Джон Гришам
Брокерът (20)

20

Последната визита на Теди в Белия дом беше определена за десет часа сутринта. Той възнамеряваше да закъснее. От седем вече беше провел последователни срещи с всичките си неофициални приемници — четиримата заместник-директори и началниците на отделите. Срещите протекоха тихо и той поотделно обясни на онези, на които вярваше най-много от години насам, че е пътник, че това е неизбежно и се е готвело отдавна, но че оставя управлението в добра форма и животът ще продължи.

Онези от тях, които го познаваха най-добре, доловиха облекчение в гласа му. В крайна сметка той беше почти на осемдесет години и легендарното му влошено здраве наистина беше навлязло в критична фаза.

Точно в 8:45 сутринта, по време на срещата си с Уилям Лука, заместник-директора на ЦРУ по оперативните въпроси, Теди повика Хулия Хавиер, за да разговарят за Бакман. Случаят с Бакман наистина беше важен, но в общата класация на световното разузнаване беше по-скоро от средно значение.

Беше странно, че за падението на Теди ще носи отговорност една маловажна операция с бивш лобист, изпаднал в немилост.

Хулия Хавиер седна до вечно будния Хоби, който продължаваше да си води бележките, които никой никога нямаше да види, и започна с равен глас:

— Той все още се намира на позиция, в Болоня, така че можем да се задействаме веднага, ако решим.

— Мислех, че планът беше да го преместим в някое село в провинцията, където ще можем да го наблюдаваме по-отблизо — отбеляза Теди.

— Това предстои да се случи след няколко месеца.

— Нямаме няколко месеца — каза Теди и се обърна към Лука. — Какво ще стане, ако натиснем копчето още сега?

— Ще се получи. Ще го пипнат някъде в Болоня. Това е приятен град, в който почти няма престъпност. Убийствата са нечувани, така че смъртта му ще привлече внимание, ако открият трупа там. И италианците бързо ще разберат, че той не е… как точно се казваше, Хулия?

— Марко — отвърна Теди вместо нея, без да проверява в бележките си. — Марко Лацери.

— Да, значи те ще започнат да се почесват и да се чудят кой е този човек, по дяволите.

— Няма никакви доказателства за истинската му самоличност — намеси се Хулия. — Ще остане само един труп и един фалшив паспорт — нито семейство, нито приятели, адрес, месторабота, нищо. Ще го погребат както погребват скитниците и разследването ще продължи цяла година. После ще обявят случая за приключен.

— Това не е наш проблем — каза Теди. — Нали няма да го убием ние.

— Точно така — съгласи се Лука. — В града ще бъде малко по-мръсна работа, но нашето момче обича да се разхожда по улиците. Ще го пипнат. Може би ще го блъсне кола. Италианците карат като луди, нали знаете.

— Значи няма да е толкова трудно, така ли?

— Мисля, че не.

— А какви са шансовете да разберем какво точно е станало, когато се случи? — попита Теди.

Лука се почеса по брадичката и хвърли поглед към Хулия от другата страна на масата. Хулия си гризеше ноктите и гледаше към Хоби, а Хоби старателно разбъркваше чаша зелен чай с пластмасова бъркалка. Най-сетне Лука неохотно отговори:

— Бих казал, около петдесет на петдесет, ако ги хванем на местопрестъплението. Наблюдаваме го двайсет и четири часа в денонощието, но все пак хората, които ще го очистят, ще бъдат от най-добрите. Може да няма никакви свидетели.

— Най-добрата ни възможност ще дойде по-късно — намеси се Хулия. — След няколко седмици, когато отдавна са заровили анонимния бездомник. Имаме добри агенти на място. Няма да пропуснем нищо. Според мен рано или късно ще се разбере.

— Но както обикновено, когато не извършваме убийството лично, има и вероятност никога да не разберем със сигурност — заключи Лука.

