Джон Гришам
Брокерът (32)

32

В 1:55 следобед Джоуел Бакман вече седеше на луксозната широка седалка в първа класа на един „Боинг 747“ на „Луфтханза“, а самолетът бавно се отделяше от изхода на терминала. Едва когато машината пое по пистата за рулиране, Джоуел най-сетне посмя да протегне ръка към чашата с шампанско, която гледаше вторачено от десет минути насам. Когато самолетът спря в края на пистата за последна проверка преди излитане, чашата вече бе празна. Когато колесникът се отдели от земята и бяха във въздуха, Джоуел затвори очи и си позволи да се отдаде на заслужена почивка от няколко часа.

 

 

Собственият му син, от друга страна, при който в същия този момент беше 7:55 източно американско време, беше толкова напрегнат, че беше готов да започне да хвърля разни неща из офиса. Как, по дяволите, се предполагаше веднага да тръгне да купува нов мобилен телефон, а после пак да звъни на Карл Прат и да му търси сметка за услуги, които не съществуваха в действителност, и някак си да убеди един пенсиониран, дебел стар сенатор от Окракоук, щата Северна Каролина, веднага да зареже това, с което се е захванал, и начаса да се върне в града, който очевидно ненавиждаше? И дори не ставаше дума за очевидното: самият той, Нийл Бакман, също имаше някакви служебни задължения през този ден.

Естествено, нищо не беше толкова спешно, колкото блудният му баща, но все пак графикът му беше запълнен със срещи с клиенти и други важни неща.

Той излезе от „Джерис Джава“, но вместо да отиде на работа, се прибра вкъщи. Лиза тъкмо къпеше дъщеря им и се изненада, когато го видя.

— Какво е станало? — попита тя.

— Трябва да поговорим. Веднага.

Той започна разказа си с тайнственото писмо от Йорк, щата Пенсилвания, мина през заема от 4000 долара, колкото и болезнена да беше тази тема, и стигна до смарт телефона и шифрираните електронни съобщения, като не пропусна почти нищо. За негово голямо облекчение съпругата му прие цялата история доста спокойно.

— Трябваше да ми кажеш — повтори му тя неведнъж.

— Знам и съжалявам.

Нямаше и помен от скандал. Верността й към него беше една от най-силните й черти и когато каза „Трябва да му помогнем“, Нийл я прегърна.

— Ще ни върне парите — увери я той.

— После ще се тревожим за това. Сега в опасност ли се намира?

— Според мен да.

— Добре тогава, откъде да започнем?

— Обади се в офиса и им кажи, че съм на легло с грип.

 

 

Целият им разговор беше записан на живо, с най-високо качество, от един миниатюрен микрофон, монтиран от Мосад в плафона на лампата над главите им. Микрофонът беше безжично свързан с предавател, скрит на тавана на къщата им, който предаваше разговорите на високочестотно приемно устройство на половин километър оттам — в една рядко използвана сграда с офиси под наем, която беше отдадена за шест месеца на някакъв господин от Вашингтон. Там един техник прослуша разговора два пъти, а после бързо написа имейл до своя оперативен началник в израелското посолство във Вашингтон.

Откакто Бакман беше изчезнал в Болоня преди повече от двайсет и четири часа, тайните микрофони в жилището на сина му се следяха още по-внимателно отпреди.

Електронното съобщение до Вашингтон завършваше със следните думи:

„Дж. Б. се прибира.“

За щастие Нийл не беше споменавал името „Джовани Феро“, докато разговаряше с жена си. За нещастие беше споменал два от трите хотела — „Мариот“ и „Шератон“.

Завръщането на Бакман веднага се превърна в най-висок приоритет. На Източния бряг на САЩ работеха единайсет агенти на Мосад и те до един бяха привикани във Вашингтон незабавно.

 

 

Лиза остави дъщеря им при майка си, после двамата с Нийл бързо подкараха на юг към Шарлътсвил, на трийсет минути от Кълпепър. Намериха представителство на веригата за мобилни телефони „Ю Ес Селюлар“ в един супермаркет северно от града, взеха си номер, купиха телефон и за по-малко от трийсет минути отново се върнаха в колата. Лиза караше, докато Нийл се опитваше да се свърже с Карл Прат.

 

 

Подпомогнат от щедри дози шампанско и вино, Джоуел успя да поспи няколко часа, докато летяха над Атлантическия океан. Когато самолетът кацна на летище „Кенеди“ в 4:30 следобед, цялото му спокойствие вече го беше напуснало и на негово място се бяха възцарили несигурност и постоянно желание да се озърта назад.

На гишето на митницата по навик застана на много по-късата опашка от американци, които се прибираха у дома. Тълпата, която се беше събрала на отсрещните гишета за граждани от други държави, го караше да се чувства неудобно. После осъзна грешката си, озърна се, започна да ругае под нос и бързо се премести при чужденците.

