Ян Менс
Рембранд (66)

VIII

Пролетта будеше любовните копнежи тъй, както караше да разцъфват пъпките на кестените из лабиринта. Всяка сутрин, току-що станал от леглото, Титус виждаше как зеленината избуява все повече и се осъществява цъфтежът в неговото бяло великолепие. По-близо до прозореца брястовете протягаха клонки почти на досег с ръка. Но Титус ван Рейн не посягаше да ги пипне. Вглеждаше се през леката мъгла към мелниците на хълма на Розите в източната част на града и вдишваше силния дъх на младата трева, който идеше от ливадите. Обновлението в природата го въодушевяваше. Множество врабчета шумно цвърчаха, докато косът се обаждаше рядко с острото си подсвирване. В този ранен утринен час всичко изглеждаше недействително и крехко, каналът, дърветата и мелниците, неколцината минувачи, отиващи на работа — всичко се къпеше в седефена светлина.

Наистина ли гледката бе тъй хубава или му изглеждаше хубава, понеже беше влюбен! Влюбен. С леко движение той отметна назад кафявите си къдрици, после затвори прозореца и се отправи на пръсти към вратата. След като погледна с безпокойство към леглото, където Аерт ван Гелдер още спеше дълбоко, той безшумно отиде в ателието. Върху статива стоеше портретът в естествена големина на Магдалена ван Лоо. Титус я съзерцава тъй дълго, че изглеждаше като опиянен. Разпознаваше отлично чертите й, въпреки че изглеждаше донякъде различна от онази Магдалена, която живееше в Несе. Жената от портрета беше същество, жадно да се харесва, шията й с цвят на слонова кост и закръглените й рамене се показваха над почти кралско облекло. Между нежно очертаните гърди светеше тежка сребърна брошка; крушовидните обици блестяха сред тъмнорусите коси, поддържани над челото от златна диадема. Дъщеря на обикновен златар ли беше тази жена с такъв изключителен чар? Не, по-скоро бе наследница на някой от най-богатите търговци, на някой висш магистрат, акционер на компанията за Индия. В тази картина, едновременно величествена и фантастична, имаше нещо, което все пак смущаваше Титус. Би ли желал портретът на Магдалена да бъде по-благороден, по-интимен, по-малко прелъстителен? Изобилието от бисери, кралската дреха, целият този блясък не бяха ли изкуствени? В неговите очи, колкото и гениална да беше тази творба, тя не изразяваше никаква мисъл; човек би казал, че Рембранд я е нарисувал в изблик на чисто въодушевление.

За миг Титус почувствува ревност; ревнуваше Рембранд, който прекарваше цели следобеди с Магдалена. Ах, ако имаше таланта на баща си, би нарисувал девойката такава, каквато я виждаше в своите мечти по време на безсънните си нощи. Уви, той не умееше да направи нищо!

Седнал пред портрета, изживяваше горчиво неспособността и безсилието си. Той не можеше да осъществи своето видение, нито да превърне с вълшебна пръчка дъщерята на един златар в благородна дама… Какъв човек беше всъщност баща му? Не можеше да бъде причислен към никоя група. Докато беше смазан от грижи, рисуваше този въображаем портрет, безразличен към това, че Бекер отнасяше най-хубавите му произведения и че получените четиристотин и петдесет флорина се бяха вече стопили като сняг на слънце… Да, търговецът беше отнесъл пет хубави платна, между които централната част от „Клавдий Цивилис“ — останките от голямата картина, с изрязано сърце, лежаха сега в дъното на мазето. Бекер бе посмял да посегне с нож на нея! Същински касапин!

— Изрежете ми ей това парче, само то ме интересува!

Светлината се плъзгаше по портрета. Тя галеше лицето, тялото, падаше върху ръцете, които сякаш оживяваха. Със стеснителна нежност Титус помилва платното; после с краищата на пръстите си допря бузите и шията, с известно колебание проследи очертанията на закръглените рамене.

Накрай, не можейки да се сдържа повече, се наведе напред и тръпнещите му устни докоснаха устните на Магдалена. Уви, нито милувките, нито дори сълзите му можеха да ги стоплят.

На 15 юни 1664 година, тъкмо в деня, когато Рембранд навършваше петдесет и осмата си година, Бекер се яви още веднъж. Титус не обичаше да вижда как този лукав човек прекрачва прага на къщата; все пак, трябваше да повика баща си. Рембранд, който работеше, отказа да слезе. Но Бекер настояваше да го види.

— Е, добре, нека да се качи!

Мърморейки недоволно, Рембранд се наведе над платното, без да прекъсва рисуването, но след малко търговецът сложи ръка на рамото му. Художникът не можеше да откъсне очи от своето произведение, чиито багри бяха придобили мек и топъл блясък.

— Мога ли да поговоря за малко с вас, майстор Рембранд?

— Добре, но само за малко.

Тогава Бекер показа някаква хартия, украсена с печати.

— Знаете ли какво е това, което виждате?

Не, Рембранд не знаеше.

— Това е кредитът, който господин Ван Людик има срещу вас, господин Ван Рейн.

— Какво ме интересува това! Нали виждате, че работя!

— По-добре нека да ви обясня: поисках от Ван Людик да ми прехвърли своите права. Аз имам повече доверие във вас, отколкото имаше Ван Людик…

— Ван Людик е мой приятел.

— Така си мислите вие. Но има граници на приятелството, майстор Рембранд! То обикновено отстъпва пред паричните въпроси. Ван Людик е убеден, че няма никога да му се плати.

— А вие, смятате ли ме за платежоспособен?

— Аз ви разбирам по-добре от Ван Людик, защото ценя вашето творчество. И после, трябва да се върти търговията.

— Вие сте търгували с това мое задължение?

— Разбира се. Имах известно количество синьо сукно, което Ван Людик искаше да купи.

Бекер замълча, оглеждайки внимателно ателието.

— Какво представлява това платно, майстор Рембранд?

— Ще видите по-добре, ако застанете малко по-вляво. Да, там близо до вратата. Сега виждате ли?

— Не, светлината много блести оттук.

— Тогава още малко по-близо до вратата. По-добре ли е сега?

— Не, не още — отвърна Бекер, който напразно извиваше глава на всички страни.

Неочаквано Рембранд прихна. Като сграбчи яката на дрехата му, отвори вратата и изхвърли навън смаяния търговец.

— Този път съм сигурен, че виждате добре — викна художникът подир него и обърна ключа на вратата.

След което спокойно продължи работата си.