Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Корекция и форматиране
taliezin (2014)

Издание:

Джон Гришам. Брокерът

Редактор: Здравка Славянова

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-089-2

Издателство: Обсидиан

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Брокерът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Брокерът
The Broker
АвторДжон Гришам
Първо издание2005 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман
ISBNISBN 0-385-51045-4

„Брокерът“ (на английски: The Broker), е роман на американският писател Джон Гришам публикуван в САЩ на 11 януари 2005 година.

Сюжет

Романът проследява историята на Джоел Бакман, бивш изтъкнат брокер, излежаващ 6-годишна присъда във федерален затвор. Неочаквано той получава амнистия от Президента Артур Морган, само няколко часа преди да завърши мандата му. Оказва се, че е освободен под натиска на директора на ЦРУ, защото се е добрал до ценна стратегическа информация за сателитна система за отбрана. Бакман е транспортиран в Италия с нова самоличност. Оказва се, че Саудитци, руснаци, китайци и израелци силно желаят да стигнат до него. Въпросът е кой ще го открие пръв и защо.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

26

Гледаше я отдалеч, докато тя смело и упорито вървеше по Виа Минцони, като се подпираше на бастуна си. Той тръгна след нея и скоро се доближи на двайсетина метра. Този път беше обута с кафяви велурени ботуши, за да пази глезена си. Бяха с ниски токове. Щеше да й бъде най-удобно с равна подметка, разбира се, но тя все пак беше италианка и за нея модните съображения си оставаха на първо място. Светлокафявата й пола стигаше до коленете. Беше с яркочервен тесен вълнен пуловер и той осъзна, че за пръв път я вижда без палто, което да я предпазва от студеното време. Липсата на палто разкриваше много приятна фигура.

Тя вървеше предпазливо и леко накуцваше, но решителността й стопляше сърцето му. Кафе в „При Нино“ и един-два часа италиански. Само за него!

И за парите, разбира се.

Той за момент се замисли за положението й. Независимо от отчаяното състояние на болния й съпруг и сезонната й работа като екскурзовод, Франческа успяваше да се облича стилно и да живее в прекрасно обзаведен апартамент. Джовани беше работил като преподавател в университета. Може би през цялото време беше спестявал, но сега болестта му се отразяваше на семейния им бюджет.

Както и да е. Марко си имаше свои собствени проблеми, за които да се тревожи. Току-що беше загубил 400 долара в брой и единствената си връзка с външния свят. Някакви хора, за които се предполагаше, че не знаят дори в коя държава се намира, знаеха точния му адрес. Едва преди девет часа беше чул някой да произнася истинското му име на Виа Фондаца.

Той забави крачка и пусна Франческа да влезе сама в ресторанта, където момчетата на Нино отново я посрещнаха като любим член на семейството. Марко дори направи една обиколка по околните пресечки, за да имат време да я настанят, да я поглезят, да й донесат кафе, да си побъбрят и да разменят клюки от квартала. Едва десет минути след нея той също влезе в ресторанта и най-малкият син на Нино го посрещна с мечешка прегръдка. Приятелите на Франческа бяха и негови приятели, завинаги.

Настроението на Франческа се променяше толкова често, че Марко не знаеше какво да очаква. Все още се вълнуваше заради топлотата, която беше проявила вчера, но си знаеше, че още днес тя отново може да стане безразлична към него. Но когато тя се усмихна, стисна ръката му и започна ритуала с въздушните целувки, той веднага разбра, че урокът по италиански ще бъде най-хубавото преживяване в целия му скапан ден.

Когато най-сетне останаха сами, я попита как е съпругът й. Положението било същото.

— Остават му броени дни — каза тя безизразно, сякаш вече се беше примирила с новината за смъртта и се готвеше за траура, който щеше да я последва.

Тогава Марко попита как е майка й, синьора Алтонели, и получи далеч по-подробен доклад. Точно в момента правела торта с круши, един от любимите сладкиши на Джовани, и се надявала той все пак да успее да долови уханието от кухнята.

— Как е при теб? — попита Франческа след това.

Беше почти невъзможно да си представи поредица от по-неприятни събития. От шокиращия момент, в който чу някой да извиква истинското му име в мрака, до старателно инсценираната кражба, на която беше станал жертва, Марко не можеше да измисли нещо по-лошо, което да го сполети.

— Имах малко приключение на обяд — отвърна.

— Разкажи ми.

Той и описа как се е разходил нагоре до „Сан Лука“, до мястото, където тя беше паднала, разказа й за пейката и гледката, отменения урок с Ермано и обяда с Луиджи, каза й за пожара, но премълча за загубата на чантата си. Докато не й разказа историята, тя не беше забелязала, че я няма.

— В Болоня има толкова малко престъпност — отвърна тя, като едва ли не се извиняваше. — Пък и аз познавам „Кафе Атене“. Там не се събират крадци.

