Ян Менс
Рембранд (61)

III

Кметът Корнелис де Граф, феодален владетел на Полсброк, администратор на компанията на Западна Индия, нервно подръпваше сивата си брада.

По дяволите, пак неприятности! Целият общински съвет беше разгневен, защото картината на Рембранд не приличаше нито отблизо, нито отдалеч, на онова, което очакваха от нея. При това към него, Корнелис де Граф, не можеха да отправят ни най-малък упрек, загдето поръчката е била дадена на този дързък дебелоглавец! Виновни бяха Витсен и Тулп. Но едно изглеждаше сигурно: картината, изложена в голямата зала, бе тъй неприемлива със своите грубо нанесени бои, че нарисуваното предизвикваше отвращение. И все пак Корнелис де Граф не можеше да разбере защо сътрудниците му отдават толкова голямо значение на случая. Имаше много по-спешни въпроси за разрешаване, например подаръкът, поднесен от Генералните щати на Чарлз II английски. Осемдесет хиляди звънки флорина бяха похарчени за покупката на картини без стойност.

Де Вит се мъчеше да убеди англичаните, че е имал най-добри намерения. Щеше ли от това да последва нова война? И в такъв момент най-малко беше подходящо да се вдига шум за хилядата флорина, обещани на Рембранд. Господи, ще го повикат и ще му поискат да представи по-добре оцветена картина. Въпросът би бил уреден. Да не си мисли тоя художник, че ще се измъкне така лесно? Кой е чувал някога, че Клавдий Цивилис би събрал хората си в един храм! Художническо въображение? А, не, много благодарим. Ще се споразумеят, че художникът няма да получи нито стотинка, преди платното да добие приемлив вид. Добре че майстор Йордаенс, старата лисица от Анверс, бе приел да изработи още няколко картини за галерията. Като допълнителен израз на признателност биха могли да му дадат един златен медал, изсечен по случай сключването на мира с Испания. Наказание за единия, възнаграждение за другия, общинският съвет сигурно ще одобри това соломоновско решение…

И наистина, няколко дни по-късно Рембранд получи писмо от общинската управа, с което го молеха да се яви в общинския дом за сведения, които го засягат. Рембранд остана изненадан; бяха ли в края на краищата разбрали неговата творба? Да не би господата да обмисляха да му възложат изработката на второ платно? Мислено той вече си представяше как би композирал нощната атака на батавите срещу един римски лагер.

Действителността се оказа съвсем друга. Рембранд имаше чувството, че слуша да му прочитат смъртна присъда без предварително разглеждане на делото, когато кметът Де Граф му съобщи решението, взето от сътрудниците му единодушно: няма да бъде платено на художника, ако той не преработи картината.

— Такава, каквато е сега, майстор Рембранд, ние не я искаме. Вашият Клавдий Цивилис изглежда като прокажен скитник — завърши студено Де Граф.

Рембранд напусна залата без дори да се сбогува; преди всичко му беше необходимо да излезе от това място на лукс и претенции. С колеблива стъпка слезе по мраморното стълбище и се отдалечи покрай сградата на съда.

Този път му бяха нанесли окончателният удар. Как бе могъл да бъде толкова глупав да допусне, че управниците на Амстердам ще приемат композицията му с ентусиазъм? Тези благородни господа искаха картинка с приятни цветове, един Цивилис — дядо Коледа, раздаващ малки медни хлебчета, а не човек, зажаднял за отмъщение. Художникът премина през шумното оживление на Дам, после по Новата дига. Около него хората се смееха и бъбреха.

„Да изляза! — промърмори той полугласно, с изсъхнала уста. — Да изляза от това оживление, където няма място за един прокажен скитник.“

Тръгна по първата малка пряка уличка и се насочи към мрачна кръчма, където накрай се отпусна върху трикрак стол близо до тезгяха.

— Дай ми бира, момче! Сипи ми една халба! Уф, човек би казал, че е вода.

Рембранд, вече без всякакви задръжки, тръшна калаения съд върху тезгяха.

— Момче, хвойнова ракия! И не се спирай насред път! Искам да е пълна догоре!

