Джон Гришам
Брокерът (22)

22

Всяка година през март, точно преди Възнесение, гражданите на Болоня се изкачват по Коле дела Гуардия от Порта Сарагоца, под най-дългата непрекъсната колонада в света с всичките й 666 арки, покрай всичките петнайсет параклиса, и стигат до върха, където се намира църквата „Сан Лука“. Там те изваждат статуята на Дева Мария от храма и потеглят по обратния път към града, където пренасят статуята по главите улици, пълни с народ, и най-сетне я оставят в катедралата „Сан Пиетро“. Там Дева Мария остава осем дни, а после друго шествие я отнася обратно вкъщи. Този фестивал, уникален за Болоня, се провежда всяка година от 1476 насам.

Докато седяха в „Сантуарио ди Сан Лука“, Франческа разказваше на Марко за този ритуал и значението, което му придават жителите на Болоня. Според самия Марко традицията наистина беше красива, но лишена от съдържание — както огромните катедрали.

Този път бяха хванали автобуса, за да избегнат 666-те арки и 3.6-километровото изкачване по хълма. Прасците на Марко все още го боляха от предишното посещение на „Сан Лука“ преди три дни.

Франческа, изглежда, беше толкова съсредоточена във важните теми, за които говореше, че неволно преминаваше на английски сякаш без да го забелязва. Марко не се оплакваше. Когато свърши с разказа за фестивала, тя започна да му посочва различните интересни елементи от катедралата — архитектурата и устройството на купола, стенописите и тъй нататък. Марко отчаяно се опитваше да не се разсейва. Болоня вече му се струваше пренаселена от куполи, избелели стенописи, мраморни крипти и умрели светци и той често се улавяше, че си мечтае за пролетта. Тогава можеха да стоят навън и да си говорят. Щяха да отидат във всички красиви паркове на Болоня и ако Франческа дори споменеше някоя катедрала, той щеше да се разбунтува.

Но тя не мислеше за пролетта. Мислите й блуждаеха някъде още по-далеч.

— За този вече ми разказа — прекъсна я Марко, когато тя посочи към един стенопис.

— Извинявай. Скучно ли ти е?

Той понечи да каже истината, но се спря навреме и отвърна:

— Не, но за днес ми стига толкова.

Двамата излязоха от църквата и се промъкнаха зад нея по тайната пътечка на Франческа, в края на която се разкриваше най-живописният изглед към града. Последният сняг за тази зима бързо се топеше по червените керемидени покриви. Беше осемнайсети март.

Франческа запали цигара и, изглежда, нямаше нищо против да помълчи и да се порадва на Болоня.

— Харесва ли ти моят град? — попита най-сетне.

— Да, много.

— И какво точно ти харесва в него?

След шест години в затвора всеки град щеше да му хареса. Въпреки това Марко се замисли за момент и отговори:

— Градът е истински и хората живеят на същото място, където работят. Освен това е безопасен и чист, сякаш е извън времето. Нещата не са се променили чак толкова много за последните няколко века. Хората се гордеят с историята и постиженията си.

Франческа леко кимна в знак на одобрение от този анализ.

— Не мога да разбера американците — каза тя. — Когато ги развеждам из Болоня, винаги бързат и никога нямат търпение да видят едно нещо, за да го задраскат от списъка, и да минат на следващото. Винаги питат какво ще правим утре и вдругиден. Защо е така?

— Не трябва да питаш мен.

— Защо?

— Защото аз съм канадец, не помниш ли?

— Не си.

— Така е, не съм. Всъщност съм от Вашингтон.

— Била съм там. Никога не съм виждала толкова много хора, които тичат напред-назад, а всъщност не отиват никъде. Не разбирам как някой може да иска да живее толкова напрегнато. Всичко трябва да става бързо — работата, храната, сексът.

— Не знам, не съм правил секс от шест години.

Тя го изгледа с изражение, в което сякаш напираха много въпроси.

— Не ми се говори за това — каза накрая тя.

— Ти започна.

Франческа дръпна от цигарата си.

— Добре де, защо не си правил секс от шест години?

— Защото бях в единична килия в затвора.

Тя леко подскочи и се стегна.

— Убил ли си някого?

— Не, нищо подобно. Всъщност съм съвсем безобиден.

Франческа отново помълча и дръпна от цигарата си.

— Защо си тук?

— Нямам представа.

— Колко време ще останеш?

— Вероятно Луиджи може да отговори на този въпрос.

— Луиджи — каза тя с такъв тон, все едно искаше да се изплюе.

