Ян Менс
Рембранд (47)

II

Есента завършваше красиво в същинска симфония от медни отсенки. Рембранд не можеше да понася да стои дълго време затворен. Още от сутринта излизаше със своя скицник и отиваше към селото Хутевал, после поемаше пътя на Ватерграафсмеер за Димен. Поръчваше си сладкиш и бира в една селска кръчма и бъбреше със застаряващия кръчмар, когото познаваше отдавна.

— Да, Фредерик-Хендрик е вече на небето! Какво ни готви неговият син Вилхелм? Да се надяваме, че ще бъде мир, господин Рембранд, страната се нуждае от това.

Рембранд обичаше живота на открито, който му напомняше за младежките години в Лайден. Обичаше да върви по малки пътечки, изпълнени с аромата на сено и на зрели плодове, към който от време на време се прибавяше дим от запален тор. Рисуваше някоя полуразрушена полска къща, някоя стара камбанария и лягаше в тревата, за да наблюдава полета на дивите гъски, отправящи се на юг.

Въпреки че не обичаше да пътешествува, изпитваше належаща нужда от промяна.

Промяна в отношенията си с Герти. Но след като бе мъчително самото установяване на факта, че две същества вече не се разбират помежду си, как да каже същото това нещо на своята прислужница? Трябваше му да събере кураж, да намери подходящи думи…

Шапката му се бе търкулнала в тревата, вятърът духаше в разрошената му коса, която бе започнала да посивява на слепоочията — бе го забелязал тази сутрин. Противно на това, сърцето му оставаше младо, младо като целия този слънчев пейзаж, в който небето се оцветяваше в сребристосиво и кървавочервено. Неговото сърце беше твърде голямо за Герти Диркс, неговото сърце искаше да живее и да достигне до зрелост.

Когато се върна в къщи, Герти подреждаше купчините пране в стаята. Тя грижливо пипаше плътния лен, фината батиста, бляскавата дамаска. Както някога мама Нели… Рембранд я поздрави и остави своята наметка върху един стол по-внимателно, отколкото правеше това обикновено.

— Много се забави, Рембранд! А пък знаеш, че съм много заета в дните за пране и не мога да се занимавам с учениците!

— Имаш ли някакви оплаквания от тях?

— О, те се разполагат, както си щат, когато майсторът го няма. Особено Николас Майес. И Карл ван дер Плуим би трябвало да бъде надзираван по-строго. Той прекалено се интересува от Хендрикие. Ако върви така…

— Хайде, Герти, сигурно работата не е толкова сериозна. Тия млади хора са весели; а пък Хендрикие е достатъчно разумна, за да се опасяваме от каквото и да било по отношение на нея.

— Така мислех досега — отвърна Герти с раздразнен глас. — Но днес я изненадах да се смее и шегува с Карл. Докато прави това, тя не работи и ето че аз едва намерих време да се приглася за хранене.

Рембранд недоволно сви рамене. Винаги такива разправии заради хора, които дори не бяха от неговото семейство.

— Да не би да кажеш, че е по моя вина — продължи икономката. — Аз работя, блъскам се от сутрин до вечер и ето как ми благодарят!

— Но, Герти, животът ти тук не е толкова труден! И не мисля, че имаш лош вид през последните години.

Сянка на съжаление мина по лицето на жената.

— По-рано ти не беше такъв. Сега тук съм само домакиня; човек би казал, че вече нямаш нужда от мен.

— Работата е там, че стареем.

— Искаш да кажеш, че аз старея! Много добре разбирам, че съм излишна тук, въпреки всичко, което направих за теб и за Титус.

Като скри лице в ръцете си, тя избухна в ридания и Рембранд изпита досада. Жените!… — помисли той. Въпреки че бе нарисувал стотина, никога не успяваше да ги разбере напълно; всяка имаше свои настроения и капризи. И за да избегне сцената, която се подготвяше, той предпочете да се измъкне. Влезе във всекидневната стая, помрачена от настъпващия здрач; Титус, който седеше върху любимото си малко столче пред камината, се хвърли в прегръдките на баща си.

— За какво мислеше, моето момче?

— Мислех за мама Саския — прошепна Титус. — Колко жалко, че вече я няма!

— Нещастен ли се чувствуваш?

Рембранд скри в кафявата си ръка мъничката бяла ръчичка, която толкова приличаше на ръката на Саския.

— Не татко, аз те обичам много и Хендрикие е винаги добра с мен.

— А Герти не обичаш ли?

— Не много, татко; тя винаги нещо заповядва и гласът й е неприятен. Не е като Хендрикие.

— Виждам, с Хендрикие двамата се разбирате отлично! Ами я ми кажи, хубаво ли беше в менажерията? Не си ми разказал нищо.

