Джон Гришам
Брокерът (15)

15

Доста преди изгрев-слънце Марко за пореден път се събуди в непознато легло в непозната стая и дълго време се напрягаше да събере мислите си — спомняше си откъде е минал, анализираше странното си положение, планираше новия ден и се опитваше да забрави миналото си, като в същото време се мъчеше да предвиди какво ще му се случи през следващите дванайсет часа. Спеше неспокойно, когато изобщо успяваше да заспи. Беше подремнал няколко часа; може би четири или пет, но не беше сигурен, защото в доста уютната му малка спалня беше абсолютно тъмно. Той свали слушалките — както обикновено беше заспал по някое време след полунощ, докато в ушите му бе звънял веселяшки диалог на италиански.

Беше благодарен за силното отопление в новия си апартамент. В „Ръдли“ се бяха опитали да го простудят до смърт, а и в последната му хотелска стая не беше по-топло. Новият апартамент обаче имаше дебели стени и прозорци и отоплителна система, която постоянно работеше на максимум. Когато Марко реши, че е готов с плана за деня, той бавно стъпи на топлия под от теракота и за пореден път мислено благодари на Луиджи за новата си квартира.

Не беше сигурно колко време може да остане тук — както и всичко останало, свързано е бъдещето му. Той светна лампата и погледна часовника: беше почти пет. В банята светна друга лампа и се огледа. Наболата брада по горната му устна, покрай устата и по брадичката растеше доста по-сива, отколкото се беше надявал. Всъщност, след като го беше отглеждал в продължение на цяла седмица, вече беше очевидно, че катинарчето му ще бъде поне деветдесет процента сиво, само с няколко самотни петънца тъмнокафяво. Е, какво пък, по дяволите. Все пак беше на петдесет и две. Брадичката беше част от маскировката му и изглеждаше съвсем представително. С отслабналото си лице, хлътналите бузи, късо подстриганата коса и малко ексцентричните квадратни рамки на дизайнерските си очила можеше с лекота да мине за Марко Лацери на всяка улица в Болоня. Или Милано, Флоренция или който и да е от другите италиански градове, в които му се искаше да отиде.

Един час по-късно той излезе навън, под студените мълчаливи колонади, построени от работници, легнали в земята още преди три века. Вятърът хапеше остро и той още веднъж си напомни да се оплаче на отговорника си, че не са му осигурили подходящи зимни дрехи. Марко не четеше вестници и не гледаше телевизия, така че нямаше представа каква е прогнозата за времето. Но със сигурност от ден на ден ставаше все по-студено.

Той забърза под ниските колонади на Виа Фондаца на път за университета. Наоколо не се виждаше жива душа. Марко не искаше да поглежда в картата, която носеше в джоба си. Ако наистина се загубеше, щеше да признае временното си поражение и да я извади, но засега беше твърдо решен да опознае града само като се разхожда и наблюдава улиците. Половин час по-късно, когато слънцето най-сетне показа някакви признаци на живот, той излезе на Виа Ирнерио в северната част на университетския квартал. Две пресечки на изток оттам забеляза и бледозелената табела на бар „Фонтана“, Още през витрината се виждаше гнездо от стърчаща сива коса. Значи Рудолф вече беше пристигнал.

Марко по навик изчака малко. Погледна назад по Виа Ирнерио в посоката, от която беше дошъл, като търсеше с поглед непознат силует, който да го преследва в сенките като хрътка. Нямаше нищо подобно, така че той влезе в кафенето.

— Приятелю Марко — усмихна се Рудолф, когато се поздравиха. — Сядай, моля те.

Кафенето беше пълно наполовина, със същите хора с вид на университетски преподаватели като предишния път, които се бяха задълбочили в сутрешните си вестници и малките си собствени светове. Марко си поръча капучино, а Рудолф отново напълни лулата си от морска пяна. Ъгълчето, в което бяха седнали, се обгърна в приятен аромат.

