Джон Гришам
Брокерът (25)

25

Пролетта най-сетне идваше в Болоня. Бяха паднали и последните снежинки. Предишния ден температурата беше достигнала 10 градуса по Целзий и когато Марко излезе призори, дори си помисли да смени зимното яке с някое от саката. Той направи няколко крачки под тъмната колонада, за да може тялото му да усети температурата, и реши, че все пак е достатъчно хладно, за да си остане с якето. Щеше да се върне след няколко часа и да се преоблече, ако имаше нужда. Марко пъхна ръцете си дълбоко в джобовете и пое на сутрешната си разходка.

Не можеше да спре да мисли за статията в „Таймс“. Видът на името му на първа страница предизвика болезнени спомени и този факт сам по себе си беше тревожен. Но обвинението в подкупване на президента беше юридическа покана за дуел и в предишния си живот той щеше да започне днешния работен ден, като собственоръчно разпрати съдебни искове до всички замесени. Когато приключеше с делата срещу вестника, „Таймс“ вече щеше да бъде негова собственост.

Но това, заради което не можа да заспи, бяха въпросите. Какво щеше да се промени в сегашния му живот заради неочакваното внимание? Дали Луиджи нямаше да го грабне и отново да побягнат нанякъде?

И още по-важният въпрос: дали днес не се намираше в по-голяма опасност от вчера?

Засега много добре се справяше с оцеляването, скрит в един чудесен град, където никой не знаеше истинското му име. Никой не го познаваше по лице. Никой не се интересуваше от него. Гражданите на Болоня си гледаха работата и не пречеха на останалите да правят същото.

Дори той самият не можеше да се познае. Всяка сутрин, когато приключваше с бръсненето и си слагаше очилата и шофьорския си каскет от кафяво кадифе, той заставаше пред огледалото и си казваше „Здравей, Марко“. Тежката челюст, торбичките под очите и по-гъстата и въздълга коса бяха изчезнали отдавна. С тях си беше отишла и самодоволната арогантна усмивка. Сега приличаше на обикновен минувач.

Живееше ден за ден и дните постепенно се трупаха зад гърба му. Никой, който беше чел статията в „Таймс“, не можеше да знае нито къде е Марко, нито с какво се занимава.

И ето че се размина с един мъж в черен костюм и в същия миг осъзна, че е в опасност. Костюмът не се връзваше с обстановката. Беше чуждестранен, купен направо от закачалката в евтин магазин за конфекция, и той беше виждал такива костюми всеки ден в предишния си живот. Бялата риза също беше от най-скучните служебни ризи, каквито беше гледал трийсет години във Вашингтон. Веднъж дори беше обмислял варианта да пусне служебно нареждане, че забранява в кантората му да се носят сини ризи с бели яки, но Карл Прат го беше разубедил.

Все още беше толкова тъмно, че не можеше да види в какъв цвят е яката на тази риза.

Такъв костюм просто нямаше място под колонадите на Виа Фондаца призори или пък когато и да било. Марко направи още няколко крачки, надзърна през рамо и откри, че мъжът го следи. Беше бял, на трийсет години, здрав и атлетичен и очевидно щеше да победи както в надбягване, така и в ръкопашна схватка. Ето защо Марко избра друга тактика. Той изведнъж спря, обърна се и попита:

— Какво искате от мен?

— Ела тук, Бакман — обади се някой друг отстрани.

Той замръзна на място, когато чу името си. За секунда коленете му омекнаха, а раменете му увиснаха и си каза, че не, не сънува. За миг пред очите му пробягаха всички ужасни неща, които можеше да му донесе фамилията Бакман. Стана му тъжно, че толкова го е страх от собственото му име.

Оказаха се двама. Човекът, който беше проговорил, ги доближи от другата страна на Виа Фондаца. Общо взето, костюмът му беше същият, но ризата му беше малко по-дръзка — чисто бяла, без копчета на яката. Беше и по-възрастен, по-нисък и доста по-слаб. Крачун и Малчо. Дебелия и Тънкия.

— Какво искате от мен? — повтори Марко.

Те бавно протегнаха ръце към джобовете си.

— Ние сме от ФБР — съобщи по-якият.

Говореше с американски акцент, вероятно от Средния запад.

— Да бе, естествено — каза Марко.

Двамата изпълниха ритуала с показването на служебните си значки, но под колоните беше толкова тъмно, че Марко не успя да прочете нищо. Мътната светлина, която се процеждаше над вратата на един апартамент наблизо, също не му помогна особено.

