пъти. Излезе навън, където беше доста хладно, и весело се отправи към „Траториа дел Монте“, където щеше да го чака Луиджи, запазил най-добрата маса и готов да му посочи най-привлекателните ястия в менюто. Докато вървеше по улицата, все още замаян от няколко часа учене на думи, той забеляза един мотопед, един мотоциклет, едно куче и две близначки, но с неприятен шок осъзна, че не знае думата за нито едно от тези неща на новия си език.

Всичко беше останало в хотелската стая.

Въпреки това продължи напред, воден от мисълта за храната, непоколебим и все така уверен, че той, Марко, все пак ще успее да се превърне в съвсем приличен италианец. Когато забеляза Луиджи на една маса в ъгъла, го поздрави със замах:

— Buona sera, signore, come sta?

— Sto bene, grazie, e tu? — отвърна Луиджи с одобрителна усмивка.

„Добре, благодаря, а ти?“

— Molto bene, grazie — каза Марко.

„Много добре, благодаря.“

— Учил си значи? — попита Луиджи на английски.

— Да, нямаше какво друго да правя.

Още преди да успее да разгъне салфетката, до масата спря сервитьор, който носеше бутилка от червеното вино на ресторанта, обвита със сламена мрежичка. Той бързо им наля две чаши и изчезна.

— Ермано е много добър учител — отбеляза Луиджи.

— Използвани сте го и преди, така ли? — попита небрежно Марко.

— Да.

— И колко често се случва да ви докарат някого, когото трябва да направите италианец?

Луиджи се усмихна и отвърна:

— По-често, отколкото си мислиш.

— Не ми се вярва.

— Вярвай каквото искаш, Марко. Така или иначе, всичко зависи от гледната точка.

— Говориш като шпионин.

Той сви рамене, без да отговори.

— За кого точно работиш, Луиджи?

— Ти как смяташ?

— За някакво съкращение — ЦРУ, ФБР АНС. Или за някой тайнствен отдел на военното разузнаване.

— Приятно ли ти е да се срещаме в тези чудесни малки ресторантчета? — попита Луиджи.

— Имам ли избор?

— Да. Ако не престанеш да задаваш такива въпроси, ще спрем. А когато спрем да се срещаме, животът ти, който и без това виси на косъм, ще стане още по-рискован.

— Мислех, че работата ти е да ме опазиш жив.

— Точно така. И затова престани да ми задаваш тези въпроси. Уверявам те, че нито един от тях няма да получи отговор.

Сервитьорът се появи точно в този момент от разговора, сякаш и той работеше за шефовете на Луиджи, и им подаде две големи менюта, като по този начин ефективно промени насоката на разговора — каквато и да беше тя. Марко погледна списъка с ястията, намръщи се и за пореден път осъзна колко много още има да учи. В дъното на списъка все пак разпозна три думи — caffè, vino и birra.

— Какво да си поръчам? — попита.

— Главният готвач е от Сиена, така че обича да приготвя тосканска кухня. За предястие е идеално да си поръчаш ризото с диви гъби. Тук съм ял и пържола по флорентински, която е забележителна.

Марко затвори менюто и дълбоко вдъхна от приятния аромат, който се носеше откъм кухнята.

— Ще опитам и от двете — заяви.

Луиджи също затвори менюто и махна на сервитьора. След като поръча, двамата мълчаливо отпиваха от виното си в продължение на няколко минути. Накрая Луиджи започна да разказва:

— Една сутрин преди няколко години се събудих в малка хотелска стая в Истанбул. Бях сам и имах около петстотин долара в джоба. И фалшив паспорт. Не знаех нито една дума на турски. Отговорникът ми беше някъде в града, но ако се свържех с него, след това трябваше да си търся друга работа. Точно след десет месеца трябваше да се върна в същия хотел и да се срещна с един приятел, който да ме изкара от страната.

— Звучи ми като изпит в последната година от обучението в ЦРУ.

— Да, само съкращението не е точно това — отвърна Луиджи, помълча малко, отпи от виното и продължи. — Тъй като обичам да ям, трябваше да се науча да оцелявам. Попивах езика, културата, всичко наоколо. Успях да се впиша съвсем прилично в околната среда и след десет месеца, когато се срещнах с моя приятел, вече имах повече от хиляда долара.

— Италиански, английски, френски, испански, турски… Има ли още?

— Руски. Веднъж същите хора ме пуснаха и в Сталинград за цяла година.

