Ян Менс
Рембранд (3)

III

Лятото бе извънредно слънчево, но от време на време валяха прохладни проливни дъждове. Гъсто зелено руно отново покри Пеликановата дига и косите на косачите засвяткаха с внезапните си проблясвания над високата трева. Боядисани с ярки червени и зелени цветове, каруците със сено превозваха шумно тежките си товари по уличката Водопойна и изчезваха в мрачния отвор на съвсем близката Бяла порта.

После копитата на конете отекваха по дъските на подвижния мост. Подир известно време отново настъпваше тишината на Рейнското поле, върху което многобройните канали чертаеха своята безупречна геометрия.

Този ден корабът, теглен от коне покрай канала, беше пристигнал при портата по-рано от обикновено. И пътниците за Лайдсхендам, Воорбург, Рисвийк и Хага, мислейки че са закъснели, тичаха по близките улички. Надвесен над един от едрите коне на впряга, дребничък кочияш с усмивка наблюдаваше тяхното идване, без да се потруди да им даде някакъв знак за успокоение. С пълно безразличие той вдигна рог към устните си.

Корабчето, разбира се, потегли точно в определения час, след като кочияшът силно бе размахал знамето на принца, оранжево, бяло и синьо.

Рембранд беше проследил цялата картина. Съжаляваше ли, че всеки път бе принуден да остава на кея и да бъде само неподвижен свидетел на трескавото оживление около всяко заминаване? Почти никак! За него Хага беше само едно име. Той предпочиташе да дава простор на своето въображение и да изпитва чувството, че целият свят се разкрива пред него. Когато оживлението ставаше най-силно, той затваряше очи, обърнат към слънцето и тогава най-лекият ветрец му изглеждаше като полъх на открито море.

Ето че пак е свободен да се радва на такъв момент. Той машинално разкопча най-горното копче на дрехата си и пое дълбоко въздух. Колко беше хубаво! Винаги се питаше защо го принуждават да се облича тъй топло. Чувствуваше се като завързан в тежките дрехи и често преградата от платове и пот, образувана между природата и собствената му кожа, предизвикваше у него отвращение. Добре че поне сега не трябваше да се затваря в училищния полумрак! Беше настъпила ваканцията. В продължение на четири седмици беше освободен от мрачното помещение на улица Локхорст.

След като премина първото му въодушевление, Рембранд разгърна своя скицник, направен от няколко парчета лоша хартия. Мелници и пак мелници, особено мелницата на баща му, която се виждаше оттук. Имаше също и пейзажи с чифлици със силно наведени покриви, каквито се срещаха из околността, чифлици, заобиколени с цветя и зеленина. Въпреки че беше горд със своите скици, понякога юношата съжаляваше че не бе нарисувал някой селянин, рибар или работник в една от техните най-характерни пози. Причината беше в неговата стеснителност — все не се осмеляваше да помоли някого да му позира.

Задоволяваше се скритом да наблюдава носачите с бархетни ризи. Между тях винаги куцукаше един сакат просяк. Ризата му беше на парцали и износените му обувки бяха съвсем разпрани; въпреки това той невъзмутимо се обръщаше към пътниците на корабчето, отправяйки към тях вечната си молба: „Граждани, помогнете на стария войник на принца!“ Неговото изражение правеше на Рембранд още по-силно впечатление, отколкото държането му. Човекът никак не изглеждаше нещастен и дори често се смееше от сърце. Как беше възможно това? Толкова радост сред такава мизерия! Беднякът е нещастник на тази земя, казваше старият Ван Рейн. Но ако се съдеше по вида на този бедняк, той би трябвало да притежава голяма торба със златни монети освен няколкото медни гроша, които стискаше в ръката си. От него лъхаше на бира и на тютюн, а също и на лоша хвойнова ракия; сместа от тези миризми отблъскваше чувствителните ноздри на младия Рембранд. И все пак той би желал да го рисува. Но как да стори това? Да се приближи би означавало да предизвика поток от ругатни. Така че все оставаше настрана, неподвижен, скован от страха си пред хората.

Друг път след заминаването на корабчето той се връщаше на любимото си място върху дигата. Образът на сакатия го преследваше и там. Убеден бе, че ако самият той, Рембранд, загуби баща си и майка си, вече никога не би могъл да пее. Би се заврял в някой ъгъл и никога вече не би излязъл оттам. А по своето добро настроение просякът можеше да се сравнява със самия кмет. Той дори го превъзхождаше, защото кметът никога не изглеждаше чак толкова весел. Той бе по-сдържан и винаги официален. Такива бяха и всички богаташи от Рапенбург, чиито плисирани яки съперничеха по големина на воденичните камъни и чиито кесии винаги бяха пълни със звънки монети. Но не само кметът се стараеше да подражава на лайденските аристократи; същото правеше и собственият му баща. Защо например имаше винаги печално изражение, въпреки че беше между първенците на своя квартал и въпреки че работите му вървяха добре? В действителност, освен Лизбет и понякога мама Нели, никой не се смееше в къщата на уличка Водопойна. Герит не се усмихваше никога, също и Корнелис, а колкото до Адриан, самото му присъствие беше достатъчно, за да пропъди всяка радостна мисъл. Той и лицемерно набожната му жена Лизет Симонс образуваха мрачна двойка. Ето защо Рембранд се отбиваше у тях много рядко.