После се обърна и тръгна по пътеката. Марко тръгна след нея, защото нямаше друг избор.

— От какво се криеш? — попита тя.

— Историята е много, много дълга и наистина е по-добре да не я знаеш.

— В опасност ли си?

— Най-вероятно. Не съм сигурен доколко е сериозно, но е достатъчно да се каже, че не смея да използвам истинското си име или да се върна вкъщи.

— Звучи ми доста сериозно. А каква е ролята на Луиджи във всичко това?

— Смятам, че ме пази.

— Докога?

— Нямам представа.

— Защо просто не изчезнеш?

— Точно това правя в момента. Захванал съм се сериозно да изчезвам. Но къде мога да отида оттук нататък? Нямам нито пари, нито международен паспорт, нито документи за самоличност. Официално дори не съществувам.

— Това е много объркващо.

— Да. Не искаш ли да сменим темата?

Беше извърнал поглед от нея за секунда, така че не видя кога падна. Франческа носеше черни кожени ботуши с нисък ток и левият жестоко се изкриви на един камък на тясната пътека. Тя ахна от болка и се просна на земята, като в последния момент успя да се предпази с две ръце. Чантата й изхвърча встрани. Тя изкрещя нещо на италиански. Марко бързо клекна, за да я хване.

— Глезенът ми — намръщи се тя.

Очите й вече се пълнеха със сълзи, а красивото й лице беше изкривено от болка.

Марко внимателно я вдигна от мократа пътека и я отнесе до една близка пейка, а после отиде да й вземе чантата.

— Спънах се — повтаряше тя. — Много съжалявам.

Франческа се опитваше да не се разплаче, но скоро се отказа.

— Няма нищо, няма нищо — каза Марко и приклекна пред нея. — Може ли да го пипна?

Тя се опита бавно да вдигне левия си крак, но болката беше прекалено силна.

— По-добре да не сваляме ботуша — каза той, като внимателно опипваше глезена й.

— Май е счупен — каза тя.

Франческа извади кърпичка от чантата си, за да си избърше очите. Дишаше тежко и стискаше зъби от болка.

— Много съжалявам — повтори.

— Няма нищо.

Марко се огледа, но наоколо сякаш нямаше никакви други хора. Автобусът до „Сан Лука“ беше абсолютно празен, а през последните десет минути не бяха срещнали никого.

— Аз… ще вляза да потърся помощ — предложи той.

— Да, моля те.

— Не мърдай. Веднага се връщам.

Марко я погали по коляното и тя успя да се усмихне. После той забърза към църквата и едва не падна на свой ред. На бегом стигна до задния вход, но не видя никого. „И къде точно се намират служебните помещения в катедралите? — запита се той. — Къде работят членовете на настоятелството, уредниците, свещениците? Кой отговаря за църквата?“

Обиколи „Сан Лука“ цели два пъти, преди да види един пазач, който се показа от някаква врата, скрита зад храстите.

— Mi può aiutare? — подвикна.

„Можете ли да ми помогнете?“

Пазачът го зяпна, без да отговори. Марко беше сигурен, че е произнесъл въпроса както трябва. Приближи се и каза:

— La mia amica se è fatta male.

„Приятелката ми се нарани.“

— Dov’è? — изръмжа мъжът.

„Къде е?“

Марко посочи с ръка:

— Li, dietro alla chiesa.

„Ето там, зад църквата.“

— Aspetti.

„Чакайте.“

Пазачът се върна до вратата и я отвори.

— Si sbrighi, per favora.

„Побързайте, моля ви.“

Изминаха минута-две. Марко нетърпеливо чакаше пред вратата, като се бореше с желанието си да изтича обратно и да провери какво става с Франческа. Ако наистина си беше счупила нещо, можеше бързо да изпадне в шок. В стената на баптистерията се отвори друга, по-голяма врата и оттам бързо излезе един господин в костюм, следван от пазача.

— La mia amica è caduta — каза Марко.

„Приятелката ми падна.“

— Къде е тя? — попита господинът на безупречен английски.

Тримата бързо закрачиха през един застлан с тухли вътрешен двор, като заобикаляха неразтопения сняг.

— От задната страна, до пътеката. Май си е счупила глезена. Може би трябва да повикаме линейка.

Господинът подвикна нещо през рамо към пазача и той изчезна.

Когато стигнаха при нея, Франческа седеше на ръба на пейката с цялото достойнство, което беше успяла да събере. Беше притиснала кърпичката към устата си и беше спряла да плаче. Господинът не знаеше как се казва, но очевидно я беше виждал в „Сан Лука“. Двамата бързо заговориха на италиански и Марко не разбра почти нищо.

