Джон Гришам
Брокерът (16)

16

В събота магазините по Виа Рицоли отваряха в десет сутринта и Марко чакаше пред входа, като разглеждаше стоките по витрината. Стиснал току-що получените петстотин евро в джоба си, той преглътна тежко и си каза, че няма друг избор, освен да влезе в магазина и да преживее някак първото си истинско пазаруване на италиански. Беше се мъчил да запомни всички възможни думи и изрази по темата, докато не заспа, но докато вратата на магазина се затваряше зад него, все пак се помоли на небесата за вежлива млада продавачка, която да говори перфектен английски.

Нищо подобно. Зад щанда стоеше възрастен господин с приятна усмивка. За петнайсет минути Марко успя да посочи всичко, което му трябваше, като в повечето случаи заекваше, но понякога успяваше да попита съвсем правилно за различните размери и цени. Тръгна си с нов чифт туристически обувки, които имаха малко младежки вид (беше виждал такива в университетския квартал, когато времето беше лошо), както и с черно водоустойчиво яке с качулка, която се прибираше в яката. Останаха му почти триста евро. Спестяването на пари в брой беше най-новият му приоритет.

Той бързо се върна в апартамента, преоблече се пак и излезе. До централната гара на Болоня се стигаше за трийсет минути пеш, но по обиколния и потаен маршрут, който избра, му отне почти цял час. Не поглеждаше през рамо — вместо това се шмугваше в някое кафене и оглеждаше пешеходците оттам или пък внезапно спираше пред някоя пекарна и се преструваше, че разглежда изложените деликатеси, докато всъщност гледаше отражението на улицата зад гърба си. Ако наистина го следяха, той не искаше да разберат за подозренията му. Освен това беше важно да се упражнява. Луиджи неведнъж го беше предупреждавал, че скоро ще го остави, и тогава Марко Лацери щеше да се окаже съвсем сам на света.

Въпросът беше доколко може да вярва и на самия Луиджи. Нито Марко Лацери, нито Джоуел Бакман можеха да си позволят да вярват на когото и да е.

Преживя един напрегнат момент, когато влезе в чакалнята на гарата, видя колко много хора има, разгледа висящите от тавана табла с часовете на пристигащите и заминаващите влакове и отчаяно потърси с поглед гишето за билети. По навик потърси и някакъв надпис на английски. Но вече се учеше да потиска притеснението и да продължава въпреки всичко. Нареди се на една опашка и когато отвориха прозорчето на гишето, бързо пристъпи напред, усмихна се на дребната жена от другата страна на стъклото, поздрави вежливо с „Buon giorno“ и каза:

— Vado a Milano.

Тя кимна с готовност.

— Alle tredici e venti — добави той.

„В тринайсет и двайсет.“

— Si, cinquanta euro — отвърна тя.

„Петдесет евро.“

Марко й плати с банкнота от сто евро, защото искаше да я развали, после се отдалечи от гишето, като стискаше билета и мислено се потупваше по рамото. Имаше да убие цял час, затова излезе от гарата и се отдалечи на разстояние две пресечки по Виа Болдрини, докато намери едно кафене. Поръча си сандвич и бира и им се наслади, като гледаше минувачите по тротоара, без да очаква да види някой познат.

Експресът „Евростар“ пристигна точно по разписание и Марко се смеси с тълпата от заминаващи пътници. За пръв път се качваше на влак в Европа и не беше сигурен точно как се прави. Докато обядваше, беше разгледал билета, но не видя никъде написано място за сядане. Изглежда, местата бяха свободни и всеки сядаше където си иска, затова той се шмугна на първата седалка до прозореца, която видя. Когато влакът потегли точно в 1:20, вагонът беше полупразен.

Скоро излязоха от Болоня и полетяха през провинцията. Железопътната линия вървеше успоредно на M4 — основната автомагистрала от Милано към Парма, Болоня, Анкона и целия източен бряг на Италия. След половин час Марко откри, че е разочарован от гледката. Беше трудно да се насладиш на пейзажа, докато хвърчиш със сто и шейсет километра в час; всичко се размиваше и красивите гледки изчезнаха за миг. Освен това покрай релсите, до транспортните артерии, бяха скупчени прекалено много фабрики и заводи.

