Ян Менс
Рембранд (24)

XXIV

Смрачаването бе настъпило рано, но Жерард Ду въпреки това не бе престанал да работи. Докато Рембранд, осветен от една свещ, довършваше някаква гравюра, ученикът му оставаше пред своя статив, наслаждавайки се на меката светлина от пламъка.

— Ах, да можеше да се нарисува това!

Майсторът не намери какво да му каже. Всъщност Жерард често го озадачаваше. Момчето беше талантливо, много талантливо дори, но темпераментът му беше съвсем различен от неговия! И наистина, двамата художници никога не намираха общ път, разминаваха се като случайни минувачи. Търпелив като монах, Жерард изработваше грижливо всичко, докато той… Той познаваше насоките на Утрехтската школа, добре подбрания мотив, умело нагласеното осветление, изкусното съчетание на човешки модел и на неодушевени предмети, цялото проучено с оглед на хубавата подробност и на нищо повече. Но Жерард надминаваше представителите на тази школа, в своите творби той вдъхваше живот на истинска красота, само че без страст. Да, без страст, в това беше същината на разликата. И самият Рембранд се питаше, как е възможно да се рисува без страст!

— Жерард! — повика той след дълго мълчание.

— Да, майсторе!

— Никога не бива да се казва: „Ах, да можеше да се нарисува това“, ако човек не прибави веднага след това: „Но все пак да опитаме!“ Хайде, опитай!

— Ако е възможно — окуражи се тогава ученикът, — бих искал да нарисувам една малка сцена, осветена от свещта.

— Е добре, започвай!

Без да каже нищо повече, защото никак не обичаше да оказва пряко влияние, Рембранд му помогна да композира един натюрморт; няколко стари книги, отворената библия, меден свещник.

Двамата извършваха тези приготовления мълчаливо и само пращането на огъня в камината нарушаваше покоя в ателието.

Започнаха да работят самостоятелно един от друг.

През четвърт час звънчето на часовника на общината разнасяше мелодията си над градските покриви. Нощта бе настъпила и вече повечето от лайденските квартали бяха потънали в сън.

Рембранд най-сетне остави резеца, с който от часове насам очертаваше линии във восъчната повърхност. Тези стотици, тези хиляди линийки, които щяха да се превърнат в гравюра, по-изящни дори от очертанията върху някое листо, по-тънки от нишките на паяжина.

Той размишляваше. В това ли щеше да бъде смисъла на целия му живот? Да дава нова задълбоченост на всекидневното?

Внезапно Рембранд се заслуша. Конски копита отекваха върху неравните павета и шумът се засилваше, сякаш конникът се насочваше към тяхната къща.

После настъпи тишина и някой почука на вратата. Лизбет отиде да отвори. Чу се непознат глас. Кой можеше да идва по този късен час? Рембранд слезе долу. Във всекидневната стая един човек отиваше към леглото и наметката му се развяваше подир него: доктор Лангелиус.

Мама Нели безшумно разгърна завеските и лекарят се наведе, опипвайки пулса на болния. Рембранд се приближи и видя главата на баща си, малка и сбръчкана върху бялата възглавница.

— Как е той? — прошепна Нели, веднага щом пусна завеските.

— Много е слаб, но няма опасност. Топлината и почивката са най-добрите лекарства за него.

— И… вярвате ли, че ще се оправи?

Доктор Лангелиус вдигна рамене:

— Животът ни се намира в ръцете на бога, госпожо, и молитвата винаги може да направи чудеса. Все пак ще ви приготвя мехлем, за да намажете гърдите му. Ако се почувствува по-зле, съобщете ми. Лека нощ!

Хармен угасна тихо през една свежа пролетна утрин. В знак на траур мелницата престана да се върти в продължение на четири дни и в деня на погребението всички останали мелници от Пеликановата дига скръстиха ръце, за да изпроводят погребалното шествие.

После животът продължи. С учудваща храброст мама Нели първа се съвзе и започна работа, давайки пример на близките си. Рембранд търсеше утеха в работата, но всичко, което правеше, бе лишено от релефност. Оставаше някак студено.

В града се говореше само за победите на Фредерик-Хендрик над испанците, от които той бе отнел последните им укрепления в Нидерландия. Говореше се също за нови религиозни секти и веднъж, когато бе отишъл в Рейнсбург заедно с Жерард, Рембранд чу странни разкази за последователите на „колежаните“. Те бяха хора изпаднали в религиозен екстаз. Нито арминианци, нито гомаристи^[1], те живееха колективно. Тяхната религиозна служба беше тъй свободна, че всеки мъж или жена можеше да вземе думата, стига да се почувствуваше осенен от Божият промисъл. Жерард, чието любопитство се пробуди и който бе узнал, че няколко членове на сектата живееха в Рейнсбург, пожела да ги види.

— Е добре, остани! — му каза Рембранд. — Аз ще се върна сам.

След като премина по подвижния мост на Бялата врата, той се отправи механично към черквата „Свети Петър“, където Хармен бе погребан близо до амвона. Влезе с шапка в ръка.

„Татко, скъпи татко — прошепна, едва сдържайки сълзите си, — ти живя просто и почтено; винаги работеше и мислеше само за децата си. Често съм ти причинявал мъка, прости ми! Кълна ти се, че ще живея почтено в труд, като тебе. Почивай в мир!“

Под плочите се намираха останките на най-богатите лайденски граждани. Какво бе останало от тях и от техния разкош. Нищо! „Само споменът и творчеството остават…“ — си каза Рембранд.