Джон Гришам
Брокерът (12)

12

Призори Марко избяга от клаустрофобичната си стая (която в хотела наричаха „апартамент“) и излезе на дълга разходка. Тротоарите бяха мокри от влагата, натежала във въздуха. С помощта на джобна карта, която му беше дал Луиджи — естествено, на италиански, — той стигна до стария град и когато подмина руините на древните крепостни стени при Порта Сан Донато, зави на запад по Виа Ирнерио, покрай северния край на университетския квартал в Болоня. Тротоарите бяха на стотици години и над тях като че ли с километри се точеха колонади.

Университетския квартал очевидно се събуждаше късно. От време на време минаваше по някоя кола или велосипед, но нямаше никакви минувачи. Луиджи му беше обяснил, че Болоня открай време има леви, комунистически убеждения. Историята на града беше древна и богата и Луиджи му беше обещал да го запознае с нея.

Марко забеляза една малка зелена неонова табела, която без особено въодушевление рекламираше бар „Фонтана“, и докато вървеше към нея, долови аромата на силно кафе. Заведението беше сместено в единия ъгъл на някаква старинна сграда, но всъщност всички сгради в Болоня бяха старинни. Вратата се отвори неохотно, но когато влезе, Марко неволно се усмихна на вече познатите му аромати — кафе, цигарен дим, сладкиши и печени наденички, които се приготвяха на грил в дъното на бара.

После обаче го обхвана познатият страх от задачата да си поръча на непознат език.

Бар „Фонтана“ очевидно не се посещаваше нито от студенти, нито от жени. Клиентите бяха на неговата възраст, мъже на петдесет и нагоре, и бяха облечени малко странно, а наоколо се виждаха предостатъчно лули и бради, за да придават на мястото подходящ академичен вид. Един-двама от преподавателите го погледнаха за миг, но в центъра на университетски комплекс, в който следваха 100000 студенти, беше много трудно да привлечеш внимание към себе си.

Марко седна на последната масичка в дъното на заведението и когато най-сетне се настани на мястото си с гръб към стената, раменете му почти се опираха в раменете на съседите му, но и двамата, изглежда, бяха потънали дълбоко в сутрешните вестници и изобщо не го забелязваха. В една от лекциите си за италианската култура Луиджи му беше говорил за идеята за личното пространство, която е съвсем различна в Европа и в Щатите. В Европа личното пространство се поделяше, а не се защитаваше. Масите в заведенията често се деляха от непознати хора, а въздухът очевидно също се смяташе за обща собственост, защото никой не се притесняваше от пушачите. Колите, къщите, автобусите, апартаментите, кафенетата — толкова много важни елементи от всекидневния живот са по-малки и следователно по-претъпкани, че хората са по-склонни да ги споделят. При обикновен разговор с познат не е обидно почти да допреш носа си в неговия, защото по този начин не нарушаваш нищо. При разговора хората използват и ръцете си, прегръщат се и дори се целуват.

Дори за някой дружелюбно настроен към хората американец това беше трудно за вярване.

И Марко все още не беше готов да отстъпи толкова много от личното си пространство. Той взе намачканото меню и бързо се спря на първото нещо, което разпозна. Когато сервитьорът спря до масата и го погледна, Марко възможно най-небрежно произнесе:

— Espresso, e un panino al formaggio.

„Малък сандвич със сирене.“

Сервитьорът кимна. Нито един човек в заведението не го изгледа заради акцента, с който говореше италиански. Никой не отклони поглед от вестника си, за да види кой е чужденецът. На никого не му пукаше. В края на краищата тук постоянно се чуваха всякакви акценти. Марко остави менюто на масата и реши, че Болоня ще му хареса, дори да се окаже свърталище на комунисти. Тъй като в града постоянно пристигаха и заминаваха толкова много студенти и преподаватели от целия свят, чужденците се приемаха за нещо обичайно. Сигурно дори беше шик да говориш с акцент и да се обличаш по-различно. Може би тук щеше да има възможност спокойно и открито да учи езика.