Марко едва не се изпусна да попита кои са „същите хора“, но се овладя навреме. Знаеше, че няма да получи отговор. Освен това вече се досещаше кои са.

— Значи и аз съм пуснат тук по същия начин? — попита той.

Сервитьорът тупна на масата между тях поднос с различни видове хляб и малка купичка със зехтин. Луиджи започна да си топи залъци и да ги дъвче и въпросът на Марко остана без отговор — забравен или пропуснат нарочно. Пристигна и още храна — малък поднос с шунка, салам и маслини — и разговорът съвсем замря. Луиджи беше разузнавач или контраразузнавач, или оперативен работник, или някакъв друг агент, а може би просто отговорник, свръзка или нещатен сътрудник, но все пак на първо място си оставаше италианец. И цялото обучение на света не можеше да го накара да не отговори подобаващо на предизвикателството на една маса, покрита с пълни чинии.

Докато се хранеха, той смени темата. Започна с обяснение на преимуществата на класическата италианска вечеря. На първо място беше antipasti, ордьовърът — обикновено поднос с различни видове месо, какъвто бяха донесли и на тях. Следваше първото ястие, primi, което обикновено е щедра порция паста, ориз, супа или качамак и задачата му е да подготви стомаха както трябва за основното ястие, secondi — голяма порция от риба, свинско, пилешко или агнешко. Дойде и злокобното предупреждение към Марко да внимава с десертите, макар че Луиджи се озърна да не го чуе сервитьорът. Той тъжно поклати глава и обясни, че вече много ресторанти, дори от добрите, си позволяват да купуват готови десерти от сладкарски цехове и те са толкова натъпкани със захар и евтин ликьор, че от тях зъбите ти направо изгниват.

Марко успя да си придаде достатъчно шокиран вид, щом чу за този скандал от национална величина.

— Научи и думата „gelato“ — продължи Луиджи и очите му отново омекнаха.

— Сладолед — каза Марко.

— Bravo. Най-добрият в света. Надолу по същата улица има gelateria. След вечеря ще отидем там.

 

 

В хотела имаше румсървис до полунощ. В 11:55 вечерта Марко бавно вдигна слушалката и натисна четворката два пъти. Тежко преглътна и затаи дъх. Упражняваше се от трийсет минути.

След като телефонът лениво иззвъня няколко пъти (междувременно той едва не беше затворил на два пъти), вдигна някакъв сънлив глас, който каза:

— Buona sera.

Марко затвори очи и скочи в дълбокото:

— Buona sera. Vorrei un caffè, per favore. Un espresso doppio.

— Si, latte e zucchero.

„Мляко и захар?“

— No, senza latte e zucchero.

— Si, cinque minuti.

— Grazie.

Марко бързо затвори, за да не му се наложи да каже още нещо, макар че като се има предвид колко ентусиазиран беше събеседникът му, надали щеше да се стигне дотам. После скочи на крака, размаха юмрук във въздуха и сам се потупа по рамото, защото току-що беше завършил първия си разговор на италиански. Без нито една засечка. И двете страни бяха разбрали всичко, което казваше другата.

В един през нощта той продължаваше да отпива от двойното си еспресо, като се наслаждаваше на вкуса му, макар че отдавна беше изстинало. Беше по средата на трети урок и тъй като дори не му хрумваше да заспива, вече обмисляше да мине целия учебник още преди първия си урок с Ермано.

 

 

Почука на вратата на апартамента с десет минути по-рано. Направи го, за да спечели контрол върху ситуацията. Опитваше се да се съпротивлява, но неволно се връщаше към старите си навици. Предпочиташе той да бъде човекът, който ще определи кога да започне урокът. Нямаше значение дали това ще стане с десет минути по-рано или с двайсет минути по-късно. Докато чакаше в мътно осветения коридор, си спомни за една среща на високо равнище, която беше провел много отдавна в огромната си конферентна зала. Бяха пристигнали цяла тълпа директори на корпорации и високопоставени служители от няколко различни правителствени институции, събрани от него, брокера. И макар че конферентната зала беше на петдесет крачки по коридора от собствения му кабинет, той влезе в нея с двайсет минути закъснение, като се извиняваше и обясняваше, че министър-председателят на някаква малка страна го е задържал на телефона.

Колко дребнаво, а? Какви игрички само си играеше едно време.

