Джон Гришам
Брокерът (17)

17

В понеделник сутринта, в десет часа сингапурско време, мистериозните три милиона долара, които дотогава си седяха в сметката на Олд Стоун Груп Лимитед, тихо се измъкнаха от нея и поеха по електронните магистрали към другия край на света. Девет часа по-късно, когато на карибския остров Сейнт Кристофър банка „Галеон“ отвори врати за клиенти, те вече бяха пристигнали там и бяха депозирани в друга, анонимна банкова сметка. При обичайни обстоятелства тази финансова операция щеше да протече незабелязана от никого, заедно с няколко хиляди подобни на нея само в този понеделник сутринта, но „Олд Стоун“ отдавна се следеше неотлъчно от ФБР. Сингапурската банка им оказваше пълно съдействие. Банката в Сейнт Кристофър все още не се радваше на подобно сътрудничество, но съвсем скоро щеше да им се наложи.

И когато директорът на ФБР Антъни Прайс пристигна в кабинета си в Хувър Билдинг призори в понеделник сутрин, вече го чакаше спешно съобщение. Той отмени всичките си ангажименти до обяд. После събра екипа си, настани се по-удобно и зачака парите да пристигнат в Сейнт Кристофър.

Но преди това се обади на вицепрезидента.

Отне им цели четири часа остри недипломатически преговори, за да накарат банковите служители от Сейнт Кристофър да си кажат всичко. Отначало отказваха да сътрудничат, но какво можеше да направи една полуизмислена държавица като Сейнт Кристофър срещу цялата мощ и ярост на единствената световна сила, останала на планетата? След като вицепрезидентът се обади на министър-председателя на острова и го заплаши с икономически и банкови санкции, които щяха да сринат икономиката на миниатюрната му държава, той се предаде и си го изкара на сънародниците си от банката.

И така, анонимната банкова сметка беше проследена до Арти Морган — трийсет и една годишния син на бившия президент. А за него се знаеше, че през последните часове от президентския мандат на татко си постоянно е влизал и излизал от Овалния кабинет, като се е наливал с „Хайнекен“ и от време на време е давал съвети на Криц и президента на САЩ.

Скандалът назряваше с всяка изминала минута.

Електронният трансфер от Каймановите острови към Сингапур, а сега оттам до Сейнт Кристофър ясно говореше за аматьорски опит за прикриване на следите. Един истински професионалист щеше да раздели парите на осем части и да ги метне в няколко различни банки в различни държави, с паузи от по няколко месеца между отделните банкови трансфери. Всъщност дори начинаещ измамник като Арти щеше да остане незабелязан. Офшорните банки, които си беше избрал, бяха достатъчно дискретни за това. Големият удар за федералните дойде от мошеника от финансовия фонд, който отчаяно се опитваше да избегне затвора.

И все пак още нямаха никакви доказателства за произхода на парите. През последните два дни от мандата си президентът Морган беше помилвал двайсет и двама души. От тях само двама привлякоха вниманието на обществото: Джоуел Бакман и Граф Монго. ФБР обаче не спираше да рови за някакви финансови мръсотии и при останалите двайсет. Кой от тях можеше да похарчи три милиона долара? Кой от тях можеше да си ги набави отнякъде? Агентите проверяваха до основи всичките им приятели, роднини и колеги.

Предварителният анализ потвърди това, което вече знаеха. Монго имаше милиарди и със сигурност беше толкова корумпиран, че нямаше да се поколебае да подкупи когото и да е. Бакман също можеше да се справи с нещо подобно. Третият вероятен кандидат беше един бивш нотариус от Ню Джързи, чието семейство беше направило малко състояние от държавни договори за строителство на пътища. Преди дванайсет години беше осъден на кратък период „обществено полезен труд“ и сега искаше да изчисти това петно от името си.

