Ян Менс
Рембранд (14)

XIV

Майстор Ластман работеше; някакъв богат търговец от Несе му бе поръчал да нарисува много бързо една Батсеба, излизаща от банята. От известно време Батсеба беше излязла на мода, както Сузана, както двойката Самсон и Далила, тъй че поръчките от този вид ни най-малко не затрудняваха художника. Обаче цената, предложена от неговия клиент, заслужаваше внимание и той се постара да потърси хубав модел. Най-сетне бе открил това, което му трябваше измежду момичетата, които се срещат надвечер около Старата черква.

Хубавицата беше млада и — както можеше да се очаква — дръзка. Но колкото и да бе чувствителен майстор Ластман по отношение на женските прелести, през часовете на работа той не си губеше времето за нищо странично. От своя страна Клерет бе приела да позира, въобразявайки си по-друго развитие на събитията. Когато разбра, че трябва да позира съвсем сериозно, разочарованието й беше голямо. Твърде скоро се измори. Дори прекалено бързо, тъй като не беше свикнала да стои дълго време в едно и също положение. Веднъж, след като сеансът й се бе сторил изключително продължителен, тя вдигна такъв шум, крещейки силно да й се плати, твърдо решена да не стъпва вече в ателието, че Ластман бе принуден да се съгласи с желанието й, въпреки че изгубваше перспективата за една весела вечер и една приятна нощ.

Останал отново в очакване, той изпадна в ярост. Къде да намери друг модел? Един типичен модел, какъвто му трябваше за Батсеба? Разбира се, човек можеше да намери колкото си иска стари, беззъби жени с нервни тикове, но такива не бяха нужни на неговия клиент. Той желаеше да съзерцава хармонично закръглено тяло.

Затруднен, Ластман се обърна към своя ученик.

— Рембранд — запита той, — не познаваш ли някоя Батсеба?

Запита по същия начин, по който човек пита за някоя странноприемница.

— Аз ли, майсторе! — почуди се юношата.

— Да, разбира се, че ти! Да не би да не си във възрастта на любовта? Такъв здравеняк, ти сигурно имаш някоя хубава приятелка?

— Не.

— Господи, какъв ученик съм имал! Но не знаеш ли, че Мойарт иска да получи платното си до края на идущата седмица? Той непременно държи да го покаже на своите приятели, които са го избрали в общинската управа. А като се има предвид, че ми плаща деветстотин флорина, можеш да си представиш, че няма да приеме какво да е насреща. Аз добре го познавам! Какъвто е тщеславен и женолюбец, без своята Батсеба той би считал празненството си за пропаднало!

— Щом като е така, защо да не изпратим направо Клерет в Несе? — подсказа Рембранд, решил поне веднъж да бъде практичен.

Съветът му се оказа неприемлив.

— Това е съвсем ненужно! Тия господа и без друго ще завършат празненството си у хубавиците от съответната уличка!

След като обиколи на няколко пъти ателието със стъпка, натежала от гнева му, Ластман изведнъж се спря пред своя статив. Върху платното силуетът на Клерет едва се очертаваше.

— Ах, тия жени, тия жени — измърмори той, — всичките са такива! Ама виждал ли е някой такъв непохватен ученик като теб!

И започна да крещи:

— Върви си! И не се явявай пред очите ми без модела, който ми трябва!

Откакто работеше при художника, Рембранд бе привикнал на неговите пристъпи на лошо настроение. Без ни най-малко да се разтревожи, той учтиво се сбогува и слезе по стълбите с равна крачка.

На долния етаж срещна Хаасие. Тя бе коленичила и старателно миеше синьо-белите плочки на входа. От вечерта, която бяха прекарали заедно, Рембранд не бе имал случай да я види за по-продължително време, както му се искаше. Едва бе успял да размени няколко думи с нея между една бърза целувка и един нежен поглед.

Като вдигна очи, прислужницата веднага видя бръчката посред челото му. Тя беше по-силно очертана от обикновено.

— Ти си се карал с майстор Ластман?

— О, ако това може да се нарече каране…

— Все пак, кажи ми!

Той поиска да си тръгне, но тя настоя. Тогава Рембранд най-сетне отстъпи:

— Моделът си отиде — обясни той. — И майсторът ме натовари да открия друг. Но къде, за бога, да отида, за да го намеря? Би ли могла ти да ми кажеш?