Скоро Марко осъзна защо е единственият пътник в своя вагон, който се интересува поне малко от нещата навън. Всички останали над трийсетгодишна възраст бяха потънали във вестниците и списанията си и изглеждаха напълно отпуснати, дори отегчени. По-младите бяха дълбоко заспали. След няколко минути Марко също задряма.

Събуди го кондукторът, като му каза нещо напълно неразбираемо на италиански. На втория или третия опит Марко най-сетне хвана думата „biglietto“ и бързо подаде билета си за проверка. Кондукторът го изгледа намръщено, сякаш се канеше да го изхвърли от влака още на следващия мост, после рязко му продупчи билета и му го върна с широка зъбата усмивка.

Един час по-късно по съобщителната уредба във влака проехтяха някакви дрънканици на италиански, в които се говореше нещо за Милано, а пейзажът отвън започна да се променя драстично. Скоро огромният град ги погълна, влакът намали скорост и спря, а после потегли отново. Подминаваха квартали, натъпкани с жилищни блокове от времето след Втората световна война, разделени от широки булеварди. Според пътеводителя на Ермано населението на Милано беше четири милиона; беше важен град, неофициалната столица на Северна Италия, националният център на финансите, модата, издателския бизнес и промишлеността. Енергичен и преуспяващ индустриален град, разбира се, с красива централна част и катедрала, която си заслужаваше да се посети.

Докато доближаваха централната гара, релсите под влака се умножиха и разтвориха като ветрило. После най-сетне спряха под огромния купол на гарата и когато Марко излезе на перона, почти се стресна от мащабите на всичко наоколо. Докато вървеше по перона, преброи поне десетина коловоза в стройни редици, на повечето от които спрелите влакове търпеливо очакваха пътниците си. Той спря в края на коловозите, сред тълпа от хиляди забързани пътници, и разгледа таблото на заминаващите влакове: Щутгарт, Рим, Флоренция, Мадрид, Париж, Берлин, Женева.

За броени часове можеше да стигне до всяка точка на Европа.

Ориентира се по табелите, излезе от гарата и намери пиацата, където му се наложи да почака малко на опашка, преди да се метне на задната седалка на едно малко бяло рено.

— Aeroporto Malpensa — каза на шофьора.

Колата запълзя през натовареното движение на Милано, докато достигнаха покрайнините. После се качиха на магистралата и двайсет минути по-късно бяха пред летището.

— Quale compagnia aerea? — попита шофьорът през рамо.

„Коя авиокомпания?“

— „Луфтханза“ — отвърна Марко.

Таксито го откара до Терминал 2, намери едно свободно място до бордюра и Марко слезе, след като му се наложи да се раздели с още четирийсет евро. През автоматичните врати на летището нахълта цяла тълпа и той мислено благодари, че няма наистина да се качва на някой самолет. Провери таблото на заминаващите полети и откри това, което му трябваше — директен полет до международното летище „Дълес“ във Вашингтон. После се повъртя из терминала, докато намери гишето за заминаващи пътници на „Луфтханза“. Имаше голяма опашка, но немските служители работеха с обичайната си ефективност и нещата вървяха бързо.

Първият му избор беше една привлекателна червенокоса жена на около двайсет и пет, която, изглежда, пътуваше сама и следователно беше по-подходяща. Ако двама пътуваха заедно, беше по-вероятно да си спомнят за непознатия мъж на летището и твърде страната му молба. Момичето чакаше второ на опашката на гишето за бизнес класа. Докато я наблюдаваше, Марко си набеляза и втори човек: студент с дълга рошава коса, небръснато лице, дънки, износена раница и яке с качулка с емблемата на университета в Толедо. Чудесно. Момчето чакаше доста по-назад на опашката и слушаше музика от яркожълти слушалки.

Когато червенокосата жена се отдалечи от гишето с бордната карта и ръчния си багаж, Марко я последва. До полета имаше още цели два часа, така че тя бавно пое през тълпата към безмитната зона, където спря и разгледа последните модели швейцарски ръчни часовници. Не си хареса нищо, затова отиде до вестникарската будка на ъгъла и си купи две модни списания. После пое към изхода на терминала и първия пропускателен пункт, така че Марко си глътна корема и пристъпи към нея.

