Джон Гришам
Брокерът (34)

34

Обядваха със сенатора на една маса в дъното на някакъв виетнамски ресторант недалеч от Дюпон Съркъл — на безопасно разстояние от любимите места на лобистите и старите вашингтонски кучета, които можеха да ги видят заедно и да пуснат някой от горещите слухове, заради които живееше (и от които се парализираше) този град. В продължение на цял час, докато се бореха с порциите си толкова люто фиде, че едва можеше да се яде, Джоуел и Нийл слушаха стария рибар от Окракоук, който ги занимаваше с безкрайни истории за славните си години във Вашингтон. Неведнъж казваше, че политиката не му липсва, но въпреки това спомените му за онези дни бяха изпълнени с интриги, забавни анекдоти и добри приятелства.

Сутринта на същия този ден Клейбърн все още смяташе, че Джоуел Бакман не заслужава дори да бъде застрелян с държавен куршум в главата, но когато се разделиха на тротоара пред кафенето, вече настояваше новият му приятел да му отиде на гости, за да види лодката му, и на всяка цена да вземе и Нийл. Джоуел не беше ходил за риба от дете и знаеше, че никога няма да стигне чак до океанския бряг на Северна Каролина, но от благодарност към сенатора обеща да направи всичко възможно.

Горе-долу по същото време Джоуел се размина на косъм с куршум в главата, макар че така и не разбра. Докато двамата с Нийл се разхождаха по Кънетикът Авеню след обяда, Мосад не ги изпускаше от поглед. Един снайперист чакаше в готовност за стрелба от каросерията на товарен камион, взет под наем и паркиран на улицата. От Тел Авив обаче все още не бяха изпратили окончателно одобрение на мисията. Освен това на тротоара имаше прекалено много минувачи.

Нийл беше разгледал телефонния указател в хотелската стая и беше намерил магазин за мъжко облекло, където предлагаха незабавни корекции. Имаше голямо желание да помогне на баща си, който пък отчаяно се нуждаеше от нови дрехи. Отидоха дотам и Джоуел си купи тъмносин костюм с жилетка, официална бяла риза, две вратовръзки, няколко памучни тениски и по-спортни дрехи и за свое огромно облекчение два чифта официални черни обувки. Дрехите му излязоха 3100 долара, които плати в брой. Обувките за боулинг останаха в един контейнер за боклук, макар че продавачът в магазина за облекло май ги беше харесал.

Точно в четири следобед, докато седяха в кафене „Старбъкс“ на Масачусетс Авеню, Нийл извади мобилния си телефон и набра номера, който му беше дал майор Роланд. После подаде телефона на баща си.

Роланд вдигна лично.

— Идваме — съобщи той.

— Стая петстотин и двайсет — каза Джоуел, като не изпускаше от поглед останалите клиенти в кафенето. — Колко души ще бъдете?

— Доста — отвърна Роланд.

— Доведи когото искаш, единственото условие е всички, освен теб да чакат във фоайето.

— Мисля, че ще се справя.

Те оставиха кафетата си недоизпити и се върнаха пеш до хотел „Мариот“, който беше на десет пресечки оттам. На всяка крачка ги следяха добре въоръжени агенти на Мосад. От Тел Авив все още нямаше новини.

Бащата и синът Бакман бяха в стаята от няколко минути, когато на вратата се почука.

Джоуел нервно се спогледа със сина си, който замръзна и придоби не по-малко притеснен вид от баща си. „Може би това е краят“, каза си Джоуел. Краят на епичното пътуване, което беше започнало от улиците на Болоня пеша, после с такси, после с автобус до Модена, с такси чак до Милано, още малко ходене пеш, още няколко таксита, а после влакът с крайна гара Щутгарт, от който беше слязъл още в Цуг, където пък друг шофьор на такси беше взел парите в брой и го беше закарал до Цюрих, там имаше два трамвая, а после с Франц и зеленото му беемве със 150 км/ч чак до Мюнхен, където „Луфтханза“ го пое в топлите си прегръдки и го докара у дома. Може би това беше краят, наистина.

— Кой е? — попита Джоуел и пристъпи към вратата.

— Уес Роланд.

Джоуел погледна през шпионката и не видя никого. Дълбоко си пое въздух и отвори вратата. Майорът се беше преоблякъл с цивилно спортно сако и вратовръзка и беше сам, с празни ръце. Поне така изглеждаше. Джоуел хвърли поглед по коридора и веднага забеляза няколко души, които се опитаха да се скрият.

Той бързо затвори вратата и запозна Роланд и Нийл.

— Ето паспортите — каза Роланд, като извади от вътрешния си джоб два намачкани паспорта.

Първият беше с тъмносиня корица и надпис със златни букви: „Австралия“. Джоуел го отвори и първо погледна снимката. Специалистите бяха взели снимката му от охраната на Пентагона, значително бяха изсветлили косата, бяха му махнали очилата и повечето бръчки и бяха докарали доста добър образ. Името му беше Саймън Уилсън Макавой.