Настоящият президент беше в Европа, в разгара на турнето си за запознаване с останалите държавни глави — първата му почетна околосветска обиколка. Щеше да се върне след три дни и вицепрезидентът реши да го изчака. През това време щяха неотлъчно да наблюдават парите и да проверят фактите и подробностите още веднъж и дори още два пъти, за да могат да му представят безспорни доказателства, когато се върне. Един скандал за помилване, продадено срещу пари в брой, щеше да наелектризира цялата страна. Щеше да унижи опозиционната партия и да отслаби позициите й в Конгреса. Да осигури мястото на Антъни Прайс като директор на ФБР поне още няколко години. И, най-сетне, да изпрати Теди Мейнард в старчески дом. Планът им да насъскат цялата мощ на правителството срещу нищо неподозиращия бивш президент просто нямаше никакви недостатъци.

 

 

Учителката му го чакаше на една от пейките в дъното на Базилика ди Сан Франческо. Беше увита в зимни дрехи и носеше ръкавици, а ръцете й бяха пъхнати в джобовете на тежкото й палто. Навън отново валеше сняг, а температурата в огромната, студена, празна църква не беше много по-висока. Марко седна до нея и тихо я поздрави на италиански.

Франческа се усмихна точно толкова, колкото изискваше елементарната учтивост, и отвърна:

— Buon giorno.

Той също прибра ръце в джобовете си и известно време двамата поседяха просто така, като замръзнали пътници, намерили убежище в църквата от лошото време. Както обикновено, лицето й беше тъжно, а мислите й бяха някъде много далеч от този тромав канадски бизнесмен, който искаше да се научи да говори на нейния език. Беше разсеяна и високомерна в скръбта си, а на Марко вече му писваше от това отношение. Ермано също губеше интерес с всеки изминал ден. Франческа едва се търпеше. Луиджи все още не се предаваше, постоянно се криеше в сенките и го наблюдаваше, но и той вече не беше толкова ентусиазиран от играта на криеница, колкото изглеждаше в началото.

Марко започваше да си мисли, че раздялата им наближава. Скоро щяха да му прережат пъпната връв и да го оставят да диша свободно или да умре. Е, така да бъде. Беше на свобода вече почти цял месец. Беше научил достатъчно италиански, за да оцелее. И със сигурност щеше да продължи да учи сам.

— Тази на колко години е? — попита най-сетне той, след като стана очевидно, че Франческа няма да подхване разговора.

Тя се размърда на пейката, прокашля се и извади ръцете си от джобовете, сякаш я беше събудил от дълбок сън.

— Строежът е започнат през 1236 година от Францисканския орден. Основната сграда, в която се намираме в момента, е била завършена трийсет години по-късно.

— Направо са я претупали, а?

— Да, построена е доста бързо. Във вековете след това от двете й страни са израснали допълнителни параклиси. После добавили ризницата и камбанарията. През 1798 година, по времето на Наполеон, французите я отнели от църквата и разположили в нея управлението на митниците. През 1886 година отново била осветена за църква, а през 1928-а възстановили и сградата. По време на Втората световна война Болоня била бомбардирана от съюзническите сили и фасадата била повредена доста тежко. Мъчителна история.

— Отвън наистина не е много красива.

— Така става, когато те бомбардират.

— Май сте избрали грешната страна на фронтовата линия.

— Болоня не е избирала нищо.

Нямаше смисъл отново да подхващат Втората световна война. И двамата замълчаха, когато усетиха, че гласовете им сякаш се издигат и отекват под купола на църквата. Когато Бакман беше малък, майка му всяка година го водеше по няколко пъти на църква, но това половинчато усилие да му вдъхне някаква вяра беше набързо изоставено, когато влезе в гимназията, а през последните четирийсет години напълно беше забравил за него. И зад решетките не се обърна към религията, както ставаше с много други затворници. Но дори за човек без религиозни убеждения като него си оставаше загадка как може да се провежда смислена служба в такъв студен бездушен мавзолей.

— Изглежда толкова пуста. Някой идва ли да се моли в тази църква?

— Всеки ден има богослужение, както и неделна служба. Аз се омъжих в тази църква.

— Не трябва да говорите за себе си. Луиджи ще се ядоса.

— Край с английския, Марко. Говори на италиански.

Тя се обърна към него и го попита на италиански:

— Какво учихте тази сутрин с Ермано?

— La famiglia.

— La sua famiglia. Mi dica.

