Ян Менс
Рембранд (22)

XXII

Съответно пригоденият таван на къщата на улица Водопойна се превърна в ателие за Рембранд. Тук съвсем не бе както на улица Мискет; чувствуваше се присъствието на жена, тъй като Нели и Лизбет грижливо поддържаха стаята. Всички съкровища на художника бяха подредени върху етажерки. Често измореният от самотата млад художник потъваше в съзерцание на някой кристал, красива черупка или перо от щраус. Друг път поглеждаше с ръка тежък брокат или гънките на някой кадифен плат, мърморейки неразбираеми думи.

Той вече бе разбрал, че най-задълбоченото човешко творчество може да се осъществи само в тишина.

Само едно нещо го смущаваше в новата уредба: осветлението, което идваше от запад, не беше тъй добро, както у Ян. Но този недостатък беше компенсиран от възможностите за съсредоточаване, които не съществуваха на улица Мискет. Пък и изгледът имаше много достойнства. От прозореца се виждаше дигата с бащината мелница; по-нататък Рейн и полето, над което през някои вечери се носеше лилаво було, но тъй неопределимо лилаво, че му беше невъзможно да го получи върху палитрата.

Славата му се разпространи извън Лайден. Познат в Амстердам и в Хага, самотникът от мелницата привличаше…

Един ден на улица Водопойна се представи някакъв мъж, придружен от сина си. Наричаше се Ду и желаеше да води сериозен разговор с художника.

— Убеден съм, че синът ми има дарба на художник — обясни той, без да бърза. — Отначало бе пожелал да изучи изкуството на стъклописа при прочутия майстор Кувенхорн, на когото го поверих. Но Жерард не обикна този начин на работа. Стреми се към нещо по-друго. И тъй като се говори толкова много за вас напоследък, аз си казах, че…

Да, той си беше казал, че Рембранд може би би го взел за ученик.

Предложението беше само донякъде приемливо за самотника. Юношата изглеждаше твърде крехък за петнадесетте си години. Трябваше ли да се нагърби с един може би бездарен хлапак именно сега, когато бе тъй щастлив, че е намерил спокойствие? И после, щеше ли да се съгласи мама Нели? Това все пак би било допълнителна тежест за нея.

Той побърза да я повика и накратко й съобщи за какво става дума. Въпросът бе решен веднага. Дали е съгласна? Но защо не? Тя се обърна към посетителя:

— Ще бъде голяма чест за нас, драги господин Ду, да ни поверите своя син. Аз винаги съм обичала да бъда заобиколена от деца. Жерард ще бъде доволен тук.

— Ами татко? — настоя Рембранд. — И той трябва да си каже думата.

Когато се обърнаха към Хармен, той придоби внушително изражение.

— Най-главното, господин Ду, е да има човек талант. Преди да привлече вниманието на Фредерик-Хендрик, синът ми трябваше да работи дълго и упорито.

Рембранд разбра, че е свършено със свободата му. Жерард бе приет.

За щастие, още отначало той прояви сръчност и услужливост, тъй че можа да освободи учителя си от някои ненужни грижи. Той стриваше боите, подлепяше и подготвяше платната, почистваше медните плочи със същата ненаситна радост, която показваше и по време на ядене. Въпреки всичко Рембранд не можеше да се сдържи да не отбележи, че нещичко у този ученик не му се нравеше. Намираше го прекалено точен и прекалено старателен. „Същинска домакиня! — мислеше си той — а не художник!“ Като наблюдаваше как момчето изтрива прах, мие, почиства четките или палитрите, иронична усмивка неволно се появяваше на устните му.

Но един ден тази усмивка бе заместена от истински гняв. Жерард бе отишъл твърде далеч в усърдието си. Доста време той се измъчваше при вида на една потъмняла стоманена каска. Използувайки отсъствието на майстора, една сутрин той побърза да я изтърка грижливо с пясък и оцет, докато най-сетне тя заблестя. „Ах! — си каза той радостно. — Каква хубава изненада за Рембранд!“

Наистина беше изненада. Художникът едва прекрачи прага и погледът му бе привлечен от необикновения блясък на каската. Той започна със звучно проклятие. После:

— Какво е станало с моята каска, за бога!

Жерард, който очакваше похвала, не разбра възмущението на Рембранд.

— Майсторе, аз я почистих!

— Дявол да го вземе — отвърна художникът, като стовари юмрук върху масата, — нима съм ти позволил, негоднико?

— Не, майсторе!

— Тогава как посмя да протегнеш глупавите си пръсти? Сега няма да може да ми послужи за нищо! Имах нужда от нейната матовост, която тъй трудно може да се предаде с бои.

— Аз… аз мислех, че трябва да блести!

— Това ли намери да измислиш? Ти си като някоя стара жена, вманиачена да чисти! Ако продължаваш по тоя начин, ще си останеш педант, който излъсква своята работа, докато отнеме от нея всичко интересно! Питер Кувенхорн ли те научи да рисуваш така? Или това е наследствен недостатък?

Внезапно устните на ученика се разтрепериха и очите му се наляха със сълзи.

— Хайде, хайде! — провикна се Рембранд, като машинално изтри една сълза, която се стичаше по каската. — Не се отчайвай чак толкова!…

Но и сам той бе развълнуван повече, отколкото искаше да изглежда. В края на краищата намеренията на Жерард бяха добри. И после, нима трябваше да изпада в гняв заради една малко по-малко или малко повече блестяща каска!

Тежката му ръка обгърна раменете на ученика.

— Не плачи, моето момче! Запази сълзите си за по-късно, когато и ти ще имаш ученици!