Едно от нещата, по които се познават чужденците, е, че забелязват всичко, а очите им постоянно се стрелкат насам-натам, сякаш внимават да не престъпят някаква невидима граница, докато навлизат в чуждата култура. Марко нямаше намерение да го хванат по този начин, докато разглежда бар „Фонтана“. Вместо това извади един учебник и се постара да не обръща внимание на хората и обстановката наоколо. Глаголи, глаголи, глаголи. Ермано твърдеше, че за да овладееш италиански, както впрочем и всички останали романски езици, трябва първо да научиш глаголите. В учебника имаше хиляда основни глагола, които според него бяха добро начало.

Колкото и да беше досадно заучаването на нови думи, Марко откриваше някакво странно удоволствие в заниманието. Чувстваше се особено щастлив, когато успееше да премине през четири страници — сто глагола, съществителни или каквото и да е — и да не срещне нито една непозната дума. Ако объркаше дори една или не я произнесеше както трябва, се самонаказваше, като се връщаше назад и започваше отначало. Докато пристигнат кафето и сандвичът му, вече беше овладял триста глагола. Той отпи от кафето и продължи да учи, сякаш храната изобщо не беше толкова важна, колкото новите думи. Вече беше минал четиристотин глагола, когато пристигна Рудолф.

Столът от другата страна на малката кръгла масичка на Марко беше свободен и привлече вниманието на един нисък пълен мъж, облечен изцяло в избелели черни дрехи, с буйни кичури посивяла коса, която стърчеше на всички страни, въпреки че главата му беше отчасти притисната от черната барета, която някак си успяваше да се задържи на темето му.

— Buon giorno. È libera? — попита вежливо той, като посочи към стола.

Марко не беше съвсем сигурен за значението на фразата, но все пак беше очевидно какво иска човекът. После хвана думата „libera“ и предположи, че значи „свободно“.

— Si — отвърна той без никакъв акцент.

Непознатият свали дългата си черна пелерина, преметна я на облегалката на стола и се зае да се намества срещу него. Когато най-сетне застана неподвижно, бяха на по-малко от метър разстояние един от друг. Марко отново си напомни за различните стандарти за лично пространство тук и в Америка. Човекът разтвори вестник „Унита“, като успя да разклати масата. Марко за миг се притесни за еспресото си. За да избегне разговора, той се задълба още по-ожесточено в глаголите на Ермано.

— Американец ли сте? — попита го новият му съсед на английски, без акцент.

Марко остави книгата си и погледна непознатия в очите, които блестяха на по-малко от един метър от неговите.

— Почти — отвърна. — Канадец. Как разбрахте?

Човекът кимна към речника и каза:

— Английско-италиански речник. Не приличате на англичанин, затова реших, че сте американец.

Ако се съдеше по акцента му, не беше от Средния запад. Нито от Ню Йорк или Ню Джързи; нито пък от Тексас или южните щати, планинските райони или Ню Орлиънс. След като елиминира по този начин огромни части от родната си страна, Марко започна да си мисли, че човекът сигурно е от Калифорния. Освен това започна и да се притеснява. Скоро трябваше да започне да лъже, а още не се беше упражнявал достатъчно.

— А вие откъде сте? — попита.

— Последно от Остин, щата Тексас. Но това беше преди трийсет години. Казвам се Рудолф.

— Здравей, Рудолф, приятно ми е. Аз съм Марко.

Бяха като в детската градина — вече си говореха на малки имена.

— Не ми звучиш като човек от Тексас — отбеляза Марко.

— И слава богу — отвърна Рудолф и се засмя вежливо, почти без да си отвори устата. — Роден съм в Сан Франциско.

Сервитьорът се наведе към масата и Рудолф си поръча черно кафе, а после и още нещо, като говореше много бързо на италиански. Сервитьорът му зададе някакъв въпрос и Рудолф му отвърна, но Марко не разбра нищо.

— И какво те води в Болоня? — попита Рудолф.

Изглежда, много му се говореше; вероятно рядко му се случваше да спипа събеседник от американския континент в любимото си кафене.

Марко отново остави книгата си и отвърна:

— Ами цяла година пътувам из Италия, разглеждам забележителностите и се опитвам да хвана малко от езика.

