Ян Менс
Рембранд (33)

IX

От този ден животът заприлича на щастлив сън. Рембранд се чувствуваше тъй добре в къщата на улицата на Сдружението на стрелците, че понякога оставаше цяла седмица там, без да излиза. Времето му беше поделено между Саския и работата и просто не можеше да разбере как е могъл да живее тъй дълго без присъствието на любима жена способна да отгатне и най-малкото му желание.

И други неща се бяха променили. Фердинанд и Говерт сега бяха настанени у майстора. Саския се грижеше за тях, но показваше известно предпочитание към кроткия Говерт. Усмихвайки се на немския акцент, от който младежът не успяваше да се освободи, тя често дискретно му даваше малко джобни пари, защото финансовото му положение не беше никак блестящо, докато с Фердинанд работите стояха другояче. Син на известен лекар от Дорд, той получаваше всеки месец доста кръгла сума. Вечер всички се събираха във всекидневната стая; Говерт свиреше на лютня, а Фердинанд пееше модни песнички. Понякога Саския му пригласяше.

Тези мигове бяха особено обичани от Рембранд. Потънал в голямо кожено кресло, той не се насищаше да гледа жена си. Нейното розово лице с руси коси беше изцяло осветено. „Какъв великолепен семеен живот — мислеше си той — и колко малко е нужно, за да достигне човек до върха на блаженството!“ Така донякъде забравяше, че се трупаха все нови и нови поръчки; че пастори, кметове, търговци, доктори, девойки и матрони обсаждаха неуморно ателието му, за да притежават портрет, рисуван от Рембранд; че печелеше много пари със замайваща лекота.

Разбира се, платната, на които се появяваше Саския, ставаха все по-многобройни. Човек можеше да я види почти навсякъде, накитена с бисерни огърлици, със скъпоценни камъни, със златни верижки и тежки сребърни гривни. Когато му се налагаше да излиза, връщаше се със скъпи подаръци за съпругата си. Вече беше желан клиент на бижутерите по Волска улица, а лицето му беше също тъй познато и на търговците-евреи от квартала на Бухалите.

Една-единствена сянка помрачаваше малко това безоблачно щастие: държането на семейство Уйленбург. Писмата, идващи от Фрисландия, които се отнасяха за частта от наследството на младата жена, бяха без изключение написани в сух търговски тон. С чисто служебен език те обясняваха, че капиталът на Саския не би могъл да бъде прехвърлен веднага и че засега ще трябва да се задоволяват с получаването на рента. Господин Ван Рейн трябвало да разбере, че това решение е взето единодушно от семейството в негов интерес.

Без съмнение, Уйленбург не се беше излъгал в деня, когато бе говорил на Рембранд за семейството на Саския: тези строги калвинисти бяха готови на всичко, за да попречат на съпруга — натрапника — да се възползува от богатството на своята жена. В по-голямата си част то се състоеше от недвижими имущества — земя, чифлици и къщи. Но нито Рембранд, нито Саския имаха някакъв опит в това отношение. В отговор на една молба за обяснение, младата жена бе получила от Герит ван Лоо писмо с хвалебствен тон: парите били отлично пласирани, не трябвало да се безпокоят, капиталът щял да даде печалба, когато му дойдело времето.

Рембранд престана да се грижи за този въпрос.

Но през пролетта пристигна ново писмо от Фрисландия. Художникът не беше писал преди това.

— Аз бях писала — призна Саския. — Не исках да ти досаждам, но държах да получа уточнявания.

— Ти, ти, ти!… — провикна се комично художникът. — Та нима имаме нужда от твоите пари? Аз сам печеля толкова, колкото цялото ти семейство събрано заедно!

Тя го възпря с движение на ръката.

— Не, няма да те слушам. Отивам веднага в Ротердам за една серия от скици и корабът тръгва в десет часа. Хайде, целуни ме!

Но както се бе навел над Саския, тя привлече едрата му къдрокоса глава до лицето си и му прошепна нещо на ухото.

— Ето защо, господин съпруже — довърши тя, като отново се изправи, — след няколко месеца ще ни трябват много пари.

— Саския! Моя малка Саския!… Истина ли е?…

Вземайки я внимателно върху коленете си, той бавно погали страната й.

— Да, Рембранд, истина е. Щастлив ли си?

— Какъв въпрос! Щастието сякаш прелива в мен.

Той я целуна по челото, на мястото, където се спускаше малката немирна къдрица, и добави веднага:

— За това ли се отнасяше твоето писмо?

— Нима предвидливите родители не трябва да мислят за бъдещето на своето дете?

— Саския, ние няма да похарчим нито една монета от Фрисландия за нашето дете. Смятам това за въпрос на чест. И ти би трябвало да правиш същото. Виж ръцете ми! Ако пожелая, те могат да произвеждат злато. Злато за теб и за нашето бебе. Не говори вече за Фрисландия, ами кажи кога ще бъде събитието.

— Нормално би трябвало да е към свети Никола.

— Чак тогава ли? — учуди се Рембранд. — Та аз имам време да извърша много нещо! Само че колко е досадно, гдето трябва точно днес да отида в Ротердам… Е, добре, толкова по-зле! Онези господа ще почакат. О, Саския, дали ще бъде момче? То трябва да има твоето изящно лице.

— Ако не е?… — се пошегува младата жена, която художникът бе настанил в едно кресло.

А той се удари по челото:

— Ще трябва да съобщя на мама! Тя ме обича толкова много и ще бъде щастлива от тази новина.

— Защо — прошепна тогава Саския с тон на упрек, — досега не си ме запознал с майка си?

— Защото тя е стара и не бих могъл да я помоля да дойде в Амстердам.