— Не е лошо — отбеляза Джоуел.

Вторият беше също тъмносин и на него със златни букви пишеше „Канада“. Снимката беше същата, а канадското му име беше Иън Рекс Хатбъро. Джоуел кимна одобрително и подаде паспортите на Нийл, за да ги разгледа и той.

— Съществуват известни притеснения относно разследването, което се провежда във връзка със скандала с помилванията — каза Роланд. — Преди не успяхме да го обсъдим.

— Майоре, и двамата знаем, че не съм замесен в тази афера. Очаквам от ЦРУ да убеди момчетата от ФБР, че съм чист. Нямах представа, че ще бъда помилван. Този скандал не ме засяга.

— Може би ще се наложи да свидетелстваш пред разширен състав съдебни заседатели.

— Добре. Ще дойда доброволно. Но ще се появя съвсем за кратко.

Роланд изглеждаше удовлетворен. Така или иначе, той просто предаваше съобщението. После обаче се зае със своята страна от сделката.

— Да преминем към въпроса за софтуера — каза.

— Програмата не е тук — отвърна Джоуел, като създаде излишен театрален ефект.

После кимна на Нийл и той излезе от стаята.

— Един момент — обърна се успокоително брокерът към Роланд.

Майорът беше вдигнал вежди, а очите му бяха подозрително присвити.

— Някакъв проблем ли има?

— Не, никакъв. Дисковете просто са в друга стая. Извинявай, но от доста дълго време се правя на шпионин.

— За човек в твоето положение това е добро упражнение.

— Предполагам, че отсега нататък ще живея така.

— Нашите специалисти все още си играят с първите два диска. Впечатляваща разработка.

— Клиентите ми бяха умни и добри момчета. Просто проявиха алчност. Както и някои други хора.

На вратата се почука. Беше Нийл. Той подаде плика на Джоуел, който от своя страна извади дисковете и ги предаде на Роланд.

— Благодаря — каза майорът. — Прояви голям кураж.

— Повече кураж, отколкото здрав разум, но какво да се прави.

Размяната приключи. Нямаше какво повече да си кажат. Роланд тръгна към вратата. Хвана дръжката, после се сети за още нещо и се обърна.

— Трябва да знаеш нещо — каза той сериозно. — В ЦРУ са почти сигурни, че днес следобед в Ню Йорк е кацнал Сами Тин. С полет от Милано.

— Благодаря за информацията — отвърна Джоуел.

Когато Роланд излезе от хотелската стая с плика, той се излегна на леглото и затвори очи. Нийл намери две бири в минибара и се стовари на стола до леглото. Изчака няколко минути, като опиваше от бирата си, и накрая попита:

— Татко? Кой е този Сами Тин?

— Не ти трябва да знаеш.

— А, не. Трябва да знам всичко. И ти веднага ще ми разкажеш.

 

 

В шест вечерта колата на майката на Лиза спря пред един фризьорски салон на Уисконсин Авеню в Джорджтаун. Джоуел слезе от колата и се сбогува. И благодари. Синът му бързо се отдалечи по улицата, защото бързаше да се прибере у дома.

Нийл се беше обадил по телефона преди няколко часа, за да си уговори час, като беше подкупил момичето, което записваше клиентите, с обещанието за 500 долара в брой. Чакаше го една солидна дама на име Морийн, която не беше особено въодушевена, че ще работи толкова късно, но, от друга страна, нямаше търпение да види кой е този глупак, който ще плати толкова пари за едно бързо боядисване.

Джоуел плати предварително, благодари както на момичето на рецепцията, така и на Морийн за готовността да му услужат и седна пред едно огледало.

— Искате ли да я измием? — попита Морийн.

— Не. Нека да побързаме.

Тя зарови пръсти в косата му и попита:

— Кой ви е боядисал така?

— Една италианка.

— Какъв цвят искате?

— Сиво, чисто сиво.

— Естествено сиво?

— Не, повече от естествено. Нека да я направим почти бяла.

Фризьорката подигравателно завъртя очи към момичето на рецепцията. Всякакви ги има.

После Морийн се зае за работа. Момичето си тръгна, като заключи предната врата. Няколко минути след началото на боядисването Джоуел попита:

— Утре на работа ли сте?

— Не, утре почивам. Защо?

— Защото трябва да дойда към обяд за още едно боядисване. Утре ще бъда в настроение за нещо по-тъмно, за да скрия сивото, което правите в момента.

Ръцете и спряха.

— Вие наред ли сте?

— Чакайте ме тук утре на обяд и ще ви платя хиляда долара в брой.

— Добре. Не искате ли да дойдете и вдругиден?

— Мисля, че когато скрием сивото, ще се успокоя.

