Джон Гришам
Брокерът (21)

21

Сградата, която не беше означена нито с име, нито с номер, нито биеше на очи по някакъв друг начин, се намираше на улица „Пинскер“ в центъра на Тел Авив. Един агент на име Ефраим пресече тротоара, влезе и подмина асансьора, за да отиде до края на коридор без изход, който завършваше с една-единствена заключена врата. Нямаше нито брава, нито дръжка. Той извади от джоба си устройство, което приличаше на малко дистанционно за телевизор, и го насочи към вратата. Някъде вътре се преместиха тежки резета, чу се остро изщракване и вратата се отвори, за да го пропусне в един от многобройните служебни апартаменти, поддържани от Мосад — тайната полиция на Израел. В апартамента имаше четири стаи — в две от тях бяха походните легла, на които спяха Ефраим и тримата му колеги, третата беше кухня, където си готвеха, а четвъртата беше претъпкана с техника работна стая, където прекарваха по няколко часа всеки ден, за да планират една операция. Операцията беше замряла в продължение на цели шест години, но сега изведнъж се беше превърнала в един от най-високите приоритети на Мосад.

Четиримата служители бяха членове на кидон — малка, стегната група от солидно подготвени оперативни агенти, чиято основна функция беше да извършват политически убийства. Бързи, ефикасни убийства, които не оставяха следи. Жертвите им обикновено бяха врагове на Израел, които не можеха да бъдат изправени пред съда, защото израелското правосъдие нямаше юрисдикция в съответните държави.

Повечето им цели бяха в арабските и ислямските страни, но кидоните често влизаха в употреба и в държавите от бившия Съветски съюз, Европа, Азия, дори Северна Корея и САЩ. Не признаваха нито граници, нито закони — нищо не можеше да ги спре да елиминират хората, които искаха да унищожат Израел. Мъжете и жените от кидона имаха разрешително за всякакви убийства в името на своята родина. След като получеха писмено одобрение на жертвата от действащия премиер, те съставяха операция, организираха бойна група и оттам нататък въпросният враг на Израел спокойно можеше да се смята за мъртъв. А одобрението на премиера съвсем не се получаваше толкова трудно.

Ефраим подхвърли пакет сладкиши на сгъваемата маса, където Рафи и Шоул съсредоточено преглеждаха някакви документи. Амос седеше в ъгъла на компютъра и изучаваше карти на град Болоня в Италия.

Повечето от документите им бяха безнадеждно остарели — безполезна информация за Джоуел Бакман, събрана още преди години. Знаеха всичко за хаотичния му личен живот — трите бивши съпруги, трите деца, бившите му бизнес партньори, приятелките, клиентите и старите, отдавна изгубени приятели от висшите кръгове във Вашингтон. Когато убийството му беше одобрено преди шест години, един друг кидон трескаво беше събрал цялата възможна информация за Бакман. Беше задействан и план той да бъде убит в нагласена автомобилна катастрофа във Вашингтон, но Бакман изведнъж се беше признал за виновен и се беше скрил в затвора. А в строго охраняваното крило на федералния затвор „Ръдли“ не можеше да го стигне дори и кидон.

Информацията за Бакман отново беше станала актуална, но този път заради сина му. Откакто Джоуел Бакман беше изненадващо помилван преди седем седмици и изчезна безследно, Мосад прикрепи двама агенти към Нийл. Сменяха се на всеки три-четири дни, така че никой в Кълпепър, щата Вирджиния, да не започне да си задава въпроси; малките градчета в провинцията, пълни с любопитни съседи и ченгета без работа, винаги представляваха огромно предизвикателство за работата им. Една от агентките, красива жена с немски акцент, дори беше заговорила Нийл Бакман на главната улица. Беше се представила за туристка и го бе помолила да я упъти към близкия град Монпелие, родния град на президента Джеймс Мадисън. Беше флиртувала с него и ясно беше показала готовността си да отиде по-далеч, но той не беше захапал стръвта. Бяха монтирали подслушвателни устройства в дома и кантората му и следяха разговорите по мобилния му телефон. От една компютърна лаборатория в Тел Авив четяха всичките му служебни и домашни съобщения по електронната поща. Следяха банковата му сметка и кредитната му карта. Знаеха и че преди шест дни беше отскочил до Александрия, но нямаха представа защо.