Изпи чашата на един дъх. После започна отново. Течността изгаряше стомаха му, завърташе главата му! Рембранд трудно понасяше алкохола, чийто вкус му беше противен, но въпреки всичко пиеше. Необходимо му беше да забрави, да забрави оня господин Де Граф, който му заповядваше да нарисува наново своята картина. Да я нарисува наново? Да върви по дяволите този нещастник! Той можеше да преценява художническата работа толкова, колкото би могла свиня да яде с лъжица!

Но защо да изпада в гняв? Човек не се ядосва, ако една магаре реве или пуска фъшкиите си по пътя.

— Да не изпадаме в отчаяние, да не се оплакваме, моя малка Анжелина. Ела на коленете ми, ела на коленете на майстор Рембранд. Честна дума, ти си много привлекателна и също си прокълната от уважаваните граждани. Нека да се забавляваме заедно, защото утре може да сме мъртви и ти, и аз, и другите!

Рембранд прегърна жената и продължи:

— Сузана! Ти ще бъдеш мой модел за Сузана, очите ти са от черен кехлибар и снагата ти е кръшна. Не се бой, ще ти платя, Анжелина, ще ти платя всичко, което ти дължа. А зад теб, Сузана, кметът Де Граф със своята муцуна ще изобразява един от старците. Нали е смешно? Ти не казваш нищо… Смей се, мое дете, смей се на цялата тая глупава банда. Смей се на Клавдий Цивилис с брада на дядо Коледа. Но най-много се смей, смей се на майстор Рембранд!…

Титус се намираше в предната стая, когато баща му влезе, олюлявайки се. Пръстите му опипваха, за да намерят бравата. Щом влезе, тежко се отпусна върху един стол. С глава, натежала над гърдите, разглеждаше с интерес върховете на обувките си. Титус бе обхванат от ужас. Каква плачевна картина представляваше баща му! Беше ли това гордият мъж, самотникът, мечтателят, когото познаваше? Дали художникът бе отгатнал мислите на сина си? Повдигайки с мъка глава, той се опита да изобрази усмивка върху измъченото си лице.

— Ти намираш, че баща ти би трябвало да се срамува, нали, Титус! Е добре, срамувам се! Бих искал да изчезна, за да не съм пред очите ти!

— Но какво ти се е случило?

— Те… те отказаха моя Цивилис.

— Отказаха твоя Цивилис!

Бледен, Титус се обърна към лъча светлина, който проникваше през полуотворената външна врата. Приближи се и я блъсна да се затвори.

— Татко — прошепна тогава, — недей да стоиш тук, качи се в ателието. Ако Хендрикие те види в това състояние! Тя съвсем не е добре, бедната!

Смисълът на думите смътно достигна до замъгленото съзнание на Рембранд. Той се изправи с мъка и се изкачи, подкрепян от Титус, по малкото вътрешно стълбище, после легна на леглото, което хлътна дълбоко под измореното му тяло. Странни звуци го оглушаваха; с очи към тавана, методично изброяваше дъбовите греди, но постоянно бъркаше сметката. Майстор Рембранд свален от своя пиедестал! Един прокажен скитник, чиято творба бе отхвърлена с единодушие от общинския съвет!… Колко му тежеше главата! Човек би казал, че вече не му принадлежи… И после този шум на водопад, който не спира. Когато беше малък, в Лайден имаше едно дете-хидроцефал, което бяха назовали Мартин Муцуната. Другите деца го преследваха, викайки „Муцуна, Муцунаа!“ Да, Лайден, там бе започнало всичко. „Въвеждане в храма“ не бе харесала на никой. Наистина в Амстердам нещата бяха тръгнали добре, но много скоро се бе сблъскал с неразбиране; „Ротата на Банинг Кок“ беше отблъскваща според властите. Да, отблъскваща! Какво щеше да каже бъдещето? Рембранд дяволито се засмя. Какво щяха да кажат след сто, след двеста години? Мисълта на художника се замъгли. На какво би могъл да прилича светът след двеста години? Все пак, въпреки промените, човекът не би се изменил. Има хора, които си въобразяват, че са много важни, и наводняват земното кълбо с думи, думи… Какво остава в края на краищата от всичко това? Ах, все тази вода шуми из главата му. Погледът му зашари отново по тавана, после спря върху малко огледало, блеснало от светлината. Ако можеше да стане, щеше да огледа лицето си, грозната си муцуна. Обърна се на лявата си страна. Някога бе имал друга глава, лъвска глава — Хендрикие го беше сравнила с лъв. Но вие се отнесохте зле към нея, майстор Рембранд. Вие трябваше да се ожените за нея. Вярно е, че и сам вие не бяхте много добре третиран; човек трудно би повярвал, че хората, с които сте били в спор, са християни. Най-напред благородната фамилия от Фрисландия; по-добре да не говорим за нея. Също и могъщия господин Сикс, и неговото държане не беше особено хубаво. От страна на един поет!… Самозван поет, наистина. Въобразява си, че стиховете му са вечни, а всъщност трагедиите му ще бъдат забравени след сто години… И така, смейте се, майстор Рембранд, смейте се! От „Медея“ ще останат само гравюрите, а със страниците на текста ще палят огън!