И последните думи бяха казани грубичко, но Жерард усети разликата в тона; сега изпод грубата обвивка се чувствуваше добротата.

Той изтри очи с края на ризата си.

— Така! — окуражи го Рембранд, който трудно би могъл да понесе мъката на едно дете. — А сега, на работа, бързо! Виж това хубаво слънце! Да го използуваме!

Станал внезапно бъбрив, той, мълчаливецът, без да разбере защо и как, каза в продължение на следващия половин час повече, отколкото през целия дотогавашен престой на ученика му в неговото ателие. Почувствувал се по-доверчив, Жерард на свой ред направи нещо, което не бе си позволявал дотогава. Той показа малко платно, нарисувано скритом.

— Не е лошо! Никак не е лошо! — заяви Рембранд. — Но според мен, Жерард, то е прекалено изпипано.

Момчето не можеше да схване упрека. Младостта му не му позволяваше да разбере например на какво се дължеше могъществото в творчеството на неговия майстор.

— Може ли да се рисува прекалено изпипано? — попита той наивно.

— Разбира се! Нищо не бива да бъде изтъквано прекалено. Искам да ме разбереш. Една картина не бива да представлява инвентарен опис на предмети; тя е израз на определено чувство, на някакво душевно вълнение. Ето защо това, което си нарисувал, е прекалено хубаво, за да представлява сполучлива творба.

— Но аз се постарах най-усърдно.

— Да, тъкмо така! Ти си се постарал…

Той внезапно се прекъсна и отстъпи три крачки назад.

— Всъщност — подхвана след малко с променен тон, — може би съм прекалено млад, за да бъда добър учител. Мога ли достатъчно ясно да изразя онова, което искам да кажа? Чуй ме, Жерард! Възможно е да не говоря достатъчно ясно, но знам, че нашето изкуство отива по-далеч, много по-далеч от някаква обикновена оцветена повърхност, която е приятна за гледане. Ето, ще споделя нещо с теб. Когато бях малък, ми се струваше, че всички предмети имат свой съзнателен живот. По-късно разбрах, че предметите, да речем една стара обувка, един кривокрак стол, каквото и да е, биха могли да живеят, но само чрез виждането на някой художник. И ако понякога ни наричат творци, то е именно за това, струва ми се. Инак тази дума не би имала никакъв смисъл. Разбираш ли, изкуството означава да даваш живот. И той трябва да бъде даден по такъв начин, че другите хора, които не са художници, да могат да забележат преобразяването и да бъдат трогнати от него до дълбината на душите си.

— Майстор Рембранд — се задоволи да отвърне Жерард Ду, — но на кого би хрумнало да изобрази някой предмет заради самия него, една стара обувка или един кривокрак стол?

— Без съмнение, не на мен — призна тъжно художникът. — Но това би трябвало да е възможно. Нищо не е незначително. Всичко заслужава да бъде възвеличено от нашето изкуство.

— А щом е така, защо винаги избираме хубави неща?

— Защото сме слепи и неспособни да разкрием дълбокото значение на грозните.

Разбираше ли го Жерард Ду? Пръстите му несъзнателно галеха каската.

— Между другото, майсторе — каза той, без да обмисля много думите си, — Кувенхорн ми казваше, че всеки художник има свой жанр. Кой е вашият?

Рембранд стисна устни и лицето му се обърна към неговия автопортрет, последната му творба, намиращ се още върху статива.

— Моят жанр — промърмори той, — целият свят е моят жанр.

Следващите седмици минаха спокойно и вече не се стигна до подобен разговор. Но импулсът беше даден и Жерард работеше със самоувереност, която му бе липсвала до този момент.

Веднъж, като се върна от града, момчето донесе неочаквана новина: Ян Ливенс уреждаше разпродажба на своите картини и гравюри. Това бе обявено чрез нотариус.

— Сигурен ли си в това, което разправяш, Жерард?

— Съвсем сигурен, майсторе!

Отдавнашният приятел сам дойде да съобщи новината. Същата вечер на вратата се почука леко и след малко Ян Ливенс влезе в стаята. Да, той разпродаваше всичко! Решен да напусне Нидерландия, имаше нужда от пари.

— Спомняш ли си Рембранд, онова платно, за което ми бе позирал Еберхард Рутс и което стана собственост на Фредерик-Хендрик? Е, добре, нашият статхудер го подарил на английския посланик сър Дъгли Карлтън. Той от своя страна го показал на крал Чарлз, който тъй го харесал, че ме кани в своя двор.

Тишина последва тези думи. Хармен с мъка се надигна от своето кресло.

— Това е голяма чест за тебе, Ян. Надявам се, че и моят син ще успее също като теб.

— Той можеше! — промълви художникът.

Но Рембранд, вече стиснал юмруци:

— Ти знаеш добре, че не! Пък и да можех, щях да бъда смешен в двореца! Докато за теб съм спокоен, ти бързо ще придобиеш маниери.

Засегнат, Ян се готвеше да отвърне, но Нели се намеси.

— Колко ли щеше да се гордее майка ти, добрата Махтелд, ако можеше да научи това — възкликна тя, сплитайки пръсти.

— Благодаря ви за добрите думи, госпожо Ван Рейн.

— Кога заминаваш? — осведоми се Хармен.

— Идущата седмица. Защо да чакам повече?

— Тогава, желая ти добър успех! — каза Рембранд с по-спокоен глас. — Може би ще се срещнем пак по-късно.

— Може би! — повтори Ян, хвърляйки поглед към Лизбет, която седеше на края на масата.

Девойката не бе казала нито дума.