— Нищо не видях — каза той.

— Нека се поразходим — предложи по-слабият.

Беше ирландец, от Бостън. „Поразходим“ прозвуча като „пораз’одим“.

— Да не сте се изгубили? — попита Марко.

Никъде не му се ходеше с тях, а и в момента не беше сигурен дали изобщо ще може да помръдне.

— Не, знаем точно къде се намираме.

— Съмнявам се. Имате ли съдебна заповед за задържане?

— Не ни трябва.

По-якият направи грешката да докосне левия лакът на Марко, сякаш искаше да му помогне да тръгне натам, накъдето искаха. Марко рязко се дръпна.

— Не ме пипай! Изчезвайте, момчета! Не можете да ме арестувате тук! Можем само да си говорим!

— Добре, да отидем някъде и да си поговорим — съгласи се по-слабият.

— Не съм длъжен да говоря с вас.

— Тук наблизо има кафене — обади се по-якият.

— Супер, идете да пиете по едно кафе. Вземете си и тортичка. Но ме оставете на мира.

Дебелия и Тънкия се спогледаха, а после се озърнаха, сякаш не бяха сигурни какво да правят оттук нататък и какъв точно беше резервният план.

Марко не помръдна; не че се чувстваше чак в такава безопасност там, където беше застанал, но ясно можеше да си представи тъмната служебна кола, която ги чака зад ъгъла.

„И къде е Луиджи точно в този момент, по дяволите? — запита се той. — Дали и това не е част от неговата конспирация?“

Бяха го открили, бяха свалили маската му и го бяха нарекли с истинското му име на Виа Фондаца. Това със сигурност означаваше ново преместване и нов служебен апартамент.

По-слабият агент реши да поеме контрол върху срещата.

— Добре тогава, ще поговорим на място. У дома има доста хора, които искат да те видят.

— Може би точно затова съм тук.

— Разследваме помилването, което си си купил.

— Значи си губите времето, както и парите на данъкоплатците, което всъщност не би трябвало да изненадва никого.

— Имаме някои въпроси относно банковия превод.

— Ама че тъпо разследване — прекъсна го Марко, като сякаш плюеше думите една след друга към по-слабия агент.

За пръв път от трийсет години насам отново се чувстваше като могъщия брокер, който поставяше на мястото му някакъв високомерен бюрократ или слабоумен конгресмен. Продължи със същия тон:

— ФБР прахосва парите на хората, за да изпрати двама клоуни като вас чак в Болоня, където да ме спрат на тротоара, за да ми задават толкова тъпи въпроси, че и най-големият глупак не би тръгнал да им отговаря. Вие сте адски тъпи, знаете ли? Вървете си вкъщи и предайте на началника си, че и той е голям тъпак. Можете да му кажете и че си губи както времето, така и парите на хората, щом си мисли, че съм си платил помилването.

— Значи отричаш…

— Нищо не отричам. Нищо не признавам. Нищо не казвам, освен че в този случай ФБР направо надмина себе си. Скочили сте в най-дълбокото, а не можете да плувате.

Вкъщи щяха да го поступат, да го блъснат в стената, да го напсуват и да отнесат няколко псувни на свой ред. Но на чужда територия просто не знаеха как да се държат. Заповедите им гласяха да го открият и да проверят дали наистина живее там, където твърдяха от ЦРУ. И ако наистина беше така, трябваше да го поразтърсят, да го стреснат и да го сварят неподготвен с няколко въпроса за банкови преводи и офшорни компании.

Бяха планирали и репетирали всичко. Но синьор Лацери, който се чувстваше в свои води под колонадите на Виа Фондаца, разбиваше плановете им на пух и прах.

— Няма да си тръгнем от Болоня, докато не си поговорим — обади се по-якият.

— Моите поздравления. Очаква ви дълга ваканция.

— Имаме заповеди, мистър Бакман.

— Аз също.

— Само няколко въпроса, моля — каза по-слабият.

— Говорете с адвоката ми — заяви Марко и тръгна обратно към апартамента си.

— Кой е той?

— Карл Прат.

Двамата не помръднаха, не тръгнаха след него и Марко ускори крачка. Прекоси улицата и хвърли поглед към вратата на апартамента си, но не спря. Ако бяха възнамерявали да го проследят, закъсняха. Когато изскочи на Виа дел Пиомбо, вече можеха да бъдат сигурни, че никога няма да го открият. Сега това бяха неговите улици, неговите пресечки, неговите тъмни входове на магазини, които нямаше да отворят още поне три часа.