Юношата легна по гръб във високата трева с лице към небето. Човек може да чете в облаците всичко, което пожелае. Дори и въображение не е необходимо за това. Кой не би съгледал тези коне, впрегнати в каруца? И тази кола, която постепенно се превръщаше в замък с кули и зъбчати стени, над които се развяваха бели хоругви? Всичко това беше тъй действително, че всеки миг можеше да се чуе зовът на тръби…

Наблизо отекна камбанен звън.

Той стана без да бърза и за миг силуетът му се очерта върху синьото небе, опънато зад дигата, между Рейн и безкрайността. Беше им обърнал гръб. Пред него оставаше малката уличка Водопойна, заспала под бедното слънце. При шума на подкованите му обувки множество пиленца се пръснаха встрани.

— Мамо, къде е Лизбет? — попита той майка си, заета да кърпи бельото.

Момиченцето простираше чаршафи върху ливадата. Всъщност тази ливада представляваше малко празно място зад къщата. И Рембранд веднага забеляза сестра си със запретнати поли, с малки дървени обувки на краката, влагаща в изпълнението на своята задача цялата сериозност на истинската домакиня.

— Хей! — извика тя, бърчейки вежди, — не стъпвай по чаршафите!

Той не беше чак толкова тромав и все пак предпочете да спре на известно разстояние по средата на пътечката, покрита с чакъл и веднага вниманието му бе привлечено от големите бели правоъгълници на чаршафите. Колко привлекателна беше тази белота върху зеления фон, заедно с преливащия се червен цвят на Лизбетината пола! Но тази белота… тази белота… Лесно е да се каже… се поправи мислено момчето. Ето, например тази мокра белота съвсем не прилича на сухата белота на ризата на моята сестра! А белотата на нейните обувки пък е съвсем друго нещо!… Питам се дори дали снегът… Да, дали снегът би изглеждал като един от тези три цвята?… Една бяла риза, простряна върху сняг — това би могло да бъде извънредно интересно!…

— Казвай де, какво искаш?

Наистина имаше нещо, което трябваше да й каже. Но как да изрази същността на своята мисъл? Как да разплете нишките, които умът му се забавляваше да заплита? Той я дръпна за ръката и ненадейно за самия себе си запита:

— Забелязваш ли понякога неща… неща, които другите не виждат?

Лизбет го погледна с изненада.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, Рембранд. Говори по-ясно.

Но момчето въпреки всичките си усилия успя да повтори:

— Да… дали забелязваш неща… случвало ли ти се е да се чувствуваш сама пред някои неща?…

— Това гатанка ли е?

— Съвсем не! Обикновен въпрос.

— За теб може да е обикновен!

Лизбет се опитваше да проумее смисъла на загадката, която й поставяше брат й. Дали забелязва неща? Какви неща? В напрежението си тя мачкаше престилката си.

— Може ли да повториш още веднъж?

Край пътечката на няколко крачки от тях имаше малка пейка. Докато говореше, момиченцето повлече Рембранд и го накара да седне до нея.

— Така ще бъде по-лесно, — каза тя, сякаш за да се извини, без да уточни кое ще бъде по-лесно.

Но след като седна пред прострените чаршафи с метален отблясък в очите си, идещ от малкото поточе, което течеше покрай поляната, юношата започна да намира по-лесно думите. Той заговори за облаците, които се превръщаха в бели коне и за вятърните мелници, които приличаха на джуджета. Говори дълго.

После изведнъж я запита:

— Знаеш ли, Лизбет, че понякога се страхувам? Слънцето и въздухът, тази светлина и тези сенки, които са навсякъде, ме плашат. Като че ли всичко е живо и има душа. Възможно ли е предметите да живеят?

Отговорът не последва веднага. С притворени клепки, показвайки края на езичето си от напрежение, Лизбет усилено размишляваше. А Рембранд я чакаше тъй загрижен, сякаш чрез устата й щеше да проговори някакъв оракул.

— Да — каза тя най-сетне, — тревата живее.

— Аз си знаех, че е така, разбира се, че го знаех! — се провикна момчето с признателна светлина в очите.

Но това още не беше достатъчно за него.

— Ами прането, Лизбет? Вярваш ли, че и прането живее?

— О, не! То само се изхабява.

Рембранд се плясна по крака.

— Щом се изхабява, — отвърна живо той, — значи живее. Всичко, което се променя, живее.

— Хайде, хайде, не говори глупости! Според тебе значи и дървените ми обувки живеят! А също и къщите, защото и те се изхабяват. Виж!

Тя му посочи една от съседните къщи, която се отразяваше в поточето.

— Когато тази постройка беше нова, тя имаше хубави червени тухли, а камъните й бяха съвсем бели. Спомням си много добре, бях съвсем малка тогава. Сега всичко е станало много по-тъмно.

Рембранд скокна от пейката.

— Виждаш ли — заговори отново той, без да скрива вълнението си, — виждаш ли, ние забелязваме неща, които другите не виждат! И тази къща, и тази мелница не са бездушни. Всичко се променя, всичко живее, дори и слънцето и облаците, дори и твоите дървени обувки, дори чаршафите…

— Лизбет!… Идвай бързо!… Огънят ще изгасне.

Мама Нели, застанала на прага, викаше дъщеря си и така пресече разпалеността на Рембранд.

Лизбет се отдалечи и момчето пак седна, отново погълнато от своите мисли. В тях се открояваха белотата на чаршафите и зеленият цвят на тревата…