Половината от лицето на Рудолф беше покрито с неподдържана сива брада, която започваше доста високо на бузите и стърчеше във всички посоки. Виждаше се по-голямата част от носа му, както и част от устата, но по някаква странна причина, която никой не знаеше, защото никой не смееше да зададе толкова абсурден въпрос, той беше развил навика да бръсне до голо едно малко кръгло петънце под долната си устна, до брадичката. С изключение на това свещено място, буйните сиви кичури бяха оставени да си растат както искат и очевидно дори не се нуждаеха от специална хигиена. Горната част на главата му имаше същия вид — безбрежни пространства от недокоснат яркосив гъсталак, който стърчеше от всички страни на баретата.

И тъй като по този начин се скриваха много от чертите на физиономията му, очите му привличаха цялото внимание. Бяха тъмнозелени и сякаш светеха изпод гъстите буйни вежди, като не пропускаха нищо.

— За колко време си в Болоня? — попита Рудолф.

— Вчера пристигнах. Не спазвам никакво разписание. Ами ти? Какво те води насам?

Марко искаше възможно най-бързо да отклони разговора от себе си. Очите на Рудолф затанцуваха, без да мигнат.

— Аз живея тук от трийсет години — отвърна той. — Преподавам в университета.

Марко най-сетне отхапа от сандвича със сирене, отчасти защото беше гладен, но най-вече за да остави думата на Рудолф.

— Къде живееш? — попита той.

Марко съвестно се придържаше към своята измислена самоличност.

— В Торонто. Баба ми и дядо ми са емигрирали там от Милано. Имам италианска кръв, но така и не научих езика.

— Езикът не е труден — заяви Рудолф, когато пристигна и неговото кафе.

Той грабна чашата и я натика някъде дълбоко в брадата си. Очевидно успя да си намери устата, защото премлясна, после се наведе над масичката, сякаш нямаше търпение да сподели нещо с Марко.

— Не говориш като канадец — заяви той, а очите му проблеснаха едва ли не подигравателно.

Марко с всички сили се опитваше да прилича на италианец, да се държи и да говори по съответния начин. Изобщо не му беше хрумнало да се преструва и на канадец. Пък и как точно звучеше канадският акцент? Той отново отхапа от сандвича си, този път много повече, и отвърна с пълна уста:

— Ами, какво да направя. А ти как дойде тук от Остин?

— Дълга история.

Марко сви рамене, сякаш заникъде не бързаше.

— Едно време бях млад преподавател в юридическия факултет на Тексаския университет. Когато разбраха, че съм с комунистически убеждения, ме притиснаха да напусна. Аз оказах съпротива. Те също. Започнах да говоря все по-открито, особено по време на лекции. Но в началото на седемдесетте, а както подозирам, и досега, комунистите не се радват на голяма почит в Тексас. Прекъснаха договора ми и ме изгониха от града, затова дойдох в Болоня, в сърцето на италианския комунизъм.

— Какво преподаваш?

— Юриспруденция. Право. Радикално леви юридически теории.

Сервитьорът му донесе някакъв кроасан, посипан с пудра захар, и Рудолф отхапа половината наведнъж. От дълбините на брадата му нападаха няколко трохи.

— Все още ли вярваш в комунизма? — попита Марко.

— Естествено. Завинаги. Защо да се променям?

— Не мислиш ли, че малко му мина времето? В крайна сметка излезе, че не е чак толкова добра идея. Виж на какво прилича Русия заради Сталин и наследниците му. А в Северна Корея хората умират от глад, докато диктаторът произвежда ядрени бойни глави. Куба е изостанала с петдесет години от съвременния свят. В Никарагуа сандинистите се провалиха на изборите. Китай се обръща към свободната пазарна икономика, защото старата система се провали. Някак си не работи, не мислиш ли?

Рудолф, изглежда, беше загубил интерес към кроасана, а зелените му очи бяха опасно присвити. Марко усети, че се задава тирада, може би дори поръсена с обидни думи — както на английски, така и на италиански. Той бързо се озърна и установи, че в бар „Фонтана“ комунистите най-вероятно имаха значително числено преимущество.

Пък и какво хубаво беше видял той самият от капитализма?

Рудолф обаче го изненада приятно, като се усмихна, сви рамене и въздъхна с носталгия.