Колко глупав може да бъде човек, а?

Едно яко хлапе от Бронкс, стегнато в полицейска униформа, крещеше на хората да застанат на тази опашка, а не на онази и да се поразмърдат малко. Добре дошли в Америка. Някои неща изобщо не му бяха липсвали.

Служителят на гишето за паспортна проверка се намръщи на паспорта на Джовани, но той по принцип се мръщеше на всички паспорти. Джоуел отдавна го наблюдаваше внимателно иззад чифт евтини тъмни очила.

— Бихте ли си свалили очилата, моля? — каза служителят.

— Certamente — каза Джоуел на висок глас, нетърпелив да докаже италианския си произход.

Свали очилата си, присви очи, сякаш светлината го беше заслепила, и се зае да ги разтърква с пръсти, докато човекът се опитваше да разгледа лицето му. Накрая митничарят неохотно удари печат в паспорта му и му го върна, без да каже и дума. Тъй като нямаше нищо за деклариране, останалите митничари дори не го погледнаха. Джоуел бързо прекоси терминала и намери опашката за таксита.

— Пен Стейшън — каза на шофьора, когато му дойде редът.

Шофьорът му заприлича на Фарук Хан, най-младия от тримата, който все още беше почти момче, и Джоуел внимателно го разгледа в огледалото за обратно виждане, притиснал куфарчето към гърдите си на задната седалка.

Тъй като се движеше в срещуположна посока на задръстванията, стигна до Пен Стейшън само за четирийсет и пет минути. Там си купи билет за експреса „Амтрак“ от Ню Йорк до Вашингтон и влакът му потегли точно в 7:00 вечерта.

 

 

Таксито го спря на Брендиуайн Стрийт в северозападната част на Вашингтон. Наближаваше единайсет часа вечерта и фасадите на повечето хубави къщи в този квартал бяха тъмни. Бакман инструктира шофьора, който също вече клюмаше и се готвеше за почивка.

Мисис Прат беше в леглото и се мъчеше да заспи, когато чу звънеца на входната врата. Бързо се наметна с един халат и слезе по стълбите. През повечето вечери мъжът й спеше в сутерена най-вече защото хъркаше, но и защото пиеше прекалено много и страдаше от безсъние. Тя предположи, че е там и тази вечер.

— Кой е? — попита по интеркома.

— Джоуел Бакман.

Мисис Прат си помисли, че това е някаква глупава шега.

— Кой?!

— Дона, аз съм, Джоуел. Заклевам се. Отвори.

Тя надникна през шпионката и не можа да познае мъжа пред вратата.

— Една минутка — каза и изтича долу, където Карл седеше пред телевизора и гледаше новините.

След минута той вече беше застанал до входната врата, облечен с анцуг на „Дюк“ и стиснал пистолет в ръка.

— Кой е там? — попита грубо по интеркома.

— Карл, аз съм, Джоуел. Остави този пистолет и ми отвори.

Не можеше да сбърка този глас. Той отвори вратата и Джоуел Бакман отново влезе в живота му — като оживял кошмар, който се завръщаше, за да продължи да го измъчва. Не се прегърнаха, не си стиснаха ръцете, почти не се усмихнаха. Съпрузите Прат мълчаливо го огледаха, защото беше толкова променен — много по-слаб, с по-къса и тъмна коса и странни дрехи. Най-сетне Дона го попита:

— Какво правиш тук?

— Добър въпрос — отвърна Джоуел, без да се обижда.

Все пак предимството на изненадата беше на негова страна. Беше ги сварил напълно неподготвени.

— Ще оставиш ли този пистолет?

Прат сложи пистолета на една масичка в антрето.

— Говори ли с Нийл? — попита Бакман.

— Цял ден това правя.

— Какво става, Карл? — попита Дона.

— И аз не знам.

— Може ли да поговорим? Затова съм дошъл. Вече нямам вяра на телефоните.

— За какво ще говорите? — настоя да разбере тя.

— Ще ни направиш ли малко кафе, Дона? — попита вежливо Джоуел.

— Естествено, че не, по дяволите.

— Забрави за кафето.

Карл потърка брадичката си, докато обмисли нещата. После се обърна към съпругата си.

— Дона, с него трябва да поговорим насаме. Стари неща, за фирмата. По-късно ще ти разкажа.

Тя изгледа и двамата с изражение, по което ясно се четеше „Вървете по дяволите“, и изтрополи по стълбите към спалнята на горния етаж. Те влязоха в дневната.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Карл.

— Да, нещо силно.

Карл отиде до минибара в ъгъла и наля чисто шотландско уиски — в двойни дози. Подаде чашата на Джоуел и без дори да направи усилие да се усмихне, каза:

— Наздраве.

— Наздраве. Радвам се да те видя, Карл.