На Марко му се искаше да отвърне, че крадците най-вероятно не са били италианци, но вместо това успя да кимне сериозно, сякаш казваше: „Да, да, накъде отива този свят?“

Когато привършиха с неангажиращите теми, Франческа превключи на режим „строга учителка“ и заяви, че е в настроение за спрежения. Марко на свой ред сподели, че изобщо не е в настроение за спрежения, но тя не се съобрази с това. Първо му обясни за бъдещето време на „abitare“ (живея) и „vedere“ (виждам). После го накара да използва и двата глагола във всички времена в стотици различни, случайно избрани изречения. Граматиката не я разсейваше ни най-малко и тя продължаваше да го атакува за всяко по-фриволно произношение. Ако пък допуснеше граматическа грешка, така го хокаше, сякаш беше нанесъл обида на италианската нация.

Франческа беше прекарала целия ден затворена в апартамента си като в клетка, с умиращия си съпруг и заетата си майка. Урокът по италиански беше единствената й възможност да изразходва малко енергия. Марко, от друга страна, беше направо изтощен. Стресът, натрупван през целия ден, започваше да му се отразява, но високооктановите изисквания на Франческа за момент го накараха да забрави за умората и объркването си. Първият час мина много бързо. Те се заредиха с още кафе и Франческа се впусна в мътния и труден свят на условното наклонение — в сегашно, минало несвършено и минало свършено време. Най-сетне Марко започна да се препъва на всяка крачка. Тя се опита да го окуражи с твърдението, че условното наклонение измъчва почти всички хора, които учат италиански. Но Марко беше толкова уморен, че вече беше готов да се предаде без бой.

Направи го след два часа, напълно изтощен и с огромна нужда да си направи още една дълга разходка. Отне му още петнайсет минути само да се сбогува с момчетата на Нино. После с радост придружи Франческа до нейния апартамент. Там се прегърнаха, размениха си въздушни целувки и си обещаха утре да учат повече.

Ако си тръгнеше по най-краткия път, апартаментът му беше на двайсет и пет минути оттам. Но Марко не беше минавал по най-краткия път докъдето и да е от цял месец насам.

Затова тръгна да се разхожда.

 

 

В четири следобед осем от членовете на кидон вече бяха на различни места по Виа Фондаца — един пиеше кафе в кафене на тротоара, трима се разхождаха безцелно на разстояние една пресечка един от друг, един обикаляше напред-назад по улицата на мотопед, а един гледаше от прозореца на третия етаж.

На километър оттам, извън очертанията на стария град, на втория етаж над цветарски магазин, собственост на възрастен евреин, в нетърпеливо очакване седяха четиримата други членове на кидон и играеха на карти. Единият от тях, Ари, беше сред най-добрите водещи на разпити на английски език в редиците на Мосад.

Играеха почти без да говорят. Очакваше ги дълга и неприятна нощ.

 

 

През целия ден Марко се бори с дилемата дали изобщо да се връща на Виа Фондаца. Момчетата от ФБР може би щяха да го чакат там, готови за нов неприятен сблъсък. Беше сигурен, че няма толкова лесно да се оставят да ги разкара. Нямаше просто да се откажат и да си хванат следващия самолет. Все пак у дома ги чакаха началниците им, които щяха да настояват за резултати.

Макар че далеч не беше сигурен в това, Марко имаше силно подозрение, че зад кражбата на синята му чанта „Силвио“ стои самият Луиджи. Пожарът не беше истински; беше по-скоро диверсия, за да угасят лампите и да осигурят прикритие на човека, който беше откраднал чантата му.

Марко не вярваше на Луиджи, защото не вярваше на никого.

Значи бяха взели малкото му хубаво смарт телефонче. Някъде в него бяха и кодовете на Нийл. Дали можеха да ги разбият? Дали тази следа можеше да ги отведе до сина му? Марко нямаше никаква представа как работят подобни устройства, какво е възможно и какво не е възможно да се направи с тях.

Изпитваше непреодолимо желание веднага да се махне от Болоня. Все още не беше решил къде може да отиде и как да стигне дотам. Продължаваше да се разхожда безцелно, но се чувстваше уязвим, почти беззащитен. Струваше му се, че всеки човек, който го поглежда, знае истинското му име. Когато мина покрай една автобусна спирка, пълна с хора, той се нареди най-отпред и се качи на автобуса, без да знае къде отива. Вътре беше пълно с уморени пътници, които се возеха рамо до рамо и се побутваха от движението. Марко гледаше навън, през прозорците, към пешеходците под великолепните колонади в центъра на града.

В последния момент, преди да потеглят, той скочи на тротоара и измина пеш три пресечки по Виа Сан Витале, докато не видя друг автобус. Вози се в кръг почти цял час, преди най-сетне да слезе недалеч от гарата. Там отново се понесе с тълпата, после на бегом прекоси Виа дел’Индипенденца към автогарата. Влезе във фоайето, намери таблото със заминаващите автобуси и видя един, който след десет минути потегляше за Пиаченца, докъдето се пътуваше час и половина с пет междинни спирки. Марко плати трийсет евро за билета и се скри в тоалетната на автогарата, където стоя до последния възможен момент. Автобусът беше почти пълен. Седалките бяха широки, с високи облегалки за главата, и докато бавно се провираха през натовареното движение, Марко почти задряма. Наложи си да се разсъни. Не можеше да си позволи да заспи.