Бяха го открили на Виа Фондаца само защото знаеха точния му адрес.

 

 

В югозападния край на старата част на Болоня, недалеч от Порто Сан Стефано, Марко хвана един автобус и се вози в него половин час, докато автобусът не спря в северния край на квартала, до гарата. Там хвана друг и се върна до центъра на града. Автобусите започнаха да се пълнят, защото по-ранобудните хора вече отиваха на работа. Марко отново прекоси града с трети този път до Порта Сарагоца, откъдето започна 3.6-километровото изкачване до „Сан Лука“. На арка номер четиристотин спря да си поеме дъх и надникна между колоните, за да провери дали някой не го следи. Както и очакваше, нямаше никой.

Марко забави крачка и се изкачи до църквата за петдесет и пет минути. Заобиколи „Сантуарио ди Сан Лука“, излезе на тясната пътека отзад, до мястото, където беше паднала Франческа, и най-сетне седна на пейката, където тя го беше чакала онзи ден. Оттук изгледът към Болоня в ранното утро беше великолепен. Марко съблече якето си, за да се разхлади. Слънцето беше изгряло, въздухът беше свеж и ясен както никога в живота му и известно време той просто поседя там, съвсем сам, като гледаше как градът се събужда за живот.

Наслаждаваше се на самотата си и усещането за сигурност. Защо да не се изкачва дотук всяка сутрин и да седи високо над Болоня, без да прави нищо друго, освен да гледа града и може би да чете сутрешния вестник? Или пък да се обади по телефона на някой приятел, за да си побъбрят?

За целта първо трябваше да си намери приятели.

Мечтата му изглеждаше неосъществима.

Марко използва твърде ограничения телефон, който му беше дал Луиджи, за да се обади на Ермано и да отмени сутрешното им занимание. После се обади и на самия Луиджи и му обясни, че не му се учи.

— Някакъв проблем ли има?

— Не. Просто имам нужда от почивка.

— Разбирам те, Марко, но ние все пак плащаме на Ермано, за да ти преподава, нали така? Трябва да учиш всеки ден.

— Откажи се, Луиджи. Днес няма да уча.

— Това не ми харесва.

— Не ме интересува. Пиши ми отсъствие. Ако искаш, направо ме изключи от училище.

— Разтревожен ли си от нещо?

— Не, Луиджи, чувствам се отлично. Денят е прекрасен, пролетта идва в Болоня и аз отивам на дълга разходка.

— Къде ще ходиш?

— Не, Луиджи, благодаря ти. Не искам никой да идва с мен.

— А какво ще кажеш за обяд?

Празният стомах на Марко се сви. Обедите с Луиджи винаги бяха вкусни и той винаги плащаше сметката.

— Естествено — съгласи се Марко.

— Дай ми малко време да помисля. Ще ти звънна.

— Добре, Луиджи. Ciao.

Срещнаха се в дванайсет и половина в „Кафе Атене“ — древен ресторант на няколко стъпала под нивото на улицата в една миниатюрна алея. Вътре беше толкова тясно, че малките квадратни масички на практика се допираха една в друга. Сервитьорите едва се провираха, понесли подносите с храна високо над главите си. Готвачите се провикнаха откъм кухнята. В претъпканата зала беше задимено, шумно и пълно с клиенти, които обичаха да говорят на висок глас, докато се хранят. Луиджи обясни, че този ресторант съществува от векове насам, невъзможно е да си запазиш маса предварително и храната, естествено, е невероятна. Предложи му да започнат с порция калмари.

След като цяла сутрин бе спорил сам със себе си на хълма Сан Лука, Марко бе решил да не казва на Луиджи за срещата си с ФБР. Поне не тази сутрин. Можеше да му каже на следващия ден или на по-следващия, но засега имаше нужда от малко време, за да помисли. Основният му мотив беше нежеланието пак да си събере багажа и да изчезне, не и при условията, които му поставяше Луиджи.

Ако наистина трябваше да бяга, искаше да го направи сам.

Дори не можеше да си представи какво прави ФБР в Болоня, очевидно без знанието на Луиджи и хората, за които работеше той. Марко предположи, че Луиджи не знае за ФБР. Изглеждаше много по-заинтригуван от менюто и листа с вината. Животът беше прекрасен. Всичко вървеше както обикновено.

