Джон Гришам
Брокерът (3)

3

Криц поспа няколко часа, после си тръгна към къщи много преди да започне лудницата по встъпването в длъжност на новия президент. Призори двамата със съпругата му потеглиха за Лондон с един от многобройните частни реактивни самолети на новия му работодател. Щеше да прекара две седмици там, а после отново да се върне в мелачката на вашингтонската политическа система, където щеше да влезе в новата роля на лобист, но все в същата стара игра. Идеята никак не му харесваше. В продължение на години беше гледал как сподвижниците на загубилия президент пресичат улицата и започват нова кариера, като извиват ръцете на бившите си колеги и продават душата си на всеки желаещ с достатъчно пари да купи политическото им влияние. Беше му писнало от политиката, но за съжаление не разбираше от нищо друго.

Щеше да произнася речи тук-там, може би да напише някоя книга и да се повърти наоколо още няколко години, като се надява, че някой ще си спомни за него. Но Криц знаеше колко бързо се забравят във Вашингтон хората, които някога са били силните на деня.

Президентът Морган и директорът на ЦРУ Мейнард се бяха споразумели да не разгласяват историята с Бакман в продължение на двайсет и четири часа, докато не мине церемонията по предаването на властта. На Морган, така или иначе, му беше все едно; по това време вече щеше да бъде на Барбадос. Криц, от друга страна, не се чувстваше обвързан от тази уговорка, особено с човек като Теди Мейнард. След обилна вечеря в Лондон, полята с много вино, някъде около два часа сутринта той се обади на един политически кореспондент на Си Би Ес, който отразяваше събитията в Белия дом, и му прошепна основните детайли около помилването на Бакман. Както и предполагаше, Си Би Ес пусна слуха в първото си сутрешно новинарско предаване, така че още в осем сутринта всички във Вашингтон го научиха.

Джоуел Бакман беше напълно и безусловно помилван в последния момент!

Не се съобщаваха подробности за освобождаването му. Последното му известно местонахождение беше строго охраняваният затвор в Оклахома.

В един град, който беше белязан от непрестанна политическа нервност, новината за помилването на Бакман почти успя да измести новината за новия президент на САЩ и първия му работен ден.

 

 

Фалиралата адвокатска фирма „Прат и Болинг“ сега се намираше на Масачусетс Авеню, на четири пресечки северно от Дюпон Съркъл. Мястото не беше лошо, но далеч не беше толкова тузарско, колкото предишният й адрес на Ню Йорк Авеню. Преди няколко години, когато Джоуел Бакман управляваше фирмата — и тя все още се казваше „Бакман, Прат и Болинг“, — той настояваше да плащат най-високия възможен наем в града, за да не се лишава от удоволствието да застава до огромните прозорци в огромния си кабинет на осмия етаж и да гледа отвисоко към Белия дом.

Сега обаче Белият дом не се виждаше никакъв. Нямаше огромни кабинети и величествени гледки. Дори самата сграда беше на три етажа вместо на осем. А фирмата се беше свила от двеста високоплатени адвокати до трийсетина, които се бореха да свързват двата края. Първият фалит — който в кантората наричаха „Бакман Първи“ — беше предизвикал съсипващи съкращения, но при него партньорите по някакъв чудодеен начин бяха успели да отърват решетките. „Бакман Втори“, от друга страна, беше предизвикан от тригодишно яростно съдебно преследване между самите оцелели от първия срив. Конкурентите на фирмата обичаха да казват, че в „Прат и Болинг“ са изгубили повече време да се съдят помежду си, отколкото да съдят хората, за които им плащат клиентите им.

Точно тази сутрин обаче конкурентите им мрачно мълчаха. Джоуел Бакман беше на свобода. Бяха пуснали брокера. Дали щеше отново да излезе на сцената? Да се върне във Вашингтон? Дали всичко това беше истина? Невъзможно.

