Ян Менс
Рембранд (26)

II

Шествието не преставаше. Всеки ден важни мъже и богато накитени жени се отправяха към ателието край канала на Цветята в търсене на безсмъртието. Всъщност сградата имаше име; наричаше се „Раят“.

Тази вечер Рембранд остави четката с въздишка.

— Господи, свят ми се завива от всичките тези черни шапки и бели яки…

Той викна:

— Якоб! Можеш ли да ми кажеш колко портрета съм нарисувал?

Ученикът се отправи към една дъска, върху която личаха известен брой тебеширени черти.

— Осемнайсет, деветнайсет, двайсет и двайсет и един… Двайсет и един за три тримесечия, Рембранд!

Двадесет и един амстердамски буржоа в празнични костюми, със самодоволни лица, бяха позирали пред него, за да бъдат увековечени в неговите съчетания от форми и цветове.

„Какъв труд!“ — помисли си художникът. И като отпусна тежката си ръка върху рамото на Якоб:

— След този ще спра за малко!

Почти довършената картина представляваше матрона в зряла възраст, със затлъстяло лице; това беше съпругата на един богат търговец, член на общинската управа. Рембранд работеше бързо и със сигурна ръка върху произведения от този вид. Заемаше се само с лицето, а Якоб проявяваше дарбите си върху врата и косата, области, в които беше достигнал до същинско майсторство.

„Превръщам се в занаятчия“ — си каза Рембранд. Беше му омръзнало да прави непрекъснато един и същ портрет — защото, като се изключат някой незначителни подробности, това беше един и същ портрет — и го преследваше носталгията по платна, при които въображението му би могло да се разгърне свободно. Уви, откакто живееше в Амстердам, рядко бе имал случай да рисува жанрови картини. Освен това, по желание на Уйленбург, който искаше да обогати собствената си галерия, бе направил етюди върху митологични сюжети — твърде ценени по онова време — и това бе всичко.

— Якоб — каза той, преди да излезе, — оставям те да довършиш яката и прическата! На мен ми омръзнаха тия амстердамски жени! Толкова са грозни. Повечето приличат на настойнички на сирачета, такива са важни.

Казвайки това, той вече беше по стълбите…

Пролетното слънце стопляше града. Западната черква, заобиколена от цъфнали дръвчета, издигаше своята източена камбанария, вече почти завършена, към идеално синьото небе. За миг Рембранд се загледа в постройката по навик, после нахлупи сивата си шапка и ускори крачка. Бързият ход никога не му пречеше да размишлява.

Тъкмо му беше минало през ума, че би било хубаво да си направи нов автопортрет, например, някоя гравюра. Какво значение имаше дали Уйленбург ще вдигне ръце към небето и ще поиска още митологични сцени! Все пак той не беше негов слуга. През някои дни му идваше да го изпрати по дяволите, още повече че хилядата флорина, които търговецът на картини му дължеше от три седмици насам, му тежаха. „Все едно, че давам назаем!“ — промърмори той, без да го е грижа за минувачите.

Успокои го малко хубавата външност на едно младо момиче, което му отправи най-смелата си усмивка.

„Естествено — размишляваше той малко по-късно, — това, че ще си направя автопортрет, няма да ми попречи да нарисувам и една малка жанрова картина. Хайде, да се опитаме да си припомним лекциите на уважаемия професор Тизиус. Метаморфозите на Овидий! Хм!… Мидас, Нарцис, отвличането на Европа, доста смътно си спомням това!… Трябваше да си запазя студентските записки.“

Беше достигнал до канала на Императора. По оживлението, което цареше из тази важна артерия на града, разбра веднага, че ще се разсее от своите грижи. И тъй като тъкмо това му се искаше, забави ход и скоро съвсем се спря.

Кораби минаваха по тъмната вода, носейки в своите претъпкани трюмове всички съкровища на Изтока: индийско орехче, карамфил, пипер и кафе. Складовете на Амстердам бяха пълни с тях.

Но интересът му не беше отправен към търговския живот на града. Зад него работници се трудеха на един строеж. Бяха доволни и изразяваха това, пеейки. Знамето на принца се развяваше над главите им, а това означаваше, че и последният кол на основите е бил забит без премеждия в несигурната почва; сега можеше да се строи. Измежду работниците имаше изключителни типове, които в грубите си облекла бяха далеч по-интересни от самодоволните търговци или превзетите им съпруги.