Освен това наблюдаваха и майката на Бакман в Оукланд, но горката жена бързо си отиваше. От години обмисляха идеята тайно да и дадат някое отровно хапче от впечатляващия си арсенал. Така можеха да устроят засада на сина й на погребението. Но ръководството за работа на кидон забраняваше убийството на роднини на жертвите, освен ако те също не представляваха заплаха за сигурността на Израел.

Въпреки този факт обаче идеята продължаваше да се обсъжда, като най-големият й поддръжник беше Амос.

Искаха да убият Бакман, но освен това искаха и да остане жив поне няколко часа, преди да го довършат. Искаха да си поговорят с него и да го попитат за някои неща, а ако не искаше да им отговаря, те си имаха начини да го мотивират. Когато Мосад наистина искаха отговори, те винаги ги получаваха.

— Намерихме шестима агенти, които знаят италиански — съобщи Ефраим. — Двама от тях ще дойдат тук в три часа следобед, за да се срещнем.

Никой от тях не говореше италиански, но всичките перфектно знаеха английски и арабски. Освен това всеки знаеше и други езици, така че общо в групата им се събираха осем.

И четиримата бяха участвали в бойни операции и бяха сериозно обучени в боравенето с компютри, преминаването на граници (със и без документи за самоличност), разпитите, маскировката и фалшифицирането. И четиримата можеха да убиват хладнокръвно, без никакви угризения на съвестта. Средната им възраст беше трийсет и четири години и всеки от тях беше участвал в поне пет успешни убийства.

В пълния си боен състав групите кидон наброяваха по дванайсет души. Четирима от тях извършваха самите убийства, а останалите осем осигуряваха прикритие, наблюдение и тактическа поддръжка, а освен това почистваха след изпълнението на удара.

— Имаме ли адрес? — попита Амос от компютъра.

— Не, още не — отвърна Ефраим. — Пък и не съм сигурен, че ще го получим. Тази информация идва от контраразузнаването.

— В Болоня живеят половин милион души — измърмори Амос по-скоро на себе си.

— Четиристотин хиляди — уточни Шаул. — И сто хиляди от тях са студенти.

— Трябва да получим негова снимка — каза Ефраим и останалите трима спряха заниманията си и вдигнаха очи към него. — Все някъде трябва да има снимка на Бакман, която е направена след затвора. Не е невъзможно да се снабдим с копие от нея.

— Това със сигурност ще ни помогне — каза Рафи.

Имаха стотина стари снимки на Джоуел Бакман. Бяха разгледали най-подробно всеки квадратен сантиметър от лицето му, всяка бръчка, всяка веничка в очите му, всеки кичур коса на главата му. Бяха преброили зъбите му и разполагаха с копия от зъболекарския му картон. Колегите им от специализираните лаборатории в центъра на града, в щаба на Централния израелски институт за разузнаване и специални операции, по-популярен като Мосад, бяха подготвили отлични компютърни разработки на лицето на Бакман сега, шест години след последния ден, в който го бяха виждали на живо. Имаше серия от дигитални проекции на лицето такова, каквото би било, ако тежеше солидните 110 кг — колкото беше, когато се призна за виновен. Имаше и друга серия с Бакман, ако тежи 90 кг — колкото се твърдеше, че е сега. Бяха направили различни неща и с косата му — на някои снимки я бяха оставили в естествен цвят, с внесени корекции за побеляване на петдесет и две годишен мъж, а на други я бяха боядисани черна, червена или кафява. Бяха я подстригали и оставили по-дълга. Бяха сложили десетки различни очила на лицето му, а после му бяха добавили брада — една тъмна и една посивяла.

Но очите си оставаха най-важни от всичко. Ако познаваш очите, познаваш човека.

Макар че Ефраим ръководеше тази група, отговорникът за мисията беше Амос. Той беше зачислен към Бакман още през 1998 г., когато в Мосад за пръв път чуха слуховете за софтуера „Джем“, предлаган наляво и надясно от някакъв влиятелен лобист от Вашингтон. Израелците използваха посланика си в американската столица и се опитаха да купят „Джем“, договориха сделката и си мислеха, че работата е свършена, но останаха с празни ръце в деня, в който Бакман и Джейси Хъбард решиха да предложат стоката си и на други потенциални купувачи.

Новата продажна цена така и не се разбра. Сделката не беше осъществена. Известна сума премина от едни ръце в други, но по някаква причина Бакман така и не достави продукта на купувачите.