„Разкажете ми за вашето семейство.“

— Пълен хаос — отвърна той на английски.

— Sua moglie?

„Жена ви?“

— Коя? Аз си имам три.

— На италиански.

— Quale? Ne ho tre.

— L’ultima.

„Последната.“

Чак тогава се усети. Той не беше Джоуел Бакман с трите му бивши съпруги и прецаканото му семейство. Беше Марко Лацери от Торонто, който си беше женен, имаше четири деца и пет внуци.

— Майтапя се — каза на английски. — Имам само една жена.

— Mi dica, in Italiano, di sua moglie.

„Разкажете ми на италиански за жена си.“

Марко много бавно описа въображаемата си съпруга на италиански. Казвала се Лора. Била на петдесет и две. Живеела в Торонто. Работела в малка частна фирма. Не обичала да пътува. И прочие.

Франческа го накара да повтори всяко изречение по три пъти. Всеки път, когато не кажеше някоя дума както трябва, тя се мръщеше и бързо казваше: „Ripeta“. Марко разказваше ли, разказваше за някаква измислена Лора. А когато свърши с нея, подхвана най-големия си син, още един измислен герой на име Алекс. Бил на трийсет години, работел като адвокат във Ванкувър, бил разведен с две деца и прочие, и прочие.

За щастие Луиджи го беше снабдил с кратка биография на Марко Лацери с всички подробности, които в момента се опитваше да си припомни в студената църква. Франческа го насърчаваше и изискваше съвършено произношение, като постоянно го предупреждаваше да не се опитва да говори прекалено бързо — обичайният проблем на всички начинаещи.

— Deve parlare lentamente — повтаряше.

„Трябва да говорите бавно.“

Беше строга и взискателна учителка, но пък даваше чудесен личен пример. Ако можеше да се научи да говори италиански наполовина толкова добре, колкото тя говореше английски, щеше да бъде доста напред с материала. Щом тя вярваше в постоянното повтаряне, значи и той щеше да повярва.

Докато обсъждаха майка му, един възрастен господин влезе в църквата и седна на пейката точно пред тях. Скоро потъна в мислите и молитвите си. Двамата реша да излязат, за да не му пречат. Навън продължаваше тихо да вали и те спряха още в първото кафене за еспресо и цигари.

— Adesso, possiamo parlare della sua famiglia? — попита той.

„А сега може ли да поговорим за вашето семейство?“

Тя се усмихна толкова широко, че зъбите й проблеснаха, което се случваше много рядко, и отвърна:

— Benissimo, Marco.

„Много добре.“

— Ma, non possiamo. Mi dispiace.

„Но не, не можем. Съжалявам.“

— Perche non?

„Защо не?“

— Abbiamo delle regole.

„Трябва да спазваме правила.“

— Dov’e suo marito?

„Къде е съпругът ви?“

— Qui, a Bologna.

„Тук, в Болоня.“

— Dov’e lavora?

„Къде работи?“

— Non lavora.

След като изпуши две цигари, двамата отново се престрашиха да излязат под колонадите и започнаха подробен урок за снега. Франческа казваше кратки изречения на английски, а Марко трябваше да ги превежда. „Вали.“ „Във Флорида никога не Вали.“ „Утре може да завали.“ „Миналата седмица валя два пъти.“ „Снегът ми харесва.“ „Не обичам снега.“

Двамата обиколиха големия площад, като вървяха под колонадите. На Виа Рицоли минаха покрай магазина, откъдето Марко си беше купил ботушите и якето, и той си помисли, че тя може би ще иска да научи за това. Знаеше повечето думи на италиански. Но после се отказа, защото Франческа, изглежда, беше потънала в темата за времето. На едно кръстовище спряха и разгледаха Ле Дуе Тори, двете оцелели средновековни кули, с които болонците толкова се гордееха.

Едно време имало повече от двеста кули, обясни му тя. После го накара да повтори изречението. Той се опита и направо закла миналото време и цифрата, така че тя го накара да повтаря все същото проклето изречение, докато се получи както трябва.