Какъв наивник, помисли Хаасие и отговори:

— Къде ли? Там, където се намират модели!

Но някаква идея беше минала през главата й. Като се изправи, тя оправи гънките на полата си и погледна момъка право в очите.

— Ако зависеше от теб — запита тя, — коя жена би избрал за модел?

Без да се колебае, той я прегърна и целуна устните й.

— Теб, теб, скъпа! — прошепна той със сдържана страст. — Аз знам каква великолепна Батсеба би била ти.

Хаасие се притисна по-силно към него.

— Рембранд, ако наистина съм една хубава Батсеба, защо майстор Ластман да не ме нарисува?

Гласът й звучеше ласкателно и нежно. Тя знаеше добре, че не е кой знае каква красавица, че краката й са малко дебелички, но не беше ли тъй млада и свежа?

— Майстор Ластман… — едва успя да каже юношата, объркан и изплашен.

— Да, но недей да се мръщиш така, или ще се ядосам.

Обичаше ли го тя? В действителност по-скоро търсеше развлечение, привличаше я любовната игра. Може би, ако Рембранд беше по-малко сериозен и по-малко несръчен, ако по-често го обземаше бурното чувство от онази вечер, което го караше да прилича на Фавн, в такъв случай, да, тя би го прегръщала, без да лъже. Но той беше още съвсем дете…

— Вместо да стоиш така и да ме гледаш с тъй смешен поглед, би трябвало да идеш при майстор Ластман — продължи тя кокетно. — Толкова бих искала да бъда Батсеба.

— Ти… ти би ли приела, Хаасие?

— Разбира се, че бих приела!

— А помисли ли, че ще трябва да позираш гола пред него?

Тя се разсмя.

— Я го гледай, ревнивецът! Но за майстор Ластман ще бъда само модел!

После с пламенна целувка:

— За теб, мое обичано голямо мече, аз съм истинската Батсеба.

— Наистина ли? Нали си само моя, Хаасие? Нали само мен обичаш?

— Ей че си глупав!

Тя изтри ръцете си в престилката и побутна Рембранд към стълбището.

— Хайде, не се колебай повече. Говори му…

Отначало художникът се слиса. Не, никога не му бе хрумвало за неговата прислужница. Не толкова поради не дотам голямата й хубост, а защото подобен избор би могъл да бъде преценен като неуместен. Сигурен беше, че ако говори с майка си, тя би се противопоставила с всички сили.

Но като размисли, и тъй като старата жена лежеше в отдалечена стая, без да може да следи неговите постъпки, той си каза, че не бива да се колебае. Нямаше никакво време. При това, с цялото си несъвършенство, Хаасие имаше твърде обещаваща външност. Мойарт и неговите приятели биха намерили достатъчно огън у нея.

Той я повика.

— Рембранд — заповяда той, щом момичето се появи, — заеми се с огнището, а ти, Хаасие, се съблечи.

Прислужницата изчезна зад един китайски параван, докато Ластман навличаше работната си дреха… Да видим, докъде беше стигнало платното! Композицията? Нямаше нужда от никакви промени. На преден план, в дясно — Батсеба. Зад нея има една прислужница, заета с прическата й, и друга, която й разтрива крака. В дълбочина, на балкона, цар Давид внимателно се вглежда, за да не изгуби нищо от зрелището.

Майстор Ластман си бе възвърнал обичайното добро настроение.

— Рембранд! — повика той.

Ученикът трябваше да се възхити от съвършеното равновесие на картината. Всичките й елементи се подреждаха около една ос, тръгваща от левия долен ъгъл и завършваща в горния десен ъгъл.

— Ето, моето момче! — тържествуваше майсторът. — Всичко е композицията. Само чрез композицията една творба може да бъде солидно изградена… Хей, Хаасие, готова ли си?

Малко смутена, въпреки всичко, прислужницата пристъпи към тях. Опитното око на Ластман веднага прецени нейните форми: плътта й беше малко отпусната и краката въздебели; по-нагоре гърдите малко удължени; и после възможно ли бе човек да има толкова космати крака! За щастие, той щеше да работи повече с розова боя…

Като я накара да седне на едно столче, той й обясни с няколко думи в какво положение трябва да застане:

— Дясната ръка на кръста. Да, така!… А сега повдигни левия си крак. Не, не, не тъй високо! Да не искаш Мойарт да получи апоплектичен удар?…

После, към Рембранд:

— Ти ще се наведеш, като че се готвиш да й измиеш краката. Така ще мога да си дам сметка за цялостната композиция.