— Не ви ли е ясно, че не можем да си позволим да провалим тази операция? Нямам нищо против да очистят Бакман — Бог ми е свидетел, че си го заслужава, — но целта на цялото упражнение беше да видим кой точно ще го направи!

С белите си набръчкани ръце Теди бавно поднесе към устните си картонената чашка със зелен чай и сръбна от течността шумно и невъздържано.

Може би наистина беше време да го приберат в старчески дом.

— Смятам, че имаме доста разумни шансове — каза Лука.

Хоби си го записа.

— Ако пуснем слуха веднага, колко време ще мине, преди да го очистят? — попита Теди.

Лука сви рамене и извърна поглед, докато обмисляше отговора. Хулия отново беше започнала да си гризе ноктите.

— Зависи — предпазливо отвърна накрая тя. — Ако израелците се задействат първи, може да стане за една седмица. На китайците обикновено им трябва повече време. Арабите вероятно ще използват наемен убиец, а може да мине и цял месец, докато го докарат на място.

— Руснаците също могат да се справят за една седмица — добави Лука.

— Да. Но все пак внимавайте как точно ще изтече информацията. Всички ловци трябва да получат равен старт.

Двамата се сбогуваха с Теди и излязоха от кабинета му. В девет и половина Хоби избута инвалидната му количка в коридора и го откара до асансьора. Слязоха осем етажа надолу, в подземния гараж, където го чакаха бронираните бели ванове, за да го откарат за последен път в Белия дом.

 

 

Срещата в Белия дом беше кратка. Когато започна, няколко минути след десет, Дан Сандбърг седеше на бюрото си в редакцията на „Уошингтън Поуст“. Все още не беше мърдал оттам, когато му се обади Ръсти Лоуел.

— Свърши — каза той.

— Какво стана? — попита Сандбърг и протегна ръце към клавиатурата на компютъра си.

— Всичко мина по план. Президентът искаше да разбере какво става с Бакман. Теди не се огъна. Президентът му съобщи, че има право да знае всичко. Теди се съгласи, но обясни, че според него тази информация ще бъде използвана неправомерно за политически цели и по този начин ще застраши националната сигурност. Последва кратък спор. Накрая Теди си изпроси уволнението. Точно както ти казах.

— Еха.

— От Белия дом ще го обявят официално след пет минути. Сигурно ще искаш да го видиш на живо.

Както обикновено, историята започна да се променя още с първото разказване. Говорителят на президента с тържествена физиономия обяви, че държавният глава е решил „да поеме нов курс в управлението на външното разузнаване“. После отправи възхвала към директор Мейнард за легендарната му служба и изрази искрено съжаление, че ще се наложи да му търсят заместник. Още първият въпрос, изстрелян от най-близкостоящия репортер, беше дали Мейнард е напуснал сам, или е бил уволнен.

— Президентът и директор Мейнард постигнаха взаимно съгласие.

— Какво означава това?

— Точно това, което казах.

И така още половин час.

На следващата сутрин Сандбърг публикува статия на първа страница на вестника, в която пусна две бомби. Статията започваше с безспорното твърдение, че Мейнард все пак е бил уволнен, след като отказал да разкрие разузнавателна информация, която според него щяла да бъде използвана за чисто политически цели. Не ставало въпрос нито за подаване на оставка, нито за някакво си „взаимно съгласие“. Бил си най-обикновен шут в задника. Второто бомбастично твърдение гласеше, че настоятелното искане на информация от страна на новия президент било пряко свързано с разследване на ФБР по възможна сделка с помилвания. Докато Сандбърг не отвори вратата за слуховете, скандалът с плащането на помилвания беше като гръмотевица, която тътне някъде далече на хоризонта. Когато излезе статията обаче, гръмотевицата се стовари право върху Вашингтон с такава сила, че буквално спря движението по моста „Арлингтън Мемориъл“.

Сандбърг щастливо се мотаеше из редакцията на вестника и се наслаждаваше на удара си, когато мобилният му телефон звънна. Беше Ръсти Лоуел, който рязко каза:

— Веднага ми се обади на стационарния.

