Джон Гришам
Брокерът (18)

18

В мръсната малка война между ЦРУ и ФБР и двете страни често използваха определени журналисти с тактическа цел. С манипулация на медиите можеха да се нанасят изпреварващи удари, да се притъпяват контраатаките, да се прикрива прибързано отстъпление и дори да се намаляват щетите. Дан Сандбърт беше култивирал източниците си и от двете страни почти от двайсет години и нямаше нищо против да го използват, когато получената информация беше достоверна и само за него. Освен това често се нагърбваше и с ролята на куриер, като внимателно маневрираше между позициите на двете враждуващи страни и пръскаше секретни слухове, за да провери колко знае противникът.

И така, за да се опита да потвърди слуха, че ФБР разследва скандал с помилване, платено с пари в брой, той се свърза с най-надеждния си източник в ЦРУ. Посрещнаха го с обичайните служебни обструкции, които в този случай го забавиха само с четирийсет и осем часа.

Връзката му в Лангли се казваше Ръсти Лоуел — един измъчен служител от Управлението, който всеки път се представяше с различна титла. Независимо от служебната му характеристика обаче истинската му работа беше неотлъчно да следи пресата и да съветва Теди Мейнард как да я използва по най-ефективния начин. Не разпространяваше слухове, нито пък недостоверна информация. След като с години беше разработвал връзката им, Сандбърг беше почти напълно уверен, че повечето от нещата, които му казваше Лоуел, идваха направо от устата на самия Теди.

Срещнаха се в търговския център „Тайсънс Корнър“ във Вирджиния, недалеч от околовръстното, в дъното на евтина пицария на втория етаж на хранителните стоки. И двамата си купиха парче пица с пеперони и сирене и безалкохолна напитка и седнаха в едно сепаре, където никой нямаше да ги вижда. Обичайните правила бяха в сила: 1. Всичко, казано на тази среща, беше неофициално и напълно конфиденциално. 2. Преди Сандбърг да публикува каквото и да било, Лоуел трябваше да го одобри. 3. Ако някой друг източник извадеше информация, която противоречи на казаното от Лоуел, той, Лоуел, имаше правото както да ревизира собствената си информация, така и да произнесе окончателно мнение по спорния въпрос.

Сандбърг беше истински разследващ журналист и ненавиждаше правилата. Но пък Лоуел никога не лъжеше и никога не се обръщаше към някой друг. И ако Сандбърг искаше да продължава да копае тази дълбока златна мина, трябваше да ги спазва.

— Намерили са някакви пари — започна той. — И смятат, че са свързани с едно от помилванията.

Очите на Лоуел винаги го издаваха, защото никога не лъжеше. Те веднага се свиха — очевиден признак, че чува тази новина за пръв път.

— В ЦРУ знаят ли за това? — попита все пак Сандбърг.

— Не — отвърна направо Лоуел, който не се страхуваше да казва истината. — Наблюдаваме някои офшорни сметки, но засега не сме видели нищо интересно. За каква сума говорим?

— Голяма. Не знам точно колко. И не знам как са я намерили.

— Откъде са дошли парите?

— Не са сигурни, но много им се иска да ги свържат с Джоуел Бакман Водят преговори с Белия дом.

— Но не и с нас?

— Очевидно не. Цялата история вони на политика. Много им се иска да забъркат бившия президент Морган в някакъв скандал, а от Бакман ще излезе чудесен партньор в конспирацията.

— Граф Монго също е добра мишена.

— Да, но той на практика вече е умрял. Имаше дълга и впечатляваща кариера като данъчен измамник, но вече се е пенсионирал. А Бакман крие тайни. Искат да го довлекат обратно, да го пуснат през мелачката на Върховния съд и да взривят Вашингтон поне за няколко месеца. Това ще бъде голямо унижение за Морган.

— Икономиката отива по дяволите. От това ще излезе чудесно развлечение, което да отклони вниманието на народа.

— Всичко е политика, нали ти казах.

Лоуел най-сетне отхапа от пицата и бързо започна да дъвче, докато мислеше усилено.

— Не може да е Бакман. Изобщо не са на прав път.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Бакман нямаше никаква представа, че ще го помилват. Ние буквално го извлякохме от килията му посред нощ, изкарахме го да подпише някакви документи и го изстреляхме от страната още преди изгрев-слънце.

— И къде отиде?