— Може и да си прав, но преди трийсет години наистина беше страхотно да си комунист, особено в Тексас. Беше велико време.

Марко кимна към вестника му.

— Получаваш ли вестници от дома?

— Моят дом е тук, приятелю. Получих италианско гражданство и не съм се връщал в Щатите от двайсет години.

Бакман мислено въздъхна от облекчение. Откакто беше излязъл от затвора, не беше виждал американски вестници, но все пак предполагаше, че са отразили историята за помилването му. Вероятно бяха публикували и негови стари снимки за илюстрация. Но Рудолф, изглежда, не представляваше заплаха за миналото му.

Марко се запита дали това чакаше и него — италианско гражданство. Ако изобщо получеше някакво гражданство. Опита се да си представи живота си след двайсет години — сигурно все така щеше да пътува от едно място на друго в Италия и ако не постоянно да поглежда през рамото си дали не го преследва някой, поне да не спира да мисли за това.

— Каза „от дома“ — обади се Рудолф, като прекъсна размишленията му. — Щатите ли имаше предвид или Канада?

Марко се усмихна и кимна към някакво неопределено далечно място.

— Имах предвид отвъд океана.

Дребна грешка, но все пак не биваше да я допуска. За да смени темата по-бързо, той продължи:

— За пръв път идвам в Болоня. Не знаех, че тук е центърът на италианските комунисти.

Рудолф остави чашата си и премлясна с устни, които почти не се виждаха. После нежно приглади брадата си назад с две ръце, като стара котка, която си зализва мустаците.

— Болоня не е само това, приятелю — отговори той с такъв тон, сякаш започваше дълга лекция. — Тук винаги е бил центърът на свободната мисъл и интелектуалните постижения в Италия, откъдето идва и първото прозвище на града: la dotta, което означава „умницата“. После градът се превърнал в убежище на левите убеждения в политиката и така получил второто си прозвище: la rossa, „червената“. А освен това жителите на Болоня винаги са се отнасяли много сериозно към храната. Те са убедени, и вероятно не са далеч от истината, че тук е стомахът на Италия, така да се каже. Оттук идва и третото му прозвище, la grassa, тоест „дебеланата“, което обаче не се използва като истинска обида, защото всъщност в Болоня няма да видиш много хора с наднормено тегло. Аз например бях дебел, преди да дойда тук.

С последните си думи той гордо се потупа по корема с едната ръка, докато с другата поднасяше остатъка от кроасана към устата си.

В ума на Марко изведнъж проблесна един тревожен въпрос: ами ако и Рудолф беше част от мизансцена? Дали не беше колега на Луиджи, Ермано, Стенет и всички останали, които се криеха в сенките и работеха денонощно, за да опазят живота на Джоуел Бакман?

Разбира се, че не. Със сигурност беше точно такъв, за какъвто се представяше — преподавател в университета. Ексцентричен, застаряващ комунист, който беше намерил по-добър живот извън родината си.

След като си отговори по този начин, Марко се успокои, но не забрави напълно за подозренията си. Той довърши малкия си сандвич и реши, че са разговаряли достатъчно. Изведнъж се появи един влак, който трябваше да хване веднага, за да продължи с туристическата си обиколка. Успя някак да се измъкне иззад масичката и Рудолф сърдечно се сбогува с него:

— Идвам тук всяка сутрин. Ела пак да се видим, когато имаш повече време.

— Grazie — отвърна Марко. — Arrivederci.

Когато излезе от кафенето, Виа Ирнерио вече се събуждаше за работния ден и малките фургончета за доставки бяха започнали обиколката на всекидневния си маршрут. Двама от шофьорите си изкрещяха по нещо, сигурно някаква дружелюбна ругатня, която Марко никога нямаше да разбере. Той с бързи крачки се отдалечи от кафенето, за да избегне вероятността старият Рудолф да се сети да го попита още нещо и да изскочи след него. Зави в една пресечка, Виа Капо ди Лука — вече беше открил, че всички улици са добре означени на картата му и се намират лесно, — и тръгна на зигзаг към центъра на града. Подмина още едно уютно малко кафене, после се върна и влезе, за да изпие едно капучино.