Сандбърг се пъхна в един кабинет, за да не го чува никой, и набра номера на Лоуел в Лангли.

— Току-що уволниха и Лука — каза Лоуел. — В осем часа тази сутрин имал среща с президента в Овалния кабинет. Помолили го да приеме поста на временно изпълняващ директор на ЦРУ. Той приел. С президента разговаряли цял час. Президентът го притиснал да му съобщи подробности за Бакман. Лука отказал. И си изпросил уволнението точно като Теди.

— По дяволите, той работи там от сто години!

— Трийсет и осем, ако трябва да сме точни. Беше един от най-добрите агенти. Много способен администратор.

— И кой е следващият?

— Отличен въпрос. Всички треперим на чия врата ще почукат сега.

— Все някой трябва да бъде директор.

— Познаваш ли Сюзан Пен?

— Не. Знам коя е, но не я познавам лично.

— Заместник-директор на научния отдел. Много вярна на Теди, както и всички останали тук, по дяволите, но освен това е вярна и на кариерата си. Точно в момента седи в Овалния кабинет. Ако й предложат поста временно изпълняващ директор, ще приеме. И ще изпее за Бакман, ако се наложи.

— Той все пак е президентът на САЩ, Ръсти. Има право да знае всичко, което се случва в държавата.

— Разбира се. Освен това въпросът е принципен. Напълно го разбирам. Току-що е станал държавен глава и иска да покаже малко мускули. Май няма да спре да ни уволнява един по един, докато не получи това, което иска. Казах на Сюзан Пен да приеме предложението му, за да спрем кръвоизлива.

— Значи във ФБР съвсем скоро ще разберат за Бакман?

— Още днес, предполагам. Но не съм сигурен какво ще направят, когато разберат къде се намира. Няма да могат да повдигнат обвинение поне още няколко седмици. Най-вероятно само ще ни объркат операцията.

— А той къде е?

— Не знам.

— Хайде де, Ръсти, нещата се промениха.

— Отговорът ми е „не“. Точка. Ще ти се обадя да ти кажа кои са следващите уволнени.

Един час по-късно говорителят на Белия дом се срещна с репортерите и официално обяви назначението на Сюзан Пен като временно изпълняващ длъжността директор на ЦРУ. Основният акцент в съобщението беше върху факта, че тя е първата жена на този пост и следователно поредното ярко доказателство, че новият президент е твърдо решен неуморно да работи за каузата на еманципацията в държавната администрация.

* * *

Луиджи седеше на ръба на леглото, сам и напълно облечен, и чакаше сигнала от съседния апартамент. Алармата звънна точно четиринайсет минути след шест — навиците на Марко очевидно пускаха корени все по-дълбоко. Луиджи отиде в контролната зала и натисна един бутон, за да спре звуковия сигнал, който показваше, че приятелят му е излязъл през главния вход. Компютърът отчете точното време и след броени секунди някой в Лангли щеше да получи съобщение, че Марко Лацери току-що е напуснал служебния апартамент на ЦРУ на Виа Фондаца в Болоня, точно в 6:14.

От няколко дни Луиджи не го беше следил лично. Симона все оставаше да спи при него. Той изчака няколко секунди, измъкна се от задния вход на апартамента си, пресече тясната алея зад къщата и се загледа в сенките под колонадите на Виа Фондаца. Марко беше тръгнал наляво, на юг, и вървеше с обичайните си енергични крачки, които ставаха все по-бързи, откакто се бяха преместили в Болоня. Беше поне двайсет години по-възрастен от Луиджи, но с всеки ден, заради навика си да изминава километри, беше във все по-добра форма. Освен това не пушеше, пиеше умерено, изглежда, не се интересуваше от жени и нощен живот и беше прекарал последните шест години в клетка. Нищо чудно, че беше в състояние да се разхожда безцелно часове наред.