Рембранд опипа с пръсти лицето си. Винаги ли е бил такъв? Къде се намираше всъщност сега? Ах, да, бе пил ракия в някаква мръсна кръчма край Новата дига. В помещението се намираше една млада хубавица, а собственикът беше едноок. Всъщност Клавдий Цивилис е бил в същото положение: сигурно е много странно човек да вижда нещата винаги наполовина!… „Вашият Клавдий Цивилис е неприемлив, той прилича на прокажен скитник.“ Поне така казва кметът Де Граф със своята отвратителна муцуна. Те са дали златен медал на майстор Йордаенс. Онзи Йордаенс, който говори само за къщата си на Горната улица в Анверс и за богатствата от художествени предмети, които притежава. Ако би могъл да види Голямата улица! Но вече няма къща на Рембранд на Голямата улица. Той бе пропъден от къщата си, лишен от правата си, от имуществото си. След няколко години ще го понесат между четири дъски, после ще хвърлят пясък върху ковчега му…

Няколко дни по-късно Ван Людик дойде да навести Рембранд. Имаше притеснен вид, сякаш не знаеше за какво да заговори. Най-сетне се реши да започне с няколко най-общи израза: търговията не вървяла добре, но все пак би било справедливо да се отдаде всекиму дължимото. Нямало нищо по-скъпоценно от репутацията на един почтен човек, но длъжниците на Ван Людик не изпълнявали своите задължения.

— Не, не, не говоря за вас, майстор Рембранд; вашата дума е само една и знам, че ще ме посетите веднага щом като получите парите от платното за общинския съвет.

— Платното за общинския съвет? — се провикна Рембранд като се наведе разтреперан към Ван Людик? — Значи вие не знаете, че ми го отказаха?

Не, Ван Людик не знаеше нищо. Беше изненадан.

— Но тогава майстор Рембранд, в такъв случай…

— Ще ми го платят само ако го преправя!

Лицето на посетителя помръкна. Той бе разчитал, че Рембранд ще може да уреди дълга си към него:

— Нали си спомняте, майстор Рембранд. Гарантирах за вас, когато заехте хиляда флорина от Ян Сикс. Знаете също, че Сикс продаде вземането си на господин Орниа. Орниа поиска да му платя и аз го направих, всичко хиляда флорина с добавка от осемдесет и два флорина лихви и разноски. Тогава ние се споразумяхме, майстор Рембранд — това беше преди две години, — навярно вие притежавате двойно повече.

Ван Людик посегна да извади някакъв документ от джоба си.

— Не е нужно, Ван Людик, вярвам всичко, което ми казвате, и ще получите парите си, дори ако дотрябва да продам всичко, което притежавам.

— Не — запротестира Ван Людик, — сигурно ще се намери начин за уреждане на нещата другояче. Всъщност вие не бихте имали право да продавате имущество, чийто собственик не сте. Пък и аз няма да ви притеснявам. Ще поговорим пак, след като преправите вашата картина. Съжалявам много, че сте затруднен по вина на господата от общината…

— Уви — подхвана Рембранд, — ако има виновник, то това съм аз; трябваше да бъда достатъчно благоразумен, за да не приемам никога поръчка от тях. Никога не съм умеел да лаская и отказвам да бъда поканен. Поне пред хората.

Ван Людик беше малко объркан от държането на този човек, който винаги реагираше неочаквано. Сбогува се набързо и почувствува облекчение, когато се намери на улицата.