Юношата коленичи, за да хване левия глезен на Хаасие. И пред него, както и пред художника, се бе разкрила нейната голота, и той също я преценяваше, но от малко по-друга гледна точка; общо взето одобряваше всичко у нея, с изключение на краката, които не бяха чак дотам чисти, и това го дразнеше.

— Наведи се, Рембранд, наведи се! — викна Ластман. — Човек би казал, че се страхуваш от Хаасие.

Като се изчерви, младежът се наведе към краката й с обезформени нокти. Едва тогава почувствува, че го обзема някакво отвращение. Не, не бе възможно това да е същата жена, която бе до него преди няколко дни в мрака на същото ателие. Нима действителността бе тъй различна от мечтата?

Стори му се, че часове са изминали, докато най-сетне художникът престана да нанася линии и сенки с леко докосване на четката. Но с това работата не бе свършена. После се налагаше да застане зад Хаасие, за да изобрази жената, която я вчесва. Докато развързваше кока си, прислужницата му се усмихна. Той няма смелостта да отговори на този малък знак на обич…

С напредването на работата Хаасие привикна с ролята си и скоро почна да разбира намеренията на Ластман само при леко кимване с глава или при бърз знак от негова страна. Никога не бе имал по-търпелив и по-послушен модел. Но все пак, когато платното беше завършено, художникът не прояви задоволство. Той направи нещо, което никога не бе вършил дотогава — повика своя ученик.

— Рембранд — запита той, — какво мислиш за това?

— Трябва ли да изразя всичко, което мисля, учителю?

— Моля те за това.

— Е добре, когато гледам Батсеба по-продължително време, почва да ми се струва, че тя ще загуби равновесие.

Без да съзнава, Ластман започна да поглажда брадата си. Това доказваше, че е затруднен и че забележката на ученика му го е засегнала. Да, Рембранд имаше право: в нарисуваното липсваше естественост! Батсеба приличаше повече на разхождаща се гъска, отколкото на страстно желана жена.

— А ти как би я нарисувал?

Въпросът бе дошъл съвсем спонтанно на устните му. В тоя миг вече нямаше значение, че Рембранд е ученикът, а той — учителят.

— Не зная, учителю — отвърна най-напред юношата.

Но и той бе забравил йерархията. И ето че след кратко мълчание, което не беше дори и колебание, а по-скоро време, необходимо за обмисляне, заговори:

— Аз бих избрал по-достоен замисъл. Тук Батсеба има вид на каква да е жена. В библията разказът все пак има драматичен тон.

— Зная. След всичките Батсеби, които съм нарисувал досега, можеш да си представиш колко добре ми е позната тази история. Но бих искал да чуя мнението ти за композицията и за цветовете?

— В това отношение картината е много добра, напълно хармонична. Но ако аз я бях рисувал, бих използувал повече светлина, особено като средство за душевен израз… Разбирате какво искам да кажа, нали?…

Внезапно той се почувствува затруднен. Не беше ли отишъл твърде далеч? Да се осмели да критикува художник като Ластман, художник, който освен това беше негов учител? Като помисли така, се сви, очаквайки вълна от обиди, с които съвсем логично трябваше да бъде наказан.

Майстор Ластман не се ядоса. Той само застана право пред своя ученик.

— На какво още мога да те науча? — провикна се той в изблик на искреност. — Всичко, което казваш, е напълно вярно. Бих искал да мога да нарисувам онова, което ти виждаш!

Шегуваше ли се с него? Не, напротив, изглеждаше съвсем сериозен.

— Знаеш ли какво трябва да направиш, Рембранд? — добави той, като го тупна здраво по раменете. — Да се върнеш в Лайден и да започнеш там самостоятелна работа.

После, като хвърли поглед върху картината:

— Преди да си заминеш, направи едно копие. Може би по-късно ще нарисуваш една съвършена Батсеба. Тогава ще разказваш на своите собствени ученици как си извлякъл поука от грешките на Питер Ластман.