Ян Менс
Рембранд (44)

XX

В началото на лятото едно писмо от Коопал, зетят на Саския от Флесинген, съобщи за смъртта на Тиция.

Със съобщението в ръка, Рембранд се поколеба за миг пред вратата. Трябваше ли да съобщи на Саския, че сестра й не е вече между живите? Наближаваше времето за раждане. Нямаше ли да се окаже съдбоносна тъжната новина? Накрай той реши, че няма право да скрива неща от този род.

Заговори й нежно, като на дете.

— Бъди силна, мила! Нали трябваше да ти го кажа? Да, така, плачи, Саския, плачи! Това ще те облекчи.

Но докато я вдигна, за да я отнесе в леглото — защото искаше тя да си почине, — си помисли: „И Тиция си отиде. Колко млади умират тези Уйленбурговци… Да, родът им е крехък… Та нали и Саския загуби вече три деца?“

От своя страна младата жена умоляваше небето да й даде рожба със здрав организъм. „Вземи мен — молеше се тя, — но не и малкото същество, което нося в утробата си. Нека Рембранд има син, на когото да може да се опира в старостта си.“ После тя идваше на себе си и се питаше дали е била напълно искрена. Трудно нещо е да умре човек тъй млад. „Господи, остави ме да поживея малко на земята, до детето ми, за да мога да бъда още и съпруга, и майка!“

Рембранд се наведе над нея:

— Как се чувствуваш, мила?

От работната му дреха се излъчваше приятна миризма на бои, позната и напомняща за живота миризма.

— Много съм добре — излъга тя с усмивка. — Седни малко до мен. Имаш ли няколко минути?

Тъкмо сега нямаше. Рембранд не разполагаше с тия няколко минути. В ателието го очакваше спешна работа. Същата сутрин бе дошъл Франц Банинг Кок, общински съветник и помощник-кмет. Той искаше да поръча голяма картина за залата, в която се събираха войниците, въоръжени с алебарди. Би ли приел майстор Рембранд да нарисува портрет на цяла група?

Откровено казано, той нямаше голямо желание да направи това. В тоя миг търсеше някакво миролюбиво вдъхновение; а една картина за гражданската гвардия по необходимост трябваше да изразява могъщество и слава, да показва множество пики, копия, знамена и флагове. Но предложението беше съблазнително.

— Какви размери смятате да има картината? — бе попитал той за всеки случай. Отговорът беше неочакван: осем на дължина, шест — височина. Това щеше да бъде най-голямата картина от този вид. Ателието не беше достатъчно високо, за да я побере.

— И колко души трябва да се изобразят върху нея господин Банинг Кок?

— Шестнадесет! Шестнадесет члена на гражданската гвардия под моето ръководство и на моя помощник Вилхелм ван Руйтенбург. Ще композирате картината както намерите за добре, майстор Рембранд. Ще ви платим по сто флорина на човек.

И така Саския трябваше да разбере, че наистина той няма време за приказки.

— Почини си, любима! След малко ще дойда да видя дали спиш.

Тя го пропъди със смях.

— Върви си! Хайде, върви си! Не виждаш ли, че ми пречиш да си почивам.

Рембранд започна да изпълва тетрадка за скици. Опитваше се преди всичко да измери вътрешната стойност на шестнайсетте трудолюбиви граждани на Амстердам и трябваше да си признае, че резултатът невинаги отговаряше на неговите очаквания. Наистина, градът притежаваше цяла поредица от картини, които представляваха поделения от гражданската гвардия. Бартоломеус ван дер Хелст бе автор на една от тях, а Николас Елиас — на друга. Дори негови бивши ученици, като Говерт Флинк и Якоб Бакер, бяха получили поръчки и бяха изпълнили задачите си по задоволителен начин. Да, твърде задоволителен, но нищо повече! Нямаше ли възможност да се изтръгне от този сюжет нещо истински велико?

Рембранд се унесе в размисъл. Шестнадесет граждани, шестнадесет члена на гражданската гвардия от второто окръжие на града. Това са спокойни хора, но готови при най-малкия знак да грабнат оръжие в защита на града. Те се появяват, излизайки из сянката, приветствувани от цялото население, от млади и стари. Да живее гражданската гвардия!… Не, картината не трябва да бъде сбор от портрети, несвързани помежду си. Напротив, тя следва да представлява единна композиция, в която всяка подробност хармонира със съседната.