Къде се намираше „Джем“ сега? И дали изобщо някога беше съществувал?

Само Бакман знаеше отговора на този въпрос.

Шестгодишното прекъсване в преследването на Джоуел Бакман беше предостатъчно време за Амос, за да запълни някои пропуски в информацията, с която разполагаше. Както началниците му, така и той самият беше убеден, че тъй наречената сателитна система „Нептун“ всъщност е построена от комунистически Китай; че китайците са профукали значителна част от държавната си хазна, за да я вдигнат в космоса; че са откраднали скъпоценни технологии от САЩ, за да са в състояние изобщо да постигнат подобно нещо; че блестящо бяха успели да прикрият изстрелването и да заблудят както американските, така и руските и израелските разузнавателни спътници; и най-вече, че не бяха в състояние да програмират системата наново, след като „Джем“ я беше натъпкал с чужд шпионски софтуер. Без него „Нептун“ не ставаше за нищо и китайците сигурно бяха готови да се разделят с прочутата си Велика стена, за да се докопат до „Джем“ и Бакман.

Освен това Амос и Мосад бяха убедени и във факта, че Фарук Хан, последният оцелял от тримата и основният автор на програмите, е бил проследен и убит от китайците още преди осем месеца. Мосад вече го следеше, когато се случи това.

Вярваха и друго — че американците все още не са сигурни кой е построил „Нептун“ и че този пропуск в разузнаването им е източник на постоянно, мъчително чувство на срам. От четирийсет години американските спътници бяха господарите на космоса и бяха толкова ефективни, че можеха да виждат през облачната покривка, да открият лека картечница, скрита под палатка, да прехванат банков превод по телеграфа, извършен от някой търговец на наркотици, да подслушат разговор в сграда и да открият къде в пустинята има нефт, като използват инфрачервено сканиране. Във всяко едно отношение бяха успели да надминат руснаците. И самата мисъл, че някой друг е успял да проектира, построи, изстреля и използва система с подобни или дори по-добри възможности без знанието на ЦРУ и Пентагона, беше просто недопустима.

Израелските спътници също бяха добри, но не колкото американските. А сега цялата разузнавателна общност разбра, че „Нептун“ е по-развит от всички спътникови системи, използвани от САЩ.

Разбира се, всичко това бяха предположения. Нямаше никакви доказателства. Единственото копие от „Джем“ беше скрито. Авторите на програмата бяха мъртви.

Амос работеше от сутрин до вечер по този случай почти от седем години и не можеше да си намери място от вълнение, че е сформиран нов отряд кидон и трескаво се подготвят планове за използването му. Нямаше никакво време за губене. Китайците не биха се поколебали да взривят половината Италия, ако съществуваше шанс Бакман да бъде затрупан сред отломките. Американците може би също щяха да се опитат да го пипнат. На тяхна територия животът на Бакман беше под закрилата на собствената им конституция, с всичките й защити за гражданите. Законите им постановяваха, че хора като него трябва да получат право на справедлив процес и да бъдат прибрани в затвора, където да ги охраняват денонощно. Но ако се намираше от другата страна на земното кълбо, може би се превръщаше в обикновена плячка.

Кидон също бяха използвани няколко пъти, за да елиминират граждани на Израел, предали страната си, но никога на израелска земя. Американците щяха да постъпят по същия начин.

Нийл Бакман държеше новия си, изключително тънък лаптоп в старото си очукано куфарче, с което продължаваше да се връща вкъщи всяка вечер. Лиза не знаеше за него, защото той никога не го вадеше. Куфарчето винаги стоеше близо до него — на крачка-две.

Беше променил малко сутрешните си навици. Купи си членска карта от „Джерис Джава“ — една прохождаща верига за кафе и понички, която се опитваше да примами нови клиенти чрез кафе с различни аромати, безплатни вестници и списания и безжичен достъп до интернет. От веригата бяха купили стар мексикански ресторант в покрайнините на града, бяха го модернизирали с основен ремонт и само след два месеца вече не можеха да се оплачат от липса на клиенти.

Когато пристигна, на опашката до гишето за поръчки пред него вече имаше три други коли. Нийл беше сложил лаптопа на коленете си, точно под волана. Когато му дойде редът, той си поръча двойно кафе мока без бита сметана и зачака колите пред него да потеглят. Междувременно бързо тракаше с две ръце по клавиатурата. Влезе в интернет и бързо се свърза със сайта на „KwyteMail“. Там написа потребителското си име („ДядоКоледа123“) и паролата си („post hoc ergo propter hoc“). Няколко секунди по-късно пред очите му се появи първото съобщение от баща му.