И така, в средновековието по някаква причина, която съвременните италианци изобщо не можеха да обяснят, техните предшественици били обхванати от необичайната архитектурна мания да строят високи тънки кули, в които да живеят. Тъй като родовите войни и междуособици практически никога не спирали, основното предимство на кулите било, че осигурявали защита на собствениците си. От тях лесно можели да наблюдават противниците си и да посрещат евентуални атаки, но се оказали не чак толкова практични. За да опазят храната, кухните често били разположени на последния етаж, на триста и повече стъпала над нивото на улицата, така че трудно се намирали добри прислужници. Когато избухвали сблъсъци, воюващите благороднически семейства просто се обстрелвали със стрели и копия от високите етажи на кулите си, вместо да се бият по улиците като простия народ.

Освен това кулите се превърнали в сериозен символ на жизнен стандарт. Никой уважаващ себе си благородник не можел да си позволи съседът му (най-често негов враг) да има по-висока кула, така че през дванайсети и тринайсети век над покривите на Болоня била подхваната ожесточена игра между семействата, всяко от които се опитвало да се издигне над останалите. Градът получил прозвището „la turrita“, „градът с кулите“. Един английски пътешественик го описал като „леха с аспержи“.

Към четиринайсети век обаче в Болоня започнала да се установява някаква реална гражданска власт и хората с по-напредничаво мислене осъзнали, че воюващите благородници трябвало да бъдат усмирени. Когато разполагали с достатъчно стражи, за да си го позволят, градските власти съборили много от кулите. Времето и гравитацията се погрижили за други — по-немарливите строежи се сринали от само себе си само след няколко века.

Към края на деветнайсети век била подхваната шумна кампания да сринат всичките и тя била одобрена в съвета. Останали само две — „Азинели“ и „Гаризенда“. Двете се намират близо една до друга, на Пиаца ди Порто Равеняна. И двете не са съвсем прави, като „Гаризенда“ е наклонена на север под такъв ъгъл, че почти може да се мери с по-известната си и красива съперничка в Пиза. През десетилетията оттогава насам двете оцелели кули предизвикали много майстори на словото. Един френски поет ги оприличил на пияни моряци, които се клатушкат към къщи, като се опитват да се подпират един на друг, за да не паднат. Пътеводителят на Ермано ги наричаше „Лоръл и Харди на средновековната архитектура“.

Ла Торе дели Азинели е построена в началото на дванайсети век и с височината си от 97.2 метра е почти два пъти по-голяма от другата. „Гаризенда“ започнала да се накланя още преди да я завършат напълно, през тринайсети век, и била скъсена наполовина, за да не падне. След това събитие фамилията Гаризенда изгубила интерес към строежа и позорно напуснала града.

Марко вече знаеше цялата история от пътеводителя на Ермано. Франческа обаче не подозираше за това и като добър екскурзовод посвети на двете прочути кули цели петнайсет минути непрекъснато упражнение. Първо казваше някое идеално построено изречение на италиански, после помагаше на Марко да се справи с него и накрая неохотно преминаваше към следващото.

— До върха на Азинели има четиристотин деветдесет и осем стъпала — обясни тя.

— Andiamo — каза бързо Марко.

„Да вървим.“

Те влязоха в постройката с дебели стени през тясна вратичка и се изкачиха по още по-тясна спираловидна стълба на петнайсетина метра по-нагоре, където в един ъгъл беше сместена будката за билети. Марко плати два билета по три евро и двамата започнаха изкачването. Кулата беше куха и стълбището се виеше по външните стени.

Франческа каза, че не се е качвала горе поне от десет години, и малкото приключение, изглежда, и доставяше удоволствие. Тя енергично започна изкачването по тесните солидни дъбови стъпала, а Марко остана назад. От време на време подминаваха малки отворени прозорчета, от които влизаха светлина и студен въздух.

— Не бързайте — подхвърли тя през рамо на английски, докато бавно се откъсваше напред.

В този заснежен февруарски следобед в кулата нямаше никакви други посетители.

