Ян Менс
Рембранд (13)

XIII

През един тъжен ноемврийски ден майстор Ластман доведе в къщи свой приятел, някакъв мрачен художник. Висок, слаб и тъмен, той се наричаше Херкулес Зегерс. Ластман го бе срещнал в кръчмата. След като бяха изпразнили по няколко чаши, припомняйки си годините, прекарани в Италия, майсторът го бе поканил на вечеря.

— Хаасие — заръча той на прислужницата, — гледай да надминеш себе си.

Тя направи чудеса. Вечерята се състоеше от пържена щука, жито и зеле, полети, както подобава, с топло вино с канела. Край масата се събраха всички, с изключение, разбира се на парализираната майка, която в леглото си изказваше неодобрение по повод това прахосничество.

Рембранд се бе превърнал в слух. С младежка любознателност слушаше разговора на двамата мъже за живопис, рисуване, гравюри… Всичко, казано от Зегерс, му допадаше много. Знаеше, че гостът е изтъкнат гравьор. Тъй като и Ластман понякога работеше в тази област, разговорът им беше поучителен за юношата. При десерта масата бе покрита с гравюри, над които тримата художници внимателно се надвесиха.

— Моите гравюри са твърде брутални — призна изведнъж Зегерс, който бе пил много.

После продължи с горчивина:

— Затова те нямат никакъв успех. Днес любителите търсят пошлости, ангелчета, лишени от характер. Моите планински пейзажи биват пращани по дяволите. Да, по дяволите!…

— Все пак — отвърна Ластман — понеже живееш от това, сигурно има познавачи, които те ценят?

— Не ме карай да се смея! Едва изкарвам, колкото да си купя някой нов резец. А изхарчвам много повече за хартия, мастилото и всичко останало.

Виното му развърза езика.

— Няма нужда да казваш, че съм идиот, знам го. Дори и бракът ми беше една лоша шега. Представяш ли си! Жена ми е с шестнайсет години по-стара от мене. По-добре да беше шестнайсет години по-млада!

С поглед в чашата си, той се зае да се изповядва, примесвайки личния си живот с творческите си тревоги, като подчертаваше изреченията с юмручни удари по масата, от които чиниите подскачаха. Всичко това не беше никак весело; когато отби осем часа и гостът стана, Ластман не се опита да го задържи.

— Искаш ли фенер? — запита той забелязвайки колко несигурни са стъпките му.

— Отлична идея! Така ще бъда принуден да дойда пак, за да ти го върна.

Разбира се, той не се върна. Минаха дни и седмици, а нямаше никакви признаци на живот от страна на Херкулес Зегерс. Малко разочарован и дори обезпокоен, Ластман най-сетне загуби търпение и изпрати Рембранд за новини.

— Той живее край канала на Липите. Ще ти кажат къде е къщата му. И не забравяй да донесеш фенера.

Не се наложи дълго да търси; всички в квартала познаваха Зегерс. Младежът го намери зает да отпечатва гравюри сред безредно ателие. Без да каже нито дума, гравьорът му посочи разкривен стол близо до прозореца, откъдето изгледът към островърхите покриви на новопостроените занаятчийски къщи беше удивителен. Рембранд трябваше да почака.

След като послушно погледа известно време през прозореца, той се реши да проследи движенията на художника. Майсторът бе облечен с износена и невероятно мръсна работна блуза. Правеха впечатление и костеливите му ръце. Облегнати върху пресата, те създаваха впечатление, че живеят свой собствен живот. Зегерс отделяше току-що отпечатаната, още влажна китайска хартия от медната плоча и, внимателно хванал гравюрата между палеца и показалеца си, я очакваше на въже, където тя щеше да изсъхне наред с другите.

„Какъв странен човек — помисли Рембранд. — Продължава да работи също като че ли е сам.“ Притеснен, младежът се опитваше да бъде колкото е възможно по-незабележим. Не помръдваше от мястото си и за нищо на света не би се закашлял, въпреки че дразнещият дъх на мастило и на киселина го стисна за гърлото. Учудваше го и строгостта на помещението. По белосаните стени нямаше нито една картина, а по голите тавански греди се забелязваше единствено украшение — внушителна сбирка от паяжини. Тук-таме се търкаляха жълти и сини бутилки, пръснати между зеленясали медни плочи и съдове за промиване.

След около час му се зави свят. Отново погледна към прозореца, този път с безпокойство. Ще посмее ли да го отвори? За щастие въпросът остана нерешен. Внезапно гравьорът благоволи да си спомни, че не е сам.

— Аз те познавам! — провикна се той. — Не те ли видях у Ластман онази вечер? Да, да, ти си същият! Сега си спомням лицето ти. Бих искал да направя от него една гравюра! В теб има повече изразителност, отколкото у майстора. Впрочем, с каква поръчка те е изпратил в моето леговище?

— Майстор Ластман се безпокои от вашето мълчание — заяви Рембранд. — Той се учудва, че не дойдохте отново, както му бяхте обещали. Държи много да види вашите гравюри, господин Зегерс.

— Моите гравюри, ах, да!

Развалените му зъби се показаха в неопределима усмивка и той призна с твърде смирен тон:

— Ще кажеш на Ластман, че нямам време. Или по-добре, не, кажи му истината! Още днес ще бъда изгонен от къщи и за репутацията на твоя господар е по-добре да не ни виждат заедно.

