Ян Менс
Рембранд (36)

XII

Акушерката, която бе прекарала четири седмици в къщата на улицата на Сдружението на стрелците, се сбогува: „Довиждане, госпожо Ван Рейн, довиждане, майстор Рембранд. Запазете доверието си в мен. Пожелавам скоро госпожата отново да поиска да яде кисели ябълки.“ Саския бе надвесена с усмивка над люлката, където малкият Ромбертус спеше със стиснати юмручета.

Съпруга, дете, реномирано ателие, вече нищо не липсваше на господаря на къщата. Фрисландското семейство можеше да промени първоначалната си преценка, защото името на Рембранд по това време затъмняваше имената на всички други нидерландски художници. Майсторът дори вече не приемаше всички поръчки за портрети. Тези господа можеха да чакат…

В ателието бяха приети четирима нови ученици. Те бяха настанени на тавана, където бяха подредени няколко удобни малки стаички. Тъй като и четиримата живееха в Амстердам, всяка неделя се прибираха по домовете си и така Саския имаше един цял почивен ден. Тя се разбираше добре с тях, въпреки че понякога беше малко трудно да бъдат умиротворявани. Фердинанд Бол, особено, беше кавгаджия; може би не по-възрастен от своите другари, той имаше предимството, че бе по-сигурен в занаята и бе надарен с по-богато артистично чувство. Оттук произтичаше неизбежната завист. От друга страна баща му го смяташе все още за твърде млад и не се съгласяваше той да заработи самостоятелно.

През това време Рембранд бе замечтал за осъществяването на едно желание, което му бе много скъпо: искаше да има свое собствено жилище. Но ето че Боерел не се съгласяваше да продаде къщата на улицата на Сдружението на стрелците, а освен това тя щеше да се окаже твърде малка в случай че им се роди второ дете. Не, на тях им трябваше триетажна къща, с достатъчно големи стаи, за да се поставят в тях картини, предмети на изкуството и всевъзможни любопитни вещи, събрани около първите съкровища на добрия аптекар от Лайден.

Замечтан, Рембранд съзерцаваше последната си придобивка: един Джорджоне. По този повод Уйленбург не бе скрил неодобрението си:

— С лопата ли ринеш парите?

Ами да, печелеше толкова, колкото пожелаеше. Колко? Никога не знаеше точно, но сумата явно беше значителна. Още повече че и от страна на Саския най-сетне бе получил четири хиляди флорина, към които се беше прибавила рентата от капитала. Но тия пари не го интересуваха! Не искаше да се докосва до тях. И той имаше гордост.

Рембранд бе навлязъл в своите щастливи години и успехите му бяха необикновени.

Също и по отношение на Саския.

Трудното раждане, което бе преживяла, би следвало да я загрози. Но вместо това, тя изглеждаше само по-зряла, по-разцъфтяла. Моминската й красота се бе превърнала в красота на съвършена жена.

Този ден, вместо да се качи в ателието, Рембранд взе палтото си и се надвеси над люлката, в която Ромбертус усилено смучеше пръстчето си.

— Излизаш ли? — запита Саския, вдигайки поглед от бродерията си.

— Да, научих, че ще има разпродажба у Ван Зомерен. Само ще надникна! Според Баренд дори и само заради сбирката от гравюри си струва да отиде човек.

— Взе ли си поне пари? Последния път, спомням си, беше излязъл без пукната пара.

— Но, Саския, нали знаеш, че навсякъде ми имат доверие! — възрази Рембранд.

Въпреки това отвори ковчежето — скрито под леглото — и напълни кесията си.

Когато проникна в голямата зала, която заемаше целия първи етаж на хотела „Гербът на Франция“, многобройни любители вече бяха насядали на неудобните столове. От двадесет години насам собственикът смяташе за въпрос на чест да не ги заменя с други. Рембранд с труд си проби път през навалицата и мнозина го загледаха с любопитство, защото знаеха кой е. Неколцина знаеха също, че той е луд да купува.

Баренд ван Зомерен благоволи лично да му предложи едно от най-добрите места в залата. Малко по-късно търгът започна. Разговорите утихнаха, комисарят оценител обяви условията на наддаването и двама прислужници пристъпиха с първите предмети.

Отначало цените бяха твърде скромни. Една картина, приписвана на Палма Векио, бе обявена за шест флорина, но от една левга личеше, че е фалшива. Самият хотелиер закупи доста обикновена стъклария. После качеството се подобри; имаше няколко малки платна и статуетки от италиански произход, за които трима любители предложиха почти подходяща цена. Рембранд не им обърна особено внимание, макар че съжаляваше, загдето тези хубави творби получаваха по-малка цена от същинската им стойност. Междувременно един прислужник се бе приближил, носейки мадона, изработена от дъб. Нейното дете държеше гълъб в малката си шепа. Фанатичните калвинисти отвърнаха глави с презрение. Кой ли би могъл да се интересува от такова ужасно нещо…

Обаче Рембранд се заинтересува. Веднага бе разпознал работата на истински майстор. Каква безкрайна нежност в жеста на Мария, надвесена да целуне детето! Ами то! Малкото му телце беше същински шедьовър.