И всеки ден обуваше новите си туристически обувки. Луиджи така и не можа да се докопа до тях. Оставаха си все така немаркирани с проследяващо устройство и не им показваха къде ходи. Уитакър в Милано се притесняваше за това, но той пък се притесняваше за какво ли не. Луиджи беше твърдо убеден, че Марко може да навърти сто километра в рамките на града, но няма да излезе от Болоня. От време на време изчезваше, за да разгледа някоя забележителност, но стига да поискаха, винаги можеха да го намерят.

Марко зави по Виа Санто Стефано, основния булевард, който водеше от югоизточния край на старата част на Болоня към идеалния център около Пиаца Маджоре. Луиджи пресече улицата и продължи да го следи от отсрещния тротоар. Налагаше му се да подтичва, за да не изостава, и той бързо се свърза по радиостанцията със Зелман, нов колега в града, който Уитакър му беше изпратил, за да затегнат мрежата. Зелман чакаше на Страда Маджоре — друг оживен булевард между служебния апартамент и университета.

Пристигането на Зелман беше знак, че изпълнението на плана напредва. Луиджи вече знаеше повечето подробности от него и беше малко натъжен от факта, че дните на Марко са преброени. Не беше сигурен кой точно ще го очисти, а остана с впечатлението, че и Уитакър не знае.

Само се молеше да не накарат самия него да свърши мръсната работа. Вече беше убил двама души и предпочиташе да избягва такива занимания. Освен това харесваше Марко.

Преди Зелман да успее да поеме следенето, Марко изведнъж изчезна. Луиджи спря и се заслуша. После се шмугна в един тъмен вход, за да го изчака да се появи.

 

 

Марко го беше чул отдавна — Луиджи вървеше малко тромаво и дишаше малко тежко. Бърз завой наляво по Виа Кастелата, петдесетметров спринт, още един ляв завой по Виа де Киари и пълна промяна на посоката, от север право на запад, а после с ускорена крачка чак до открития малък площад — Пиаца Кавур. Вече познаваше стария град идеално: булевардите, пресечките, улиците без изход, кръстовищата, и безкрайния лабиринт от криви улички, названията на всички площади и на повечето ресторанти. Знаеше кои магазинчета за цигари отварят в шест и кои чак в седем. Можеше да намери пет различни кафенета, които бяха пълни още призори, макар че повечето не отваряха преди изгрев-слънце. Знаеше как да седне до прозореца, да разтвори вестника и да наблюдава тротоара, за да изчака Луиджи да мине.

Можеше да се отърве от него когато поиска, макар че през повечето дни участваше в неговата игра и оставяше ясна и широка следа. Но самият факт, че го наблюдаваха толкова неотлъчно, говореше много.

„Не искат да ме изгубят от поглед — повтаряше си той. — И защо? Защото съм тук по някаква определена причина.“

Той направи широк завой към западната част на града, далеч от мястото, където очакваха да се намира. Почти цял час вървя на зигзаг и се връща по десетки къси улички и алеи, докато накрая излезе на Виа Ирнерио и огледа пешеходците. Точно отсреща на улицата беше бар „Фонтана“. Никой не го наблюдаваше.

Рудолф се беше разположил в дъното на кафенето, заровил глава в сутрешния вестник, а над него мързеливо се виеше синкавият дим от лулата му. Не се бяха виждали от десет дни и след като размениха обичайните топли поздрави, зададе първия си въпрос:

— Е, ходи ли във Венеция?

Да, направил си чудесна екскурзия. Марко спомена имената на всички места, които беше запомнил от пътеводителя. После надълго и нашироко разказа за красивите канали, невероятното разнообразие от мостове, гигантските тълпи от туристи. Страхотно място. Нямал търпение да го посети отново. Рудолф също разказа това-онова от собствените си спомени за Венеция. Марко се включи с толкова подробно описание на катедралата „Сан Марко“, все едно цяла седмица не беше излизал от нея.

