Ян Менс
Рембранд (38)

XIV

Погребението на малкия Ромбертус ван Рейн стана в Южната църква през една слънчева утрин. В шествието участвуваха само неколцина близки хора, между които пастор Силвиус и Хендрик Уйленбург. Саския бе останала в къщи и нейните очи, изгорени от сълзи, изразяваха всичко, което бе изстрадала.

На другия ден занесоха люлката на тавана и завивките бяха прибрани заедно с пеленките в торби, в които прибавиха камфор. Малките ризички и гащички бяха поставени в богато украсен шкаф, пред който Саския свикна да коленичи всеки път, когато мъката й бе прекалено силна.

Горе, в своето ателие, Рембранд рисуваше успокояващи сцени от Стария завет. Край на композициите, изпълнени със страст, и на жанровите картини! Естествено, продължаваше да изпълнява поръчки за портрети, но без желание. Ръката му се движеше по платното, водена само от професионалния навик. Занаятчийското умение заменяше сърцето в тази област от неговата работа.

По този начин бяха изработени три портрета на богати граждани, после дойде ред на жената на някакъв стар магистрат. Тя обаче не беше стара. Напротив, младостта й разцъфтяваше с предизвикателна красота.

Рембранд постави в косата й пера от жерав, покри врата и ръцете й с бисери. Малко вдъхновение сякаш се възвърна у него и понякога му се случваше, в присъствието на хубавия модел, да забравя траура, който опечаляваше къщата. Случваше му се дори да забравя и Саския.

Със своя женски усет, съпругата бързо разбра опасността.

— Рембранд — предложи тя една вечер, след като жената на магистрата бе останала по-дълго, отколкото го изискваше предвиденият сеанс, — какво би казал, да се поразходим малко! Есенният въздух ще ми подействува добре и градът е тъй хубав през тоя сезон…

Тя се усмихваше. За миг художникът си припомни младото момиче, което през една тъй далечна вечер му беше отворило онази врата със същата усмивка. То беше у пастор Силвиус.

Хванати под ръка, те се отправиха към Хаарлемския площад, твърде оживен през този час на деня. Но тълпата се трупаше най-вече около входа на голяма палатка от сиво платно. Там един клоун гръмко хвалеше представлението.

— Това е някакъв цирк! — провикна се художникът. — Ела, да не се блъскаме с безделниците.

Гласът на циркаджията бе заглушен от силен рев. Това ги накара веднага да променят решението си. Циркът всъщност беше менажерия.

Двойката влезе заедно с всички останали.

В една малка клетка спеше грамаден лъв; по-нататък имаше два тигъра, които се разхождаха наоколо и поглеждаха недружелюбно към посетителите. Един слон взимаше монети с хобота си. Рембранд се забавляваше като дете. За него това зрелище беше съвсем ново. Никога по-рано не беше виждал диви зверове.

Веднага те се превърнаха в модели за цяла поредица от скици, с които изпълни блока си. Вече не ставаше дума да се връщат у дома! Като раздаде бакшиши наляво и надясно, той получи позволение да остане и след затварянето. Саския не протестира. Напротив! Тя знаеше, че увлечен в работата си, няма да се сети за жената на магистрата. Може би животните бяха за нея същинско спасение.

През следващите дни Рембранд постоянно се връщаше в менажерията. Най-сетне щеше да може да нарисува един Данаил в пещерата с лъвове, без да бъде принуден да използува като образец хералдичните животни от медалите! Ах, колко хубаво беше да се работи така, по живи модели! Чувствуваше се прероден. Струваше му се, че излиза от някакъв мълчалив сън, изпълнен с мрачни кошмари.

Заради слона той дори отиде веднъж със специален блок от по-дебела хартия. По този начин можеше да възпроизведе направо ефекта от грапавата кожа. И тъй като клоуните — които станаха негови приятели — не се уморяваха да го наблюдават как работи, той използува случая да направи скици и на тях. Животни и хора, всичко му послужи!

Друга възможност да се разсее малко беше съобщението, че ще има нов търг в „Гербът на Франция“. Той дори не помисли да се бори с изкушението. Но тъй като не можеше да вземе участие в публичната проява от такъв вид веднага след смъртта на Ромбертус, заяви на Саския:

— Знаеш ли, мила, видях у Ван Зомерен една великолепна картина от Херкулес Зегерс. Трябва да я имам. Ето защо смятам да изпратя вместо мен Лендерт ван Бейерен. Момчето има буден ум и е най-добрият от учениците ми.

