Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Корекция и форматиране
taliezin (2014)

Издание:

Джон Гришам. Брокерът

Редактор: Здравка Славянова

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-089-2

Издателство: Обсидиан

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Брокерът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Брокерът
The Broker
АвторДжон Гришам
Първо издание2005 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман
ISBNISBN 0-385-51045-4

„Брокерът“ (на английски: The Broker), е роман на американският писател Джон Гришам публикуван в САЩ на 11 януари 2005 година.

Сюжет

Романът проследява историята на Джоел Бакман, бивш изтъкнат брокер, излежаващ 6-годишна присъда във федерален затвор. Неочаквано той получава амнистия от Президента Артур Морган, само няколко часа преди да завърши мандата му. Оказва се, че е освободен под натиска на директора на ЦРУ, защото се е добрал до ценна стратегическа информация за сателитна система за отбрана. Бакман е транспортиран в Италия с нова самоличност. Оказва се, че Саудитци, руснаци, китайци и израелци силно желаят да стигнат до него. Въпросът е кой ще го открие пръв и защо.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

11

След като му докладваха за пети път, че Криц е звънял насам-натам и е задавал въпроси за Джоуел Бакман, Теди Мейнард изпадна в един от редките си пристъпи на ярост. Значи онзи глупак още беше в Лондон и яростно загряваше телефоните на всичките си познати, като по някаква причина се опитваше да намери някого, когото и да е, за да научи нещо повече за Бакман!

— Някой му е предложил пари! — излая Теди на Уиглайн, един от заместник-директорите на ЦРУ.

— Няма никакъв начин Криц да разбере къде е Бакман — изтъкна Уиглайн.

— Въпреки това не бива да се опитва! Така само ще усложни нещата. Трябва да го неутрализираме.

Уиглайн погледна за миг към Хоби, който изведнъж беше спрял да води бележки.

— Какво искаш да кажеш, Теди?

— Неутрализирайте го!

— Но той е американски гражданин.

— Знам! Американски гражданин, който заплашва изпълнението на тайна операция! Има прецедент. Правили сме го и друг път.

Директорът не поясни какво има предвид, но тъй като и двамата знаеха, че Теди често сам създава прецедентите в историята на ЦРУ нямаше никакъв смисъл да спорят с него.

Хоби кимна, сякаш искаше да потвърди: „Да, наистина сме го правили и друг път.“

Уиглайн стисна зъби.

— Предполагам, че искаш да действаме веднага.

— Възможно най-бързо — отвърна Теди. — До два часа искам да видя готов план.

Когато Криц излезе от служебния си апартамент за обичайната си дълга разходка в късния следобед, която обикновено завършваше с няколко бири, те го наблюдаваха. Наблюдаваха го и след половин час, когато наближи Лестър Скуеър, без да бърза, и влезе в „Кучето и патицата“ — същия пъб от предишния ден.

Криц вече пиеше втората си наливна бира в далечния край на дългия бар на първия етаж, когато мястото до него най-сетне се освободи и там седна един агент на име Грийнлоу и си поръча бира.

— Може ли да запаля? — обърна се той към Криц.

Криц сви рамене.

— Пуши си, тук не е Америка.

— Янки, а? — попита Грийнлоу.

— Аха.

— Тук ли живееш?

— Не, само за малко.

Криц съсредоточено разглеждаше бутилките на стената зад бара, отбягваше погледа на непознатия и очевидно не искаше да завърже разговор. Бързо беше свикнал с прекрасната самота, която намираше в претъпканите пъбове. Обичаше да си седи сам, да пие и да слуша бързия насечен говор на британците, нямащи и най-малка представа кой е той. И все пак продължаваше да се чуди за дребния мъж на име Бен. Ако все още го наблюдаваха, справяха се доста добре със задачата да не се показват от сенките.

Грийнлоу се зае сериозно с бирата си, за да настигне Криц. Беше жизненоважно да поръчат следващите две едновременно. Той дръпна от цигарата си, издиша дима в облака, който вече висеше под тавана, и подхвърли:

— Аз съм тук от една година.