— Ще бъдете изгонен?

— Не се учудвай, момчето ми! Ако си истински човек на изкуството, ще има да патиш в живота.

Казвайки това, той сви рамене, откачи една гравюра и почна да я разглежда на светло. Рембранд се приближи. Видя малка гравюра, представляваща планински пейзаж с няколко дървета с апокалиптични форми. Изработката беше великолепна. Медната плоча сякаш бе обработена с чук и пирон, а не с резец.

— Е, без съмнение и ти намираш, че това е направено много брутално? — се провикна Зегерс, посочвайки с черния си нокът към листа.

— О, не! Ни най-малко! Обичам всичко могъщо, майсторе.

Окуражен, Рембранд добави още:

— Но кажете ми, как успявате да изразявате тъй преки впечатления?

— Това зависи от ръката — отвърна прямо художникът, без да се опитва да кокетира. — Вместо да дотъкмявам, аз действувам направо. Освен това никога не си служа с тампон за омастиляване. Намирам подходящите тонове с ръцете си. Да, моето момче, и това ако е занаят! Поне да можеше да ме изхранва! Но печатарите предлагат цели кошници с мои гравюри на търговците, които ги употребяват за бакалски фунии. За да се харесам на публиката, би трябвало да рисувам восъчни статуи. Щом някой художник се опита да изрази онова, което бог е вложил в него, оставят го да пукне.

— И все пак — възрази юношата, — Ластман печели добре, а също и Ван Сваненбурх!

— И още как! От само себе си се разбира, че пошлостите, годни само за огъня, имат успех! Познавам индивиди, които не се спират пред никаква низост, само за да получат поръчка.

— Ами вие, майстор Зегерс, не бихте ли желали и вие да имате поръчки като всички останали?

— Опазил ме бог, не! Поръчката означава принуждение. Предпочитам да рисувам и да гравирам онова, което ми харесва. В това се състои блаженството на художника. Да не би случайно да помислиш, че бих насилил таланта си, за да спечеля няколко златни монети? Никога!

Силен удар с юмрук по масата подчерта това програмно изказване. И все пак гласът, който след това се впусна в обяснения, беше спокоен:

— Ето какво, моето момче, животът ми е труден; кредиторите гризат дори и сърцето ми, а как може да се рисува без сърце? Разбира се, занаятчии като Ластман или Ван Сваненбурх не се натъкват на такива проблеми. Покварени от италианците, за тях е съвсем естествено да смесват в палитрата си медец и розова вода. За тях не съществуват болести в гърдите! Но трябва да знаеш, че осъществяването на някои гравюри или картина всъщност означава раждане с болки, раждане на красота.

Очите на Зегерс се бяха изпълнили със сълзи и Рембранд с религиозно страхопочитание слушаше бедния и велик художник. Да отговори нещо? Да, но какво? Необичайни мисли му идваха наум и нови хоризонти се разкриваха пред него. Уви, всичко това принадлежеше към света на чувствата; изразяването му с думи надхвърляше неговите възможности. Пък и гласът на Зегерс прозвуча отново.

— Сега, моето момче, не се повлиявай от всичко, което ти казвам. За теб е важно само едно: да не се обезкуражаваш. Бъди добър художник и силен човек. Заемай се само с ония задачи, които ти налага собственото ти сърце. Аз съм само бохем, потънал в дългове, когото жена му проклина. Забрави бързо, че в Амстердам съществува един никаквец, наричан Херкулес Зегерс. Или по-скоро не, не го забравяй много бързо. Защото този никаквец има нужда от теб. Обещай ми, че ще дойдеш да ми позираш някой ден.

— Обещавам ви, майстор Зегерс.

— Бих те рисувал още днес, но чувствувам, че няма да върви. Понякога съм толкова жаден! Какво би казал, да бяхме отишли да пийнем по чашка за твоето бъдеще.

Рембранд се изчерви. Той не обичаше кръчмите. И тъй като гравьорът се канеше да настои, отвърна отчетливо:

— Не, не бих могъл да приема. Майстор Ластман ще се чуди къде съм отишъл. И после… аз няма какво да забравям!

Зегерс не трепна. Задоволи се да потвърди:

— Имаш право, моето момче! Всъщност как беше твоето име? Рембранд, струва ми се: Рембранд ван Рейн. Хубаво ти е името! Рембранд! Звучи почти така могъщо както Херкулес. Знаеш ли древните легенди?

— Посещавах една година Лайденската академия.

— Добре! Значи знаеш, че Херкулес накарал да го изгорят на връх Сета?

— Да, след като извършил дванадесетте подвига. После отишъл на небето, където се оженил за хубавата Хеба.

— Браво! Питам се защо не си останал в академията?

— Не ми харесваше там!

— Два пъти браво!

И като се наведе към младежа:

— Един добър съвет, Рембранд: напусни и Ластман. Това е един професор, един академик; един неспособник, с изключение на времето, когато си пийва рейнско вино. А сега, върви си! Усещам да ме изгаря такъв огън, че трябва веднага да го гася. Но ще запомня чертите ти, моето момче! Те заслужават да се изразходва за тях една медна плоча.

Като се изсмя гръмко, Зегерс изтика Рембранд, който се намери на улицата, край канала, без да знае дали трябва да се смее или да плаче.