После светлините угаснаха. В „Кафе Атене“ изведнъж настъпи абсолютен мрак и в следващия миг един сервитьор, който носеше нечий обяд, се спъна в тяхната маса и се стовари върху нея, като крещеше, ругаеше и сипеше храна по Луиджи и Марко. Краката на старинната маса поддадоха и ръбът й тежко се стовари в скута на Марко. В същия миг нечий крак или нещо друго силно го удари по лявото рамо. Всички крещяха едновременно. Чуваше се трясък на строшено стъкло. Хората се блъскаха, после някой откъм кухнята изкрещя:

— Пожар!

Всички успяха да се измъкнат на улицата, без да понесат сериозни наранявания. Марко излезе последен, защото се беше снишил, за да избегне навалицата, и търсеше тъмносинята си чанта „Силвио“. Както обикновено беше провесил чантата на облегалката на стола си, толкова близо до тялото си, че да я докосва. Но в мелето чантата беше изчезнала.

Италианците стояха на улицата и невярващо гледаха ресторанта. Обядът им беше останал вътре, недоизяден и напълно съсипан. След малко се появи тънка струйка дим, която излезе от вратата и се стопи във въздуха. Видяха как един сервитьор тича покрай масите с пожарогасител в ръка. Имаше и още малко дим, но нищо особено.

— Изгубих си чантата — каза Марко на Луиджи, докато стояха и гледаха.

— Синята?

„Колко чанти нося със себе си, Луиджи?“

— Да, синята — въздъхна той.

Вече започваше да подозира, че някой я е отмъкнал.

Една малка пожарникарска кола с огромна сирена пристигна на местопроизшествието, спря в снега и продължи да вие, докато пожарникарите влизаха вътре. Минаха няколко минути и италианците започнаха да се разотиват. По-решителните се отправиха към други ресторанти, за да си продължат обяда, докато все още имаше време. Останалите не можеха да откъснат поглед от тази ужасна несправедливост.

Най-сетне някой накара сирената да млъкне. Очевидно огънят също беше потушен, при това без да се налага целият ресторант да се залива с вода. След един час ожесточени спорове, в който самото гасене на огъня не отне повече от няколко минути, отново беше установен контрол върху ситуацията.

— Било нещо в тоалетната! — подвикна един от сервитьорите към останалите редовни клиенти пред входа, премалели от глад.

Лампите в ресторанта отново светнаха.

Пуснаха ги вътре, за да си вземат палтата. Някои от клиентите, които се бяха преместили да обядват на друго място, все пак се върнаха за нещата си. Луиджи с голямо желание се включи в търсенето на чантата на Марко. Той набързо обясни на управителя каква е работата и не след дълго целият персонал започна да претърсва ресторанта. Сервитьорите развълнувано си бърбореха помежду си, докато оглеждаха навсякъде, и Марко чу думата „димка“.

Чантата не се намери, както и очакваше.

Двамата все пак обядваха със сандвич и бира в едно кафене на тротоара, където можеха да гледат минаващите красиви момичета. Марко беше много притеснен от кражбата, но се опитваше да не се издава.

— Съжалявам за чантата ти — каза по някое време Луиджи.

— Няма значение.

— Ще ти намеря друг телефон.

— Благодаря.

— Имаше ли нещо друго в нея?

— Нищо особено. Карти на града, аспирин, няколко евро.

В същото време в една хотелска стая на няколко пресечки оттам Зелман и Крейтър бяха подредили съдържанието на чантата на леглото. Освен новия „Анкио“ вътре намериха две карти на Болоня, измачкани от употреба и означени с бележки, които не им говореха нищо, четири банкноти по 100 долара, стария мобилен телефон, който Луиджи беше дал на Марко, една кутийка аспирин и книжката с инструкции за експлоатация за смарт телефона.

Зелман, по-грамотният в техническо отношение от двамата, включи смарт телефона в един жак за връзка с интернет в стаята и скоро вече си играеше с менюто.

— Хубава играчка — отбеляза той, впечатлен от техниката на Марко. — Най-най-новото поколение на пазара.

Както и очакваше, телефонът беше защитен с парола, която не му позволи да продължи. В Лангли щяха да я разкодират. Той използва лаптопа си, за да пусне по електронната поща до Хулия Хавиер съобщение със серийния номер на телефона и някои други данни.

По-малко от два часа след кражбата един агент на ЦРУ вече седеше в колата си на паркинга на магазин „Чатър“ в покрайнините на Александрия и чакаше да отворят.