Тя все още не беше свалила левия си ботуш и всички се съгласиха, че не бива да се опитва да го направи, за да не позволи на глезена да се подуе. Господинът от църквата, синьор Колета, изглежда, разбираше от първа помощ. Той прегледа коленете и ръцете и — бяха ожулени и натъртени, но не кървяха.

— Може би просто съм го навехнала доста сериозно — предположи Франческа. — Не мисля, че наистина е счупен.

— Има да чакаме, докато дойде линейка — каза господинът. — Нека ви откарам до болницата.

Някъде отблизо се чу автомобилен клаксон. Пазачът беше докарал една кола възможно най-близо до пътеката.

— Може би ще мога да вървя — каза смело Франческа и се опита да се отправи.

— Не, нека ти помогнем — каза Марко.

Двамата я хванаха за лактите и бавно я вдигнаха на крака. Франческа изкриви лице от болка, когато се опита да стъпи на ударения си крак, но каза:

— Не, наистина не е счупен. Само е навехнат.

Тя настоя да върви. Двамата мъже й помогнаха да стигне до колата.

Синьор Колета пое инициативата в свои ръце и ги нагласи на задната седалка, така че краката на Франческа да почиват вдигнати в скута на Марко, за да се избегне подуването, а гърбът й да е облегнат на лявата задна врата. Когато настани пътниците си както трябва, той скочи зад волана и хвана скоростния лост. Колата изпълзя на заден ход от алеята между храстите и излезе на тесен павиран път. Скоро поеха надолу по хълма към Болоня.

Франческа си сложи тъмните очила, за да не и се виждат очите. Марко забеляза, че по лявото й коляно има кръв. Той взе кърпичката от ръката й и се зае да я попие.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Съжалявам, че ти провалих деня.

— Престани, моля ти се — усмихна се Марко.

Това всъщност беше най-хубавият му ден с Франческа досега. Падането някак си я беше направило по-достъпна и човечна. Заради него беше проявила искрени чувства, макар и против волята си. Освен това им позволяваше искрен физически контакт — едно човешко същество, което безвъзмездно се опитва да помогне на друго. Марко навлизаше в живота й. Независимо какво щеше да стане оттук нататък, в болницата или у тях, Марко щеше да остане с нея още малко. Щеше да има нужда от него в „Бърза помощ“, макар че със сигурност нямаше да го иска там.

Докато държеше краката й и зяпаше през прозореца, Марко осъзна, че отчаяно е зажаднял за човешко отношение — каквото и да е, с когото и да е.

Имаше нужда от приятел, независимо какъв.

Когато стигнаха до подножието на хълма, Франческа се обърна към синьор Колета:

— Бих искала да се прибера в апартамента си.

Той я погледна в огледалото за обратно виждане и каза:

— Според мен трябва да ви прегледа лекар.

— Може би по-късно. Сега ще си почина малко и ще видя как ще се почувствам.

Вече беше взела решение, което не подлежеше на обсъждане.

Марко също имаше какво да я посъветва, но си замълча. Предпочиташе да разбере къде живее тя.

— Добре тогава — каза синьор Колета.

— Живея на Виа Минцони, близо до гарата.

Марко се усмихна на себе си, доста горд от факта, че знаеше тази улица. Можеше да си я представи на картата, в северния край на старата част — приятен квартал, но не от най-скъпите. Поне веднъж беше минавал оттам. Всъщност дори беше намерил едно кафене, което отваряше рано, точно на мястото, където Виа Минцони излизаше на Пиаца деи Мартири. Докато обикаляха покрай стария град по улиците, които все още не бяха задръстени от вечерния час пик, Марко четеше всички табели, запомняше всички кръстовища и през цялото време знаеше точно къде се намират.

Никой не каза нито дума повече. Марко държеше краката на Франческа, а нейните изискани, но поизносени ботуши цапаха вълнения му панталон. Точно в този момент изобщо не му пукаше за това. Когато завиха по Виа Минцони, тя се обади:

— Около две пресечки в тази посока, от дясната страна… Точно тук отпред. Можете да паркирате зад онова зелено беемве.

Двамата мъже внимателно я извадиха от колата и я сложиха да стъпи на тротоара, където тя за момент се освободи от ръцете им и се опита да върви сама. Глезенът й веднага поддаде и те отново я подхванаха.

— На втория етаж — каза тя със стиснати зъби.

Имаше осем апартамента. Марко не пропусна да отбележи кой звънец натиска тя. На табелката пишеше „Джовани Феро“. Отговори женски глас.