„Би трябвало… — започна да говори полугласно той, увлечен от своето видение, — би трябвало вървящата група да прониква през рамката, да се отправя към мен. Защо към мен? Ами защото съм един от техните, свободен гражданин на една свободна общност, всеки член от която има един и същ идеал. Да, сега виждам: от фона в полумрак, един фон, който искам да бъде загадъчен, ще извлека цяла симфония от светли цветове, яркочервено, лимоненожълто, златистозелено заедно с лилаво и ръждивокафяво. Тук-там по някое копие, което просветва! Някоя сабя хвърля своя отблясък! Но без това да вреди на единството на моята група. Има значение само групата! Не съществуват шестнадесет члена на гвардията, съществува гвардията като цяло!“

И скиците продължаваха да се трупат в ателието, където Рембранд работеше с непознато до тогава въодушевление. Банинг Кок, придружен от Ван Руйтенбург, бе дошъл да се осведоми за подготовката, но не се върна повече. „Тия художници, възпламеняват се за нищо и никакво!“ — мислеха си двамата улегнали граждани.

Но все пак:

— Отлично, майстор Рембранд. Но не забравяйте — напомни Руйтенбург, — че всички членове плащат еднакво; в съответствие с това те имат право да изискват достойно място в картината.

Рембранд дори не слушаше. Ако трябваше да държи сметка за брътвежите на всички, чиито портрети рисуваше!…

И само за да сложи край на разговора, отвърна:

— Не се безпокойте за нищо, господин ван Руйтенбург. Всичките ви хора ще направят великолепно впечатление със своето оръжие. Естествено, господин Банинг и вие ще бъдете на преден план.

Поласканият лейтенант се поклони. Едва отскоро той бе придобил благородническата си титла; дядо му се наричаше просто Ян Микелсзон и беше собственик на малко дюкянче.

Платно с учудващи размери бе опънато между две колони във вътрешността на старата църква. Човек би казал, че това е крилото на грамадна легендарна птица. Филип Конинк и Гербранд ван ден Екхут трябваше да подготвят за рисуване тази площ, което съвсем не беше лесна работа. Една сутрин Рембранд се отправи към черквата, натоварен със скици. Големите стълби вече бяха приготвени. Той можеше да започва работа.

И така, от шестнадесетте гвардейци, художникът щеше да направи — тъй както беше решил още от първия ден — една-единствена композиция. Щеше да покаже на всички творческата сила, която усещаше след двадесет години напрегнат труд. Това засега все още бяло платно щеше да наложи превъзходството на нидерландската школа и да ознаменува собствения му триумф.

Наистина, като по силата на някакво вълшебство, през следващите седмици багрите и светлината започнаха да се съчетават тъй, както никога под неговата четка. Франс Банинг Кок и неговият лейтенант Ван Руйтенбург напредваха, следвани от пъстра група граждани, които носеха хоругви, пики й мускети. Само шестнадесет гвардейци ли имаше тук? Виждаха се сто и шествието, излязло от една от градските врати, сякаш никога нямаше да свърши. То отиваше към светлината, тъй както подхождаше за защитници на свободата, на тези бойци, обкръжени от минувачи, от улични момчетии, от момиченца. Понякога удар с копие щеше да прогонва кучето, залаяло пред барабана.

„Фонът?“ — се питаше Рембранд. Той щеше да има бронзов цвят, като камбаната, която от време на време щеше да отеква над главите. Не можеше да пожелае по-добро ателие от тази църква! Със светлината, оцветена и прецедена през стъклописите, тя представляваше урок по изкуство пред един друг урок по изкуство. Трите картини върху тавана, „Поклонението“, „Благовещението“ и „Смъртта на Мария“, щедро предлагаха своите червени, сини и зелени бои. Същинско чудо беше в ход: изтръгвайки от нощта гражданската гвардия, един велик художник разбираше най-сетне смисъла на текста от Битието: „И настъпи светлина.“

През един слънчев юнски следобед Хендрикие дотича задъхана.

— Майстор Рембранд, елате бързо. Жена ви роди момче.

От височината на своята стълба художникът хвърли щастлив поглед към феята със син корсаж и червена пола, която бе дошла да го зарадва. После слезе бързо и протегна палитрата и четките на Филип Конинк, затича се бързо към къщи, без да си даде труд да сваля работната си дреха.

На 22 септември 1641 г. детето беше кръстено в Южната черква. По молба на Саския и в памет ма умрялата леля, то бе кръстено Титус.