Тук не го притесняваха никакви комунисти и, изглежда, никой дори не го забелязваше. Марко и Джоуел Бакман се насладиха на момента — вкусната силна напитка, ароматния топъл въздух, тихия смях на клиентите. Точно в този момент нито един човек в целия свят не знаеше къде се намира той и чувството за свобода беше опияняващо.

 

 

По настояване на Марко сутрешните занимания започваха в осем, а не половин час по-късно. Ермано, който трябваше да ходи и на лекции, имаше нужда от повече здрав сън, но не можеше да се пребори с желанието на ученика си да учи все така усърдно. Всеки път, когато идваше на урок, Марко вече беше запомнил всички думи от списъците, идеално беше научил всички диалози и беше зареден с такава страст да овладее езика, че Ермано едва успяваше да го контролира. В някакъв момент дори предложи да започват в седем.

Сутринта, в която се запозна с Рудолф, Марко усърдно се занимава два часа без прекъсване, после изведнъж обяви:

— Vorrei vedere l’università.

„Бих искал да разгледам университета.“

— Quando? — попита Ермано.

„Кога?“

— Adesso. Andiamo a fare una passeggiata.

„Сега. Да отидем на разходка.“

— Penso che dobbiamo studiare.

„Мисля, че трябва да учим.“

— Si. Possiamo studiare a camminando.

„Добре. Можем да учим и докато вървим.“

Марко вече беше станал и вземаше палтото си от закачалката. Двамата излязоха от потискащата сграда и тръгнаха към университета.

— Questa via, come si chiama? — попита Ермано.

„Как се казва тази улица?“

— È Via Donati — отвърна Марко, без да се оглежда за табела с името на улицата.

Двамата спряха пред малък магазин, в който клиентите едва се разминаваха, и Ермано попита:

— Che tipo di negozio è questo?

„Какъв е този магазин?“

— Una tabaccheria.

„Магазин за тютюневи изделия.“

— Che cosa puoi comprare in questo negozio?

„Какво може да се купи тук?“

— Posso comprare molte cose. Giornali, riviste, francobolli, sigarette.

„Мога да купя много неща. Вестници, списания, марки, цигари.“

Урокът се превърна в разходка, при която Марко трябваше да обяснява какво виждат. Ермано посочваше към нещо и питаше: „Cosa è quello?“ „Какво е това?“ Велосипед, полицай, синя кола, градски автобус, пейка, кофа за боклук, студент, телефонна кабина, кученце, кафене, сладкарница. С изключение на една улична лампа, Марко веднага казваше думата на италиански. Както и толкова важните глаголи — „ходя“, „говоря“, „виждам“, „уча“, „купувам“, „мисля“, „бърборя“, „дишам“, „ям“, „пия“, „бързам“, „шофирам“, — списъкът сякаш беше безкраен, но Марко винаги знаеше верния превод.

Минаваше десет сутринта и университетът най-сетне се събуждаше за живот. Ермано му обясни, че в Болоня няма университетски комплекс в смисъла, в който се разбира това в Америка — голям правоъгълник, застроен само с учебни и административни сгради. Местният университет, Università degli Studi, беше разположен в десетки различни красиви стари постройки, някои по на петстотин години. Най-много бяха на Виа Замбони, но през вековете университетът беше станал толкова голям, че вече заемаше цял квартал на Болоня.

Урокът по италиански спря за една-две пресечки, когато двамата бяха повлечени от вълна студенти, които излизаха или влизаха на лекции. Марко се улови, че търси с поглед възрастен мъж с яркосива коса — неговия личен приятел комунист, първия му истински познат, откакто беше излязъл от затвора. Вече беше решил някой път отново да го потърси.

Когато стигнаха до Виа Замбони №22, Марко спря и се загледа в един надпис между вратата и най-близкия прозорец:

„FACOLTÀ DI GIURISPRUDENZA“.

— Това ли е юридическият факултет? — попита на английски.

— Si.

Значи тук работеше Рудолф — сигурно и в момента беше вътре и пълнеше главите на впечатлителните си студенти с дисидентски левичарски теории.

После двамата продължиха, без да бързат, като пак започнаха да си играят на „Кажи ми как се казва това нещо?“ и да се радват на енергията на оживената улица.