 

 

В късния следобед, когато му се обадиха, Дан Сандбърг висеше безцелно на бюрото си в редакцията на „Уошингтън Поуст“. Господинът от другата страна на линията се представи като Джоуел Бакман и заяви, че трябва да поговорят. На дисплея на телефона на Сандбърг се изписваше непознат номер.

— Истинският Джоуел Бакман ли? — попита Сандбърг, докато трескаво приготвяше лаптопа си.

— Поне аз не познавам друг.

— Много се радвам да се запознаем. Последния път, когато те видях, ти беше в съда и се признаваше за виновен в най-различни ужасни неща.

— Които до едно бяха заличени от помилването на президента.

— Мислех, че са те скрили някъде на другия край на света.

— Така беше, но Европа ми писна. Липсваше ми моята територия. Върнах се и пак влизам в бизнеса.

— В кой бизнес?

— В моя бизнес, разбира се. Точно за това исках да поговорим.

— За мен ще бъде чест. Но ще трябва да ти задам и няколко въпроса за помилването. Тук се носят какви ли не слухове.

— Първо ще отметнем това, мистър Сандбърг. Утре сутрин в девет?

— На всяка цена. Къде ще се срещнем?

— Ще отседна в президентския апартамент на хотел „Хей-Адамс“. Ако искаш, доведи фотограф. Брокерът се завръща.

Сандбърг затвори телефона и веднага се обади на Ръсти Лоуъл, най-надеждния си информатор в ЦРУ. Лоуъл беше излязъл и както обикновено никой нямаше представа къде е отишъл. Той опита и с един друг информатор в Лангли, но отново удари на камък.

 

 

Уитакър седеше в първа класа на самолета на „Алиталия“ от Милано за летище „Дълес“ във Вашингтон. В първа класа алкохолът беше безплатен и се сервираше без ограничения, така че Уитакър правеше всичко възможно, за да се натряска. Обаждането от Хулия Хавиер наистина му дойде като гръм от ясно небе. Първият й подчертано вежлив въпрос беше:

— Някой при вас да е виждал Марко, Уитакър?

— Не, но продължаваме да го търсим.

— Смяташ ли, че ще го намерите?

— Да, напълно съм убеден, че ще се появи.

— Директорката е доста притеснена, Уитакър. Иска на всяка цена да разбере дали ще откриете Марко.

— Кажи й, че ще го открием!

— И къде точно го търсите, Уитакър?

— Навсякъде между Милано и Цюрих.

— Ами губите си времето, Уитакър, защото старият Марко изскочи тук, във Вашингтон. Този следобед имаше делова среща в Пентагона. Изплъзна ти се като змиорка, Уитакър, и направи всички ни на глупаци.

— Какво?!

— Прибирай се, Уитакър. Бързо.

Двайсет и пет реда седалки по-назад в самолета, в туристическа класа, седеше Луиджи и търкаше коляно в едно дванайсетгодишно момиче, което слушаше най-вулгарния рап, който беше чувал в живота си. Той също вече беше на четвъртото питие. Тук алкохолът не беше безплатен, но на него не му пукаше колко ще струва.

Защото знаеше, че Уитакър седи в първа класа и си води бележки как точно да прехвърли цялата вина върху него. Всъщност и той трябваше да се заеме с тази задача, но засега просто му се пиеше. Следващата седмица във Вашингтон нямаше да бъде от най-приятните.

 

 

В 18:02 вечерта източно американско време от Тел Авив се получи нареждане операцията по убийството на Бакман да бъде спряна. Изтеглете се. Мисията се отменя. Опаковайте си багажа и се прибирайте, този път няма да има труп.

Агентите посрещнаха с облекчение тази новина. Бяха обучени да действат потайно, да си вършат работата и да изчезват, без да оставят следи, улики или свидетели. Болоня беше много по-подходяща за това от оживените тротоари на Вашингтон, окръг Колумбия.

Един час по-късно Джоуел напусна хотел „Мариот“ и с наслада се разходи в хладната вечер. Въпреки всичко избра по-оживените улици и не изгуби нито минута. Вашингтон не беше Болоня. Градът се променяше драстично след края на работното време. След като служителите от центъра тръгнеха към домовете си в предградията и движението по улиците утихнеше, за него нещата ставаха опасни.

Служителят на рецепцията в хотел „Хей-Адамс“ предпочиташе кредитни карти, нещо от пластмаса, което да не му разваля счетоводството. Рядко се случваше някой клиент да настоява да плати в брой, но специално този клиент не приемаше отказ. Резервацията беше потвърдена и рецепционистът намери сили да се усмихне, докато подаваше ключа на мистър Феро и го поздравяваше с „добре дошъл“.

— Имате ли багаж, сър?

— Не.

С това краткият им разговор приключи.

Мистър Феро пое към асансьорите, като носеше единствено едно евтино куфарче от черна кожа.