Ян Менс
Рембранд (69)

XI

Камбаните звъняха с пълна сила, за да чествуват победата на нидерландския флот при Флореланд. Името на Де Руйтер се произнасяше навред; той бе изтрил срама от поражението при Ярмут, довеждайки като плячка шест английски бойни кораба в залива на Тексел. На следния ден Амстердам приветствуваше „великия победител“.

Титус се бе присъединил към ентусиазираната тълпа. Нищо не помрачаваше радостта му. Търговията веднага се бе съживила и сам той се бе възползувал от благоприятния обрат, тъй че вече притежаваше малко пари. Бе купил картини, които му харесваха, и инстинктът му не бе го излъгал. Платна от Вуверман, Рюисдел, Остаде, Босшерт бяха окачени по стените, а други вече бяха препродадени с добра печалба.

Накратко, Титус беше доволен. Всичко вървеше съобразно неговите желания. Нима не трябваше да се радва на начина, по който господин Франсен беше разрешил въпроса „Бекер“? Холандският съд бе принудил вбесения търговец да върне скъпоценния залог. Да, все още имаше съдии в Холандия! Картините, възвърнати в ателието, не намираха купувачи: никой не проявяваше ни най-малък интерес към творчеството на баща му. Но той продължаваше да работи несмутимо, сякаш някаква по-висша власт го подтикваше непрестанно да рисува!

При мисълта за баща си, Титус почувствува прилив на нежност… Рембранд, усамотен в своето величие! Някога той беше чествуван тъй, както сега чествуваха „победителя“; днес, забравен в своята къщичка край Канала на Розите, без да го е грижа за славата, той прекарваше дните си като обикновен занаятчия, отдаден на всекидневната си работа, но без да получава възнаграждението, давано и на най-невзрачния. Как Нидерландия, такава богата страна, можеше да изостави най-добрия си син до такова мизерно положение? Тя покровителствуваше посредствени художници, лишени от замах, докато творци като Хале, Ван Рюисдел, Ян Стийн, Хобема, Вермеер и толкова други бяха докарани дотам, че умираха от глад… Какъв срам за онези, които ръководеха държавата!

Въпреки че Титус трудно разбираше баща си, все пак знаеше, че Рембранд е щастлив, когато разполага с някое платно и с бои, че тогава в малкото ателие царува голяма радост.

Потънал в мисли, Титус се връщаше у дома си. Изведнъж му хрумна, че не би било зле да се отбие при Магдалена и госпожа Ван Лоо. През последните месеци беше тъй зает, че не бе успял да поднесе почитанията си „При златния поднос“. Ето защо бе посрещнат с упреци от Магдалена.

— Признавам вината си — каза той галантно, — но се надявам, че ще ми помогнете да се покая.

— Не обичам разкаяните грешници — отвърна девойката, докато кокетно оправяше косата си. — Според мен, те са твърде големи фанатици.

— И все пак знаете, че на небето има повече радост за един покаял се грешник, отколкото за десет праведника — възрази Титус, хвърляйки светлосинята си наметка върху един стол. — Фанатиците са съвестта на света, без тях нашето земно съществуване би било твърде бледо. Но къде е майка ви?

— При брат ми Ян. Снаха ми скоро ще има бебе и мама си въобразява, че нищо няма да е в ред, ако тя не е там.

— Колко ли е хубаво човек да има майка, която е тъй грижлива към децата си!

Девойката хвърли развълнуван поглед към Титус.

— Истинско нещастие е, че вашата майка е починала тъй млада — каза тя нежно. — Мама винаги повтаря, че тя е била много хубава. Изглежда, че вие приличате на нея, Титус?

Беше ли това комплимент или само закачка?

— Ще ме накарате да се изчервя — отвърна той, изчервявайки се наистина. — Да, майка ми е била очарователна жена; баща ми я е нарисувал не знам колко пъти; само че най-хубавите платна са изчезнали…

— Все пак странно е, че творчеството на баща ви се цени тъй малко напоследък!

Магдалена погледна към своя портрет, окачен върху белосаната стена.

— Макар че не е моя работа да давам преценки, бих казала, че това е един художник, който…

Тя се поколеба в търсене на най-подходящия израз.

— Татко е най-великият художник на тоя век! — провикна се Титус, като се възползува от нейното замълчаване. — Отказват му дължимата почит, както понякога някои хора отказват да слушат гласа на собствената си съвест. Но аз имам грижата да му осигуря възможност да продължи своята работа до края на живота си. Ето целта, която съм си поставил.

— В това също има фанатизъм…

— Би могло да се каже и така. Но аз ще изпълня задачата си, а един ден победилата Нидерландия отново ще процъфтява и търговията с произведения на изкуството пак ще се оживи.

Младежът трептеше от въодушевление. Магдалена почувствува, че този хубав младеж, същински млад принц, държи на думата си. Съвсем спонтанно тя възкликна:

— Щастлив сте, че имате такъв баща, Титус!