— Намерих бележката ти онзи ден — каза Рудолф и изстреля над масата облак тютюнев дим. — Жалко, че сме се разминали. Къде ходи?

Марко не беше ходил никъде, но тъй като се представяше за доволен от живота канадски турист с италиански корени, си беше съставил въображаем маршрут.

— Бях за няколко дни във Флоренция — отвърна.

— А, прекрасен град.

Двамата малко си поговориха за Флоренция, като Марко дърдореше за забележителностите, изкуството и историята на града дотолкова, доколкото ги познаваше от един евтин пътеводител, който беше взел назаем от Ермано. Естествено, книгата беше на италиански, така че той се беше мъчил с речник в продължение на цели часове, докато събере достатъчно материал за един неангажиращ разговор с Рудолф. Последният трябваше да остане с впечатление, че Марко е прекарал достатъчно време там.

Масите се напълниха и новодошлите започнаха да се тълпят на бара. Луиджи отдавна му беше обяснил, че когато европеец заеме някоя маса, тя си остава за него до края на работното време. Тук никога не гонеха хората навън, за да освободят място за следващите. Стига да разполагаш с чаша кафе, вестник и нещо за пушене, няма значение колко дълго ще седиш на масата, докато останалите хора в заведението идват и си отиват.

Двамата си поръчаха още веднъж от същото и Рудолф отново натъпка лулата си. Марко за пръв път забеляза следите от никотина по буйните кичури близо до устата му. На масата лежаха три сутрешни вестника, все италиански.

— В Болоня продава ли се някой добър вестник на английски? — попита Марко.

— Защо питаш?

— О, ами не знам. Понякога ми се иска да разбера какво става от другата страна на океана.

— От време на време си вземам „Хералд Трибюн“. Прочитам го и за пореден път благодаря на съдбата, че живея тук, далеч от престъпността, задръстванията, замърсяването, политиците и скандалите. Американското общество е толкова прогнило! А правителството пък е върхът на демагогията — най-свободната демокрация на света. Пфу! Та нали всеки богаташ може да си купи място в Конгреса!

Рудолф изглеждаше готов да се изплюе наистина, но изведнъж отново захапа лулата си и задъвка мундщука. Марко затаи дъх, готов за още една отровна атака срещу Съединените щати, но за момент настъпи тишина и двамата отпиха от кафетата си.

— Мразя американското правителство — изръмжа злобно Рудолф.

„Браво на момчето“, помисли си Марко.

— А канадското? — попита на глас.

— Давам ви по-висока оценка. Съвсем малко по-висока.

Марко въздъхва с престорено облекчение и реши да смени темата. Каза, че възнамерява следващото място, което да посети, да бъде Венеция. Естествено, Рудолф беше ходил там много пъти и разполагаше с цели купища полезни съвети. Марко дори си записваше, все едно от кафенето отиваше направо на гарата. После поговориха за Милано, макар че Рудолф не му беше голям почитател, защото там „гъмжало от крайнодесни фашисти“.

— Не знам дали си чувал, но там е бил центърът на властта на Мусолини — довери му той, като се наведе над масата и сниши глас, сякаш при самото споменаване на името на дребния диктатор останалите комунисти в бар „Фонтана“ щяха да се вдигнат на революция.

Когато стана ясно, че Рудолф няма нищо против да прекара цялата сутрин в кафенето на сладки приказки, Марко тръгна да си ходи. Разбраха се да се срещнат на същото място по същото време следващия понеделник.

Навън беше завалял лек снежец — достатъчно, за да се виждат следите на товарните микробуси, които зареждаха магазините по Виа Ирнерио. Марко излезе от топлото кафене и за пореден път се възхити на ясновидската инженерна мисъл на древните архитекти на Болоня, които бяха построили почти четирийсет километра покрити тротоари в центъра на града. Той продължи още няколко пресечки на изток и зави на юг по Виа дел’Индипенденца, широкия елегантен булевард, построен през 70-те години на ХІХ век, за да свързва железопътната гара на север от града с богаташите жилищни квартали в центъра. Докато пресичаше Виа Марсала, неволно стъпи в една купчина изринат сняг и скръцна със зъби, когато кишата влезе в дясната му обувка.