Към този момент Ким Болинг беше затворен в клиника за лечение на алкохолици, а оттам щяха да го изпратят право в частна психиатрична болница за неограничено време. Невероятното напрежение от последните шест години го беше докарало до състояние, от което нямаше връщане назад. Така задачата да се справи с последния кошмар на Джоуел Бакман попадаше в доста обширния скут на Карл Прат.

Именно Прат беше произнесъл онова съдбовно „Да“ преди двайсет и две години, когато Бакман му беше предложил двете им малки кантори да сключат брак. Именно Прат се беше мъчил да чисти след Бакман в продължение на цели шестнайсет години, докато фирмата се разрастваше неудържимо, хонорарите прииждаха на вълни, а границите на етиката се разминаха дотам, че вече изобщо не се виждаха. Именно Прат се беше борил със собствения си партньор през всяка една работна седмица от съвместната им дейност, но в крайна сметка също се беше насладил на плодовете на гигантския успех.

И същият този Прат се беше разминал на косъм с федералното съдебно преследване, преди Джоуел Бакман героично да поеме цялата вина върху себе си. Извънсъдебното споразумение за помилването на Бакман, което сваляше вината от останалите партньори във фирмата, включваше и глоба от десет милиона долара и по този начин беше довело право до фалит — „Бакман Първи“.

Но Прат почти всеки ден си напомняше, че фалитът все пак е по-добър вариант от затвора. И в ранните часове на тази напрегната сутрин той крачеше из спартанския си кабинет, като си мърмореше сам и отчаяно се опитваше да си внуши, че новината просто не е вярна. После застана до малкия прозорец, загледа се в сивата тухлена сграда отсреща и се запита как е станало. Как така един фалирал и пропаднал юрист и лобист с отнети адвокатски права е успял да убеди един некадърен президент да го помилва в последния миг от мандата си?

Когато влезе в затвора, Джоуел Бакман беше вероятно най-известният престъпник с бяла якичка в историята на Америка. Всички искаха да го видят на бесилката.

Но Прат беше принуден да признае, че ако някой изобщо е в състояние да извърши чудо и да получи помилване в последния миг, това ще е именно Джоуел Бакман.

Прат се залови за телефона и проведе няколко кратки разговора с различни агенти от обширната си мрежа специалисти по вашингтонска политика и обикновени клюкари. Един от тях, негов стар приятел, който някак си беше успял да оцелее в държавната администрация при управлението на четирима различни президенти — по двама от всяка партия, — най-сетне потвърди новината.

— Къде се намира той в момента? — попита напрегнато Прат, все едно Бакман всеки миг щеше да позвъни на вратата.

— Никой не знае.

Прат заключи вратата на кабинета си и се опита да се пребори с импулса да отвори служебната бутилка водка. Когато партньорът му влезе в затвора за двайсет години без право на обжалване, Прат беше на четирийсет и девет и често се беше питал какво ще прави на шейсет и девет, когато Бакман излезе.

И точно в този момент се чувстваше така, сякаш са го прецакали с четиринайсет години от живота му.

* * *

Тогава съдебната зала беше толкова препълнена, че съдията отложи изслушването с два часа, докато настояващите да бъдат настанени се организират по някакъв начин и се въведе някаква йерархия. Всички водещи новинарски агенции в страната пищяха, че искат места, ако трябва и правостоящи. Важни клечки от Министерството на правосъдието, ФБР, Пентагона, ЦРУ, Агенцията за национална сигурност, Белия дом и Конгреса настояваха за достъп, като твърдяха в един глас, че едва ли не самото съществуване на организациите им зависи от това те да присъстват лично, за да наблюдават линчуването на Джоуел Бакман. Но когато обвиняемият най-сетне се появи в претъпканата зала, тълпата изведнъж замръзна и единственият шум беше мекото потракване на клавишите на стенографката, която се подготвяше да записва.