Това беше значи — бягството, което замисляше още от първия си ден в Болоня. Беше се убедил, че за да оцелее, ще бъде принуден да изчезне, да изостави Луиджи и да продължи сам. Често се беше питал точно кога и по какъв начин ще започне бягството му. Какво щеше да го предизвика? Някое подозрително лице? Нечия заплаха? Дали щеше да използва автобус, влак, кола или самолет? Къде щеше да отиде? Къде щеше да се скрие? Дали базовите му познания по италиански щяха да бъдат достатъчни? Колко пари щеше да е успял да събере дотогава?

И ето го. Случваше се в момента. Вече нямаше обратен път.

Първата спирка на автобуса беше в едно селце на име Бацано, на петнайсет километра западно от Болоня. Марко слезе от автобуса и не се качи отново. Пак се скри в тоалетната, докато автобусът не потегли, после прекоси улицата, влезе в един бар, поръча си бира и попита бармана за най-близкия хотел.

На втората си бира попита и къде се намира гарата, но разбра, че в Бацано просто няма такава.

— Само автобуси — обясни барманът.

„Алберго Кантино“ беше близо до центъра на селото, на пет-шест пресечки от бара. Когато Марко застана на рецепцията, навън вече беше тъмно, а той нямаше багаж, което направи впечатление на администраторката.

— Искам една стая — каза той на италиански.

— За колко вечери?

— Само за една.

— Цената е петдесет и пет евро.

— Става.

— Дайте си паспорта, моля.

— Съжалявам, но го загубих.

Синьората вдигна оскубаните си боядисани вежди, за да изрази максимална подозрителност, и започна да клати глава.

— И аз съжалявам.

Марко остави на рецепцията пред нея две банкноти по сто евро. Предложението беше повече от ясно — просто вземи парите, без да попълваш никакви документи, и ми дай ключа от стаята.

Тя продължи да клати глава и да се мръщи.

— Без паспорт не може — заяви.

После скръсти ръце на гърдите си и вирна брадичка, готова да посрещне всяка конфронтация. Нямаше начин да я убеди.

Марко излезе и безцелно тръгна по улиците на непознатото селище. Накрая намери един бар, седна и си поръча кафе. Не искаше да пие повече алкохол, за да запази ума си бистър.

— Къде мога да намеря такси? — обърна се той към бармана.

— На автогарата.

 

 

Към девет вечерта Луиджи вече неспокойно кръстосваше апартамента си и чакаше Марко да се върне в съседното жилище. Обади се на Франческа и тя му докладва, че този следобед са учили както обикновено; урокът даже бил особено приятен. „Чудесно“, помисли си кисело Луиджи.

Изчезването на Марко също беше част от плана, но според Уитакър и Лангли това щеше да стане едва след няколко дни. Дали вече не го бяха загубили? Толкова бързо? При положение, че наоколо вече се навъртаха цели петима агенти — Луиджи, Зелман, Крейтър и още двама, изпратени за подкрепление от Милано.

Луиджи винаги беше хранил съмнения по отношение на плана. В град с размерите на Болоня беше невъзможно да се провежда физическо наблюдение на човек двайсет и четири часа в денонощието. Луиджи едва не беше вдигнал скандал, докато обясняваше на началниците си, че единственият начин този план да проработи, е да приберат Бакман в някое малко селце, където движението му да бъде ограничено, възможностите му — по-малко, а посетителите много повече да бият на очи. Впрочем точно това беше и първоначалната идея, но подробностите претърпяха неочаквана промяна във Вашингтон.

В 9:12 вечерта в кухнята тихо звънна аларма. Луиджи забърза към мониторите. Марко се прибираше. Входната врата на апартамента му точно в момента се отваряше. Луиджи се вторачи в дигиталния образ от камерата, скрита в тавана на дневната.

Не беше Марко. Бяха двама непознати. И двамата бяха между трийсет и четирийсетгодишни и бяха облечени съвсем обикновено. Затвориха вратата бързо, тихо и професионално и започнаха оглед на апартамента. Единият носеше малка черна чанта.

Бяха добри, много добри. Трябваше да бъдат много добри, за да успеят да отворят ключалката на служебния апартамент.

Луиджи нетърпеливо се усмихна. Ако имаше късмет, камерите му всеки момент щяха да запечатат убийството на Марко. Може би щяха да го очистят направо в дневната, пред камерата. Може би планът все пак щеше да проработи.

Той включи звука и го увеличи. Най-важен беше езикът. Откъде бяха тези хора? На какъв език говореха? Всъщност обаче не се чу никакъв звук, защото те се движеха мълчаливо. Прошепнаха си нещо само веднъж-дваж, но Луиджи не можа да чуе какво.