Отново прокле Луиджи за неадекватния си гардероб — щом щеше да вали, здравият разум би трябвало да подскаже на човек, че ще му трябват и ботуш. Оттам Марко премина към дълъг вътрешен монолог по адрес на недостатъчното финансиране на проклетата операция по укриването му. Бяха го запратили в Болоня, в Северна Италия, и очевидно харчеха доста пари за уроци по езика, наем на служебни апартаменти, персонал и (доста) храна, за да живее спокойно. По негово мнение така пръскаха излишно време и пари. Много по-лесно щеше да бъде да го прехвърлят в Лондон или Сидни, където имаше много американци и всички говореха английски. Там щеше да се слее с тълпата без никакви усилия.

След малко до него закрачи и самият му отговорник.

— Buon giorno — поздрави Луиджи.

Марко спря, усмихна се, стисна му ръката и отвърна:

— Ами, buon giorno, Луиджи. Пак ли ме следиш?

— Не. Бях излязъл да се поразходя и те видях от отсрещната страна на улицата. Много обичам снега, Марко. А ти?

Двамата отново закрачиха по тротоара, без да бързат. На Марко му се искаше да повярва на новия си приятел, но се съмняваше, че срещата им наистина е случайна.

— Нямам нищо против снега — отвърна. — Пък и на Болоня много повече и отива сняг, отколкото на Вашингтон по време на задръстванията. А ти с какво точно се занимаваш по цял ден, Луиджи? Ако нямаш нищо против, че питам.

— Нямам нищо против. Питай колкото си искаш.

— И аз така си помислих. Освен това обаче имам и две оплаквания. Всъщност три.

— И това не ме изненадва. Пн ли вече кафе?

— Да, но мога да пия още.

Луиджи кимна към едно кафене на ъгъла точно пред тях. Двамата влязоха и откриха, че всички маси са заети, така че застанаха прави до пълния бар и си поръчаха еспресо.

— И какво е първото оплакване? — попита тихо Луиджи.

Марко се наведе към него, така че носовете им почти се допираха.

— Двете ми оплаквания са тясно свързани едно с друго. Първо, парите. Не искам много, но все пак ми трябва някаква издръжка. Никой не обича да живее без пукната пара, Луиджи. Ще се чувствам по-спокоен, ако знам, че имам някакви пари в джоба си и няма нужда да се стискам.

— Колко?

— О, ами не знам. Отдавна не съм водил финансови преговори. Какво ще кажеш за начало да определим по сто евро на седмица? Така ще мога да си купувам вестници, книги, списания, храна — най-основните неща. Чичо Сам ми плаща наема, за което съм му много благодарен. Всъщност като се замисля, живея на държавна издръжка вече от шест години.

— Можеш да се върнеш в затвора когато поискаш, Марко.

— О, благодаря ти за предложението, Луиджи. Никога нямаше да се сетя.

— Извинявай, беше грубо от моя страна да…

— Виж, Луиджи, аз наистина имам голям късмет, че съм тук, и не го забравям. Но в същото време вече съм напълно помилван гражданин на една свободна държава, макар че не знам точно на коя, така че имам право на малко уважително отношение. Не ми харесва да нямам пукнат цент и да моля за пари. Искам да ми обещаеш по сто евро на седмица.

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти.

— Второто оплакване?

— Искам още малко пари, за да си купя дрехи. Точно в момента краката ми са замръзнали, защото навън вали сняг, а аз нямам подходящи обувки. Освен това ще ми трябва и по-дебело палто и може би няколко пуловера.

— Ще ти донеса.

— Не, Луиджи, искам сам да си ги купя. Дай ми пари в брой и аз сам ще отида по магазините. Не искам чак толкова много.