Бакман беше отведен до масата на защитата, където малката му армия от адвокати се скупчи плътно зад него, сякаш очакваха някой от тълпата да се опита да го застреля в гръб. Всъщност никой нямаше да се изненада от подобно събитие, макар че мерките за сигурност бяха същите като при посещение на президента. На първия ред, точно зад местата на защитата, седяха Карл Прат и още десетина партньори, или бъдещи бивши партньори, на мистър Бакман. Всички до един бяха претърсени от охраната с подчертано старание и това беше напълно обяснимо. Макар че горяха от омраза към обвиняемия, те си оставаха на негова страна. Защото, ако неговата молба за извънсъдебно споразумение пропаднеше в резултат от някакво неразбирателство между страните в последния момент, те до един отново щяха да се превърнат в мишени на прокурора, а доказателства изобщо не липсваха.

Но поне засега седяха на първия ред, заедно с публиката, а не на местата на защитата, където държаха истинските престъпници. Поне засега бяха живи. Все пак едва преди осем дни Джейси Хъбард, един от най-високоценените им партньори, беше открит мъртъв в националното гробище „Арлингтън“ при крайно съмнителни обстоятелства. Разбира се, говореше се за самоубийство. Хъбард беше бивш сенатор от щата Тексас, който се беше отказал от поста си след двайсет и четири години в системата с единствената цел, макар и необявена публично, да продаде сериозното си политическо влияние на купувача, който му предложи най-добра цена. Естествено, Джоуел Бакман не можеше да допусне такава голяма риба да избяга от мрежите му, така че заедно с останалите си партньори в „Бакман, Прат и Болинг“ му плащаше по един милион долара годишно само защото добрият стар Джейси можеше да влезе в Овалния кабинет, когато си поиска.

Смъртта на Хъбард неимоверно беше помогнала на Джоуел Бакман да се съгласи с гледната точка на прокуратурата. Сляпата улица, в която бяха попаднали преговорите за извънсъдебно споразумение, изведнъж се отвори. Сега Бакман не просто беше готов да приеме присъда от двайсет години, а искаше това да стане по най-бързия начин. Вече просто нямаше търпение да влезе в затвора!

В този ден държавата се представляваше от един високоуважаван прокурор от Министерството на правосъдието и когато видя такава голяма и престижна тълпа от зрители, той просто не издържа и се приготви да изнесе най-голямото театрално представление в кариерата си. Отказваше да назове нещо с една дума, когато можеше да го опише с три — имаше прекалено много слушатели. Беше се озовал в светлината на прожекторите — рядък момент в дългата му скучна кариера — и целият народ го гледаше. Той се впусна в четене на точките на обвинението с яростно настървение, но бързо стана очевидно, че е почти напълно лишен от актьорски талант, макар че полагаше титанични усилия. След осем минути зашеметяващо посредствен монолог съдията го погледна сънливо над очилата си за четене и каза:

— Бихте ли побързали, сър, като в същото време говорите по-тихо?

Имаше осемнайсет отделни обвинения в различни престъпления, които варираха от шпионаж до държавна измяна. Когато прокурорът свърши с четенето, в очите на публиката Джоуел Бакман вече беше в същата категория като Адолф Хитлер.

Затова адвокатът му незабавно припомни на съда и всички присъстващи, че нито една точка от това обвинение не е доказана и то не представлява нищо повече от художествено четене на една от страните — а именно, сериозно изкривената гледна точка на прокуратурата. После обясни, че неговият клиент се признава за виновен само по четири от осемнайсетте обвинения — онези, свързани с незаконното притежание на военна документация. После съдията започна да чете дългото искане за извънсъдебно споразумение и никой не каза нищо в продължение на двайсет минути. Портретистите, които по традиция седят на първия ред в американските съдилища, скицираха сцената толкова бързо и яростно, че изображенията нямаха почти нищо общо с действителността.

Скрит в дъното на залата, между напълно непознати хора, седеше Нийл Бакман, най-големият син на Джоуел. Към този момент все още се водеше партньор в кантората „Бакман, Прат и Болинг“, но това щеше да се промени съвсем скоро. Той с ужас гледаше как се развиват събитията и не можеше да повярва, че някога толкова могъщият му баща сега се признава за виновен и всеки миг ще бъде погребан жив в някой федерален затвор.