— Нямам никаква представа, по дяволите. Пък и да знаех, нямаше да ти кажа. Важното е, че Бакман не е имал никакво време, за да уреди подкупа. Беше заровен толкова дълбоко в затвора, че дори не си е мечтал за помилване. Идеята беше на Теди, а не негова. Бакман определено не е техният човек.

— Но въпреки това смятат да го открият.

— Че защо? Той е свободен човек, помилван напълно, а не някакъв избягал затворник. Не могат и да го екстрадират, освен ако, разбира се, не успеят да подновят съдебното преследване.

— Което могат да направят като нищо.

Лоуел се намръщи и сведе поглед за миг-два, преди да отговори:

— Не виждам в какво могат да го обвинят. Нямат доказателства. Само някакви подозрителни пари, които си седят в офшорна банка, но както и ти сам каза, не се знае откъде са дошли. Можеш да бъдеш сигурен, че не са на Бакман.

— Могат ли да го намерят?

— Ще притиснат Теди да го издаде и всъщност точно за това исках да поговорим. — Той бутна недоядената пица встрани и се наведе към Сандбърг. — Скоро ще има среща в Овалния кабинет. Теди ще присъства и президентът ще го накара да му даде информация за секретната операция с Бакман. Теди ще откаже. И така стигаме до големия сблъсък. Дали президентът ще има кураж да уволни стария Теди?

— Дали?

— Най-вероятно да. Теди е подготвен за тази вероятност. Работи вече при четвърти пореден президент, което, както сам знаеш, е национален рекорд, особено предвид факта, че и тримата му предшественици искаха да го уволнят. Но сега вече е стар човек и може да си ходи.

— Той е стар човек и може да си ходи откакто се помня.

— Вярно, но винаги е затягал дисциплината в Управлението. Този път обаче е различно.

— Защо просто не си подаде оставката?

— Защото е луд, непокорен, упорит гадняр, ето защо.

— В това няма никакво съмнение.

— Дори да го уволнят, той няма да си тръгне без бой. Ето защо иска балансирано отразяване.

„Балансирано отразяване“ беше термин, който сами си бяха измислиш отдавна. Означаваше нещо като „да представиш историята така, че ние да сме добрите“.

Сандбърг също бутна пицата си встрани и изпука кокалчетата на пръстите си.

— Ето как виждам аз нещата — започна той с другата фраза, която винаги използваха в подобни случаи. — След осемнайсет години безупречна служба начело на ЦРУ Теди Мейнард е уволнен от току-що избрания президент. Причината е, че Мейнард отказва да разкрие подробности от някои актуални тайни операции. Той не отстъпва от позициите си в интерес на националната сигурност въпреки натиска от страна на президента, който, с подкрепата на ФБР настоява да получи въпросните секретни подробности, за да може Бюрото да продължи едно разследване, свързано с помилванията на бившия президент Морган.

— Не бива да споменаваш Бакман.

— Няма да споменавам имена. Все пак нямам потвърждение.

— Уверявам те, че парите не са дошли от Бакман. А ако на този етап напишеш името му, има някаква вероятност той да го види и да направи нещо глупаво.

— Например?

— Ами да хукне да спасява живота си.

— А защо това да е глупаво?

— Защото ние не искаме той да спасява живота си.

— А да го убият ли искате?

— Естествено. Такъв е планът. Искаме да видим кой точно ще го убие.

Сандбърг се облегна на твърдата пластмасова пейка и извърна поглед встрани. Лоуел отново се зае с изстиналата си пица с вкус на гума и настъпи дълго мълчание. Накрая Сандбърг пресуши диетичната си кока-кола и каза:

— Значи Теди някак си е убедил Морган да помилва Бакман, за да можете да го поставите някъде като примамка за убийство.

Лоуел гледаше встрани, но кимаше.

— И убийството му ще отговори на някои въпроси, които си задавате в Лангли?

— Вероятно. Това с идеята.

— А Бакман знае ли защо са го помилвали?

— Ние не сме му казали, естествено, но той е доста умен.

— Кой иска да го убие?

— Някои много опасни хора, дето му имат зъб.

— Знаете ли точно кои?

Лоуел кимна и сви рамене едновременно.

— Има няколко най-вероятни възможности. Ще гледаме отблизо и ще си направим съответните изводи. Вероятно.

— А защо му имат зъб?

Лоуел се засмя, когато чу този абсурден въпрос.

