Ян Менс
Рембранд (71)

XIII

Небето над града бе синьо и бяло като делфтски порцелан. Титус бързаше към Канала на Розите, където го зовеше работата му. Магазинчето му все още беше там. Магдалена очакваше дете и всички бяха единодушни, че не бива да има голямо оживление у тях през това време. Сега върху Титус лежаха тежки отговорности. Мисълта за това го ужасяваше, тъй като не се чувствуваше добре. Беше преуморен и почваше да се задъхва много по-лесно, отколкото преди. На ъгъла на Канала на Принцовете и Канала на Цветята се спря за миг; оттук се виждаше любимата му гледка, една от най-хубавите в целия град: вдясно масивната Западна църква издигаше четвъртия си силует всред зелени брястове; вляво Каналът на Принцовете течеше край редица от фасади, които се губеха в далечината. Ах, ако можеше да нарисува като баща си багрите на лятото и отраженията върху водата!… В същност, какво можеше той? Да ръководи магазин за картини, в който често се дразнеше от лошия вкус на клиентите…

Корнелия беше много заета, когато той влезе. Въпреки че бе едва тринадесетгодишна, сестра му бе негов отличен помощник. „Бедното дете — помисли си той. — Има тъй весел характер, а е принудено да живее с един баща, който все повече се затваря в себе си.“

— Идвал ли е някой вчера, след като си тръгнах, Корнелия? — попита Титус, изтривайки запотеното си чело.

— Да, след вечеря при татко дойде някой си господин Меерхут.

— Нотариусът Меерхут?

— Да, двамата с татко разговаряха дълго, струва ми се, за пари. Във всеки случай, когато господин Меерхут си тръгна, татко каза, че Бекер може да бъде сигурен за парите си.

— Какво ли още иска този негодник? — процеди Титус през зъби.

— Много се безпокоя. Татко веднага след това излезе и се върна съвсем пиян посред нощ.

А той, Титус, през същото това време слушаше обичаната жена, която му свиреше на лютня!

Изкачи се в ателието, където Рембранд, с шапчица на глава, стриваше бои.

— Добър ден, татко!

Рембранд кимна със силно зачервено, разстроено лице. Въздухът в стаята беше съвсем застоял. След като отвори прозореца, Титус седна върху разхвърляното легло.

— Какво искаше нотариусът Меерхут? — запита той, без никакво предисловие.

— Нищо особено.

— Не може да бъде, татко. За какво претендира Бекер? За пари или за картини?

Рембранд мълчеше. Толкова бе желал да скрие от сина си новите грижи. Около устата му заигра нервна тръпка.

— Бекер се е отнесъл до съда по въпроса за дълга ми към Ван Людик. Решението…

— Трябва да платиш ли?

— Да, хиляда осемдесет и два флорина! Две трети в пари, останалото в картини. Уви, Титус, аз ти създавам само неприятности!

— Да не говорим за това, татко. Какво значение имат парите! Бекер може, ако иска, да се задуши в злато, но той няма да получи твоите картини. Те са твърде хубави, за да украсяват къщата на тази мръсна пиявица.

На Рембранд му се искаше да прегърне своя единствен син, своята опора, но се задоволи само да довърши стриването на боите. Сега щеше да почне да рисува. Благодарение на Титус.

Бащата и синът се преструваха един пред друг, Рембранд съвсем зле, Титус малко по-добре, но без да може да излъже себе си. Бе казал: „Какво значение имат парите!“ Уви, той не притежаваше хиляда флорина в брой. Би могъл да поговори за това с Магдалена, но се колебаеше, защото знаеше, че не би било добре още в самото начало на съвместния им живот да подлага жена си на постоянни парични затруднения, и то заради своя баща.

От друга страна, Титус бе решен да избави от грижите този стар чудак и домосед. От много време насам Рембранд не бе напускал ателието, където четеше, спеше и работеше. Нима не заслужаваше да получи пари, възхищение и любов?

Настъпи есента. Един ден Титус се почувствува още по-изморен от обикновено и реши да се прибере по-рано в къщи.

— Сестричке, тръгвам си — предупреди той Корнелия. — Нещо не се чувствувам добре. Ще трябва мъничко да си почина.

Обезпокоена, девойката му помогна да се облече.

— Ще се погрижа за магазина, бъди спокоен!

Силни тръпки разтърсваха Титус. Опита се да скрие състоянието си от двете жени, но не успя да излъже добрата госпожа Ван Лоо. Тя му заръча да си легне веднага и повика лекар.

Титус се измъчваше от особена болка в гърдите, задушаваща топлина му тежеше, после сякаш го пронизваше остър нож. Искаше му се да крещи, да вика, но никакъв звук не излизаше от гърлото му… Топлата вълна се изкачи и сякаш преля над главата му, устата му се отпусна.

Когато Магдалена малко по-късно се надвеси над него, разпенена кръв рукна върху ръцете й.

В петък, 7 септември 1668 година бе погребан двадесет и седем годишният Титус ван Рейн. Погребението беше тържествено; ковчегът, носен от шестнадесет мъже, бе следван от цялото семейство Ван Лоо. Пред звуците на камбаните мрачното шествие се отправи към Западната църква, където Рембранд чакаше в ъгъла на главния вход. Присъедини се към другите мълчаливо, сякаш не беше съвсем на мястото си. След прощалните думи на пастор Сарториус, той се обърна и тръгна сам — един сломен и отчаян старец…