— Защото ти винаги работиш, татко, или пък излизаш. Хендрикие казваше, че можеше да дойдеш с нас, защото нямаш кой знае колко удоволствия в живота си.

— Хендрикие е бъбрица — каза Рембранд.

Погледът му проследи светлината на пламъците, която падаше върху плочата, украсяваща камината. Тя изобразяваше Адам и Ева в рая. „Странно, че е казала това — помисли си той. — Не вярвах, че е наблюдателна“.

— Знаеш ли — продължаваше Титус, — че Хендрикие ми обеща да ме заведе скоро в лабиринта при Канала на Розите. Колко хубаво ще бъде!

— А какво интересно видя в менажерията?

— Лъвовете, татко. Представи си — усмихна се детето дяволито, — според Хендрикие главата ти е хубава като лъвска глава.

— Жалко, че не мога да рева тъй силно! — каза художникът, като взе Титус на коленете си.

 

 

Рембранд се хранеше, без да казва нито дума; Герти бе от дясната, а Хендрикие — от лявата страна, докато Титус бе седнал срещу него. Макар да бе мълчалив, това не му пречеше да наблюдава и му се струваше, че открива Хендрикие за пръв път. Тя носеше пристегнат корсаж от синя вълна, косите й бяха повдигнати в лека прическа. Колко беше хубава! Наистина художникът познаваше чертите й отдавна, защото му беше позирала за „Девойката край прозореца“ и „Девойката, гледаща през прозорчето на вратата“ — две платна, които бяха имали голям успех, защото повечето критици не допускаха вече, че Рембранд ще може да осъществи тъй свежи творби. Особено „Светото семейство“ бе имало страстни поклонници и противници. Хендрикие като Мария и Титус като малкия Исус бяха играли ролята на отлични модели.

От този ден нататък Рембранд започна по-често да се гледа в огледалото. То не лъжеше, беше тъй искрено, както бе погледът на Титус. Да, наистина, майсторът беше остарял! Никакво съмнение! Чертите му бяха станали по-тежки и по-подчертани, без обаче да се забелязва отпадналост. Напротив, лицето дори сякаш бе придобило повече сдържана сила; та нали Хендрикие бе казала на Титус, че баща му има лъвска глава? Но беше ли това лице способно да събуди любов? Не отблъскваше ли повече, отколкото привличаше? Разбира се, ако портретистът още веднъж се опиташе да вземе сам себе си за модел, отлично щеше да успее да си придаде изражение на завоевател. В действителност чувствуваше, че не се е променил. Винаги оставаше донякъде учуден от хода на живота и на света. И се стремеше само към просто чувство. В края на краищата защо да не възпроизведе още веднъж съвсем искрено чертите си?

Рембранд започна работа. С изненада откри, че не успява да гравира в медта желаното изражение. Не можеше да концентрира вниманието си, а освен това го занимаваше и онова платно, предназначено за Сузана, което още не бе започнато!… Той уморено остави резеца. Не, така не можеше да продължава! Ето че сега следеше собствената си прислужница, опасявайки се да не би тя да влезе в интимни връзки с един от неговите ученици. Като че ли той самият, живеещ с жена, за която не се е оженил, имаше право да проявява взискателност! Превръщаше ли се той във фарисей като бакалите от второто окръжие, които се подиграваха с голямото платно, окачено в залата на алебардиерите? Той ревнуваше, да, ревнуваше от Карл ван дер Плуим, защото една прислужница му се усмихваше любезно. „Прислужница — подхвана отново мисълта си той, — каква грозна дума! По-добре кажи Хендрикие Стофелс. Ти си влюбен в нея, ето истината! Не споменавай вече Карл. Единствена Герти е пречка и ти си й прекалено задължен, за да я захвърлиш като някакъв предмет, негоден за употреба.“

Колко неразумен се бе показал! Защо бе трябвало да допуска тази близост с Герти — вярно е, че тя не бе затруднила хода на събитията! И най-вече защо й бе направил тъй скъпи подаръци: сребърни обици, кораловата огърлица и дори великолепния диамант, някога носен на пръстен от Саския?

