Ян Менс
Рембранд (29)

V

Една зимна утрин някой почука на вратата на ателието и Говерт отвори. На прага се появи мрачен мъж, облечен в черно; без да се представи, без да обясни каквото и да било, той пожела да види Рембранд ван Рейн.

Художникът работеше близо до прозореца и стативът не му даваше възможност да вижда входа. Обаче при звука на този глас той трепна и веднага стана.

— Ти ли си, Адриан?

Беше смутен. Няколкото крачки, които трябваше да направи, за да посрещне брат си, не му бяха достатъчни, за да се успокои.

— Както виждаш — отвърна гостът, — аз съм! Имам да ти говоря!

— Да не би да е за… мама?

— Не, мама е добре, доколкото може да бъде жена на нейната възраст. Друга работа ме води тук, Рембранд.

Художникът се загърна с една наметка.

— Да бяхме отишли другаде? — предложи той. — Ще можем да говорим по-спокойно.

— Няма нужда! Не искам да губя ценното ти време.

И като отмерваше думите си:

— Чисто и просто дойдох да взема Лизбет.

— Да вземеш Лизбет! Каква глупост!

Но Адриан, който бе придобил най-строгото си изражение, вече търсеше из джобовете си и накрая извади някаква хартия, която протегна към по-малкия си брат.

— Чети! — заповяда той. — Написано е ясно на най-чист холандски.

— От кого е това писмо?

— От господата от Лайденския съд! Това не е писмо, а съдебно решение.

— Тогава запази си го! Дори и да е подписано от принца, то не ме интересува. Ако предложим, че сестра ми иска да се върне в Лайден, защо би било нужно да я принуждаваме? Тя свободна ли е или не?

— Не съм дошъл да ме учиш. Като отказваш да прочетеш това решение, ти сам признаваш вината си. Ще ти дам един добър съвет, Рембранд, не упорствувай. Тези господа от съда имат достатъчно силни средства, за да накарат една малолетна девойка да се върне в жилището на своите родители.

— Някога, Адриан, ние уреждахме семейните си въпроси без помощта на съда.

Поиска му се да даде знак на учениците си да излязат за малко.

— За една тъй сериозна работа — вече възразяваше брат му, — аз съм сигурен, че баща ни би действувал също като мен. Писах ти писмо, ти не ми отговори. Да не би да си си въобразявал, че ще се оставя да ме изиграеш?

— Нямаш право да постъпваш така. Горката Лизбет не иска да живее с мрачни същества, каквито сте ти и жена ти.

Адриан отмина личната нападка и продължи:

— Забравяш, че като по-възрастен брат аз съм законният настойник на Лизбет. Е добре, аз намирам, че нейното място не е в домакинство, където няма господарка на къщата.

— Аз смятам, че мястото на нормално младо момиче като Лизбет не е в тази студена гробница, в каквато се е превърнала нашата къща. Тя ни най-малко не обича ада.

— Спести ми артистичните си речи, Рембранд! Ако всички холандци приличаха на теб, страната ни щеше да бъде загубена. Аз се считам за най-смирен слуга на бога и защищавам репутацията на нашето семейство.

Рембранд вече едва се сдържаше.

— Един ден бъдещето ще реши въпроса за репутацията на нашето семейство! — викна той. — Но остави сестра ми на мира!

— Значи, отказваш да изпълниш решението?

— Не съм съгласен да ме безпокоят повече с глупости.

Като каза това, художникът отново взе палитрата и четките си и седна пред своя статив.

За миг Адриан остана неподвижен посред ателието, без да знае какво да стори. Да спори още с тази луда глава Рембранд? Какъв смисъл би имало! Тогава вдигна падналия на земята документ, прибра го, после бавно слезе по стълбите, убеден, че е действувал в името на морала.

На Голямата улица, където Рембранд се върна рано, атмосферата беше напрегната. Адриан бе идвал и бе отправил заплахи. Ако Лизбет не вземеше утрешния кораб, той имаше право да накара да арестуват брат ми.

— Е добре, нека ме арестуват! — викна художникът, като стовари юмрук върху масата.

Необходима беше намесата на Уйленбург, за да го вразуми.

— Драги мой, бих бил крайно недоволен от заминаването на Лизбет, но повярвай ми, твоето арестуване няма да оправи нищо. По-добре е най-напред тя да послуша; после ще видим дали няма някакъв начин за спасяването й от Адриан.

С очи, зачервени от плач, Лизбет тогава извика:

— Освен това аз искам да видя мама, която е вече тъй стара! Дали ще живее още дълго? Би било лошо от моя страна да я наскърбявам.

Най-сетне Рембранд бе принуден да признае, че трябва да се подчинят на закона.

— Къде е отседнал Адриан? — осведоми се той.

— В „Императорска корона“. Но утре, в седем часа, ще бъде на кораба.

— Добре! Утре ще заведа Лизбет до кораба.

Жребият беше хвърлен. Този път Лизбет избухна в ридания, като хлипаше:

— Не, не, Адриан, ти никога няма да бъдеш щастлив! Лошо е това, което правиш. Бог ще те накаже…

— Да бъдеш щастлив — прошепна Рембранд. — Какво значи да бъдеш щастлив?