Ян Менс
Рембранд (53)

VIII

Седемнадесетият век навлизаше във втората си половина, донасяйки на Съединените провинции множество нови събития. Младият и властолюбив принц Вилхелм II не бе доволен от подписването на мир, какъвто не желаеше. Защо републиката не поддържаше неговия тъст Чарлз I, обсаден от английския народ? Младият статхудер се гневеше срещу Генералните щати, които отказваха да се бъркат във вътрешните работи на една друга страна. После, след като крал Чарлз се бе качил на ешафода, след като главата му се бе търкулнала върху пясъка, Англия също беше станала република.

В Нидерландия бе решено да се намали числеността на армията; държавният дълг беше нараснал много, данъците докарваха гражданите до изнемога. По-специално провинция Холандия, противопоставяйки се на желанието на младия принц, по своя собствена инициатива бе разпуснала войските си. Последва обратно нареждане, изпратено от Генералните щати. Вилхелм II застана начело на една депутация, която трябваше да се опита да спечели различните градове на негова страна; Амстердам, крепост на владетелите граждани, бе съобщил на принца, че няма да го приеме. Тогава той бе обсадил града и подменил състава на общинския съвет с по-покорни хора.

Възмутеният народ се бе събрал пред сградата на съвета: ура за Бикер, ура за Хюидекопер, ура за Де Граф! Гражданската гвардия на оръжие! В ковачниците чуковете искряха денонощно над пики и алебарди. По паважа на Голямата улица прогърмяха големите топове, изкарвани на позиция на укрепленията.

Естествено, и обитателите на Рембрандовата къща се бяха увлекли от войнственото оживление. Младият Самуел ван Хоогстратен, макар и да произхождаше от Дордт, бе грабнал един мускет и се бе присъединил към хората, настанени близо до външните крепостни стени; с него бяха Ламбрет Думер и Абрахам Фурнелиус. Когато се завръщаха изгладнели, по най-неподходящи часове, Хендрикие се грижеше за тях с неуморната си преданост. Вече никой не мислеше за живопис и за гравюри: амстердамци искаха да покажат, че техните знамена могат да служат и за друго нещо, освен за големите паради из града. И виното се лееше изобилно в залата на въодушевените алебардиери. През последния ден на юни 1650 година принцът започна да обсажда града начело на няколко хиляди души конница и пехота. Банинг Кок поведе своите съратници. Трябваше да победят или да умрат. Междувременно кметът Бикер бе накарал да отворят два шлюза. По този начин около града между Амстелвеен и Димен, от страната, от която очакваха армията на принца, селяни докарваха добитък, докато ливадите се изпълваха вече с вода.

Сметките бяха излезли верни. Нито един потомък на великия Мълчаливец не можеше да се бори срещу този безгласен противник. Генералните щати призоваха принца назад.

Какво правеше Рембранд по време на тази криза? Той не беше войнствен, но все пак сърцето му биеше по-бързо, когато слушаше барабана на гражданската гвардия, маршируваща по Голямата улица. Това бяха същите ония хора, чиито портрети бе нарисувал върху голямото платно в тяхната зала, платното, което по погрешка беше наречено „Нощната стража“. Е, добре, нека да запази названието си! Защитниците на родината щяха да изпълнят дълга си по укрепленията, в очакване изображението им един ден — Рембранд беше сигурен в това — да бъде прославено с цялото богатство на цветовете си. Героичната атмосфера временно бе раздухала огъня, който художникът смяташе за угаснал в себе си; той довърши една голяма картина на конник: горд боец върху кон, изправящ се на задните си крака. Последваха няколко портрета на въоръжени граждани. После пламъкът угасна, докато принцът умираше, обезобразен от дребна шарка…

Интимност, спокойствие. Рембранд отново бе започнал да наблюдава евреите от Голямата улица, излизащи от домовете си в петък вечер. В ателието той даваше уроци на Титус. Бащата можеше да прецени, че момчето нямаше да стане гениален художник, но имаше известни дарби и обичаше да рисува. Беше хубаво десетгодишно дете, чиито черти напомняха лицето на Саския, но с добавка — един израз на размисъл, който липсваше на майка му, нещо като сянка от меланхолия. На свой ред и Хендрикие очакваше дете…

Майсторът бавно мина от Абрахам ван Дийк към Хайман Дюларт, две четиринадесетгодишни момчета, които отскоро работеха при него. Николас Маес и Карл ван дер Плуим вече имаха свои собствени ателиета. Рембранд се наведе над русокосата глава на младия Дюларт.