После Рудолф го попита коя е следващата му цел. Вероятно на юг, към по-топлото време. Може би Сицилия и Амалфи. Рудолф, естествено, обожаваше Сицилия и му описа с подробности какво е правил там. Най-сетне, след половин час туристически приказки, Марко пристъпи към същината на въпроса.

— Пътувам толкова много, че на практика нямам постоянен адрес. Един приятел от Щатите ми е изпратил колет. Дадох му твоя адрес в университета. Надявам се, че нямаш нищо против.

Рудолф беше зает отново да пали лулата си, така че думите му излязоха обгърнати в облак гъст дим:

— Вече пристигна. Още вчера.

От вълнение сърцето на Марко прескочи един удар.

— Имаше ли обратен адрес?

— Да, някакво градче в щата Вирджиния.

— Добре.

Устата му беше пресъхнала за секунди. Марко отпи глътка вода и се опита да скрие вълнението си.

— Надявам се, че не е било проблем.

— Никакъв.

— По-късно ще мина да го взема.

— Имам приемен час от единайсет до дванайсет и половина.

— Хубаво, благодаря — каза Марко и отново отпи глътка вода. — Само от любопитство, колко е голям колетът?

Рудолф задъвка мундщука на лулата си, преди да отговори:

— Ами горе-долу колкото кутия за пури.

 

 

Преди обяд започна да вали студен дъжд. Марко и Ермано се разхождаха в университетския квартал и се скриха на сухо в един полупразен малък бар. Приключиха с урока по-рано най-вече защото Марко настояваше по-бързо да напредват с материала. Ермано, така или иначе, никога нямаше нищо против да свършат по-рано.

Тъй като Луиджи не беше казал къде ще обядват, Марко беше свободен да ходи където си иска, по презумпция — без да го следят. Но въпреки това той внимаваше. Както обикновено изпълни всичките си завои и маневри за заличаване на следите и както обикновено се почувства доста глупаво. Но глупави или не, те вече бяха стандартна процедура. Когато отново излезе на Виа Замбони, той се залепи за групичка студенти, които безцелно се разхождаха по улицата. На входа на юридическия факултет се отдели от тях, бързо се шмугна вътре, изтича нагоре по стълбите и след броени секунди вече чукаше на полуотворената врата на новия си приятел.

Рудолф седеше пред древната си пишеща машина и чукаше по клавишите нещо, което приличаше на лично писмо.

— Ей там — каза той и посочи към куп боклуци върху една маса, която явно не беше разчиствана от десетилетия насам. — Онова кафявото най-отгоре.

Марко взе колета, като се преструваше, че почти не го интересува.

— Благодаря още веднъж, Рудолф — каза той, но домакинът му отново се беше заел да чука на машината и очевидно не беше в настроение за гости. Марко явно беше прекъснал важно занимание.

— Няма проблеми — отвърна той през рамо, като пусна още един облак тютюнев дим.

— Има ли тоалетна наблизо? — попита Марко.

— Надолу по коридора, отляво.

— Благодаря. До скоро.

В тоалетната имаше един писоар от юрския период и три кабинки с дървени стени. Марко влезе в най-далечната, заключи вратата, свали капака на седалката и седна на тоалетната чиния. После внимателно разопакова колета и разгъна листата. Първият беше бял и обикновен и нямаше никакво заглавие. Когато видя думите „Скъпи Марко“, едва не се разплака.

Скъпи Марко,

Няма нужда да ти обяснявам колко се радвам, че ми писа. Благодарих на Бога, когато те освободиха, и продължавам да се моля да си жив и здрав. Естествено, ще направя за теб всичко, което мога.

Изпращам ти смарттелефон, последна дума на техниката и т.н. В Европа са много пред нас по отношение на мобилните телефони и безжичния интернет, така че устройството би трябвало да работи при теб без проблеми. На отделен лист съм ти написал инструкции за експлоатация. Знам, че ще ти се сторят сложни като старогръцки спрежения, но всъщност е много лесно.