— Ще се опитам.

Те се отдръпнаха на няколко сантиметра и всеки отпи от кафето си.

— Третото оплакване? — попита Луиджи.

— Става въпрос за Ермано. Прекалено бързо губи интерес. Учим заедно по шест часа всеки ден и на него цялата история започна да му писва.

Луиджи раздразнено завъртя очи.

— Не мога просто да щракна с пръсти и да ти намеря друг учител по езика, Марко.

— Тогава ти ми преподавай. Ти си ми симпатичен, Луиджи, и двамата си прекарваме добре заедно. И сам знаеш, че Ермано е скучен. Освен това е млад и самият той трябва да ходи на лекции. А от теб ще излезе страхотен учител.

— Аз не съм учител.

— Тогава намери ми някой друг, моля те. Ермано явно няма желание. Страхувам се, че вече не напредвам толкова.

Луиджи извърна поглед и се вторачи в двама възрастни господа, които влязоха в кафенето и бавно подминаха бара.

— Според мен той и без това напуска — заяви накрая той. — Както и ти сам каза, наистина иска да се върне в университета.

— Още колко време ще имам уроци?

Луиджи поклати глава, сякаш не знаеше нищо по въпроса.

— Други хора ще вземат това решение.

— Имам и четвърто оплакване.

— И пето, шесто и седмо. Дай да ги чуем наведнъж, после може би ще изкараш цяла седмица без оплаквания.

— Вече съм ти го казвал, Луиджи. То е нещо като процедурно възражение.

— Това някакъв адвокатски термин ли беше?

— Май гледаш прекалено много американска телевизия. Наистина ми се иска да ме прехвърлите в Лондон. Там живеят десет милиона души и всичките знаят английски. Няма да губя по десет часа на ден, за да уча чужд език. Не ме разбирай погрешно, Луиджи, италианският наистина много ми харесва. Колкото повече уча, толкова по-красив ми се струва. Но ако ще ме криете, поне ме оставете на някакво място, където ще мога да оцелея и сам.

— Вече предадох нагоре за това, Марко. Не аз вземам тези решения.

— Знам, знам. Просто продължи да ги натискаш, става ли?

— Хайде да тръгваме.

Когато излязоха от кафенето и отново тръгнаха по покрития тротоар, снегът се беше усилил. Подминаваха ги елегантно облечени бизнесмени, които бързаха за работа. Бяха излезли и първите клиенти на магазините — най-вече домакини на път за пазара. По самата улица също имаше повече движение — малките коли и мотопедите се стрелкаха между автобусите на градския транспорт и се опитваха да не влизат във все по-дълбоката киша.

— Колко често вали сняг тук? — попита Марко.

— По няколко пъти всяка зима. Рядко се случва, а освен това си имаме и колонадите, под които да се крием.

— Добра идея.

— Някои са на по хиляда години. Знаеш ли, че имаме повече колонади от всеки друг град в света?

— Не. Няма откъде да го знам, Луиджи, защото нямам нищо за четене. Ако имах пари, щях да си купувам книги, да ги чета и да знам такива неща.

— Ще ти донеса парите, когато се видим за обяд.

— А къде ще обядваме?

— В ресторант „Цезарина“ на Виа Сан Стефано в един часа. Става ли?

— Как да ти откажа?

 

 

Когато Марко влезе в ресторанта, с пет минути по-рано, той завари Луиджи на една маса до прозореца с някаква жена. Очевидно беше прекъснал важен разговор. Жената неохотно се изправи и вяло протегна ръка към Марко, без да се усмихне, докато Луиджи я представяше като синьора Франческа Феро. Беше привлекателна жена, някъде към четирийсет и пет, може би малко възрастна за Луиджи, който обикновено се зазяпваше след студентките. Синьора Феро излъчваше интелигентно раздразнение. Марко изпита желание да се оправдае за присъствието си с довода, че Луиджи е поканил и него.