Най-сетне обвиняемият беше доведен на подсъдимата скамейка. Той събра цялата си останала гордост и намери сили да погледне съдията в очите. Адвокатите му не спираха да шепнат и на двете му уши, докато се признаваше за виновен по въпросните четири обвинения, а после го отведоха обратно на мястото му. Освен към съдията той не погледна към никой друг.

Датата за обявяване на присъдата беше определена за следващия месец. И докато слагаха белезниците на Бакман и го отвеждаха, за всички присъстващи постепенно стана ясно, че никой не може да го принуди да разкрие тайните си и той наистина ще остане в затвора толкова дълго време, че конспирациите му ще се разпаднат от само себе си. Тълпата започна бавно да се разотива. Новинарите получиха само половината от репортажа, който им трябваше. Важните клечки от различните организации си тръгнаха без коментар — някои от тях бяха доволни, че тайните им са запазени, а други бяха бесни, че престъпленията на колегите им са останали неразкрити. Колкото до Карл Прат и останалите обезсърчени партньори, те се запътиха към най-близкия бар.

 

 

Първият репортер се обади във фирмата няколко секунди преди девет сутринта. Прат вече беше предупредил секретарката си, че трябва да очаква подобни обаждания. Беше инструктирана да отговаря на всички, че Прат е в съда и се занимава с някакви тромави процедурни дейности, така че може би ще отсъства в продължение на месеци. Скоро всички телефонът линии бяха блокирани и работният ден, който беше започнал съвсем нормално, се превърна в ад. Всички адвокати и сътрудници във Вашингтон зарязаха онова, с което се занимаваха в момента, и се хванаха да клюкарстват. Някои от тях не откъсваха очи от вратите на кабинетите си, сякаш очакваха Бакман всеки момент да нахълта и да им поиска сметка.

Прат пък направо се беше заключил в офиса си, гледаше новинарския канал по кабелната и отпиваше от първия си коктейл „Блъди Мери“ за деня. За щастие във Филипините беше отвлечен цял автобус с датски туристи, защото иначе Джоуел Бакман щеше да бъде новината на деня. Но туристите все пак водеха със съвсем малка преднина и Бакман твърдо беше заел второто място, а в телевизионните студиа се изсипваха всевъзможни експерти, изчакваха да ги напудрят и заемаха своето място под светлината на прожекторите, където незабавно започваха да дърдорят за легендарните престъпления на Бакман.

Бивш директор на Пентагона нарече помилването „потенциална катастрофа за националната сигурност“. Пенсиониран федерален съдия, който беше на деветдесет и няколко години и не изглеждаше нито ден по-млад, неизненадващо определи цялата история като „поредната грешка на съдебната система“. Млад и неопитен сенатор от щата Върмонт си призна, че не знае много за скандала с Бакман, но въпреки това беше адски въодушевен, че го дават на живо по телевизията, и обеща да проведе всевъзможни разследвания. Служител от Белия дом, който пожела да остане анонимен, заяви, че новият президент на САЩ бил „разтревожен“ от помилването и възнамерявал да го преразгледа, каквото и да означаваше това.

И прочие, и прочие. Прат си направи второ „Блъди Мери“.

Един „кореспондент“ — а не просто „репортер“ — реши да вдигне летвата и изрови някакъв материал за сенатора Джейси Хъбард, така че Прат се протегна към дистанционното, за да усили звука. На екрана се появи голяма портретна снимка на Хъбард. Бившият сенатор бил открит с куршум в главата седмица преди Бакман да се признае за виновен. Случаят първоначално бил определен като самоубийство, но впоследствие обстоятелствата били наречени „съмнителни“, макар че нямало заподозрян извършител. Пистолетът бил със заличен сериен номер и най-вероятно бил откраднат. Хъбард бил запален ловец, но никога през живота си не бил стрелял с малокалибрено оръжие. Нагарът по пръстите на дясната му ръка изглеждал съмнителен. Аутопсията разкрила високо съдържание на алкохол и барбитурати в тялото му. Наличието на алкохол не изненада никого, но предположението за употреба на наркотици дойде като гръм от ясно небе. Няколко часа преди да го открият, Хъбард бил забелязан в компанията на привлекателна млада дама в някакъв бар в Джорджтаун, нещо твърде обичайно за него.

