Ян Менс
Рембранд (46)

I

Мрачни облаци, дошли от Северно море, нахлуваха над града. Някои от тях оставаха закачени по островърхите кубета на черквите, а други се разкъсваха, давайки възможност да се видят яркосини петна, към които гълъбите се издигаха в див полет. Спрял за момент пред шлюза Свети Антоний, Рембранд разглеждаше с интерес тяхната вихрушка. Тази сутрин той бе излязъл да се разхожда рано към укрепленията, надявайки се да види живописни сцени за скициране.

Наближаваше обед, беше време да се връща; докато Герти Диркс обичаше точността, той от своя страна мразеше шума на упреците. Скоро пред него се очерта стряхата на къщата върху фона на оловното небе. Под този покрив беше всичко, което обичаше, като се започне от скъпоценните предмети на неговата колекция и се стигне до сина му Титус, този Титус, чиито изящни черти напомняха за Саския… Саския! Вече пет години бяха изминали от нейната смърт.

Пет мъчителни години! Бе продължил да работи, желаейки да си запази завидно място между изтъкнатите художници в Амстердам. Но все пак трябваше да се признае, че вече не беше някогашният търсен портретист; „Нощната стража“ беше отбелязала началото на неговия упадък. Въпреки това продължаваше да има много поръчки, тъй като продавачите продължаваха, както и в миналото, да ценят високо неговите библейски сцени и гравюри.

Старите ученици си бяха заминали, други бяха заели техните места. А след тях отново други. Но веднъж оформени като художници, всички преспокойно забравяха своя учител, освен в случаи, когато го критикуваха, както бяха направили Фердинанд Бол и Говерт Флинк. От своя страна Рембранд не си даваше никакъв труд, за да поддържа, както би трябвало, връзки с артистичния свят на Амстердам. Безплодните дискусии го дразнеха.

Камбаната на Южната църква пръсна своите наивни ноти над покривите и над каналите. В къщата на Голямата улица Герти бе сложила вече масата, без да се грижи за закъснелите, които трябваше да се оправят сами. Изключително работоспособна беше тази жена, но нямаше никакво търпение! И все пак беше с добро сърце… Когато биваше готов да се ядоса, художникът мислеше за това, а също и за всичко, което тя правеше за сина му, а също и за… да, какво да се прави! Един самотен мъж и една самотна жена в една голяма тъжна къща; неизбежно бе това да се случи.

Рембранд не можеше да се лиши от своята икономка, а също и Титус, въпреки че от известно време детето отблъскваше с някакво особено нетърпение целувките и милувките на Герти. Скоро щеше да навърши шест години и без съмнение намираше, че е вече голямо за такива прояви на обич.

Забързан, художникът изкачи петте стъпала, водещи към вратата, която тежко се отвори. В огнището гореше торф — Герти бе пресметнала, че торфът е много по-евтин от дървата, — а пред него Титус седеше на малко столче. Достатъчно беше да го види човек на това място, затворен в себе си, за да се досети, че това е едно крехко и болнаво дете. Заради него Герти беше принудена понякога да отоплява къщата още от месец октомври.

Щом видя баща си, Титус остави книгата си с картинки и отиде да го посрещне.

— Татко — извика той с остър глас, — ще може ли да отида след обяд с Хендрикие да видя менажерията?

Рембранд се усмихна на малкия, чието лице бе обкръжено от старателно вчесани букли.

— Откъде знаеш, че има менажерия?

— Хендрикие ми каза, татко. Тя разправя, че там имало животни ей толкова големи!

Разпервайки ръце, той се изправи на пръстите на краката си. Но се спря, защото Герти идваше от кухнята с овален поднос — печеното с изобилен тлъст сос.

— Пристигате тъкмо навреме — измърмори тя, като хвърли поглед към часовника. — Бихте могли да започнете да режете месото; надявам се, че е крехко.

Долавяйки умолителния поглед на Титус, Рембранд веднага разбра положението:

— Значи ти искаш да отидеш на менажерията с Хендрикие? Не виждам нищо лошо в това.

— Не съм на същото мнение — намеси се Герти, като застана пред него с ръце на кръста. — Преди всичко не мисля, че този вид зрелища са подходящи за деца. Освен това имам нужда от Хендрикие след обяд. Днеска е ден за чистене. Всичко е безобразно…

След това тя започна да поднася, сякаш въпросът беше вече решен.

„Няма съмнение, помисли си Рембранд, че домакинството се води безупречно и Титус е възхитителен в своето костюмче от черно кадифе с бяла якичка. Но колко разочарован изглежда синът ми. Не, не бива! Защо Герти му отказва това удоволствие, след като обикновено е тъй снизходителна към него?“

— Не виждам — възрази той упорито, — поради какво зрелището на менажерията е лошо за едно шестгодишно дете?

— Има известни граници, майстор Рембранд! Какво биха си помислили вашите клиенти, ако видят сина ви сред тълпата.

— Това ли било? Моята репутация, Герти, не може да бъде тъй лесно разклатена и дори сам бих придружил Титус, ако не бях тъй зает. Обичам тия панаирни зрелища, често съм ходил да ги гледам със Саския.