Докато се настаняваха на местата си, Марко забеляза в пепелника фасовете от две цигари, изпушени докрай. Чашата за вода на Луиджи беше почти празна. Двамата сигурно седяха тук поне от двайсет минути. Луиджи се обърна към Марко на изразителен и подчертан италиански:

— Синьора Феро е учителка по италиански и екскурзоводка.

После млъкна и Марко вяло отвърна:

— Si.

Той се обърна към синьората и се усмихна, а тя принудено му се усмихна в отговор. Явно й беше омръзнал още преди да се запознаят.

Луиджи продължи на италиански:

— Тя ще бъде новата ти учителка. Ермано ще продължи да ти преподава сутрин, а синьора Феро ще поеме следобедните занимания.

Марко разбра всичко. Успя да се усмихне слабо на новата си учителка и смотолеви:

— Va bene.

„Хубаво.“

— Ермано иска отново да започне да ходи на лекции от следващата седмица — поясни Луиджи.

— И аз така си помислих — отвърна Марко на английски.

Франческа запали нова цигара и стисна плътните си червени устни около нея. Пое от дима, издиша го на огромен облак и попита:

— Е, как сте с италианския?

Гласът й беше богат, почти дрезгав, не на последно място и заради цигарите. Говореше на английски бавно и изискано, без акцент.

— Ужасно — отвърна Марко.

— Много е добре даже — обади се Луиджи.

Сервитьорът им донесе бутилка минерална вода и три менюта. Синьората разтвори едното и се скри зад него. Марко последва примера й. Настъпи дълго мълчание, докато проучваха списъка с ястията и старателно не си обръщаха внимание един на друг.

Когато най-сетне се показаха иззад менютата, тя се обърна към Марко:

— Бих искала да чуя как ще поръчате на италиански.

— Няма проблеми — отвърна той.

Беше намерил няколко неща, които можеше да произнесе, без всички наоколо да избухнат в смях. Сервитьорът се появи, въоръжен с химикалката си, и Марко каза:

— Si, allora, vorrei un’insalata di pomodori, e una mezza porzione di lasagna.

„Да, добре, значи искам доматена салата и половин порция лазаня.“

За пореден път беше много благодарен за вкуснотиите с международни имена като спагети, лазаня, равиоли и пица.

— Non c’è male — каза Франческа.

„Не е зле.“

Двамата с Луиджи загасиха цигарите си, когато им донесоха салатата. Храната им осигури чудесен повод да не разговарят. Не бяха поръчали вино, макар че щеше да им дойде добре.

Миналото и настоящето на Марко, както и сенчестата професия на Луиджи бяха теми табу за разговор, така че тримата някак си успяха да изкарат целия обяд е неангажиращи приказки за времето, при това на английски.

Когато си изпиха кафето, Луиджи грабна сметката и те забързаха към изхода. Междувременно, докато Франческа гледаше в другата посока, той тайно пъхна един плик в ръката на Марко и прошепна:

— Ето ти малко евро.

— Grazie.

Снегът се беше стопил и светеше ярко слънце. Луиджи ги остави на Пиаца Маджоре и изчезна за миг, както само той умееше. Известно време двамата вървяха мълчаливо един до друг, после тя попита:

— Che cosa vorrebe vedere?

„Какво искате да разгледате?“

Марко все още не беше стъпвал в градската катедрала, базиликата „Сан Петронио“. Двамата доближиха огромното входно стълбище и спряха.

— Катедралата има колкото красива, толкова и тъжна история — каза Франческа на английски и Марко за пръв път долови следа от британски акцент. — Градският съвет я проектирал като дом за светски събития, а не катедрала, за да се противопостави на папата в Рим. Според първоначалните планове трябвало да бъде по-голяма дори от катедралата „Свети Петър“, но не успели да ги изпълнят. Рим се противопоставил на строежа и отклонил средствата към други строежи, включително и за основаване на университета.