— Няма начин. Все пак не трябваше да виждаш когото и да е още четиринайсет години.

— И ти си ги броил, а?

— Все още почистваме мръсотията след теб, Джоуел. Цял куп добри момчета пострадаха от този скандал. Съжалявам, но двамата с Дона не подскачаме от радост, че те виждаме отново. Честно казано, не се сещам за много хора в този град, които ще те прегърнат за „Добре дошъл“.

— Повечето по-скоро биха ме застреляли.

Очите на Карл за момент отскочиха към пистолета на масичката.

— Нямам време да се тревожа за това — продължи Бакман. — Естествено, че ми се иска да се върна назад във времето и да направя някои неща по друг начин, но не разполагам с тази възможност. Сега бягам, за да спася живота си, Карл, и имам нужда от помощ.

— Може да не искам да се замесвам.

— Няма да ти се разсърдя. Но искам от теб една услуга, голяма услуга. Ако ми помогнеш сега, обещавам никога повече да не идвам у вас.

— Следващия път ще стрелям.

— Къде е сенатор Клейбърн? Моля те, кажи ми, че е жив.

— Жив е и още как. Освен това ти извади късмет.

— Защо?

— Защото в момента е тук, във Вашингтон.

— Защо?

— Холис Мейпълс се пенсионира, след като изкара около сто години в Сената. Довечера правят банкет по този случай. Събрали са се всички от старата банда.

— Мейпълс? Чак сега? Лигите му капеха в супата още преди десет години!

— Ами сега вече дори не вижда чинията. Но едно време двамата с Клейбърн бяха като дупе и гащи.

— Ти говори ли с Клейбърн?

— Да.

— И?

— Трудна работа, Джоуел. Не беше особено щастлив, когато споменах твоето име. Каза нещо като „разстрел за държавна измяна“.

— Няма значение. Кажи му, че има възможност да посредничи при една сделка, която ще му даде възможност да се прояви като истински патриот.

— Каква сделка?

— Софтуерът е у мен, Карл. Пълният комплект. Тази сутрин го прибрах от сейфа в една банка в Цюрих, където се пази повече от шест години. Ако дойдеш с Клейбърн в стаята ми утре сутринта, ще ви го покажа.

— Всъщност изобщо не искам да го виждам.

— Естествено, че искаш.

Прат изпи наведнъж петдесет грама уиски. После се върна до бара, отново напълни чашата си, изля още една токсична доза в гърлото си и каза:

— Кога и къде?

— Хотел „Мариот“, на Двайсет и втора улица. Стая 520. В девет сутринта.

— Защо, Джоуел? Защо да се замесвам?

— За да направиш услуга на един стар приятел.

— Не ти дължа никакви услуги. А стария приятел отдавна го няма.

— Моля те, Карл. Доведи ми Клейбърн и още утре по обяд вече няма да имаш нищо общо с цялата история. Обещавам ти, че повече никога няма да ме видиш.

— Това наистина е голямо изкушение.

 

 

Джоуел помоли шофьора да не бърза. Колата бавно премина през Джорджтаун, по Кей Стрийт с нейните ресторанти, отворени до късно, нощни барове и студентски свърталища, претъпкани до последното свободно място с хора, които се радваха на живота. Беше 22 март и пролетта се усещаше във въздуха. Температурата беше около 18 градуса по Целзий и студентите не искаха да се прибират, дори в полунощ.

Таксито забави на пресечката на Ай Стрийт и Четиринайсета улица и Джоуел видя в далечината Ню Йорк Авеню и сградата, където беше старият му офис. Някъде там, на последния етаж, в предишния си живот той беше властвал в собственото си малко кралство, а зад него подтичваха подчинените му, готови да се хвърлят в действие при всяка команда. Споменът не беше носталгичен. Обзе го по-скоро съжаление, че е пропилял живота си в преследване на пари и купуване на приятели, жени и всички играчки, които се полагаха на един голям шеф. Таксито продължи покрай безбройните сгради с офиси: от едната страна бяха държавните институции, а от другата — частните кантори на лобистите.

Джоуел помоли шофьора да мине по някоя друга улица, където се виждат по-приятни неща. Завиха по Конститюшън Авеню и минаха покрай паметника на Вашингтон. Най-малкото му дете, Ана Лий, години наред го беше молила да я заведе на разходка там през пролетта, защото всички останали деца в нейния клас бяха ходили. Искаше да види „мистър Линкълн“ и да разгледа музея „Смитсониън“. Той беше обещавал, обещавал и накрая тя беше пораснала и си беше заминала. Сега Ана Лий беше в Денвър и гледаше детето си, което той никога не беше виждал.

Когато доближиха купола на Капитолия, Джоуел изведнъж реши, че му стига толкова. Малката екскурзия по алеята на спомените се оказа твърде потискаща. Просто спомените му бяха неприятни.

— Карайте към хотела — помоли той.