Ермано обаче не показа с нищо, че се е впечатлил от този ход. Накара го да чака пред вратата поне пет минути, преди най-сетне да му отвори със свенлива усмивка и приятелски поздрав:

— Buon giorno, Signor Lazzeri.

— Buon giorno, Ermanno. Come stai?

— Molto bene, grazie, e tu?

— Molto bene, grazie.

Ермано отвори вратата по-широко и махна с ръка.

— Prego.

„Заповядай.“

Марко влезе и отново остана поразен от спартанското обзавеждане и общото усещане за временно местожителство. Остави учебниците си на масичката в центъра на стаята, но реши да не си съблича палтото. Навън беше около нулата, но и в миниатюрния апартамент не изглеждаше много по-топло.

— Un caffè? — попита Ермано.

— Si, grazie.

Беше спал около два часа, от четири до шест, после си беше взел душ, беше се облякъл и смело беше излязъл по улиците на Тревизо, където намери едно отворено кафене, в което се събираха стари господа, пиеха еспресо и говореха един през друг. Пиеше му се още кафе, но по-голяма нужда имаше от малко храна. Кроасан, кифла или нещо подобно, на което все още не знаеше името. Реши, че и гладен ще изкара до обяд, когато отново имаше среща с Луиджи за нова експедиция в тайните на италианската кухня.

— Ти си студент, нали? — попита, когато Ермано се върна в кухнята с две малки чашки.

— Non inglese, Marco, non inglese.

И наистина, с английския беше дотук. Рязък и груб край, едно последно студено „сбогом“ на родния му език. Ермано седна в единия край на масата, Марко се настани срещу него и точно в осем и половина те заедно отвориха учебниците си на първа страница от първия урок. Марко прочете първия диалог на италиански и Ермано вежливо го поправи на няколко места, но беше твърде впечатлен от домашната подготовка на ученика си. Беше запомнил думите от речника до една, но имаше още работа по произношението му. След един час Ермано започна да му показва различни предмети в стаята — килим, книга, списание, стол, одеяло, завеси, радио, под, стена, раница — и Марко без усилие му отговаряше с италианските думи. Акцентът му осезаемо се подобряваше, докато изстрелваше цял списък от вежливи изрази — „добър ден“, „как сте“, „добре, благодаря“, „моля“, „ще се видим по-късно“, „довиждане“, „лека нощ“ и още трийсетина фрази. Беше научил дните от седмицата и имената на месеците. Свършиха с първия урок само след два часа и Ермано го попита дали не иска да прекъснат за малко. Не. Минаха направо на втори урок, където имаше още една страница с нови думи, вече запаметени от Марко, и още един диалог, с който също се справи впечатляващо.

— Доста си учил — промърмори Ермано на английски.

— Non inglese, Ermanno, non inglese — поправи го Марко.

Ръкавицата беше хвърлена — играта беше кой ще демонстрира по-голямо желание за работа. Към обяд учителят вече беше изтощен и искаше да прекъснат, така че и двамата посрещнаха с облекчение чукането на вратата и гласа на Луиджи, който проехтя в коридора отвън. Той влезе и ги завари надвесени един към друг на масичката, покрита с разтворени учебници, сякаш през последните няколко часа бяха играли канадска борба.

— Come va? — попита Луиджи.

„Как върви?“

Ермано му хвърли поглед, в който се четеше изтощение, и отвърна:

— Molto intenso.

„Много интензивно.“

— Vorrei pranzare — обяви Марко и бавно се изправи.

„Бих обядвал нещо.“

Марко се надяваше на приятен дълъг обяд, по време на който да се говори на английски, така че разговорът да върви по-лесно и той малко да си отдъхне от умственото напрежение постоянно да превежда всяка дума, която чува. Но след като Ермано въодушевено разказа как са преминали сутрешните им занимания, Луиджи се вдъхнови да продължи потапянето му в езика и по време на обяда, поне в началото. В менюто нямаше нито една английска дума и след като Луиджи му обясни какво представлява всяко ястие на почти неразбираем италиански, Марко вдигна ръце и заяви:

— Край. През следващия час няма да кажа или да чуя нито една дума на италиански.

— А какво ще ядеш?

— Твоята порция — тросна се той, отпи голяма глътка червено вино и се опита насила да се успокои.

— Добре де. Предполагам, че няма да навреди, ако поговорим на английски за един час.

— Grazie — отвърна Марко, без да се усети.