Някой плахо предложи пет флорина, след което сумата се увеличи на десет.

Повече от десет флорина… никой?… Комисарят вече се готвеше за съдбоносното почукване, когато се чу глас:

— Петнадесет!

Беше Рембранд.

Веднага всички глави се обърнаха към него. Някакъв мърморко прошепна, но така, че да го чуят: „Майсторът харесва ли идолите на римокатолиците?“ Неколцина избухнаха в смях.

— Петнадесет флорина. Никой ли не предлага повече от петнайсет флорина?… Следователно, дървената кукла е за майстор Рембранд. Едно, две, три, продадено!

Художникът беше чул забележката и смеховете, предизвикани от нея. Но мислено си каза: „Смейте се, глупци, смейте се преди всичко на собственото си скудоумие, вие, които виждате в тази дървена статуйка само едно суеверие. Може би вие се смятате за умни, но всъщност приличате на малоумни, които се опитват да съберат вода в кошница. Идвате тук, дебнейки някоя добра сделка с бакалските си души и не сте способни да разберете, че един творец е вложил най-доброто от себе си в една статуя. Но аз ви познавам. Рисувал съм портретите ви с плисирани яки, широки като воденични камъни около охранените ви вратове. Рисувах ви такива, каквито сте в действителност, просмукани от чувство за собственото си превъзходство. И за вашата важност. Претендирате да олицетворявате свободната мисъл на една свободна република. Всъщност сте само хищни вълци, лешояди, готови да отрекат заради няколко гроша бога на милосърдието и на опрощението.“

Той би продължил дълго своя вътрешен монолог, ако не бяха представени няколко изключително красиви предмета: шест сребърни свещника, две златни огърлици и множество гривни. Веднага забрави калвинистите, мадоната, републиката и положи големи усилия да не се изкуши.

Защото искаше да купи нещо по-скъпо.

И наистина, след едно гърне от изящно изработено сребро, което бе купено за сто и двадесет флорина от Хармен Бекер — непочтен търговец от канала на Императора, забогатял от търговия с черни роби, изпращани в Испания — комисарят обяви разпродажбата на папка с гравюри от Лукас Лайденски. За тях беше дошъл Рембранд.

Халби с бира се вдигаха навред из залата, разнасяни от усмихнати прислужници, към които любителите на изкуството отправяха весели закачки. Една след друга, художникът изпи две; после, след като изтри мустаците си, отиде да разгледа отблизо тези изключителни творби.

— Интересувате ли се от тези гравюри? — прошепна изведнъж един глас зад него.

Като се обърна, Рембранд позна Хармен Бекер.

— Интересувам се от всяко произведение на изкуството, господине.

Лицето на другия наподоби усмивка.

— В такъв случай — продължи търговецът със същия тон, — недейте да наддавате прекалено много.

— Какво искате да кажете?

— Оставете ме аз да купя гравюрите, ще ви ги препродам с малка печалба. По този начин ще спечелим и двамата.

Рембранд изпита желание да отвърне грубо, но се сдържа.

— Ще видим — задоволи се да отвърне той. — Извинете ме!

И се запъти към дъното на залата, на едно място, откъдето нито един жест на комисаря не би могъл да му убегне.

Първоначалната цена бе определена на 100 флорина. Тя се повиши полека; след като Бекер предложи 150, някой си господин Крецер — сто и шейсет. Това беше пошло.

От своя ъгъл Рембранд очакваше, наблюдавайки не без ирония тези любители на изкуството, които изглеждаха, като че седят около някаква игра, докато всъщност ставаше въпрос за придобиването на художествено съкровище с изключителна стойност.

„Сто и седемдесет, сто и осемдесет!“

Един богат търговец на вина Катенбург на свой ред добави десет флорина, но тогава Бекер вдигна ръка, за да съобщи, че стига до двеста.

„Хайде, господа, хайде! — забавляваше се Рембранд. — Двеста мизерни флорина за двадесет гравюри от Лукас Лайденски. Десет флорина парчето. Кой дава повече! Десет флорина за гения на един човек, чийто шедьовър стои скрит на тъмно в Лайденската община! Ех, господа, ей сега ще видите колко струват тези гравюри!“

Внезапно го обзе ярост. Мизерните малки суми, които се предлагаха отдясно и отляво, му изглеждаха сега като лични обиди. Той се раздвижи в ъгъла си. Играта беше траяла достатъчно.