— Франческа — каза тя и вратата на входа изщрака.

Влязоха в тъмно запуснато фоайе. Отдясно ги чакаше асансьор с отворена врата. Тримата някак си се събраха в него.

— Наистина вече нищо ми няма — каза Франческа, като очевидно се опитваше да се отърве и от Марко, и от синьор Колета.

— Трябва да ти сложим лед — отвърна Марко.

Асансьорът много бавно пое нагоре. Стигнаха на втория етаж, той шумно спря, вратите се отвориха и двамата мъже измъкнаха Франческа навън, като продължаваха да я подкрепят за лактите. Апартаментът й беше само на няколко крачки от асансьора и когато стигнаха до вратата, за синьор Колета наистина дойде краят на пътешествието.

— Много съжалявам за всичко — каза той. — Ако имате някакви медицински разходи, нали ще ми се обадите?

— Не, няма нужда. Бяхте много мил, благодаря ви.

— И аз ви благодаря — каза Марко, без да се откъсва от Франческа.

Той натисна звънеца и изчака синьор Колета да се мушне в асансьора и да ги остави. Франческа се изправи и каза:

— Благодаря ти, Марко. Оттук и сама ще се оправя. Днес майка ми пази апартамента.

Той се надяваше да го покани вътре, но не беше в позиция за преговори. Участието му в този епизод от живота на Франческа беше приключило, но той и без това вече беше научил повече, отколкото се беше надявал. Марко се усмихна, пусна ръката й и се канеше да се сбогува, когато отвътре силно изщрака ключалка. Франческа се обърна към вратата, но при това движение отново стъпи на ранения си крак. Глезенът й пак поддаде, тя ахна и протегна ръце към Марко, за да не падне.

Вратата се отвори и в същия миг Франческа припадна.

* * *

Майка й се казваше синьора Алтонели, беше на около седемдесет години, не говореше нито дума английски и през първите няколко напрегнати минути май остана с впечатлението, че Марко по някакъв начин е виновен за състоянието на дъщеря й. Тромавият му италиански не свърши работа, особено в този объркан момент. Затова той занесе Франческа на канапето, вдигна краката й и успя да се сети поне за една подходяща дума.

— Ghiaccio, ghiaccio.

„Лед.“ Жената неохотно отстъпи назад и изчезна в кухнята.

Когато майката се върна с влажна кърпа и малка найлонова торбичка с лед, Франческа вече се беше размърдала.

— Припадна — обясни й Марко, застанал над нея.

Тя сграбчи ръката му и стреснато се огледа.

— Cho è? — попита подозрително майка й.

„Кой е този?“

— Un amico.

„Приятел.“

Марко се зае да попива лицето й с кърпата, а тя взе думата и разказа на майка си какво се е случило на най-бързия италиански, който Марко беше чувал през живота си. Двете сякаш водеха престрелка с картечници помежду си и Марко се замая, докато се опитваше да следи думите им и да хване нещо познато, затова просто се отказа. Синьора Алтонели изведнъж се усмихна и го потупа по рамото с голямо одобрение. Добро момче.

Когато изчезна, Франческа обясни:

— Отиде да направи кафе.

— Чудесно.

Марко беше придърпал една табуретка до канапето и седеше близо до Франческа.

— Трябва да му сложим лед — каза той.

— Да, трябва.

И двамата погледнаха към ботушите й.

— Ще ги свалиш ли? — попита тя.

— Естествено.

Той разкопча десния й ботуш и го свали толкова внимателно, сякаш и този крак беше навехнат. После се зае да свали левия, още по-бавно. И от най-малкото движение я болеше, затова в един момент той спря и попита:

— Искаш ли сама?

— Не, моля те, продължавай.

Ципът стигаше почти точно до глезена. Заради подутината беше трудно да свали ботуша. След няколко дълги минути деликатно подръпване, през които пациентката му мълчаливо страдаше със стиснати зъби, Марко най-сетне успя.

Франческа беше обута с черни чорапи. Марко ги разгледа и обяви:

— Трябва да ги свалим.

— Да, трябва.

В този момент майка й се върна и изстреля нещо на италиански. Франческа се обърна към Марко:

— Искаш ли да изчакаш в кухнята?

Кухнята беше малка, но безупречно подредена с модерни уреди от хром и стъкло, без да се губи нито един свободен сантиметър. На плота бълбукаше високотехнологична кафеварка. На стената над малката масичка за закуска висяха ярки абстрактни картини. Марко седна и се заслуша как двете бърборят едновременно.