Нийл затаи дъх, докато го прочете, после въздъхна от облекчение и придвижи колата си малко напред на опашката. Готово! Старият се беше справил!

Той бързо написа отговора си:

Марко, съобщенията не могат да бъдат проследени. Можеш да ми пишеш каквото искаш. Естествено, винаги е най-добре да казваш възможно най-малко. Радвам се, че си там и вече не си затворен в „Ръдли“. Всеки ден ще проверявам пощата си в този час — точно в 7:50 сутринта, източно време. Трябва да бягам. Дядо Коледа

После остави лаптопа си на седалката до шофьора, отвори прозореца и плати почти четири долара за една чаша кафе. Докато се отдалечаваше, току поглеждаше към компютъра си, за да види докъде стига обхватът на безжичния интернет. Зави по улицата и след по-малко от шейсет метра сигналът изчезна.

Миналия ноември, след като Артър Морган така впечатляващо загуби изборите, Теди Мейнард веднага започна да изгражда плана си за помилването на Бакман. С обичайното си маниакално внимание към детайла той беше предвидил дори кога точно ще изтече информацията за неговото местоположение. За да даде предимство на китайците, но без да предизвика подозрение, той започна да търси най-подходящия предател.

Намери го в лицето на Хелън Уонг — пето поколение американска китайка, която беше работила осем години в Лангли като анализатор по азиатските въпроси. Беше много умна, много привлекателна и говореше приличен мандарински китайски. Теди и осигури временно назначение в Държавния департамент и щом се озова там, тя веднага започна да си изгражда контакти с дипломати от комунистически Китай, някои от които също бяха професионални разузнавачи, а всички до един не спираха да търсят нови агенти.

Китайците бяха прочути с агресивния си подход при набирането на нови кадри за разузнаването. Всяка година около 25000 китайски студенти се записваха в различни американски университети и тайната полиция на Китай ги следеше до един. Когато се върнеха вкъщи след командировка, от китайските бизнесмени се очакваше да сътрудничат на разузнаването. Хилядите американски компании, които действаха в Китай, бяха под постоянно наблюдение. Директорите им бяха обект на проучване и следене. По-подходящите кандидати понякога получаваха предложения за допълнителна работа.

Хелън Уонг „неволно“ се изпусна, че е работила няколко години за ЦРУ и скоро се надява отново да се върне на работа там, и веднага привлече вниманието на началниците на разузнаването в Пекин. Уонг прие поканата на един нов приятел първо за обяд в шикозен ресторант във Вашингтон, а после и за вечеря. Изигра ролята си перфектно — винаги се дърпаше в началото, но накрая неохотно казваше „да“. Подробните и бележки за срещите пристигаха при Теди още същата вечер.

Когато Бакман изведнъж беше освободен от затвора и стана ясно, че са го скрили на сигурно място и той няма да се покаже от само себе си, китайците упражниха огромен натиск върху Хелън Уонг. Предложиха й 100000 долара, ако им разкрие местонахождението му. Тя се престори на изплашена от тази оферта и за няколко дни прекъсна контактите си с тях. Теди избра точния момент, прекрати назначението й в Държавния департамент и я отзова обратно в Лангли. В продължение на цели две седмици тя нямаше никаква връзка със старите си приятели шпиони, които се спотайваха в китайското посолство.

После обаче им се обади и скоро предложението нарасна до 500000 долара. Хелън реши да играе твърдо и настоя да получи цял милион, заявявайки, че рискува кариерата и свободата си, а те със сигурност струват много повече. Китайците помислиха и се съгласиха.

В деня след уволнението на Теди тя се обади на отговорника си и поиска да си уговорят тайна среща. На нея му предаде лист хартия с инструкции как да й изпрати парите в банкова сметка в Панама (която всъщност беше тайна собственост на ЦРУ). Когато получи парите, обясни тя, ще се срещнат отново и Хелън ще им каже къде се намира Джоуел Бакман. Освен това щеше да ги снабди и с актуална негова снимка.