— Ефектът е добър, Хайман, но би трябвало да се получи по-силно изражение. Рисунката ти с въглен е пълна с въображение, трябва само да продължаваш по този път.

Чудновато момче беше Хайман Дюларт! Рембранд се чувствуваше привлечен от този характер, тъй различен от неговия. Това бе мечтател, поет, сериозен като Титус, с когото се разбираше отлично, въпреки разликата във възрастта. След свършването на урока, учениците се върнаха в своето малко ателие. Останал сам с Титус, Рембранд внезапно се заслуша.

— Стори ми се, че някой почука на вратата. Трябва да е доктор Буено.

— Болна ли е Хендрикие, татко? — обезпокои се Титус.

— Не, не е болна. Обичаш ли много Хендрикие?

— Много, татко.

— Какво би казал, ако тя скоро ни даде едно бебенце, едно момченце или едно момиченце?

— Възможно ли е?

Рембранд прегърна крехките раменца на сина си.

— Да, възможно е. Ще бъдеш ли доволен?

— Разбира се, татко, особено ако мога да си играя с него, но нали бебетата почти винаги спят.

— Откъде знаеш?

— Хендрикие ми разказа, че бебетата трябва да спят, за да пораснат.

— Да чакаме това малко бебе, Титус. Скоро ти няма да бъдеш вече сам.

Рембранд замълча, защото Вибеке дойде да запита дали майстор Рембранд ще приеме някой си господин Тиисзон. Чувайки това име, художникът се почувствува неудобно. Но Кристоф Тиис му стисна приятелски ръката и обясни за какво е дошъл. Държеше най-вече майстор Рембранд да не изтълкува погрешно причините за неговото настояване; ако искаше да му бъде заплатено, то бе само защото и сам той имал да урежда някои задължения. Осем хиляди и петстотин флорина бяха значителна сума за такива времена.

— Защо казвате такива времена, господин Тиис? — се учуди художникът.

— Ами защото англичаните, провъзгласявайки техния акт за корабоплаване, пронизаха Амстердам право в сърцето. Войната може да избухне всеки миг. Английски военни кораби нападат холандски търговски кораби. Ето защо властите възложиха на адмирал Тромп командуването на един флот, предназначен да оспори британското господство над моретата. В очакване на развръзката, никакъв кораб не пристига в пристанището, което е почти мъртво.

Рембранд слушаше с изненада. Погълнат от собствените си грижи, не бе забелязал почти нищо от станалите напоследък събития, тъй важни за историята на неговата страна.

Докато говореше, посетителят дискретно оглеждаше обстановката. Какво богатство от картини!

— Навярно печелите много пари, драги господине. Успяхте ли да съберете сумата, с която ще покриете дълга си за къщата?

В действителност, Рембранд наистина бе спечелил много пари, откакто се бе настанил на Голямата улица. Би трябвало от време на време да прави вноски на собственика; но каква полза имаше сега да съжалява за своето нехайство! Болестите, смъртта, намаляването на поръчките, ударите, понесени от други членове на неговото семейство… Но господин Тиис можеше да бъде спокоен, щеше да му бъде заплатено. Не, не би желал някой друг да бъде затруднен по негова вина.

— Нали имате доверие в мен, драги господине?

— Имам доверие във вас и ви се възхищавам, майстор Рембранд; надявам се, че ще излезете без много мъчнотии от този труден период. Ние, нидерландците, вече сме се сблъсквали и с по-опасни противници от тия англичани! До скоро виждане!

В края на хубавия месец, през който всичко цъфти, докато брястът пръскаше своя аромат във вътрешния двор, а нидерландският флот влизаше в първото си сражение срещу англичаните край Дувър, Хендрикие роди дъщеря. Щастливата майка сияеше, а Рембранд бе застанал до нея.

— Да го кръстим ли на твоята майка, Хендрикие?

— Не, ако си съгласен, нека да е на твоята майка.

Това означаваше да го кръстят Корнелия.

— Добре, мила. Ако беше още жива, майка ми щеше много да се радва.

Две седмици по-късно, преди още детето да бъде кръстено, трябваше да го погребат в Южната черква.