Блок за скици се появи в ръцете на Рембранд.

Увлечен в рисуването, художникът не забеляза, че към него се приближава един човек, който от известно време го наблюдаваше усмихнат. Той постави с приятелски жест ръка на рамото му.

— Трябва ли да ви запитам как се чувствувате, майстор Рембранд? — заговори той с любезна шеговитост. — Тъй като сте увлечен от своята страст…

— Господин пасторе! — провикна се рисувачът, затваряйки блока си. — Каква приятна изненада!…

Той беше съвсем искрен, като казваше това. Пасторът Силвиус му се беше понравил още откакто чу първата му проповед в старата църква. Оттогава отиваше да го слуша редовно в неделя и понякога надълго разговаряше с него при посещенията му у Хендрик Уйленбург, тъй като пасторът беше покровител на изкуството.

— Винаги твърде зает — продължи Силвиус. — Да, човекът на изкуството прилича на проповедник: в служба на обществото, ден и нощ!

— Може би само с тази разлика — добави Рембранд, с лека нотка на неучтивост, — че човекът на изкуството няма нужда да проповядва.

— Сигурен ли сте в това? Аз подозирам, че живописта е своеобразна прикрита проповед. Ако не беше така, как бихте могли да си представите тъй величествена творба, каквато е вашата „Въвеждане в храма“?

— Поласкан съм от вашето мнение, преподобни! Съжалявам само, че пасторите в Лайден не бяха на същото становище.

— Хайде, хайде! Амстердам не е Лайден. За това свидетелствува уважението, с което се ползувате в моя добър град.

— Вие от Амстердам ли сте? — запита художникът, за да каже нещо, но най-вече да отклони разговора от една тема, по отношение на която имаше още задръжки.

— Разбира се, че съм от Амстердам и се гордея с това, вярвайте ми! Първите петнадесет години след моето назначение прекарах във Фрисландия. Е добре, уверявам ви, че не минаваше ден, без да ми се е искало да се върна. И при това жена ми е фрисландка, драги!

И тъй като Рембранд продължаваше да мълчи, пасторът продължи:

— Между другото научих, че сте нарисували великолепна картина за колегиума на хирурзите. Откъде го зная? Ами защото много се говори за нея в Амстердам! Признавам ви откровено, че съм твърде любопитен, и ако ви се случи някога да имате свободно време, на драго сърце ще ви придружа до портата Свети Антоний.

— Щом е така, да тръгваме, преподобни! Можем да направим това веднага.

Пасторът Силвиус го последва, заявявайки, че един художник би трябвало да бъде в течение на всички прояви на изкуството от своето време. После заговори за семейството си.

— Съжалявам само за едно на тоя свят — довери се той, въздъхвайки комично, — и то е, че жена ми Аделина не ме дари с кръгла дузина деца. Имам само единадесет, здрави и умни. Не е ли нещастно това незакръглено число?

Те вече наближаваха портата Свети Антоний, откъдето се носеше глух шум от кантари, върху които претегляха котви, оръдия и чугунени отливки.

„Урокът по анатомия на професор Тулп“ беше изложена в зала с внушителни размери и отлично осветена. Пасторът веднага млъкна и самият Рембранд дори загледа своето произведение с уважение. За пръв път чувствуваше, че е направил нещо, с което е надминал себе си.

Да, това беше благословена работа. Всеки замах с четката, той си спомняше за това, беше направен с истинска радост. Трупът върху масата и неговото облагородено представяне върху платното бяха престанали да му въздействуват от мига, в който бе започнал творбата. Други неща придобиха значение тогава. Например държането на професор Тулп и особено жестът на лявата му ръка. Ах, тази лява ръка! Само заради нея беше направил двадесет, тридесет етюда, без да успее да разкрие връзката между желаната простота и изтънчената, професорска патина, неотделима от професията. Едва след като бе прелистил стар блок със скици, той бе намерил търсеното. Внезапно, сред множество забравени и загубени завинаги страници, бе попаднал на рисунка, направена в академията от един невнимателен студент, какъвто беше тогава: ръцете на професор Хейнзиус.

На другия ден те бяха станали ръцете на Тулп.