Криц кимна, без да го погледне. „Не ме интересува.“

— Нямам нищо против да карам от грешната страна на пътя, дори да търпя това гадно време, но направо се вбесявам от тукашните спортове. Случвало ли ти се е да гледаш крикет по телевизията? Един мач трае по четири дни.

Криц се насили да изръмжи утвърдително нещо като „Да бе, много тъп спорт“.

— Тук има само техния футбол и крикет, а местните направо са луди по тях. Изкарах цяла зима без американски футбол. Истинско мъчение.

Криц винаги си купуваше абонаментна карта за целия сезон на „Редскинс“ и много малко неща в живота го вълнуваха повече от мачовете на любимия му отбор. Грийнлоу, от друга страна, не беше чак такъв запалянко, но беше прекарал целия ден в заучаване на спортна статистика в една от квартирите на ЦРУ в Северен Лондон. Ако с футбола не успееше да завърже разговор, щеше да отвори дума за политика. Ако не успееше и с това, отвън чакаше една твърде симпатична млада жена, макар че Криц не беше известен като женкар.

Криц изведнъж беше обзет от носталгия. Дори тук, в този пъб, толкова далеч от дома и лудницата на Суперкупата — резултатите от която излизаха в британската преса с два дни закъснение, ако изобщо си направеха труда да ги публикуват, — той сякаш чуваше тълпите по стадионите и въодушевлението на агитките. Ако „Редскинс“ бяха успели да преминат квалификациите, нямаше да се налива с бира в Лондон. Щеше да отиде на финалните мачове от Суперкупата и да седи на най-хубавите места в ложата, които можеха да му осигурят неговите многобройни връзки във влиятелни корпорации.

Той за пръв път се обърна към Грийнлоу:

— „Пейтриътс“ или „Пакърс“?

— Моят отбор не стигна чак дотам, но въпреки това винаги гледам мачовете.

— И аз. От кой отбор си?

И това беше най-фаталният въпрос, който Робърт Криц щеше да зададе в живота си. Защото, когато Грийнлоу отговори „Редскинс“, Криц искрено се усмихна и изпита желание да си поговори с него. Прекараха първите няколко минути в установяване на родословието — кой от колко време е фен на „Редскинс“, кои от най-добрите им мачове са гледали, кои играчи харесват най-много, колко пъти са били на финалите за Суперкупата. Грийнлоу поръча следващите бири и двамата вече бяха готови да прекарат още няколко часа, като си разказват стари мачове. Все пак Криц не беше говорил с почти никакви американци, откакто беше в Лондон, а с този тип наистина беше приятно да си побъбриш.

В някакъв момент Грийнлоу се извини и отиде да намери тоалетната. Беше на горния етаж, не по-голяма от килер за метли, с една-единствена тоалетна чиния, както много от тоалетните в Лондон. Той сложи резето на вратата, за да си осигури няколко секунди уединение, и бързо измъкна мобилния си телефон, за да докладва. Планът беше задействан. Специалният екип чакаше малко по-надолу на същата улица. Състоеше се от трима мъже и вече споменатата симпатична млада жена.

По средата на четвъртата бира и на един вежлив спор относно съотношението на отбелязани точки срещу прекъснати пасове от Сони Юргенсен, Криц най-сетне стана, за да отиде до тоалетната. Попита къде се намира и изчезна от поглед. Тогава Грийнлоу ловко пусна в чашата му една малка бяла таблетка „Рохипнол“ — силно успокоително без собствен вкус и мирис. След малко мистър „Редскинс“ се върна, освежен и готов за още бира. После продължиха да разговарят за Джон Ригинс и Джо Гибс и да се смеят, но долната челюст на горкия Криц изведнъж увисна.

— Еха — каза той с вече удебелен език. — Май е най-добре да си ходя. Жената ме чака.

— И аз ще тръгвам — съгласи се Грийнлоу и вдигна чашата си. — На екс.

