Ян Менс
Рембранд (42)

XVIII

Последните новини, получени от Лайден, не бяха добри. Махтелд неочаквано беше умряла, а мама Нели се чувствуваше все по-зле. Адриан бе счел за свой дълг да предупреди Рембранд.

Художникът не се поколеба нито миг. Още същия ден напусна заснежения Амстердам и се отправи по водния път към Лайден.

На улица Водопойна намери една старица, която с мъка можеше да се движи, и то с помощта на бастун. Тази гледка му причини мъка; тя никак не отговаряше на образа, който си бе създал за майка си, тъй пъргава някога. За щастие, умствените й способности не бяха засегнати.

— Е, моето момче — му каза тя, — сега вече притежаваш своя къща? Това е много хубаво. Но колко ти струва тя?… Какво?… Тринайсет хиляди флорина? Сумата е наистина значителна. Как можа за тъй малко време да спестиш толкова много пари?

Рембранд предпочете да избегне отговора. И тъй като Лизбет, седнала край огъня, сякаш зъзнеше, запита я за здравето й.

— Нищо ми няма, добре съм, благодаря ти.

Тя лъжеше. В действителност кожата на лицето й беше отпусната и похабена като на бабичка, многобройни бръчки дълбоко се врязваха около гънките на устата й. Рембранд обаче не настоя. Чувствуваше, че някаква пропаст се е образувала между сестра му и него, без да намира средство да я премахне. Топлата привързаност, която свързваше двамата, докато бяха деца, беше изчезнала завинаги. Тъй като мълчанието започваше да става натегнато, той я попита само по какъв начин прекарва дните си.

— Занимавам се — отвърна тя уклончиво. — Моля се…

После влезе Адриан. Като забеляза по-малкия си брат, в първия миг се отдръпна, но се овладя. Рембранд се направи, че нищо не е забелязал.

— Здравей! Как си?

— Добре — измърмори мелничарят, — което ще рече, че съм здрав и стоя на мястото си.

Той не каза нещо много повече и си отиде по-рано. Тъй като Лизбет също си лягаше рано, накрай художникът остана сам с мама Нели. Тя се беше приближила към огнището и Рембранд също бе примъкнал стола си към приятната топлина. Майката и синът с глави, приведени към огъня, образуваха спокойна картина.

Но Рембранд знаеше, че то вече е само илюзия. Това, което някой външен човек би нарекъл успокоение, той го окачествяваше като печал. И наистина беше така. Изчезнала беше предишната атмосфера на доверие, въпреки че всяко нещо бе останало на мястото си. Полицата с калаени чинии, дъбовата поставка за цветя, столовете от Малин, сплетените класове, украсяващи огнището. Дори и духалото беше там, близо до кофата за пепел, край вързопа съчки, както го беше виждал винаги.

Парализираната старица раздвижи устни.

— Рембранд, цялата ли сума за къщата си имаше в брой?

Този въпрос продължаваше да я занимава. Усещаше, че синът й скрива истината. Този път той бе принуден да отговори, но вместо да опише същинското положение на нещата, предпочете да сподели, че е купил сградата на Голямата улица заради Саския.

— Само заради нея ли?

— Не, също и за мен, трябва да бъда справедлив. Разбираш ли, мамо, нужно ми е пространство, за да творя. Потребно ми е да има красота около мен.

След като продължи да говори по този начин, мама Нели все не казваше нищо и се задоволяваше само да кима. Най-сетне той остави увъртанията. Беше платил хиляда и двеста флорина в брой за къщата. Останалото…

— Ами ако работите ти тръгнат зле? — прекъсна го тя.

— Моите работи? Но аз съм още млад, мамо, и получавам много поръчки.

Старата продължаваше да кима.

— Наистина, млад си! И именно заради това не знаеш, че всичко е непостоянно в тоя долен свят. И по-силни от теб са били унизявани, Рембранд.

Художникът стана и разръчка огъня, който хвърли жива светлина върху мама Нели. Колко би искал да я нарисува! Да й направи още един портрет!

Той беше последният…

През следващото лято Саския роди момиченце, което получи същото име като предишното. Този път раждането премина без усложнения, но все пак детето не изглеждаше особено здраво.

Младата майка пожела сама да го кърми, като си мислеше, че по този начин то ще укрепне. Отначало доктор Буено се противопостави, но после склони.

— При условие — заяви той, — че майката на малката Корнелия ще се храни добре!

И така, щастлива и засмяна, Саския започна да кърми новороденото, а от своя страна Рембранд се осмели да се надява, че идват по-добри времена. Той дори нарисува едно свето семейство, съвсем малка картина, която жена му гледаше с вълнение, защото самата тя бе позирала за Богородица, Корнелия — за малкия Исус.

Уви, щастието още веднъж щеше да се окаже съвсем краткотрайно. Докато човек мисли, че още слуша песните на славеите, внезапно забелязва, че се намира между оголените клони на дърветата, из които вие студен вятър… В началото на август Корнелия умря и баща й сам я изпрати до гробницата в Южната черква, където вече почиваха малкото й братче и малката й сестричка.

Месец по-късно Рембранд бе принуден да се наведе над друг гроб — на мама Нели. Когато обвитият в черно ковчег мина покрай Рапенбург, все още няколко есенни листа оставаха по дърветата… След тленните останки на майка си Рембранд и Адриан вървяха един до друг, сами; бе се оказало невъзможно да открият Вилхелм, чийто адрес не беше известен. Адриан носеше дреха от сукно, а Рембранд — от черно кадифе. Минувачите поздравяваха набързо, но продължаваха пътя си, без да се питат кой е настанен в този лек ковчег, носен от осем души.

Този път в сърцето на Рембранд нямаше отчаяние. Мама Нели беше стара, беше изживяла един полезен живот. Поне тази смърт можеше да приеме с примирение. Докато трите малки ковчега…