Втората среща беше осъществена по технологията „забърсване“ — физически контакт между агента и неговия отговорник, при която двамата си предават нещо, без околните да забележат това. След работа Хелън Уонг се отби в един магазин на „Крогер“ в Бетесда. Щом влезе, тя отиде до края на дванайсета пътека, където бяха списанията и книгите с меки корици. Отговорникът й вече беше там и се размотаваше с един брой на „Лакрос“. Хелън взе друг брой от същото списание и бързо пъхна един плик в него. После го разлисти с убедително изражение на досада и го върна на щанда. Отговорникът й разглеждаше спортните седмичници. Хелън си тръгна — но едва след като се увери, че той взема нейния брой от „Лакрос“.

Специално този път обаче нямаше никаква нужда от шпионските трикове. Приятелите на Хелън от ЦРУ не следяха как се развива срещата, защото всъщност те бяха определили часа и мястото. Работеха с отговорника й от много години.

В плика имаше един-единствен лист — цветна фотография на Джоуел Бакман с размери 20х25 см, на която той очевидно си вървеше по улицата и не знаеше, че го снимат. Беше доста по-слаб отпреди, започваше да си пуска посивяла брадичка, носеше очила с европейски дизайн и беше облечен като местните. В долния край на листа на ръка беше написано следното: „Джоуел Бакман, Виа Фондаца, Болоня, Италия“. Отговорникът на Хелън подробно разгледа снимката в колата си, после бързо подкара към посолството на Китайската народна република в северозападната част на Уисконсин Авеню във Вашингтон.

Отначало руснаците като че ли не проявиха голямо любопитство към адреса на Джоуел Бакман. Реакцията им беше изтълкувана по различни начини в Лангли. Беше рано да се правят изводи, така че изводи нямаше. Руснаците от години тайно твърдяха, че така наречената система „Нептун“ е тяхна, и с това бяха объркали допълнително и бездруго озадаченото ЦРУ.

За голяма изненада на разузнавателната общност Русия успяваше да поддържа в космоса около 160 шпионски спътници годишно, приблизително толкова, колкото и по времето на Съветския съюз. Сериозното присъствие на руснаците в космическото пространство изобщо не беше намаляло, както твърдяха Пентагонът и ЦРУ в първоначалните си предвиждания.

През 1999 г. обаче един дезертьор от ГРУ разузнавателното управление на руските въоръжени сили, което беше един от наследниците на КГБ, беше съобщил на ЦРУ, че „Нептун“ изобщо не е руска собственост. Те били също толкова неприятно изненадани от съществуването му, колкото и американците. Основните им подозрения били насочени към китайците, които дотогава се смятали за доста изостанали в спътниците.

Дали пък не се лъжеха?

Руснаците също искаха да научат нещо повече за „Нептун“, но не бяха готови да се бръкнат, за да узнаят местоположението на Бакман. И след като встъпителното предложение на Лангли остана без отговор, същата онази цветна снимка, купена от китайците, анонимно и напълно безплатно беше изпратена на четирима от шефовете на руското разузнаване, които работеха под дипломатическо прикритие в различни европейски държави.

Изтичането на информация към арабите беше поето от шефа на една американска петролна компания със седалище в Риад. Казваше се Тагърт и живееше в Саудитска Арабия повече от двайсет години. Владееше перфектно арабски и се движеше в обществото с цялата лекота, на каквато изобщо е способен чужденец в арабския свят. Беше особено близък с един бюрократ от средно равнище, който работеше във външното министерство на Саудитска Арабия, и веднъж на чаша следобеден чай му довери, че компанията му едно време използвала юридическите услуги на Джоуел Бакман. И нещо много по-интересно — Тагърт твърдеше, че знае къде точно се крие Бакман.

Пет часа по-късно Тагърт се събуди от звън на външната врата. Трима млади господа в костюми нахълтаха в апартамента му и настояха да ги приеме за няколко минути. Те се извиниха за късния час, обясниха, че работят за един от клоновете на саудитската полиция, и заявиха, че наистина се налага да поговорят. После го притиснаха и Тагърт неохотно им съобщи информацията, която му бяха предали за тази цел.

Джоуел Бакман се криел под чуждо име в Болоня, Италия. Не знаел нищо повече.

А ще успее ли да научи нещо повече, попитаха те.

Може би.

Тогава те го помолиха още на следващата сутрин да напусне страната, да се върне в централния офис на своята компания в Ню Йорк и да изрови още информация за Бакман. Това било от особена важност за саудитското правителство и кралското семейство.

Тагърт, естествено, се съгласи да изпълни молбата. За краля беше готов на всичко.