— Добър опит, Дан. Питаш ме едно и също от шест години насам. Виж, трябва да тръгвам. Поработи по балансираното отразяване и дай да го видя, когато си готов.

— Кога е срещата с президента?

— Не съм сигурен. Веднага щом се прибере.

— А ако уволнят Теди?

— Ще се обадя първо на теб.

 

 

В качеството си на дребен адвокат в Кълпепър, щата Вирджиния, Нийл Бакман печелеше значително по-малко, отколкото си беше мечтал в юридическия факултет. Тогава фирмата на баща му беше толкова могъща във Вашингтон, че той ясно си представяше как само след няколко години практика ще започне да взема големите кинти. Дори най-зелените сътрудници в „Бакман, Прат и Болинг“ започваха със 100000 годишно, а един перспективен младши партньор на трийсетгодишна възраст щеше да заработва три пъти по толкова. Когато Нийл беше във втори курс, едно местно списание сложи брокера на корицата и публикува статия за скъпите му играчки. Приходите му се оценяваха на 10 милиона долара годишно. Това предизвика доста голямо вълнение във факултета и Нийл нямаше нищо против. Ясно си спомняше как си мечтаеше за прекрасното бъдеще, в което и той щеше да печели така добре.

А ето че по-малко от една година след като подписа договор за младши сътрудник, баща му се призна за виновен и от фирмата уволниха Нийл на секундата и буквално го изхвърлиха от офиса.

Нийл скоро спря да си мечтае за големите пари и лъскавия начин на живот. Беше напълно доволен да практикува право в малката си кантора на главната улица в малкия град и да се надява на 50000 годишно. Когато се реди дъщеря им, Лиза спря да ходи на работа. Сега тя се занимаваше със сметките на семейството.

На сутринта след една почти безсънна нощ Нийл вече имаше груба представа какво ще предприеме оттук нататък. Най-болезненият въпрос беше дали да каже на жена си, или не. След като реши да не й казва, в главата му започна да се оформя план за действие. Както обикновено отиде на работа в осем, седна зад бюрото си и игра голф на компютъра час и половина, докато отворят банката. После излезе и докато вървеше по главната улица, му се струваше напълно невероятно наоколо да се крият непознати хора, които да следят всяко негово движение. Въпреки това не искаше да поема никакви рискове.

Директорът на местния клон на Нашънъл Пиемонт Банк се казваше Ричард Коули. Двамата ходеха заедно на църква, на лов за патици и играеха в отбора по софтбол на ротарианския клуб. Кантората на Нийл използваше банковите услуги на „Пиемонт“ още от основаването си. Толкова рано сутринта приемната беше пуста, а Ричард вече беше заседнал зад бюрото си с голяма чаша кафе и новия брой на „Уолстрийт Джърнъл“ и очевидно нямаше никаква работа. Когато Нийл влезе, той приятно се изненада и двамата си говориха само за колежански баскетбол цели двайсет минути. Когато най-сетне стигнаха до деловата част на разговора, Ричард попита:

— Е, какво мога да направя за теб?

— Питам само от любопитство — каза Нийл, като се придържаше към репликите, които беше репетирал цяла сутрин. — Колко голям заем мога да взема само срещу подпис?

— Нещо си закъсал, а?

Ричард вече беше хванал мишката на компютъра и гледаше в монитора, където можеше да намери всички отговори на света.

— Не, нищо подобно. Лихвените проценти са толкова ниски, че реших да си купя едни добри акции.

— Това всъщност не е лоша идея, макар че като банков служител не бива да я рекламирам. След като борсовият индекс Дау Джоунс отново стигна десет хиляди, направо се чудя как всички не са започнали да вземат заеми и да купуват акции. Това със сигурност ще ни се отрази добре.

Той неловко се засмя на собствения си професионален хумор. После си придаде сериозно изражение и затрака по клавишите.

— Приходи?

— Различно — отвърна Нийл. — Между шейсет и осемдесет.

Този път Ричард направо се намръщи, но Нийл не разбра дали това се дължи на откритието, че приятелят му печели толкова малко, или на противоположното откритие, че самият той печели толкова по-малко от приятеля си. Нямаше как да разбере. Банките в малките градове не се славят с ненужно високи заплати на служителите си.

— Дългове извън ипотеката за къщата? — продължи да го разпитва, като попълваше полетата на формуляра.

— Хм, чакай да видя.