— Значи, ще мога, татко?

— Разбира се, Герти ще намери начин да уреди всичко…

— В такъв случай, майстор Рембранд, ще трябва да се сърдите сам на себе си, защото къщата ще заприлича на същинска кочина — отвърна прислужницата, като почервеня от гняв.

Рембранд направи чест на обяда, който се състоеше от овнешко с ориз и печен лук. Герти умееше да готви. Това трябваше да й се признае. Самата тя вече бе забравила скорошния си изблик на яд и се хранеше тъй лакомо, че маслото лъщеше по пръстите й и се стичаше по брадичката й. Междувременно обаче тя не забравяше да наглежда Титус; детето имаше тъй лош апетит! Ето защо оставаше слабичко, въпреки всичките грижи, които се полагаха за него. Не, то очевидно не приличаше на баща си! Тя скритом погледна към господаря. Отпуснал юмрук върху покривката, художникът ядеше с удоволствие сочното месо и едрия ориз, подправен с розова вода, канела и захар. Колко беше силен! Много по-силен от нейния покоен Абрахам. Бедният тромпетист според другарите си бе загубил парче по парче белите си дробове, надувайки своя музикален инструмент. Животът й с него беше твърде жалък, но тя си даде сметка за това едва след като постъпи на служба на Голямата улица.

— Хайде, Титус, едно малко парченце месо — настоя тя нежно, като му наряза малки хапки овнешко. — Това, е хубаво за теб!

— Не обичам месо — запротестира Титус. — Хендрикие каза, че понеже ядеш от него, си погрозняла. Тя уверява, че ябълките са много по-добри за здравето.

— Хендрикие не знае какво говори — разсърди се Герти. — Момичета като нея мислят само за удоволствия.

Хендрикие мълчеше не защото се боеше от Герти, но сдържаше готовия си ироничен отговор поради присъствието на Титус. Тя се задоволи с помирителна усмивка, при което малка трапчинка се образува край устата й.

Титус почти насила хапна парче месо, чийто вид му беше противен. Защо винаги трябва да яде неща, които не обича? Той би предпочел хляб със сирене или с посолено масло, или парче от медено хлебче с бадеми. Хендрикие, която го гледаше, му направи знак, че и тя е на неговото мнение.

Рембранд от своя страна мислеше за работата си. Преди няколко дни му бяха поръчали да нарисува голяма картина: „Сузана и старците“. Сюжетът му се нравеше, но му липсваше модел, а никак не му се искаше да търси между леконравните жени от съответния квартал. По отношение на старците нямаше затруднение, постоянно срещаше достатъчно нещастници, чието единствено желание беше да спечелят някоя пара! Потънал в мислите си, неволно погледна Герти. Наведена над Титус, опитвайки се да го накара да яде, тя изглеждаше огромна. Не, никога Герти не би могла да бъде подходяща Сузана, със своите големи ръце, големи крака, преливаща гръд и широки бедра. Освен това, когато бе опитвал да я накара да позира, не бе успявал да й наложи да стои неподвижно. Виж, Хендрикие позираше добре. По нея беше нарисувал една идеална Мария за голямото платно: „Светото семейство и ангелите“. Наистина, някои критици бяха отбелязали, че със своята приятна усмивка и с пълните си устни тя придаваше твърде земен вид на Исусовата майка… Много земно бе това младо момиче със старателно вчесана коса! И самата Мария, божията майка, беше момиче от народа, едва съзнаващо величието на ролята, която й е отредена — и тя бе предано почтено дете като тази малка селянка от Рансдорп.

Дали Хендрикие усети, че мисълта на майстора се върти около нея? Тя стеснително се изправи:

— Ще ида да поднеса яденето на младите горе. Така ще бъда готова навреме да изляза с Титус. Сега рано се мръква.

— Тяхното месо е отделено — отвърна Герти, — остава само да го разделиш на пет порции. Или по-добре аз ще се заема с това. Сложи ориза в глинения съд и им го занеси; аз ще им сервирам.

Горе едно подготвено платно, поставено на статив, очакваше майсторът да започне рисуването на „Сузана и старците“. Не за първи път Рембранд се заемаше с този сюжет. Около дузина години по-рано Саския му бе служила за модел. По онова време те живееха още на улицата на Сдружението на стрелците. Художникът току-що бе завършил своята „Даная“. Сякаш беше вчера онази априлска утрин… „От половин час те гледам как спиш, Саския.“ — „Нима не ме знаеш вече достатъчно, Рембранд?…“ Колко хубав беше тогава животът! Рембранд тръгна напред-назад из своето обширно ателие. Наистина, десетте изминали години донесоха много промени; бе имал млада жена, която разпръсваше неговите грижи и чиито целувки бяха достатъчни, за да го правят щастлив.

Спря се пред последния портрет на Саския, рисуван по памет една година след смъртта й. Тази Саския вече не беше нито Сузана, нито Батсеба, нито Даная, но една Саския, която се опитваше да надзърне в непознати кръгозори. През последните месеци на живота си тя често бе имала това особено изражение — загрижено, майчинско, изражение на жена, която все още не е изпълнила изцяло своята мисия.