Преобладаваше мнението, че жената тайно му е сипала наркотик колкото да го упои, след което го е предала в ръцете на професионални убийци. Откарали го на отдалечен парцел на гробището „Арлингтън“ и му пуснали един-единствен куршум в главата. Оставили тялото на гроба на брат му, многократно награждаван герой от Виетнамската война. Интересно хрумване, макар че онези, които го познаваха добре, твърдяха, че рядко говорел за семейството си, а мнозина изобщо не били чували за брат му.

Неизказаната официално версия гласеше, че Хъбард бил убит от същите онези, които нямали търпение да гръмнат Джоуел Бакман. В продължение на години след това Карл Прат и Ким Болинг здравата се ръсеха за професионални бодигардове — в случай че имената им фигурираха в същия този списък. Очевидно беше излишно да се презастраховат. Подробностите около съдбовната сделка, вързала ръцете на Бакман и отнела живота на Хъбард, бяха уговорени от тези двамата и с времето Прат поразхлаби пръстена на охраната около себе си, макар че никога не се разделяше със своя ругер.

 

 

Но Бакман вече беше далеч от всичко това и разстоянието продължаваше да се увеличава с всяка изминала минута. По някакво странно съвпадение той също мислеше за Джейси Хъбард и неговите предполагаеми убийци. Имаше предостатъчно време за мислене — четиринайсет часа на сгъваемо легло в товарен самолет, който летеше с оглушителен шум и се тресеше непрекъснато, бяха в състояние да притъпят усещанията на всеки човек. Или поне на всеки нормален човек. За един току-що освободен бивш затворник, който беше прекарал шест години в изолирана килия, полетът всъщност беше доста стимулиращо преживяване.

Хората, които бяха убили Джейси Хъбард, със сигурност желаеха смъртта и на Джоуел Бакман и докато подскачаше нагоре-надолу на височина 8000 метра, той си задаваше някои много сериозни въпроси. Кой беше лобирал да го помилват? Къде смятаха да го скрият? И кои всъщност бяха „те“?

Е, беше си направо приятно. Все пак едва преди по-малко от двайсет и четири часа го занимаваха по-скоро проблеми като: „Наистина ли се опитват да ме уморят от глад? Или от студ? Дали бавно ще се побъркам в тази килия четири на четири метра? Или ще се побъркам бързо? Дали някога ще мога да видя внуците си? А искам ли да ги видя изобщо?“

Новите въпроси му харесваха повече, независимо колко го притесняваха. Сега поне щеше да си достави удоволствието да мине по някоя улица, да поема с пълни гърди въздуха на свободата, да се радва на слънцето, може би да спре в някое кафене и бавно да изпие едно силно кафе.

Спомни си за един клиент, богат вносител на кокаин, който беше заловен при операция на Агенцията за борба с наркотиците. Клиентът беше толкова едра риба в наркотрафика, че федералните му предложиха нов живот с ново име и ново лице, ако се съгласи да изпее всичко за колумбийците. Той наистина пропя и след сложна пластична операция се роди като нов човек в северната част на Чикаго, където се сдоби с малка книжарница. Няколко години по-късно Джоуел се беше отбил да го види и беше открил, че клиентът му си е пуснал козя брадичка, пуши лула и изглежда съвсем щастлив, обикновен и доволен. Беше се оженил повторно и имаше три доведени деца от съпругата си, а колумбийците не знаеха абсолютно нищо за това.

Светът е голям. Не е чак толкова трудно да се скриеш.