— В такъв случай заведи ме в Лайден! Там ще те чакам, докато ти довършиш пътуването си до Ротердам.

— Саския! Сериозно ли мислиш това? В твоето състояние!

Тя се засмя.

— Да не мислиш, че ще прекарам всичките тези месеци седнала в кресло с топла тухличка на краката? Моля те, бъди по-разумен!

— Аз… аз не зная какво да правя! — заекна художникът, като почесваше брадата си. — Разбира се, че с удоволствие ще те заведа в Лайден. Майка ми ще може да се грижи за теб. Лизбет също, но…

Рембранд загледа жена си, която, облечена с домашна рокля от червено кадифе, изглеждаше като принцеса.

— Но какво?

— О, нищо! Знаеш ли, Саския, къщата ни е твърде малка. А освен това там е моят брат Адриан.

— Не говори глупости, Рембранд. Сигурна съм, че къщата ти ще ми хареса и че ще обикна майка ти. Вие сигурно много си приличате.

— Ако Адриан се държи неприятно — каза той тогава, като целуваше жена си по двете бузи в знак на съгласие, — не му обръщай внимание. Така е най-добре.

— Брат ти Адриан не би могъл да се държи неприятно със съпругата на майстор Рембранд.

Усмивка на превъзходство се бе появила върху нейните чувствени устни.

 

 

Рембранд мислеше да наеме кола, но Саския предпочете да се качат на корабчето, теглено от коне. По-голямата част от пътуването прекараха седнали върху бирена бъчва, прегърнати, наблюдавайки бавното придвижване на летния пейзаж встрани от тях.

В Хаарлем имаше дълъг престой. Но нито той, нито тя имаха желание да слязат на сушата, въпреки че Франц Халс живееше в този град. Рембранд много ценеше неговите картини, но тъй като не се познаваха, намираше, че не е уместно да се натрапва на един колега.

Когато корабчето хвърли котва в малкото пристанище на Лайден, Рембранд не се реши веднага да тръгнат към улица Водопойна. Държейки Саския под ръка, той се отправи към пазара на Змиорките и по една тясна уличка достигна до Голямата улица. Както винаги, тя беше многолюдна.

— Скоро ли ще стигнем? — запита Саския, която започваше по-тежко да се отпуска на ръката му.

— Да, мила. Извинявай, може би не трябваше да те принуждавам да ходиш тъй дълго.

— Защо? Напротив, радвам се, че мога да видя Лайден.

Успокоен, Рембранд тогава я поведе към уличката на черквата Свети Петър. Показа й великолепния паметник и после:

— Сега ще стигнем до Рапенбург. Там се намира академията, където съм следвал.

— Какво? Ти си искал да станеш учен? — провикна се Саския, усмихвайки се отново. — Разкажи ми това!

Той заговори за годината, прекарана в университета, за скуката си, за малкия си другар със снежната топка, който се бе превърнал в трупа от „Урокът по анатомия“. И накрай:

— Ако бях станал почитан професор, щеше ли все пак да се ожениш за мен?

— Този, когото обичам, е моят майстор Рембранд! — прошепна младата жена, която наистина вече беше на края на силите си.

Когато мама Нели се показа на вратата, старото й сърце заби по-силно.

— Рембранд, мое дете! — каза тя, протягайки ръце. — Сигурна бях, че бог ще изпълни молбата ми. Господи, колко отдавна не съм те виждала! А ето, значи, и твоята жена Саския? Нейното име беше Саския, нали? О, миличка, колко изморен вид имате! Да, разбирам много добре! Аз имах девет деца!… Но настанете се в това кресло, то има удобно облегало. Ти, Рембранд, донеси дърва. Ще приготвя топло мляко с анасон; като се прибави и малко масло, това е най-доброто средство да се съвземе човек. Ще видите, Саския! Лизбет скоро ще се прибере и ще си хапнем всички заедно.

Оживена, щастлива, суетейки се насам-натам, мама Нели нареждаше както някога на своя син.

— Иди за вода!… Раздухвай огъня!… Отрежи едно хубаво парче пушена шунка!… А, Саския, предупреждавам ви, трябва да пазите шунката! Когато беше малък, Той винаги си хапваше от нея между яденето. Едно малко парченце сега, друго малко парченце после, но ние откривахме това. Мъжът ми, горкият, напразно се опитваше да го отучи от тая лоша привичка.

Саския слушаше изненадана и възхитена. Каква изумителна личност била тази стара майка! Съжаляваше, че Рембранд не я бе завел по-рано в Лайден, че не бе й показал по-рано очарователната малка къщичка.

— Мамо — внезапно извика тя под властта на вълнението, — мамо!

И прегърна мама Нели.

— Дете мое! — отвърна дребната старица с дълбока нежност в гласа си.

Беше вече тъмно, когато Рембранд се прибра в стаята. Лизбет току-що се бе върнала.

— Добър вечер, Рембранд! Как се чувствуваш?

Тя изглеждаше изморена. Дори и нещо повече от изморена. Художникът я загледа с мъчителна изненада. Нямаше я някогашната весела девойка! Сега беше отслабнала, бледото й лице беше изпито, зачервените й очи горяха, като че от скрита треска. След като хапна без апетит, тя обясни, че е прекарала следобеда у „колежани“ от Рейнсбург, сред които намирала известно успокоение.

— Не е ли това най-главното в нашия живот на бедни грешници? — каза тя с отпаднал глас.

После се прибра да си легне рано, преди всички останали.

— Да — въздъхна мама Нели, — така е, откак се върна от Амстердам. Но да не говорим за това. Каква полза? И без това тъй малко време ще бъдем заедно.