Саския! Какво би казала тя, ако би узнала? Тя, тъй изтънчена, тъй руса, би ли одобрила връзките му с Герти Диркс? Герти вече беше напълняла, скоро щеше да бъде дебела като повечето жени, наближаващи четиридесетте. А и характерът й не беше такъв, че да накара човека да забрави външността й! Но това ли бяха истинските причини? Не я ли упрекваше за това, че е само почтена и предана? Нямаха ли значение вече тези качества? Нуждаеше ли се той и от красота? „Вдовец с едно дете, играя ролята на донжуан“ — измърмори той. Но и този упрек не беше справедлив. Онова, от което се нуждаеше, беше нежността, милата привързаност. „Баща ти няма много удоволствия в живота си“ — беше казала Хендрикие на Титус. Как бе прозряла това? Наистина, тя живееше от шест или седем години в къщата, беше там още преди смъртта на Саския. Нали тя му беше донесла новината за раждането на Титус? Но тогава още изглеждаше като малко момиченце, тази хубава млада жена! Сигурно отдавна беше разбрала какви бяха отношенията му с Герти, защото не й липсваше наблюдателност, а още по-малко женска интуиция. Ами ако посмееше да се посъветва с нея! Би могъл да я запита относно дилемата, която му предстоеше: да скъса с Герти или да се ожени за нея… Не, това беше абсурдно, има въпроси, по които човек не може да се съветва. Дори и на такъв сигурен приятел като Ян Сикс Рембранд не се осмеляваше да каже нещо; в кръга на Ян Сикс биха погледнали на Герти Диркс като на най-последна прислужница. Тогава? Да поиска ли съвет от доктор Ефраим Буено? Докторът го посещаваше от време на време и напоследък Рембранд бе гравирал портрета му. Буено познаваше хората…

 

 

Докторът живееше в еврейския квартал, на пет минути път от Голямата улица. Хубавата му къща се наричаше „При зеления папагал“. Той сърдечно посрещна госта си и веднага на масата се появи чудесно португалско вино. Въпреки всичко обаче Рембранд не се решаваше да заговори за онова, което го занимаваше; за да оправдае посещението си, би предпочел да се оплаче от въображаема подагра или треска.

Буено му показа — чиста случайност ли бе това — един гравиран портрет.

— Познавате ли стила на автора, майстор Рембранд?

Що за въпрос! Би го разпознал между хиляда.

— Разбира се, приятелю, това е от Ян Ливенс!

Буено се усмихна.

— Ливенс дойде да се посъветва с мен във връзка с едно произшествие, някакво падане от кон. За да ми благодари, ми даде тази рисунка.

— Значи Ливенс живее в Амстердам?

— Да, на канала на Розите. Сигурно знаете, че е вдовец?

Не, Рембранд не знаеше това; той не се срещаше с други художници. Но тъй като отдавнашният му другар от Лайден го интересуваше повече от останалите, попита:

— Как е той?

— Много добре, като не се смята известна слабост на крака. Уви, в добро здраве, но малко позакъсал, средствата му са по-скоро ограничени, както често се случва с художниците! Но скоро ще бъде по-добре.

— Говорите за крака му ли?

— Не, за кесията му. Майстор Ливенс скоро ще се жени повторно за много богата жена. Разбирате, нали?

Да, Рембранд разбираше: някоя матрона с двойна брадичка, чиито спестявания бяха натежали като плътта й.

— Лъжете се, драги. Майстор Ливенс има предвид съвсем младата и хубава дъщеря на общинския ковчежник и изглежда, че предложението му има големи шансове да бъде прието.

Художникът постави малко рязко чашата си върху дъбовата маса.

— Как, та Ян е съвсем малко по-млад от мен! Допускате ли, че подобен брак би могъл да бъде щастлив?

— Нима един художник ми задава този въпрос? — учуди се Буено, като повдигна пълната си чаша, за да погледне през нея.

— Виждате ли, майстор Рембранд — продължи той, тъй като гостът му мълчеше, — по принцип приемам, че младите трябва да се свързват с млади. Но все пак един художник излиза извън обикновените мерки и само от него зависи да превърне брака си в щастлива творба.

— Не надценявате ли художниците, докторе?

— А не се ли подценявате вие сам, майстор Рембранд?

— Не бих могъл да кажа. Що се отнася до моето творчество, не! — отвърна той гордо, почти арогантно.

— Но аз имам предвид живота ви!

— Аз съм самотник, докторе!

— Да, защото сте голям художник; това е цената на вашето изкуство.

— Питам се дали е тъкмо така. Готов съм да приема с признателност всяка ръка, протегната към мен. Те са тъй малко!

— А може би вашата остава свита в джоба ви, майстор Рембранд! — и доктор Буено леко забарабани по масата.

Внезапно държането му се промени; тонът му стана професионален, сякаш пред него бе кой да е от неговите болни:

— Какъв е поводът за вашето посещение, драги господине? От какво се оплаквате?

— Ами… право да си кажа, не се чувствувам много добре, навярно съм настинал. Може би ще трябва да ми пуснете кръв.

— Наистина, вярно е, че не се чувствувате добре, майстор Рембранд, но пиявиците няма да ви помогнат. По-добре идете на гости при колегата си Ливенс и следвайте неговите съвети вместо предписания.

Шегуваше ли се доктор Буено? Рембранд със смущение слезе по дъбовите стълби, придружен от домакина чак до вратата, украсена със зелен папагал.