— Благодаря, Магдалена — прошепна младежът със сподавен глас, докато сълзи избликваха на очите му, въпреки волята му.

Студената Магдалена загуби обичайното си самообладание и започна да милва кафявите къдрици на Титус, разтреперан от щастие.

— Магдалена, Магдалена — повтаряше той.

Погледът на девойката се изпълни с нежност. Тя не беше вече сигурното в себе си същество, нарисувано от Рембранд, а жена, чиято нежност свенливо търси начин да се изяви. Кокетството и пресметливостта бяха изчезнали от лицето й.

— Ах, ако можех да ви нарисувам така — прошепна Титус, — бих направил толкова портрети, колкото баща ми е направил на майка ми.

Магдалена леко извърна глава, Титус грабна ръцете й и влюбено ги доближи към лицето си. В дъното на уголемените очи на девойката той прочете блаженство. Тя не се противеше на ласките му…

Да, камбаните звъняха с пълна сила, но Рембранд не ги чуваше; от седмици насам работеше над едно голямо платно, от което не беше доволен. Работата не вървеше така, както той би желал; освен това често се чувствуваше изморен. Ето и че и днес, веднага след като бе отпратил моделите си, чувство на безсилие го обзе, причинявайки му дълбоко страдание. Защо да продължава да рисува? Художникът има нужда от известен отклик, той не създава красотата за самия себе си. А около него имаше празнота. Нима вече нямаше да има вдъхновение? Трябваше ли да се примири до смъртта си да остане грохнал старец, който залъгва скуката си, като се разхожда полека по улиците?

Опита се да походи напред-назад из ателието, но краката му бяха странно отмалели и тежки като олово. С болезнена гримаса художникът се отпусна върху леглото и затвори очи. Нуждаеше се от малко почивка. Ученикът му Аерт ван Гелдер си бе отишъл в Дорд и несъмнено нямаше вече да се върне, тъй като бе загубил баща си. Добро момче беше този Аерт, добро и трудолюбиво. Преди да си замине, бе пожелал да приготви платното за „Блудния син“.

Сега платното очакваше само боите, но художникът нямаше настроение за работа. С умерено движение Рембранд прокара ръка по потното си чело. Силна болка в слепоочията и над очите го измъчваше. Болен ли беше? Досега никога не му се беше случвало да се разболява. Като се повдигна с мъка, видя в огледалото подпухнало и зачервено лице, с черни сенки около очите. Чувствуваше езика си сух. Мърморейки, се върна на леглото и смъкна домашната шапчица, която притискаше главата му. Обаче веднага му стана студено; взе парче платно, откъсна широка ивица и с нея обви челото си.

Какво ставаше с него? Задъхваше се. Като че ли кръвта му беше станала твърде гъста и не можеше да тече из артериите му. Нима щеше да умре? Никога не беше мислил за смъртта, въпреки че тя често бе чукала на вратата — Саския, Хендрикие, децата бяха извикани по реда си — той беше останал. Легнал по гръб, се загледа в голямото платно, чиято белота му беше непоносима. Припомни си безсилното движение на ръката си от преди няколко минути, когато се бе опитал да започне работа. Замисълът му бе да изобрази завръщането на блудния син. Хубава и трогателна беше историята на този богат младеж, увлечен в излишества, който по-късно се бе завърнал в бащината къща, привел гръб под тежестта на своите грехове! Как да пресъздаде това върху платното? Завръщане в бащината къща!… Трудно е да се каже: „Татко, прегреших пред небето, пред тебе и моят грях ми тежи“.

Не беше ли грешил и той, Рембранд? Не беше ли и той богат младеж, заминал към далечна страна, където бе разпилял цялото си богатство, водейки прахоснически живот? Прахоснически, да! Къщата му на Голямата улица беше изпълнена с богатства, същински позлатен сън, свърталище на дявола. И ето че беше наказан — от една страна, несправедливо, но от друга, справедливо. Беше наказан по отношение на семейството си и по отношение на творческото си дело. Беше отбягван, осмиван и презиран: „Докато приближените на баща ми се тъпчат с храна, аз гладувам!“ Блудният син Рембранд беше пристигнал някога в Амстердам като същински принц на изкуството. Тогава трябваше да го молят, да му плащат много пари, за да рисува портретите им. Светът му изглеждаше твърде тесен, този свят, в който всичко живо, земята, водата, добрите и лошите хора, всичките животни, градовете, църквите, къщите, всичко се бореше, за да защищава своето място. Какво бе останало от онези години, нима бе останало нещо друго, освен прах и пепел?…

Рембранд разкопча ризата си; струваше му се, че се задушава. Нещо рухваше в главата му, сякаш падаше в пропаст. Пръстите му се впиха в празнота.

Когато Корнелия влезе в ателието, намеря баща си проснат неподвижно върху леглото. Ризата му бе разкъсана и се виждаха косматите му гърди.