Двамата пресушиха халбите и станаха да си ходят. Криц вървеше отпред, а Грийнлоу го следваше плътно, готов да го подхване, ако падне. Все пак успяха да минат през тълпата около входа и излязоха на тротоара, където студеният вятър помогна на Криц да се свести, но само за броени мигове. Той напълно забрави за новия си приятел и след по-малко от двайсет крачки вече се клатушкаше на омекналите си крака и търсеше някоя лампа, за която да се хване. Когато залитна, Грийнлоу го сграбчи и тъй като в този момент покрай тях минаваше една млада двойка, произнесе на висок глас:

— По дяволите, Фред, пак си пиян!

Фред обаче беше много повече от пиян. Една кола се появи от нищото и спря до тротоара. Задната врата се отвори и Грийнлоу блъсна полумъртвия Криц на седалката. Първата им отбивка беше един склад на осем пресечки от пъба. Вече в пълно безсъзнание, Криц беше преместен в малък ван с двойна задна врата и без номера. Докато Криц лежеше на пода на вана, един от агентите го инжектира със спринцовка, заредена с изключително чист хероин. Наличието на хероин в кръвта винаги затваряше устата на семейството, ако започнеше да настоява за аутопсия.

Криц вече почти не дишаше, когато ванът излезе от склада и потегли към Уиткъм Стрийт, недалеч от служебния му апартамент. За убийството бяха необходими три превозни средства — ванът, един много голям и тежък мерцедес и кола с ремарке, на волана на която седеше истински англичанин, готов да остане и да си побъбри с полицията. Основната цел на колата с ремаркето беше да задържи останалите автомобили по улицата възможно най-далеч зад мерцедеса.

На третото минаване, докато и тримата шофьори поддържаха контакт помежду си, а двамата агенти, единият от които беше симпатичната млада жена, се криеха на тротоара и също бяха във връзка с тях, задните врати на вана се отвориха, Криц се изсипа на улицата, мерцедесът се насочи право към главата му и я прегази с отвратително хрущене, а после всички, с изключение на англичанина в колата с ремаркето, изчезнаха без следа. Той скочи на спирачките, изхвърча от колата си, дотича до горкия пияница, който неволно беше излязъл на улицата пред колите, и бързо се огледа за други свидетели на катастрофата.

Свидетели нямаше, но в другото платно се приближаваше едно такси. Шофьорът му махна да спре и скоро наоколо спряха и други коли. Малко след това се събра тълпа, а накрая пристигна и полицията. Англичанинът от колата с ремаркето наистина беше пристигнал пръв на местопроизшествието, но не беше видял почти нищо. Видял как мъжът със залитане излязъл между онези две коли, паркирани ей там, тръгнал да пресича улицата и една голяма черна кола го блъснала. Или може би тъмнозелена. Не бил сигурен за модела на колата. Изобщо не му хрумнало да погледне номерата. Нямал никаква представа как изглежда шофьорът убиец. Бил твърде шокиран от появата на пияницата, който изведнъж изскочил на улицата и бил прегазен като куче.

Докато тялото на Боб Криц бъде натоварено на линейката, Грийнлоу, симпатичната млада жена и още двама агенти от техния екип вече пътуваха с влак от Лондон за Париж. Щяха да се покрият за няколко седмици, а после отново, един по един, да се върнат в Англия — на работното си място.

 

 

Марко изпита желание да закуси главно защото откъм кухнята на странноприемницата се разнесе ухание на вкусна храна — шунка и наденички на грил, — но Луиджи настоя да потеглят веднага.

— Има и други гости, а всички се хранят на една маса — обясни той, докато припряно товареше чантите им в багажника на колата. — Не забравяй, че оставяш следа, а синьората от странноприемницата не забравя нищо.

Колата бързо се спусна по тясното селско шосе, като търсеше по-широки пътища.

— Къде отиваме? — попита Марко.

— Ще видим.