Франческа и майка й успяха да свалят чорапите без допълнителни контузии. Когато Марко се върна в дневната, синьора Алтонели нареждаше леда около левия глезен на дъщеря си.

— Тя казва, че не е счупен — съобщи му Франческа. — Дълги години е работила в болница.

— В Болоня ли живее?

— В Имола, на няколко километра.

Марко знаеше точно къде се намира Имола, поне от картата.

— Май вече трябва да си тръгвам — каза нерешително.

Не му се искаше да си ходи, но вече се чувстваше така, сякаш е навлязъл в забранена територия.

— Според мен имаш нужда от кафе — каза Франческа.

Майка й изчезна обратно в кухнята.

— Неудобно ми е — каза Марко.

— Моля ти се, няма за какво. Това е най-малкото, което мога да направя, след като цял ден се занимаваш с мен.

Майката се върна с чаша вода и две хапчета. Франческа ги изпи и облегна глава на възглавниците. Двете размениха няколко кратки изречения, после тя се обърна към Марко:

— Направила е шоколадова торта. Искаш ли едно парче?

— Да, благодаря.

Майка й отново изчезна — вече се беше успокоила и дори си тананикаше доволно, защото имаше за кого да се грижи и кого да нахрани. Марко отново седна на табуретката.

— Боли ли? — попита.

— Да, боли — отвърна Франческа и се усмихна. — Ако трябва да бъда честна, наистина боли.

Марко не можа да измисли какво да каже, затова се върна на по-безопасни теми.

— Стана толкова бързо — отбеляза той.

През следващите няколко минути двамата пак си преразказаха падането. После замълчаха. Франческа затвори очи и май задряма. Марко скръсти ръце на гърдите си и се загледа в една огромна, много странна картина, която заемаше почти цялата стена.

Жилищната сграда беше старинна, но Франческа и нейният съпруг се бяха опитали да я превземат отвътре, като се бяха борили с жара на истински модернисти. Дори мебелите бяха минималистични — ниски, източени форми от черна кожа и блестящи стоманени рамки. По стените висяха озадачаващи произведения на съвременното изкуство.

— Не бива да казваме на Луиджи за инцидента — прошепна Франческа.

— Защо не?

Тя се поколеба и реши да му каже истината:

— Защото ми плаща по двеста евро на седмица, за да ти преподавам, и от самото начало се оплаква от цената. Спорихме. Той заплаши, че ще намери друг учител. А, честно казано, аз имам нужда от тези пари. Все още имам само по една-две групи на седмица, защото сезонът не е започнал. Нещата ще се оживят след месец, когато ще започнат да идват туристите, но точно в момента не печеля много.

Твърдата като камък фасада отдавна се беше пропукала. Марко не можеше да повярва, че Франческа си позволява да изразява такава уязвимост. Беше изплашена, а той на свой ред беше готов да рискува живота си, за да и помогне.

— Сигурна съм, че ако пропуснем няколко дни, Луиджи ще се откаже от мен — продължи Франческа.

— Ами няма как да не пропуснем няколко дни — каза Марко и хвърли поглед на леда към глезена й.

— Не можем ли да си замълчим за цялата работа? След няколко дни отново ще мога да ходя, не мислиш ли?

— Можем да се опитаме, но Луиджи си има начини да разбира всичко. Следи ме много изкъсо. Утре ще му се обадя, че съм болен, а за вдругиден ще измислим нещо. Може би ще можем да учим тук.

— Не. Съпругът ми е тук.

Марко не можа да се сдържи да не погледне през рамо.

— Тук ли?

— Лежи в спалнята, защото е много болен.

— От какво…

— Рак. В последна фаза. Докато съм на работа, майка ми го гледа. Всеки следобед идва една сестра доброволка, за да му дава лекарствата.

— Съжалявам.

— И аз.

— Не се притеснявай за Луиджи. Ще му кажа, че съм толкова очарован от твоя начин на преподаване, че за нищо на света няма да приема друг учител.

— Но това ще бъде лъжа, нали?

— Е, донякъде.

Синьора Алтонели се върна в дневната с поднос, на който имаше торта и еспресо. Тя го остави на яркочервената масичка в средата на дневната и се зае да реже тортата. Франческа взе кафето, но не искаше да яде. Марко се зае с тортата си възможно най-бавно, като отпиваше от малката чашка с кафе на такива глътчици, сякаш щеше да бъде последната в живота му. Когато синьора Алтонели настоя да му отреже още едно парче и да му налее още една чаша кафе, той неохотно прие.

Остана около един час. Едва в асансьора осъзна, че през цялото време Джовани Феро не беше издал нито звук.