— Драги Рембранд — каза тихо пасторът, понеже беше неспособен да изрази другояче своето вълнение, — вие сте дали незабравима картина на живота и смъртта. Това е поразително! В него виждам едновременно велик, могъщ реализъм и все пак и нещо повече от реализъм. Бих казал, че има истина, една вътрешна истина, изразена в това платно.

Той замълча и след малко запита:

— Знаехте ли какво ще нарисувате, преди да започнете работа? Извинете ме, може би съм недискретен?…

— Ни най-малко, преподобни! В това няма тайна. Никога не започвам една картина с ясно определено намерение. Внезапно — то може да дойде много бързо или след дълго време — се чувствувам пред определено движение, движение, което бих искал да запечатам във форми и цветове, за да достигна до по-висша действителност от тази, която ми е дадена. Но усилието към тази действителност, която трябва да се постигне, не е съзнателно. Всъщност, може ли изкуството да принадлежи към света на ясно определимите неща? Не вярвам. Изкуството действува като някакво вълшебство…

Пастор Силвиус предпочете да не отговаря и двамата мъже излязоха.

— Майстор Рембранд — подхвана духовникът, след като бяха повървели покрай каналите, — ценя високо вашата работа. Ако имате време, бихте ли се съгласили да нарисувате портрети на мен и на жена ми? Това би било хубав спомен за нашите деца.

Наистина моделът си струваше труда; главата на пастор Силвиус беше съвсем различно от главата на някой търговец. Въпреки това, художникът отказа.

— Направих много портрети напоследък — обясни той. — Чувствувам се малко изморен.

Но пасторът настоя.

— Добре! — най-сетне отстъпи Рембранд. — Само че няма да бъде с маслени бои. Една гравюра.

— Напълно съм съгласен! Обичам този вид изкуство и въпреки че сбирката ми е от най-скромните, тя все пак съдържа един Лукас Лайденски и един Дюрер. Елате у нас някой път, жена ми и аз винаги ще бъдем възхитени да ви приемем. Знаете ли къде живеем? Къщата се нарича „При шишарката“ и се намира между сиропиталището и женския манастир.

— Ще запомня, господин пасторе.

Да се каже, че е доволен, би било лъжа. Прекрачвайки прага на къщата на Уйленбург, той измърмори: „Ето как се обвързвам! Наистина имам време, така да е! И този пастор, който не мисли непрекъснато да заплашва с ада или с мълнията, ми харесва! Но аз се обвързвам, обвързвам се…“

Друга обвързаност: Лизбет!

Едва навлязъл в коридора, девойката изтича към него с писмо в ръка. То беше от Лайден.

„Само, дано мама Нели…“ — помисли Рембранд, хвърляйки палтото си върху един сандък. Но след като счупи печата и набързо прочете написаното, въздъхна с облекчение.

— Какво има? — нетърпеливо запита Лизбет.

— Нищо!… Адриан ми пише, че иска ти да се върнеш.

— В Лайден? Аз? Да се върна там? Защо?

— Ами… Защото той смята, че мястото на едно младо момиче не е в къщата на вдовец, който е подслонил ерген. Нашият обичащ ни брат дори заплашва да те върне насила с помощта на правосъдието, тъй като счита, че поведението ти вреди на неговата репутация.

Тогава, обгръщайки с обич раменете на Лизбет, той постави въпроса:

— Кога би искала да заминеш, малка сестричке?

— Но никога… никога! — изплака Лизбет. — Потрепервам само като си помисля да живея с Адриан и Лизет. За мама положението наистина е ужасно, но тя е стара. Докато аз…

Тя тропна с крак.

— Нашият обичащ ни брат също се безпокои за твоето здраве — продължи Рембранд все по-иронично.

Лизбет разбра тона му.

— Благодари му за всички грижи по отношение на мен — отвърна тя, вече усмихвайки се през сълзи. — Аз съм добре.

Това беше самата истина. Откакто живееше в Амстердам, външността й бе придобила учудващ блясък и свежест.

— Знаеш ли — продължи Рембранд, — че ще те нарисувам и ще изпратя портрета ти в Лайден? Така онези лицемери ще видят, че не си болна.

— Ще… ще мога ли да остана?

— Глупаче! С мен ще бъдеш винаги свободна да правиш, каквото си искаш. С изключение на утре. Защото утре ще ме придружиш до ателието, след като облечеш най-хубавата си рокля. Искам да бъдеш хубава, Лизбет.