— Госпожице? Извинете.

Тя се обърна към него, но не отвърна нищо.

— Случайно да летите за „Дълес“? — попита Марко с широка усмивка, като се преструваше на задъхан, все едно беше тичал да я настигне.

— Да — отвърна рязко тя, без да се усмихне.

Стопроцентова американка.

— Аз също трябваше да летя натам, но току-що ми откраднаха паспорта. Не знам кога ще мога да се прибера.

Марко извади плик от джоба си.

— Това е поздравителна картичка за рождения ден на баща ми. Ще можете ли да го пуснете в някоя пощенска кутия, когато кацнете във Вашингтон? Рожденият му ден е следващия вторник и се притеснявам дали ще я получи навреме. Моля ви.

Тя подозрително изгледа първо него, а после и плика. Все пак беше само поздравителна картичка, а не бомба или пистолет.

В това време Марко извади още нещо от джоба си.

— Извинявайте, но нямам пощенска марка. Ето ви едно евро. Моля ви, вземете го.

Подозрителното й изражение най-сетне се пропука и тя почти се усмихна.

— Добре, става.

После взе и плика, и монетата и ги прибра в дамската си чанта.

— Страшно ви благодаря — каза Марко, готов да избухне в сълзи. — Ще бъде деветдесетият му рожден ден. Благодаря ви.

— Няма проблеми — отвърна тя.

С младока с жълтите слушалки се оказа по-сложно. Той също беше американец и също се хвана на историята със загубения паспорт. Но когато Марко се опита да му даде плика, момчето подозрително се огледа, сякаш нарушаваха някакъв закон.

— Не знам, човече — каза и отстъпи една крачка назад. — Май няма да стане.

Марко знаеше кога да спре. Той също отстъпи назад и с целия сарказъм, на който беше способен, му пожела приятен полет.

Един от последните пътници пред гишето за чекиране беше мисис Руби Осбъри от Йорк, щата Пенсилвания. Беше пенсионирана гимназиална учителка по история на света с четирийсет години стаж и сега си прекарваше страхотно, като харчеше парите от пенсионния си фонд за екскурзии до места, които дотогава беше виждала само в учебниците. В момента точно завършваше едно триседмично приключение, през което беше прекосила по-голямата част от Турция. Беше слязла в Милано само за да се прекачи на друг самолет, защото нямаше директен полет от Истанбул до Вашингтон. Вежливият господин я доближи с отчаяна усмивка и обясни, че току-що са му откраднали паспорта. Щял да пропусне деветдесетия рожден ден на баща си. Тя с удоволствие взе картичката и я прибра в чантата си. Мина през охраната без проблеми, измина неколкостотин метра до изхода на терминала, намери си свободно място и се разположи, за да изчака полета.

Зад нея, на по-малко от пет метра, червенокосата млада жена достигна до друго решение. В крайна сметка нищо чудно все пак да беше бомба в писмо. Пликът не й изглеждаше достатъчно дебел, за да съдържа експлозиви, но какво разбираше пък тя от такива неща? Забеляза едно кошче за отпадъци до прозореца — елегантен цилиндър с хромиран капак (все пак бяха в Милано, нали така), — небрежно го доближи и пусна плика вътре.

„Ами ако избухне там?“ — помисли си тя, докато сядаше обратно на мястото си. Е, вече беше твърде късно. Нямаше как да отиде и да започне да се рови в боклука. Пък и да го направеше, после какво? Да намери някой униформен служител и да му обясни на английски, че има вероятност това нещо в ръката й да е бомба? „Абсурд“, каза си тя. Затова си взе чантата и се премести в другия край на чакалнята, възможно най-далеч от кошчето. Но все пак не можеше да откъсне очи от него.

Чувството, че са я въвлекли в заговор, се задълбочаваше. Когато отвориха самолета, тя се качи първа от всички пътници. Успя да се успокои едва след първата чаша шампанско. Когато се прибереше у дома в Болтимор, веднага щеше да си пусне Си Ен Ен. Беше убедена, че ще съобщят за кървав атентат на летище „Малпенса“ в Милано.