„Уви, бедната Саския! — си каза тъжно Рембранд. — Животът ти не бе лесен, той бе твърде тежък за крехките ти рамене. Ти беше жена на художник и аз не ти спестих нищо; любовта ми беше твърде брутална за тъй деликатно същество. И все пак ти ми даде всичко, нуждаех се от теб за работата си и никога не изказа някакво недоволство; карах те да играеш ролите, родени от моето въображение, украсявах те, обличах те съобразно хрумванията си…“

Да, всичко това беше вече свършено! Сега Герти Диркс споделяше леглото му. Тя беше здрава, сигурно щеше да живее сто години! Нима трябваше да остане свързан с тази жена завинаги? Герти бе желала да има дете от него, но се оказа бездетна. Всъщност тя не беше лоша; изцяло се посвещаваше на Рембранд, както и на сина му. Кой от двамата, той или тя, беше отговорен за плътската им връзка? Той вдигна рамене. За себе си знаеше, че не е светец. Но как тези мисли му бяха дошли пред портрета на Саския, портрета, на който тя носеше диамантения пръстен, подарен от него на Герти в ден на глупава страст?… Добрата Саския! Тя бе направила необходимото, за да могат доходите от нейните имоти винаги да улесняват и неговия живот, и живота на Титус. Рембранд се отпусна в креслото.

Често изпитваше голяма умора през последните дни! А все пак не беше стар, бе на четиридесет и две години. Но на раменете му тежеше товар — товарът на самотата, въпреки присъствието на Титус… Да, това беше вярно! Момчето на драго сърце излизаше с Хендрикие; Герти ревнуваше. Тя нямаше право, Хендрикие просто беше млада, а всяко дете обича да играе с по-младите. Без съмнение и за самата Герти не можеше да се каже, че е стара; само че тя бе преминала тридесетте и изглеждаше по-възрастна, отколкото бе в действителност. Извънредно сръчна във всички други области, тя не проявяваше никакъв интерес към работата на художника. Със Саския той непрестанно говореше за нови проекти, за своето творчество. Герти се задоволяваше с ролята си на домакиня. Всичко беше на мястото си и цялата къща светеше като огледало.

Той стана, отвори една папка и се загледа в последната си завършена творба — портрета на Ян Сикс, неговия приятел — една гравюра. Ето какво беше успял да направи съвсем наскоро: игра на сянка и светлина, загадъчна смесица от лъчи и тъмнина, откъдето се показваше замечтаното лице на Сикс. Приятелството на този млад поет беше взискателно: Рембранд беше обещал няколко гравюри за изданието на неговата „Медея“, пиеса, която щеше да се играе след няколко седмици. За нещастие, сюжетът не го заинтересува. Твърде изкуствен! Сикс му бе прочел своята трагедия, но художникът напразно бе очаквал да се вдъхнови… Нищо не бе почувствувал. Не намираше търсеното. Не го намираше и другаде. А все пак искаше му се да намери средство отново да се изяви в своето творчество. Мислеше за цветовете, които биха подхождали на целомъдрената Сузана — червеникавокафяво, дълбоко червено; за него тази героиня беше същество от плът и кръв, действителност, макар и материализирана въз основа на една мечта. Ах, ако можеше да намери нужното вътрешно спокойствие!… И ако можеше да намери модел!

Долу отекна кресливият глас на Герти, която говореше на един от неговите ученици. Мъчително му беше да слуша този звук, както и самата мисъл за Герти му беше мъчителна. „Хайде — помисли си той, — нека гледаме честно на нещата! Герти изпълнява ролята на майка за Титус и на съпруга за самия мен. Но тя е престанала да ме привлича като жена и всеки ден пропастта, която ни разделя, се увеличава все повече.“

Той въздъхна.

Защо мъжът никога не се чувствува задоволен? По времето на Саския не познаваше такива безпокойства; тя отговаряше на цялото му същество и двамата образуваха едно цяло. Докато с Герти съвсем не беше така.

Обичаше ли я? Би ли се почувствувал тъжен, ако тя напуснеше къщата завинаги? Отчаян, ако тя умреше внезапно? Грозни мисли, може би, но истината трябваше да се гледа в очите. Нямаше ли право да се домогва до рая на младостта, на любовта, на радостта?

„Аз съм лош, боже мой — промърмори той, — търся само наслаждения, претендирам, че съм християнин, а не съм дори и човек. Злоупотребих с привързаността на една жена и сега ми се иска да заменя това удоволствие. Изповядвам своя грях, обаче този стремеж е твърде силен у мен. Иска ми се да слушам друго нещо около себе си, а не гласа на Герти Диркс, искам още нежност и любов, за да ги прелея в моето творчество.“ Пръстите на Рембранд галеха едно елече, поръбено с кожа, което би подхождало на грациозния силует на някоя млада жена, жена като Саския. Машинално потърси голямата библия с кожена подвързия и я отвори на познатите страници от „Песен на песните“. Постепенно се замечта тъй дълбоко, че не помисли да слезе долу до момента, в който Хендрикие го повика за вечеря.