— Има писмо от Фрисландия — каза Саския.

— Да, да, ей сега!

После, без да чака отговор, повика Лендерт.

— Ще ти поверя една важна поръчка — му каза той с вид, сякаш се отнасяше за някакъв сериозен политически въпрос. — След обяд ще идеш на търга у Ван Зомерен и ще купиш картината на Зегерс. Нищо друго. Колкото до цената, можеш да наддаваш до сто флорина.

— Сто флорина ли? — учуди се ученикът. — За една тъй малка картина!

— Да, моето момче. Ние, художниците сме длъжни да поддържаме честта на професията си.

Но малко по-късно, когато поласканият от доверието на майстора ученик се отдалечи:

— Сто флорина! — възкликна Саския на свой ред. — Не е ли наистина много?

— Може би, но смятам, че дължа извънредно много на Херкулес Зегерс.

И за да прекрати този разговор:

— Дай ми моля ти се писмото от Фрисландия!

Това беше дълго послание от Герит ван Лоо, отнасящо се до дела на Саския. Доктор Албертус ван Лоо и съпругата му Майке изтъкваха правата си върху старото гнездо на Уйленбурговци — една семейна собственост, намираща се в Риперкерк; главата на семейството Ромбертус им бил обещал този имот и още докато бил жив той, Албертус заплатил съответни вноски. Въпреки това, с оглед на лошото състояние на постройката и липсата на грижи за поддържането й, той бил престанал да я изплаща… И така следваха цели страници, които Рембранд прелистваше с досада, като се питаше защо му пишеха всичко това и какъв интерес можеха да имат всичките тези въпроси за него.

Но малко по-нататък вниманието му внезапно бе привлечено от друг пасаж. Герит добавяше, че Албертус обвинявал Уйленбурговци в посрамване честта на семейството и изгубване на значителна част от имуществото на жените, която била изнесена от Фрисландия и била разпилявана в неразумно прахосничество.

Този път чашата бе преляла. Намекът — твърде ясен — се отнасяше до художника и неговата жена. Саския, която рядко се гневеше, не скри раздразнението си.

— Какво безочие! Като си помисля за всичко, което баща ми направи за Албертус!

— Успокой се, мила! — започна да я утешава Рембранд. — Още днес ще подам чрез нотариуса тъжба за обида пред фрисландския съд.

И тъй като видя, че предложението му не променя лошото настроение на жена му:

— Ела да ме придружиш из града — добави той. — Може би ще намерим някой накит, който ти подхожда, като минем покрай антикварите по кея на Императора.

Но Саския поклати глава отрицателно.

— Не искаш ли? — настоя той. — Наистина ли? Чувствуваш се изморена? Е добре, полегни си малко, ще ти премине.

„Бедната! — помисли той, след като я бе занесъл на леглото. — Колко ли е мъчително това положение за нея! Кой знае… Може би по-добре щеше да бъде да не ме беше срещала никога. Може би Хендрик Уйленбург бе имал право? Всъщност какво още бе казал той? Ах, да! Самсон е имал голяма природна сила и все пак е сгрешил, като се оженил за Далила…“

Библията бе върху масата. Рембранд протегна ръка и я отвори, за да прочете още веднъж разказа, който му бе добре познат. Обичаше да потъва в тази атмосфера на източен блясък. Тогава си представяше и най-малките подробности: дълга маса, покрита с избрани ястия и напитки, поднасяни във великолепни съдове от натруфени прислужници, гостите излегнати върху възглавници. Самсон, който им задава странни гатанки, и до него изпълнената с безразличие далечна Далила. Светлината пада право върху лицето й, струи по дрехите, по ръцете, по гърдите й.

Рембранд се изкачи в ателието си…

В главата си носеше нова творба, картина с цветове, натежали от заплаха: маслинено зелено, жълто, синьо, златно, червено; творба, представляваща драмата на силния и простодушен евреин, който не си е избрал другарка между своите и чието падение се подготвяло безмилостно.