Нийл затвори очи и отново сметна всичко наум. Ипотеката му беше почти 200000 долара, които дължеше на „Пиемонт“. От друга страна, Лиза беше толкова силно против дълговете, че семейните финанси бяха почти напълно на чисто.

— Около двайсет хиляди заем за колата — отвърна той. — И около хиляда от кредитни карти. Не е много.

Ричард кимна одобрително, без да откъсва очи от монитора. После дръпна ръце от клавиатурата, сви рамене и влезе в следващата си роля, на щедрия банкер.

— Можем да ти дадем до три хиляди долара срещу подпис. С шест процента лихва, за дванайсет месеца.

Нийл никога не беше вземал заем без поръчител и не знаеше какво да очаква. Нямаше никаква представа колко пари може да получи само срещу подписа си, но 3000 му звучеше приемливо.

— А четири хиляди? — попита.

— Ричард отново се намръщи и се вторачи в монитора, преди да отговори:

— Естествено, защо не? Все пак знам къде живееш, нали така?

— Добре. Ще ти кажа какво е станало с акциите.

— Да не си напипал някаква вътрешна информация, която още не е оповестена?

— Дай ми един месец. Ако цената се покачи, пак ще дойда да ти се изфукам.

— Става.

Ричард отвори едно чекмедже, за да потърси необходимите формуляри.

— Виж, Ричард — обади се Нийл. — Нека това да си остане само между нас, става ли? Нали се сещаш? Лиза няма да подписва нищо.

— Никакъв проблем — отвърна банкерът като самото въплъщение на дискретността. — И моята жена не знае половината от онова, което правя с парите ни. Жените просто не разбират от тези неща.

— Точно така. И в този смисъл дали е възможно да получа заема в брой?

Ричард спря за момент с объркана физиономия, но после се сети, че в Пиемонт Нашънъл Банк няма невъзможни неща.

— Естествено — отвърна — Дай ми един-два часа.

— И без това сега трябва да се върна в офиса и да заведа дело срещу един тип. Ще дойда около обяд, ще подпиша каквото трябва и ще взема парите, става ли?

Нийл забърза към кантората си на две пресечки оттам, а стомахът му нервно се свиваше. Лиза щеше да го убие, ако разбереше, а в малкия град тайните се пазят трудно. През четирите години на щастливия си брак бяха вземали всички решения заедно. Щеше да бъде болезнено да й обяснява за заема, макар че вероятно тя щеше да застане на негова страна, ако и кажеше истината.

Връщането на заема обаче щеше да представлява проблем. Баща му открай време беше доста щедър на обещания. Понякога ги изпълняваше, а понякога не, като и в двата случая не полагаше кой знае какви усилия. Но това все пак беше старият Джоуел Бакман. Новият беше отчаян човек без приятели, който не можеше да се довери на никого.

Е, какво пък. Ставаше дума за някакви си 4000 долара. Ричард щеше да си мълчи. А за връщането на заема щеше да се притеснява по-късно. Все пак беше адвокат, нали така? Щеше да изстиска допълнителни хонорари оттук-оттам и да се понапъне малко извън работно време.

В момента най-голямата му грижа беше пратката, която трябваше да адресира до Рудолф Вискович.

 

 

Парите издуваха джоба на Нийл, когато използва обедната почивка, за да излезе от Кълпепър и да отиде до Александрия, на деветдесет минути с кола. Намери магазин „Чатър“ в един малък търговски център на Ръсел Роуд, на километър от брега на река Потомак. Беше избрал магазина по реклама в интернет, в която се твърдеше, че предлага най-новото в областта на мобилните комуникации и е едно от малкото места в САЩ, където човек може да си купи некодирани мобилни телефони, които ще работят и в Европа. Нийл поразгледа рафтовете и се смая от разнообразието от телефони, пейджъри, компютри и сателитни телефони — всичко, което може да потрябва на човек, за да общува със себеподобните си. Но не можеше да си позволи да разглежда дълго — в четири часа следобед трябваше да вземе показания под клетва в кантората си. Както обикновено, Лиза също щеше да намине през офиса, за да види какво ново става там, ако изобщо можеше да се твърди, че става нещо ново.