Марко не бързаше и Франческа скоро се изгуби от поглед. На половината път нагоре той спря до един прозорец, за да остави вятъра да разхлади лицето му. Успокои дишането си, после отново пое нагоре, този път още по-бавно. След няколко минути отново спря — сърцето му биеше като тъпан, дробовете му работеха на извънредна мощност и той се зачуди дали изобщо ще успее да стигне до върха. След 498 стъпала най-сетне се измъкна от стаичката на върха на кулата, голяма колкото килер, и излезе отгоре. Франческа пушеше цигара и се наслаждавате на красивия пейзаж, без да показва признаци на умора.

Гледан отгоре, градът приличаше на пощенска картичка. Червените керемиди на къщите бяха покрити с няколко сантиметра сняг. Под тях се виждаше бледозеленият купол на „Сан Бартоломео“, където снегът не можеше да се задържи.

— Когато времето е ясно, на изток се вижда Адриатическо море, а на север — Алпите — обясни Франческа, все така на английски. — Гледката е прекрасна дори когато има сняг.

— Прекрасна е — повтори той, като едва не беше изплезил език от умора.

Вятърът фучеше през металните решетки, монтирани между тухлените колони на върха на кулата, и над Болоня беше много по-студено, отколкото по улиците.

— Тази кула е петата по височина сграда от старото строителство на Италия — каза гордо Франческа.

Марко изобщо не се съмняваше, че може да му изброи и останалите четири.

— Защо са я оставили? — попита.

— Според мен по две причини. Проектирана е добре и е построена солидно. Фамилията Азинели била богата и влиятелна. През четиринайсети век за кратко са я използвали като затвор, след като повечето останали кули вече били съборени. Всъщност никой не знае точната причина да я оставят.

На деветдесет метра над града Франческа беше станала съвсем друг човек. Очите й блестяха, а гласът й беше пълен с живот.

— Това винаги ми напомня защо толкова много обичам града си — заяви тя с още една от редките си усмивки.

Не го каза на Марко, нито в отговор на неговите думи, а сякаш се обърна към покривите на Болоня. Двамата отидоха от другата страна на кулата и погледнаха в далечината на югозапад. На един хълм над града се различаваха очертанията на „Сантуарио ди Сан Лука“, ангела хранител на града.

— Ходили ли сте там? — попита го тя.

— Не.

— Ще отидем някой ден, когато времето е хубаво. Искате ли?

— Естествено.

— Има толкова неща, които трябва да ви покажа.

Значи може би все пак нямаше да я уволни. Беше толкова зажаднял за компания, особено от противоположния пол, че можеше да се примири с високомерието, депресията и резките промени в настроението й. Щеше да учи още по-сериозно, за да спечели нейното одобрение.

Но ако изкачването до върха на кулата Азинели беше повишило настроението й, по пътя надолу се случи точно обратното. Двамата изпиха набързо по едно еспресо недалеч от кулите и се разделиха. Когато Франческа се отдалечи, без да предложи формално да се прегърнат, да се целунат по бузите или дори да си стиснат ръцете, Марко реши да й отпусне още само една седмица.

Щеше да я подложи на тайно изпитание. Франческа имаше седем дни, за да стане дружелюбна, иначе просто щеше да прекрати уроците. Животът беше твърде кратък, за да се занимава с нея.

Но пък беше доста красива.

 

 

Секретарката беше отворила плика заедно с останалата му поща от предните два дни. В него имаше втори плик, адресиран просто до „Нийл Бакман“. От двете му страни имаше предупредителен надпис с големи черни букви: ЛИЧНО И ПОВЕРИТЕЛНО. ДА СЕ ОТВОРИ САМО ОТ НИЙЛ БАКМАН.

— Вижте най-горното писмо — каза секретарката, когато довлече в кабинета му обичайната купчина поща точно в девет сутринта. — Пуснато е преди два дни от Йорк, щата Пенсилвания.

Когато тя излезе и затвори вратата, Нийл разгледа плика. Беше светлокафяв и нямаше никакви отличителни белези, освен надписа, който изпращачът беше написал на ръка. Почеркът му се струваше смътно познат.

Той бавно разряза плика с нож за писма и извади един-единствен бял лист, сгънат на три. Беше от баща му. Това го шокира, но не чак толкова.

21.02.