— Кога е построена? — попита Марко.

— Кажете го на италиански — нареди тя.

— Не мога.

— Слушайте: „Quando è stata costruita?“ Повторете след мен.

Наложи се да го повтори четири пъти, докато стане както трябва.

— Аз не вярвам в учебниците, касетките и останалите помагала — поясни Франческа, докато и двамата продължаваха да гледат нагоре към фасадата на огромната катедрала. — Вярвам в разговорите, само в разговорите. За да се научите да говорите езика, трябва да го говорите постоянно, както когато сте били дете.

— А вие къде сте учили английски? — попита Марко.

— Не мога да ви кажа. Инструктираха ме да не говоря за миналото си. Нито пък за вашето.

За част от секундата Марко беше съвсем близо до мисълта да се обърне и да си тръгне. Беше му писнало от хора, които са инструктирани да не разговарят с него и избягват да отговарят на въпросите му и въобще се държат така, сякаш всички на света са шпиони. Беше му писнало от игрички.

Вместо това си напомни за пореден път, че е свободен човек и има пълното право да си тръгне когато поиска и да взема свои собствени решения. Ако наистина му дойдеше до гуша от Луиджи и Ермано, а сега и от синьора Феро, можеше да им каже на всичките да си пъхнат някое panino на едно място, при това на чист италиански.

— Строежът на катедралата е започнат през 1390-а и през първия век вървял горе-долу гладко — започна тя.

Най-долната една трета от фасадата беше облицована с красив розов мрамор; нагоре обаче се виждаха само голи и грозни кафяви тухли.

— После строежът зациклил. Отвън очевидно така и не бил завършен.

— Не е много красива, наистина.

— Така е, но е интересна. Искате ли да я разгледате отвътре?

Че какво друго да прави през следващите три часа?

— Certamente — отвърна Марко.

Двамата се изкачиха по стълбището и спряха пред входа. Франческа посочи една табела и каза:

— Mi dica.

„Кажете ми.“

— В колко часа затварят катедралата?

Марко се намръщи съсредоточено, изрепетира репликата си наум и отвърна:

— La chiesa chiude alle sei.

„Църквата затваря в шест.“

— Ripeta.

Марко повтори отговора си три пъти, преди тя да остане доволна, после я последва вътре.

— Наречена е на името на свети Петронио, светеца покровител на Болоня — обясни тя тихо.

Централната част на катедралата беше достатъчно голяма, за да побере игрище за хокей с трибуни за публиката от двете страни.

— Направо е огромна — възкликна възхитено Марко.

— Да, а това е само около една четвърт от планираните размери. Пак заради папата, който се притеснил и упражнил натиск върху строежа. Сградата поглъщала огромни средства, така че накрая на хората им писнало да инвестират в нея.

— Пак е доста впечатляваща — отвърна Марко.

Забеляза, че си говорят на английски, но нямаше нищо против.

— Коя обиколка искате да направим, дългата или късата? — попита тя.

В катедралата беше също толкова студено, колкото и навън, но синьора Феро като че ли беше разтопила малко от леда около сърцето си.

— Вие сте учителката, вие кажете — отвърна той.

Двамата тръгнаха наляво и изчакаха групичка японски туристи да приключат с разглеждането на една голяма мраморна крипта. С изключение на тях, катедралата беше пуста. Беше петък следобед през февруари, тоест не точно в пика на туристическия сезон. По-късно Франческа обясни на Марко, че през зимата почти няма работа като екскурзовод. Това обаче беше единственото признание за личния и живот.

Тъй като бездруго беше свободна от ангажименти, тя никак не бързаше да разгледат базиликата „Сан Петронио“. Двамата минаха през всичките двайсет и два параклиса, като разгледаха повечето картини, скулптури, стъклописи и стенописи. Параклисите бяха добавени през вековете от богатите болонски семейства, които бяха платили скъпо и прескъпо, за да останат в историята. В тях беше закодирана историята на града и Франческа я знаеше наизуст. Показа му и добре запазения череп на самия свети Петронио, гордо изложен на един олтар, както и астрологическия часовник, построен през 1655 г. от двама учени директно по чертежите на Галилей, които се съхраняваха в университета.