Затова Нийл помоли един от продавачите да му покаже смарттелефон „Анкио 850“, най-голямото технологично чудо на пазара през последния месец и половина. Продавачът го свали от витрината и с очевиден ентусиазъм премина на професионален жаргон, като на един дъх го описа с фразата: „Пълна QWERTY клавиатура, трибандов телефон за работа на петте континента, осемдесет мегабайта вградена памет, високоскоростен пренос на данни през EGPRS, безжичен достъп до LAN-мрежи, «Bluetooth»-свързване, поддържа едновременно IPv4 и IPv6, инфраред, интерфейс «Pop-Port», операционна система «Symbian» версия 7.0S, платформа серия 80.“

— Автоматично ли превключва между честотите?

— Да.

— И работи с европейски мобилни оператори?

— Разбира се.

Смарт телефонът беше малко по-голям от обикновените телефони в бизнес класата, но все пак беше удобен за работа. Предният панел беше от гладък метал, а отзад имаше грапаво пластмасово покритие, за да не се изплъзва от ръката.

— Наистина е малко по-голям — призна продавачът. — Но за сметка на това е натъпкан с всякакви чудесни — електронна поща, MMS, камера, видеоплейър, текстообработваща програма, интернет браузър и пълен безжичен достъп почти в целия свят. Къде ще ходите с него?

— В Италия.

— Има всичко необходимо. Само трябва да си вземете номер от местния мобилен оператор.

Нов номер означаваше да се попълват документи. А попълнените документи оставяха следа, каквато Нийл беше твърдо решен да избегне.

— Нямате ли предплатени SIM-карти? — попита.

— Имаме. В Италия се продават от TIM — „Телеком Италия Мобайл“. Това е най-големият италиански мобилен оператор, покрива деветдесет и пет процента от територията на страната.

— Добре.

Нийл плъзна долната част на лицевия панел и отдолу се показа пълна клавиатура.

— Най-лесно е да го държите с две ръце и да пишете с палците — обясни продавачът, взе телефона от Нийл и му показа. — Десетте пръста не се събират на клавиатурата.

— Ясно — отвърна Нийл. — Ще го взема.

Телефонът струваше 925 долара без ДДС, плюс още 89 долара за TIM-картата. Нийл плати в брой и отказа удължената гаранция, регистрацията за намаление при покупка на следващото поколение мобилен телефон, програмата за лоялни клиенти и всички останали промоции, за които щеше да се наложи да подпише документи и да остави следи. Продавачът го попита за името и адреса, но той отказа да му ги съобщи. В един момент толкова се ядоса, че го прекъсна:

— Не мога ли просто да го платя и да си тръгна?

— Ами може, предполагам — отвърна неуверено продавачът.

— Дайте да го направим тогава. Много бързам.

Нийл се върна в колата си и отиде до един голям магазин за офис оборудване на половин километър по-надолу по улицата. Там се ориентира по-бързо и избра лаптоп „Хюлет-Пакард“ с вградено безжично свързване. Наложи се да инвестира още 440 долара в мерките за безопасност на баща си, макар че преносимият компютър си оставаше за него — щеше да го скрие някъде в кабинета си. После с помощта на картата на града, която предварително беше свалил от интернет, намери офиса на куриерската служба Пакидж Поуст в друг универсален магазин наблизо. Влезе и набързо написа на гишето две страници с инструкции за баща си, после ги сгъна и ги сложи в плика с писмото и останалите нареждания, които беше написал по-рано сутринта. После се озърна и крадешком натика двайсет банкноти по 100 долара в малката черна кутия, в която се продаваше технологичното чудо. Накрая прибра писмото, инструкциите, смарт телефона и кутийката в едно кашонче, което му дадоха от гишето. Запечата го плътно и написа с черен маркер „Моля, предайте на Марко Лацери“. След това сложи кашончето в друго, по-голямо кашонче, което адресира до Рудолф Вискович на Виа Замбони 22, Болоня. Обратният адрес беше на куриерската служба: „Пакидж Поуст, Брадък Роуд 8851, Александрия, щата Вирджиния, 22302.“ Тъй като нямаше друг избор, остави собственото си име, адрес и телефонен номер на гишето, ако пратката не достигне до получателя. Служителят на гишето претегли пакета и го попита дали иска застраховка. Нийл отказа, за да избегне подписването на още документи. Служителят облепи колета с пощенски марки и най-сетне каза:

— Общо осемнайсет долара и двайсет цента.

Нийл му плати и за втори път попита кога колетът ще замине за Италия. Още същия следобед, гласеше отговорът.