Таксито обратно до централната гара на Милано излезе четирийсет и пет евро, но Марко не отвори дума. Имаше ли смисъл да спори? Билетът за влака обратно до Болоня беше също толкова скъп — петдесет евро. Един ден пазаруване и пътуване, и вече му бяха останали само стотина евро. Малките му финансови запаси се стопяваха светкавично.

Когато влакът спря на гарата в Болоня, се смрачаваше. Марко слезе на перона — просто още един уморен пътник сред тълпата, но вътрешно се пръскаше от гордост от постиженията си този ден. Беше си купил дрехи и билети за влака, беше оцелял в лудницата на железопътната гара и летището в Милано, беше хванал две таксита и беше успял да предаде писмото си — доста натоварен ден, през който никой друг не беше разбрал къде отива и с какво се занимава.

И нито веднъж не му бяха поискали паспорт, нито друг документ за самоличност.

 

 

Луиджи беше хванал друг влак — експреса за Милано в 11:45. В Парма обаче слезе и потъна в тълпата. Хвана такси и отиде до мястото на срещата, едно любимо кафене наблизо. Там чака Уитакър почти цял час, защото той беше изпуснал един влак в Милано и се беше качил на следващия. Както обикновено, Уитакър беше в лошо настроение, допълнително помрачено от факта, че му се наложи да дойде в събота. Двамата бързо си поръчаха и когато сервитьорът се отдалечи, Уитакър започна направо:

— Тази жена не ми харесва.

— Франческа ли?

— Да, екскурзоводката. Не сме я използвали по-рано, нали?

— Не. Но с нея няма никакви проблеми, спокойно. Тя не знае нищо.

— Как изглежда?

— Сравнително привлекателна.

— „Сравнително привлекателна“ не означава нищо, Луиджи. На колко години е?

— Никога не питам дамите за такива неща. Предполагам, на около четирийсет и пет.

— Омъжена ли е?

— Да, но няма деца. Съпругът й е много възрастен и болен. Всеки момент ще умре.

Уитакър по навик си водеше бележки и обмисляше въпросите си в движение.

— Всеки момент ще умре ли? От какво?

— Според мен от рак. Не съм я разпитвал.

— Може би трябваше да я разпиташ.

— Може би не трябваше, все пак става въпрос за възрастта й и умиращия й съпруг.

— Откъде я намери?

— Не беше никак лесно. Частните учители по италиански не чакат на опашка като таксиметровите шофьори. Един приятел ми я препоръча. Поразпитах за нея. Има добра репутация в града. Освен това беше свободна. Почти невъзможно е да намериш учител, който има по три свободни часа всеки ден за един ученик.

— Всеки ден ли?

— През повечето дни от седмицата. Тя се съгласи да се занимава с него всеки следобед през следващия месец. През този сезон екскурзоводите нямат работа. Може да й излезе нещо един-два пъти в седмицата, но иначе ще бъде свободна всеки ден. Спокойно, няма проблеми с нея.

— Колко взема?

— По двеста евро на седмица до пролетта, когато започва туристическият сезон.

Уитакър завъртя очи с такова изражение, сякаш щяха да ги удържат от неговата заплата.

— Марко ни излиза твърде скъпо — промърмори по-скоро на себе си.

— Марко има чудесна идея. Иска да замине за Австралия, Нова Зеландия или някоя друга държава, където няма да има проблеми с езика.

— Иска да го прехвърлим?

— Да, и според мен е страхотна идея. Нека да го натресем на някой друг.

— Но това не зависи от нас, нали така, Луиджи?

— Май не.

Сервитьорът им донесе салатите и за момент настъпи мълчание. После Уитакър каза:

— Тази жена продължава да не ми харесва. Опитай се да намериш някой друг.

— Няма друг. Какво те притеснява?

— Марко има богат опит с жените, не знаеш ли? Винаги има вероятност да започне някаква връзка. А това може да усложни нещата.

— Аз съм я предупредил. А и тя има нужда от парите.

— Няма ли средства?

— Останах с впечатлението, че едва свързва двата края. Сега сме извън туристическия сезон, а мъжът й не работи.