Не се опитвай да звъниш — много лесно могат да те проследят. Освен това ще трябва да си отвориш номер, за който ще ти искат името. Най-добре е да ми пишеш по електронната поща. Ако използваш програмата „KwyteMail“ с шифриране на съобщенията, никой няма да може да ги проследи. Предлагам ти да пишеш само на мен. Аз ще препращам съобщенията на когото трябва.

За тази цел си купих нов лаптоп, който винаги държа подръка.

Ще стане, Марко. Повярвай ми. Веднага щом влезеш в мрежата, ми прати съобщение и ще си поговорим.

Успех, Дядо Коледа

(5 март)

„Дядо Коледа?“ Сигурно беше някакъв прякор. Никъде не беше използвал истинските им имена.

Марко разгледа елегантното устройство, без да разбира абсолютно нищо от него, но твърдо решен да го използва. Провери и кутийката му, намери парите и бавно ги преброи, сякаш бяха от чисто злато. Вратата отвън се отвори и затвори отново; някой застана до писоара. Марко едва дишаше. Наложи си да се успокои.

Вратата на тоалетната отново се отвори и затвори и той остана сам. Инструкциите бяха написани на ръка и Нийл очевидно беше бързал. Пишеше следното:

„Ankyo 850 PC Pocket Smatphone — напълно заредена батерия — 6 часа време за разговори, изпращам и зарядно устройство.

1. Намери интернет кафене с безжичен достъп — прилагам списък.

2. Влез в кафенето или застани на 60 метра от него.

3. Включи телефона — копчето е в горния десен ъгъл.

4. Гледай екрана; ще се появи надпис «Търсене на мрежа», а после въпрос: «Влизане в мрежа?» Натисни бутона с надпис «Yes» под екрана и изчакай.

5. Натисни бутона за отваряне на клавиатурата, долу вдясно, и я отвори.

6. Натисни на екрана бутона «Wi-Fi» достъп.

7. Натисни «Start» за интернет браузър.

8. Напиши «www.kwytemail.com» в полето, където мига курсорът.

9. Напиши име на потребителя «ДядоКоледа456».

10. Напиши парола «post hoc ergo propter hoc».

11. Натисни «Ново съобщение», за да отвориш празна бланка за писмо.

12. Избери моя електронен адрес: «123ДядоКоледа@kwytemail.com».

13. Напиши ми съобщение.

14. Натисни «Шифрирай съобщението».

15. Натисни «Изпращане».

16. Готово — аз ще получа съобщението.“

Бележките продължаваха и от другата страна на листа, но Марко имаше нужда от почивка. Телефонът сякаш натежаваше в ръката му с всяка изминала минута и пораждаше много повече въпроси, отколкото отговори. Като човек, който никога през живота си не беше влизал в интернет клуб, той дори не можеше да си представи как ще го използва от отсрещната страна на улицата. По-точно, от разстояние до шейсет метра.

С електронната му поща винаги се оправяха секретарките. Той беше прекалено зает, за да седи пред някакъв монитор.

Към телефона имаше и книжка с инструкции и Марко я отвори на произволна страница. Прочете няколко реда, без да разбере нито една дума. „Най-добре да се оставя на Нийл“, каза си и я затвори.

„Нямаш избор, Марко. Просто се налага да овладееш това проклето нещо.“

Нийл му беше разпечатал списък на интернет клубовете в Болоня от някакъв сайт с име www.AxEss.com — бяха в три кафенета, два хотела, една библиотека и една книжарница.

Марко сгъна банкнотите, пъхна ги в джоба си и бавно прибра всичко останало в колета. После се изправи, по навик пусна водата и излезе от тоалетната. Телефонът, листата, кутийката и малкото зарядно устройство без проблеми се събраха в дълбоките джобове на якето му.