— Престани да ме мотаеш! — изръмжа Марко и Луиджи видимо се стресна. — Аз съм напълно свободен човек и мога да сляза от тази кола когато си поискам!

— Да, но…

— И престани да ме заплашваш! Всеки път когато те попитам нещо, започваш с тези неясни заплахи как нямало да изкарам и двайсет и четири часа, ако ме оставиш сам. Искам да знам какво става! Накъде отиваме? Колко време ще останем там? Колко време ще останеш с мен? Кажи ми нещо повече, Луиджи, иначе изчезвам веднага.

Луиджи се качи на една магистрала с четири платна и покрай тях профуча табела, на която пишеше, че до Болоня остават трийсет километра. Изчака напрежението в колата да се уталожи, после отговори:

— Отиваме в Болоня за няколко дни. Ермано ще ни чака там. Ще продължиш с уроците. Ще те приберем в един служебен апартамент за няколко месеца. После аз ще изчезна и ще те оставя сам.

— Благодаря. И какво толкова трудно имаше да ми го кажеш?

— Планът се променя в движение.

— Аз всъщност знаех, че Ермано не е истински студент.

— Всъщност е истински студент. Това също е част от плана.

— Не разбираш ли колко е абсурден този план, за който говориш? Помисли малко, Луиджи. Някой хаби адски много време и пари, за да ме научат на чужд език и да ме потопят в чужда култура. Защо просто не ме качат на някой товарен самолет и не ме бутнат в място като Нова Зеландия?

— Идеята ти е страхотна, Марко, но аз не вземам тези решения.

— Марко друг път. Винаги когато се погледна в огледалото и си кажа „Марко“, ми става смешно.

— Никак не е смешно. Познаваш ли Робърт Криц?

Марко се замисли за миг, преди да отговори:

— Засичали сме се няколко пъти. Стори ми се доста безполезен. Типичен вашингтонски мошеник — като мен самия, предполагам.

— Близък приятел на президента Морган, шеф на кабинета, ръководител на предизборната кампания.

— Е, и?

— Снощи е бил убит в Лондон. С него хората, които бяха убити заради теб, стават петима — Джейси Хъбард, тримата пакистанци, а сега и Криц. Убийствата не са спрели, Марко, нито пък ще спрат просто така. Не ми се ядосвай. Просто се опитвам да те опазя жив.

Марко блъсна главата си в облегалката и затвори очи. Изобщо не разбираше какво става.

Колата бързо се отклони от магистралата и те спряха да заредят бензин. Когато се върна в колата, Луиджи носеше две малки чашки силно кафе.

— Кафе за навън — отбеляза доволно Марко. — Мислех, че подобни дяволски изобретения са забранени в Италия.

— Глобализацията превзема и нас. Много е тъжно.

— Винаги можете да обвините американците за всичко. Целият свят го прави постоянно.

Не мина много време и те вече се промъкваха сантиметър по сантиметър през задръстванията в покрайнините на Болоня. Луиджи разказваше:

— Не знам дали си чувал, но тук се правят най-добрите италиански коли. „Ферари“, „Ламборджини“, „Мазерати“, всички велики спортни автомобили.

— Ще ми подарите ли една?

— Няма да стане. Бюджетът ти не я покрива.

— А какво точно включва този бюджет?

— Достатъчно за тих, незабележим живот.

— Така си и мислех.

— Но все пак много по-добър от предишния.

Марко отпи от кафето си, загледан в колите.

— Ти не беше ли учил тук? — попита.

— Да. Университетът е на хиляда години. Един от най-добрите в света. По-късно ще ти го покажа.

Те слязоха от магистралата и поеха през прашния лабиринт на покрайнините. Улиците станаха по-къси и тесни, но Луиджи очевидно добре познаваше града. Табелите, покрай които минаваха, водеха към центъра на Болоня и университета. Сетне Луиджи изведнъж направи остър завой, прескочи бордюра и напъха фиата в едно място, което едва стигаше да се паркира мотоциклет.

— Да хапнем нещо — предложи той.