Макар че беше малко отегчен от тънкостите на живописта и скулптурата и объркан от стотиците имена и дати, Марко стоически издържа цялата обиколка на огромната сграда. Гласът на Франческа го омагьосваше с бавните си обмислени изречения и перфектно модулирания английски.

Много след като японците бяха напуснали катедралата, двамата най-сетне стигнаха обратно до входа и тя попита:

— Стига ли толкова?

— Да.

Двамата излязоха навън и Франческа веднага запали цигара.

— Искате ли кафе? — попита Марко.

— Знам едно чудесно място.

Той я последва по улицата към Виа Клаватуре; слязоха няколко стъпала и се шмугнаха в „Роза Розе“.

— Тук правят най-доброто капучино на площада — увери го тя, докато поръчваше две на бара.

Марко понечи да я попита за италианската забрана да се пие капучино след десет и половина сутринта, но се отказа. Докато чакаха, тя внимателно свали кожените си ръкавици, шала и палтото. Явно нямаше да бързат да си изпият кафето.

Седнаха на една маса до прозореца. Франческа си сложи две бучки захар и разбърка капучиното, докато стане точно такова, каквото го обичаше. През изминалите три часа не се беше усмихвала нито веднъж, така че Марко не очакваше да го направи и сега.

— Дадоха ми копие от учебниците, по които учите с другия ви учител — каза тя и се протегна за цигарите си.

— Ермано.

— Няма значение, не го познавам. Предлагам всеки следобед да водим разговори на базата на това, което сте учили сутринта.

Марко не беше в положение, в което да спори с предложенията й.

— Става — каза и сви рамене.

Тя си запали цигара и отпи от кафето.

— Какво ви каза Луиджи за мен? — попита Марко.

— Почти нищо. Че сте канадец. Че сте в дълъг отпуск в Италия и искате да научите езика. Така ли е?

— Личен въпрос ли ми задавате?

— Не, само попитах дали е вярно.

— Вярно е.

— Не се интересувам от лични въпроси.

— Не съм ви карал.

Представи си я в съдебната зала — щеше да седи на мястото за свидетелите арогантно изправена и напълно убедена, че няма да се огъне или да се пречупи, независимо колко дълго я разпитват. Беше усвоила до съвършенство разсеяното нацупено изражение, така присъщо за европейките. Държеше цигарата близо до устата си, а очите й постоянно се стрелкаха насам-натам по улицата, без да виждат нищо.

Неангажиращите разговори очевидно също не бяха по нейната част.

— Омъжена ли сте? — попита той, сякаш се канеше да проведе кръстосан разпит.

Тя изръмжа и се усмихна насила.

— Инструкциите ми са напълно ясни, мистър Лацери.

— Наричайте ме Марко, моля ви. Аз как да ви викам?

— Засега ме устройва „синьора Феро“.

— Но вие сте десет години по-млада от мен!

— Нещата тук са по-формално устроени, мистър Лацери.

— Очевидно.

Тя смачка цигарата си, отново отпи от капучиното и премина към същината:

— Днес беше свободен ден, мистър Лацери. За последен път говорим на английски. Ог следващия път ще говорим само на италиански.

— Добре, но искам да не забравяте едно нещо. Вие не ми правите услуга, ясно ли е? Плащат ви, за да говорите с мен. Това ви е работата. Аз съм канадски турист и не бързам заникъде, така че ако не си допаднем, просто ще си намеря някой друг учител.

— Обидих ли ви с нещо?

— Можете да се усмихвате по-често например.

Тя леко кимна и в очите й веднага проблесна влага. После Франческа извърна поглед към прозореца и каза:

— Няма за какво толкова да се усмихвам.