Когато излезе от юридическия факултет, дъждът беше обърнал на сняг, но покритите тротоари пазеха както него, така и тълпите от студенти, които бързаха за обяд. Докато се отдалечаваше от университетския квартал, той се замисли как да скрие скъпоценностите, които му беше изпратил Нийл. Никога нямаше да се разделя с телефона. Нито с парите. Но къде можеше да прибере хартиите — писмото, инструкциите за експлоатация и книжката? В апартамента му нищо не беше в безопасност. Докато вървеше по улицата, той забеляза на една витрина интересна чанта за носене през рамо. Влезе и разпита. Оказа се чанта за лаптоп „Силвио“ в тъмносиньо, водоустойчива и произведена от някаква синтетична материя, която продавачката не можа да му опише на английски. Струваше шейсет евро и Марко неохотно ги преброи на плота. Продавачката му подаде чантата и той внимателно прибра телефона и останалите неща в нея. Когато излезе, сложи чантата на дясното си рамо и я притисна с лакът към тялото си.

В тази чанта беше свободата на Марко Лацери. И той щеше да я защитава дори с цената на живота си.

Намери въпросната книжарница на Виа Уго Баси. Списанията бяха на втория етаж. Той застана до един щанд и пет минути разлиства някакъв футболен седмичник, като същевременно наблюдаваше входа на магазина за някакви съмнителни лица. Беше глупаво, но вече му се беше превърнало в навик. Връзката с интернет беше на третия етаж, в малка кафетерия. Той си купи сладкиш и кока-кола и намери едно тясно сепаре, откъдето се виждаше цялото помещение.

Тук никой нямаше да го открие.

Марко извади смарт телефона с цялата самоувереност, която успя да събере, и прегледа книжката с инструкции. После прочете листа с онези, които му беше написал Нийл. Притеснено изпълни стъпките една по една, като натискаше клавишите с палците на двете ръце, както беше нарисувано в книжката. След всяка поредна стъпка вдигаше глава, за да види кой влиза и излиза от кафенето.

Получи се идеално. Съвсем скоро влезе в интернет, което напълно го изуми, и когато шифрирането се задейства, пред него се отвори екран, на който спокойно можеше да напише съобщението си. Той бавно започна да натиска клавишите с палци и състави първото си писмо по безжичната електронна поща:

Дядо Коледа, получих колета. Не мога да ти опиша колко важно е това за мен. Благодаря ти за помощта. Сигурен ли си, че никой не може да проследи съобщенията? Ако е така, ще ти разкажа повече за положението си. Опасявам се, че не съм в безопасност. При теб би трябвало да е към 8:30 сутринта. Ще пусна това съобщение веднага и ще проверя за отговор след няколко часа. С обич: Марко.

Той изпрати съобщението, изключи телефона и остана в кафенето още един час, за да прочете инструкциите за експлоатация. Преди да излезе за срещата си с Франческа, отново включи телефона и последва същите стъпки, за да влезе в интернет. Написа на екрана „Търсене с Google“ и попълни полето за търсене с името на всекидневника „Уошингтън Поуст“. Статията на Сандбърг привлече вниманието му и той я прегледа.

Не познаваше лично Теди Мейнард, но няколко пъти бяха говорили по телефона. Разговорите им винаги бяха много напрегнати. Все пак директорът на практика беше умрял още преди десет години, а продължаваше да стои на поста си. В предишния си живот Джоуел на няколко пъти се беше сблъсквал с ЦРУ, обикновено покрай някакви мошеничества, които се опитваха да извъртят клиентите му от отбранителния сектор.

Марко излезе от книжарницата, огледа улицата, не видя нищо интересно и започна поредната си дълга разходка.

Помилвания, заплатени в брой? Наистина беше сензация, но някак си не му се вярваше, че действащ президент на САЩ може да взема подкупи по толкова очевиден начин. След впечатляващото си изпадане в немилост Джоуел беше прочел много неща за себе си и само половината бяха верни. Така по най-трудния начин се беше научил да не вярва на пресата.