— Четиристотин флорина!

Веднага настъпи мъртва тишина: комисарят бе останал неподвижен, с чукче, вдигнато във въздуха.

— Мога ли да знам — успя най-сетне да каже той — кой прави това последно предложение?

Отговорът му беше известен, но искаше просто да си отдъхне за миг.

— Рембранд ван Рейн!

— Вие предлагате четиристотин флорина, майстор Рембранд?

— Предлагам четиристотин флорина.

— Добре! Продължаваме… Четиристотин флорина за една папка с гравюри от Лукас Лайденски. Четиристотин флорина!

— Четиристотин и петдесет!

Някакъв благородник с изпъчена външност излизаше на арената. Рембранд не го познаваше, но беше доволен, че беше пресякъл малката игра с по десет флорина.

— Петстотин! — провикна се той радостно.

След минутно колебание непознатият предложи петстотин и петдесет флорина. Рембранд почувствува как кръвта заигра по-бързо в жилите му. Борбата му харесваше.

— Шестстотин!

— Дават се шестстотин флорина, шестстотин! Кой предлага повече от шестстотин флорина?

Този път никой не отговори. Противникът на Рембранд напусна залата, отвръщайки демонстративно глава.

— Шестстотин флорина! Шестстотин! — подхвана отново комисарят с тон като че ли изричаше литания. — Първи път, втори път! Никой ли не предлага повече? Продадено!

Чукчето падна с глух звук върху зелената покривка; Рембранд бе придобил двадесетте гравюри на своя съгражданин.

Изпитвайки желание да излезе на чист въздух, той бързо напусна залата. Но по стълбите някой го спря: професор Тулп. Рембранд не бе забелязал присъствието му по време на търга.

— Хайде да пием по чаша бира долу — предложи лекарят любезно.

Седнали един срещу друг, двамата мъже най-напред погледнаха движението на тълпата по Новата дига, без да разменят нито дума. Пиеха тъмната бира на малки глътки.

Тулп се изкашля, за да проясни гласа си.

— Не би могло да се каже — започна той тогава, — че направихте особено изгодна покупка.

— Зная, професоре, но не това беше моето намерение.

— Не помислихте ли, че Бекеровци, Крецеровци и подобните им биха могли да ви се разсърдят?

— Това ми е съвсем безразлично, драги мой! Твърде много уважавам творчеството на Лукас, за да допусна да се пазарят за него като за торбичка пипер.

— Разбира се, че в качеството си на художник, вие имате това право и дори, бих казал, че одобрявам постъпката ви. Хора като Рембранд ван Рейн са редки, докато такива като Бекер са прекалено много. Но не трябваше да разгневявате човек със значението на Ян тен Гроотенхюис. Люде като него обикновено имат добра памет.

Художникът искрено се изненада.

— Какво казвате? Ян тен Гроотенхюис? Но аз не познавам този господин! Той беше ли мой съперник?

Тулп поклати утвърдително глава.

— Толкова по-зле! Защо да не мога да наддавам, щом това ми харесва?

— Защото Тен Гроотенхюис е главен пристав и капитан от гражданската гвардия, защото има влияние и престиж. Приятелството на човек като него може да бъде неоценимо за вас.

— Възможно е! Но въпреки това продължавам да вярвам, че съм художник, а не търговец. Обичам Лукас Лайденски и исках да покажа това. Никой, дори и някой принц, не би могъл да ми попречи. Довиждане, професоре, ще бъда щастлив, ако ми дойдете на гости тези дни.

— До скоро виждане, скъпи Рембранд! Извинете ме, ако съм се намесил във въпроси, които не ме засягат. Но не забравям, че ви дължа може би своето безсмъртие.

 

 

Когато художникът отвори вратата на салона, веднага разбра, че нещо се е случило. Саския се хвърли в прегръдките му.

— Рембранд, Рембранд! — извика тя.

— Какво има? — попита той, обезпокоен, като целуна немирната къдрица върху главата на жена си.

— Писмо от Хага, писмо от принца!

Той разпечата плика, който Саския му подаде, и набързо се запозна със съдържанието на писмото.

— Добри новини ли?

Рембранд се усмихна.

— Много добри — прошепна той на ухото й.

И като взе младата жена на коленете си:

— Константин Хюйгенс пита дали съм готов да нарисувам три големи картини върху темата на Исусовите страдания за негово превъзходителство Фредерик-Хендрик.

— Ще приемеш ли поръчката?

— Разбира се! Ще покажа на всички тези педанти, че Рембранд познава своя занаят.