Джоуел затвори очи, застана неподвижно, заслуша се в приглушения рев на четирите двигателя и се опита да се убеди, че където и да отиваше, нямаше да живее като беглец от закона. Щеше да се адаптира, да оцелее и да не допусне да живее в постоянен страх.

Двама войници тихо разговаряха на съседните легла, споделяха си историйки за момичетата, с които са били. Джоуел се сети за Мо, информатора на полицията от структурите на мафията, който през последните четири години беше живял в съседната килия и по двайсет и четири часа на ден беше единственото човешко същество, с което можеше да разговаря. Не го виждаше, разбира се, но двамата се чуваха през вентилационната шахта. На Мо, изглежда, не му липсваха нито семейството, нито приятелите, нито кварталът, нито хубавата храна, пиенето или слънчевата светлина. Не, Мо говореше само за секс. Разказваше дълги подробни истории за любовните си похождения. Разказваше и вицове — най-мръсните, които Джоуел беше чувал през живота си. Дори съчиняваше стихове за бивши любовници, оргии и фантазии.

Виж, Мо и неговото въображение изобщо нямаше да му липсват.

Той неволно задряма отново.

После се събуди, защото полковник Гантнър го разтърсваше за рамото и шепнеше в ухото му:

— Майор Херцог! Майор Херцог! Трябва да поговорим.

Бакман се измъкна от леглото и последва полковника по тъмната тясна пътечка до едно миниатюрно помещение малко по-близо до пилотската кабина.

— Седни — каза Гантнър.

Двамата се свиха на малка метална масичка. Гантнър държеше някаква папка.

— Ето каква е работата — започна той. — Ще кацнем след около час. Според плана на теб ще ти стане лошо, толкова лошо, че една линейка от болницата в базата ще посрещне самолета още на пистата. Италианските власти набързо ще прегледат документите, не е изключено и теб да погледнат. Но може и да не го направят. Ще кацнем в американска военна база, където постоянно пристигат и заминават войници. Аз ще взема твоя паспорт. Ще говоря с италианците, а после линейката ще те откара в болницата.

— Италианци?

— Да. Чувал ли си за военновъздушна база „Авиано“?

— Не.

— И аз така си помислих. Тя е американска още откакто изгонихме германците през 1945-а. Намира се в североизточната част на Италия, близо до Алпите.

— Звучи чудесно.

— Не е лошо, но все пак е военна база.

— Колко време ще остана там?

— Това не зависи от мен. Работата ми е да те превозя от този самолет до болницата в базата. Оттам ще те поеме някой друг. За всеки случай погледни биографията на майор Херцог.

Джоуел прекара няколко минути, като четеше измислената биография на майор Херцог и запаметяваше подробностите, напечатани във фалшивия му паспорт.

— Не забравяй, толкова ти е лошо, че си упоен с болкоуспокояващи — обясни Гантнър. — Просто се преструвай, че си в кома.

— Аз съм в кома от шест години.

— Искаш ли кафе?

— Колко е часът там, където отиваме?

Гантнър погледна часовника си и бързо пресметна нещо наум.

— Трябва да кацнем около един сутринта — отговори.

— Значи много искам кафе.

Гантнър му даде една картонена чашка и термос и изчезна.

След две чашки кафе Джоуел усети, че самолетът се подготвя за кацане. Той се върна на леглото си и се опита да затвори очи.

 

 

Докато огромният товарен самолет C-130 забавяше скорост и спираше на пистата, линейката от военновъздушната база бавно се придвижваше на заден ход към товарния отсек в задната част на самолета. Носилката, на която лежеше майор Херцог, внимателно беше свалена по рампата и натоварена в линейката. Най-близкият представител на италианските власти се намираше недалеч оттам, в американски военен джип, наблюдаваше процедурата с едно око и се опитваше да се стопли. Линейката се отдалечи, без да бърза особено, и пет минути по-късно майор Херцог беше вкаран в малката военна болница и настанен в миниатюрна стаичка на втория етаж, където пред вратата му застанаха двама военни полицаи.