Скъпи Нийл,

Засега съм в безопасност, но това надали ще продължи дълго. Имам нужда от помощта ти. Нямам пощенска кутия, телефон или факс и не съм сигурен, че бих ги използвал, дори да ги имах. Трябва ми достъп до електронна поща — нещо, което не може да се проследи. Нямам представа как да го направя, но съм сигурен, че ти ще измислиш нещо. Нямам нито компютър, нито пари. Има голяма вероятност да те следят, така че се опитвай да не оставяш следи, каквото и да правиш. Покрий си гърба. Покрий и моя. Не вярвай на никого. Дръж си очите отворени на четири. Скрий това писмо, а после го унищожи. Изпрати ми възможно най-много пари. Знаеш, че ще ти ги върна. Никога не използвай истинското си име, при никакви обстоятелства. Пиши ми на този адрес:

Синьор Рудолф Вискович

Университа дели Студи

Виа Замбони 22

Болоня, 44041

Италия

Използвай два плика — първия адресиран до Вискович, а втория — лично до мен. Напиши му бележка, че Марко Лацери ще дойде да си прибере пратката.

Побързай!

С обич, Марко

Нийл остави писмото на бюрото си и отиде да заключи вратата. После седна на едно малко кожено канапе и се опита да подреди мислите си. Вече се беше досетил, че баща му е някъде далеч извън страната, иначе щеше да се свърже с него много по-рано. Но защо точно в Итапия? И защо писмото беше пуснато в Йорк, щата Пенсилвания?

Съпругата на Нийл не познаваше свекъра си. Той вече беше в затвора от две години, когато Нийл се запозна с нея и се ожениха. Бяха му изпратили снимка от сватбата, а после и снимка на детето си — втората внучка на Джоуел.

Нийл не обичаше да говори за Джоуел. Нито дори да мисли за него. Беше лош баща, който не си беше вкъщи през по-голямата част от детството му, а невероятното му падение беше отблъснало и най-близките му хора. Нийл неохотно му беше изпращал писма и картички, докато беше в затвора, но искрено можеше да си признае, поне пред себе си и съпругата си, че баща му изобщо не му липсва. Просто не беше свикнал да е близо до него.

Но сега се беше появил отново и искаше пари, с каквито Нийл не разполагаше, като без капчица колебание приемаше, че синът му ще направи точно каквото му казва и няма да има абсолютно нищо против да застраши живота на други хора.

Нийл отиде до бюрото си и прочете писмото втори и трети път. Почеркът на баща му все така приличаше на следите от пилешки крачка в пясък, както го помнеше от дете. Самият той продължаваше да действа по същия начин — със същото отношение, което проявяваше и вкъщи, и във фирмата си. Направи това, това и това и всичко ще бъде наред. Направи го точно така, както ти казвам, веднага. Побързай! Рискувай всичко в живота си, защото съм закъсал!

И какво щеше да стане, ако планът му проработеше и брокерът успееше да се върне от изгнанието си? Тогава със сигурност нямаше да му остане време нито за Нийл, нито за внучката му. Ако получеше втори шанс, Джоуел Бакман, макар и на петдесет и две, отново щеше да се издигне до върха на бляскавите политически кръгове на Вашингтон. Щеше да се запознае с когото трябва, да си намери престижни клиенти, да се ожени за представителна съпруга, да се обгради с добри съдружници и до една година отново щеше да се настани в огромен кабинет, откъдето да взема чудовищни хонорари и да преследва конгресмените, за да правят каквото им каже.

Докато баща му беше в затвора, животът на Нийл беше доста по-лесен.

И какво да каже на съпругата си Лиза? „Мила, трябва да забравим за онези 2000 долара, които успяхме да спестим в банката. Освен това трябва да се бръкнем и за неколкостотин долара за криптирана електронна поща. А вие с детето не забравяйте да заключвате всички врати, защото животът на нашето семейство току-що стана много по-опасен.“

Денят му беше провален. Нийл позвъни по интеркома на секретарката си и я помоли да не го свързва с никого. После се излегна на канапето, свали обувките си, затвори очи и се зае да масажира слепоочията си.