Уитакър едва не се усмихна, сякаш това беше добра новина. После натъпка голямо парче домат в устата си и го задъвка, докато се озърташе из ресторанта, за да провери дали някой не подслушва тихия им разговор на английски. Когато най-сетне преглътна, заговори отново:

— Нека обсъдим въпроса за електронната поща. Марко никога не е бил кой знае какъв хакер. Когато бил на върха, използвал предимно телефони — четири-пет в кабинета си, два в колата и един в джоба, като постоянно водел по три разговора едновременно. Фукал се, че взема по пет хиляди долара само за да вдигне телефона на непознат номер, ей такива работи. Никога не използвал компютър. От служителите му разбрах, че все пак от време на време четял имейли. Но почти никога не изпращал нищо по електронната поща, а в редките изключения от това правило винаги карал секретарката си да ги пуска. Офисът му бил оборудван със страхотна апаратура, но той плащал на други хора да я използват. Все пак трябвало да се прави на голям началник.

— Ами в затвора?

— Нямаме сведения да е използвал електронна поща. Имал лаптоп, но го използвал само за да пише писма и после да ги печата, без да влиза в интернет. Изглежда, че след делото всички са го зарязали. От време на време пращал писма на майка си и сина си, но винаги с обикновена поща.

— Значи е практически неграмотен.

— Да, но в Лангли се притесняват да не се опита да се свърже с някой външен човек, без да разберем. Очевидно не може да го направи по телефона, поне засега. Освен това няма обратен адрес, така че вероятно не би използвал и пощенските служби.

— Не е толкова глупав, че да изпрати писмо — съгласи се Луиджи. — Така ще издаде къде се намира.

— Именно. Същото важи и за телефона, факса и всичко, с изключение на електронната поща.

— Ние можем да проследим и нея.

— В повечето случаи, но си има и начини това да се заобиколи.

— Марко няма нито компютър, нито пари, за да си купи такъв.

— Знам, но теоретично погледнато, може да влезе в някой интернет клуб, да използва кодиран адрес, да изпрати съобщение, да заличи следите си, да си плати за престоя и да си излезе.

— Естествено. Но кой може да го научи как се прави това?

— Не е изключено да се намери някой. Може да се научи сам, като си купи справочник. Не е много вероятно, но не бива да забравяме за тази възможност.

— Проверявам апартамента му всеки ден — каза Луиджи. — Сантиметър по сантиметър. Ако си купи нова книга или донесе вкъщи касова бележка, веднага ще разбера.

— Провери и интернет клубовете в квартала. В Болоня вече има доста такива.

— Знам къде са.

— Къде се намира Марко в момента?

— Не знам. Днес му е свободен ден, събота. Вероятно се мотае из Болоня и се радва на живота.

— И все още се страхува да ходи по-далеч?

— До смърт.

* * *

Мисис Руби Осбъри глътна едно хапче леко сънотворно и проспа шест от осемте часа, които траеше полетът от Милано до международното летище „Дълес“ във Вашингтон. Блудкавото кафе, което сервираха малко преди да кацнат, не успя да разчисти паяжините в главата й и тя отново задряма, докато боингът рулираше по пистата към терминала. Докато ги товареха в натъпканите автобуси на пистата и ги караха към летището, тя съвсем забрави за поздравителната картичка. Не се сети за нея и докато чакаше в тълпата да си прибере багажа и да мине през митнически контрол. Нито пък когато любимата й внучка я посрещна на изхода за пристигащи пътници.

Спомни си за картичката едва когато вече се беше прибрала у дома в Йорк, щата Пенсилвания, и започна да рови в дамската си чанта, за да намери един от подаръците за внучката си.

— О, боже! — възкликна мисис Осбъри, когато картичката тупна на кухненската маса. — Трябваше да я пусна на летището.

После разказа на внучката си за горкия човечец на летището в Милано, който си загубил паспорта и щял да пропусне деветдесетия рожден ден на баща си.

Внучката и разгледа плика и отбеляза:

— Не ми прилича на пощенска картичка.

После прочете адреса: „В Н. Бакман, адвокат, Мейн Стрийт 412, Кълпепър, шата Вирджиния, 22701“.

— Няма и адрес на подателя — каза тя.

— Ще я пусне още утре сутринта — обеща мисис Осбъри. — Дано да пристигне навреме за рождения ден.