Двамата някак си успяха да се измъкнат от колата, излязоха на тротоара и бързо закрачиха в студеното утро.

 

 

Следващото скривалище на Марко представляваше занемарен хотел на няколко пресечки извън стария град.

— Вече съкращавате бюджета, а? — измърмори той, докато вървеше след Луиджи през тясното фоайе към стълбището.

— Само за няколко дни — отвърна той.

— А после? — изпъшка Марко.

С усилие мъкнеше чантите си нагоре по тясното стълбище. Луиджи не носеше нищо. За щастие стаята беше още на втория етаж и представляваше доста малко помещение с тясно легло и завеси, които очевидно не бяха дърпани от няколко дни. Марко се огледа и отбеляза:

— В Тревизо ми харесваше повече.

Луиджи дръпна завесите. Слънцето нахлу в стаята и малко подобри външния й вид, но съвсем малко.

— Не е толкова зле — заяви той, но не звучеше особено сигурен.

— Дори килията ми беше по-хубава.

— Стига си мърморил.

— Имам основание.

— Разопаковай си багажа. Ще се срещнем във фоайето след десет минути. Ермано ни чака.

Ермано изглеждаше не по-малко шокиран от внезапната смяна на града от самия Марко. Видът му беше измъчен и разтревожен, сякаш цяла нощ ги беше гонил от Тревизо дотук. Последваха го през няколко пресечки надолу по улицата, докато стигнаха до един запуснат жилищен блок. Не се виждаха никакви асансьори, така че изкачиха пеш четири етажа и влязоха в малък двустаен апартамент, мебелиран още по-оскъдно от онзи в Тревизо. Ермано очевидно си беше събрал багажа набързо и го беше разопаковал още по-припряно.

— Твоята дупка е по-зле и от моята — отбеляза Марко, когато се огледа.

На тясната маса, разтворени и готови за действие, лежаха учебните помагала от предишния ден.

— Ще се върна за обяд — каза Луиджи и бързо изчезна.

— Andiamo a studiare — обяви Ермано.

„Да започваме да учим.“

— Вече съм забравил всичко.

— Но вчера научи толкова много!

— Не може ли просто да отидем в някой бар и да се напием? Не съм в настроение.

Но Ермано вече беше седнал на масата и отгръщаше страниците на учебника. Марко неохотно се настани на стола срещу него.

 

 

Обядът и вечерята не бяха нищо особено. И двете бяха изядени набързо в долнопробни trattoria — италианския еквивалент на заведенията за бързо хранене. Луиджи беше в лошо настроение и настояваше, понякога доста грубо, да говорят само на италиански. После произнасяше фразите бавно и ясно и повтаряше всичко по четири пъти, докато Марко разбере за какво става дума, преди да премине към следващата фраза. При тези обстоятелства беше практически невъзможно да се насладиш на храната.

Към полунощ Марко вече беше в леглото в студената си стая, плътно увит с тънко одеяло, отпиваше от портокаловия сок, който си беше поръчал, и запаметяваше безкрайни списъци с глаголи и прилагателни.

И какво толкова беше направил Робърт Криц, за да си навлече гнева на същите хора, които може би търсеха и Джоуел Бакман, за да го убият? Самият въпрос му се струваше прекалено нереален, за да се опита да му отговори. Дори не можеше да си представи какво е станало. Предполагаше, че Криц е присъствал на помилването; бившият президент Морган не беше способен сам да вземе толкова важно решение. Но извън това му се струваше невъзможно Криц да е бил замесен на някакво по-високо ниво. Цялата му кариера от десетилетия насам показваше, че не става за нищо друго, освен за марионетка на шефа. Почти никой друг не му вярваше.

Но след като хората продължаваха да умират, ставаше още по-наложително да научи глаголите и прилагателните, пръснати по леглото му. Езикът беше равен на оцеляване и мобилност. Луиджи и Ермано скоро щяха да изчезнат от живота му и тогава Марко Лацери трябваше да започне да се справя сам.