Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Terre, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
fwiffo (2014)

Издание:

Емил Зола. Земя

Външен редактор: Пенчо Симов

Редактор: Нели Чилингирова

Художник: Иван Тодоров

Художник-редактор: Зоя Ботева

Коректори: Мария Начева, Лидия Ангелова

Издателство на БЗНС, София, 1986

История

  1. — Добавяне

2.

Една вечер, няколко дни след това, Жан, връщайки се пешком от Клоа, се учуди, когато на два километра пред себе си забеляза силуета на селска двуколка, която се прибираше. Тя изглеждаше празна, нямаше никой на седалката, и изоставеният кон се завръщаше към конюшнята си, без да бърза, като животно, което знае пътя си. Така че младият мъж лесно го настигна. Той го спря, качи се да види какво има в колата: на пода лежеше мъж, шестдесетгодишен, дебел и нисък старец, чието лице изглеждаше почерняло.

Жан се изненада толкова, че започна да говори на висок глас:

— Ей, човече!… Да не би да спи, да не би да е пил… Я виж ти! Та това е старият Муш, бащата на ония две момичета!… Струва ми се, че е пукнал! Ама че работа!

Обаче Муш бе повален от апоплектичен удар и все още дишаше, бавно и мъчително. След като го обтегна и изправи главата му, Жан седна на седалката и шибна коня. Подкара го в най-бързия му тръс, защото се страхуваше да не би старецът да умре в ръцете му.

Когато навлезе в площад Еглиз, той забеляза Франсоаз, застанала пред вратата. Тя бе поразена, като го видя в тяхната кола да кара техния кон.

— Какво има? — попита тя.

— Баща ти не е добре.

— Къде е той?

— Тук, погледни!

Тя се покачи на колелото и погледна. За миг остана поразена, сякаш без да разбира, пред тази виолетова маска, едната половина от която се беше нагърчила като изтеглена отдолу нагоре.

Свечеряваше се, голям жълто-червеникав облак, който багреше небето, осветяваше умиращия като с отблясък от пожар.

После изведнъж тя зарида, побягна, изчезна, за да съобщи на сестра си.

— Лиз!… Ах, господи!

Останал сам, Жан се подвоуми. Все пак не можеше да се остави старецът в дъното на двуколката. Подът на къщата беше с три стъпала по-долу откъм площада. Едно слизане в тази тъмна дупка му се виждаше доста трудно. След това се досети, че откъм улицата наляво друга една врата водеше направо в двора. Този двор, доста просторен, беше ограден с жив плет; локва с жълтеникава вода заемаше две трети от двора, а около двайсетина ара бяха заети от зеленчукови лехи и плодни дръвчета. И така, той изостави коня, който сам тръгна и се спря пред конюшнята си до обора с двете крави.

С викове и сълзи притичаха сестрите. Лиз, която бе родила преди четири месеца, тъкмо бе кърмила и още държеше бебето в ръце, то също пищеше. Франсоаз пак се покачи на едно от колелата. Лиз се покатери върху другото, риданията им станаха сърцераздирателни, а в дъното на колата дядо Муш продължаваше да диша мъчително със свистене.

— Татко, отговори, кажи?… Какво ти е, кажи де? Какво ти е, кажи, господи!… На главата ти ли стана нещо, че не можеш нищо да кажеш?… Татко, татко, кажи, отговори?

— Слезте, по-добре е да го свалим оттук — съобразително каза Жан.

Те не се впуснаха да му помогнат, започнаха да се вайкат още по-силно. За щастие една съседка, Фрима, привлечена от шума, се появи най-сетне. Тя беше висока, суха, кокалеста стара жена, която от две години се грижеше за парализирания си мъж; преживяваше едва, обработвайки с упоритостта на товарно животно педята земя, която притежаваха. Тя не се смути, прецени станалото като нещо естествено, и помогна съвсем като мъж. Жан прихвана Муш за раменете, издърпа го толкова, колкото Фрима да може да го хване за краката. После го пренесоха в къщата.

— Къде да го сложим? — попита старицата.

Двете момичета, които ги следваха объркани, не знаеха къде. Баща им живееше горе, в малката стаичка на тавана. Невъзможно бе да го качат там. Долу, до кухнята, имаше голяма стая с две легла, която той им бе отстъпил. В кухнята бе тъмно като нощ; Жан и старата жена чакаха с отмалели ръце, не смееха да влязат по-навътре от страх да не се блъснат в някоя мебел.

— Хайде, все пак трябва да решите!

Най-сетне Франсоаз запали свещ и в този момент се появи жената на полския пазач, доведена навярно от своя нюх, от онази потайна сила, която за минута разнася всяка новина от единия до другия край на селото.

— Ах! Какво му е на горкия мил човек?… О, виждам, кръвта се е разляла по тялото му… Бързо, сложете го да седне на един стол.

Фрима бе на противно мнение. Слага ли се да седне човек, който не може да се държи на крака? Най-добре било да го положат да легне в едно от леглата на дъщерите му. Спорът се изостряше, когато се появи Фани заедно с Ненес: тя бе научила за станалото, купувайки фиде у Макерон, и идваше разтревожена за своите братовчедки.

— Може би ще е добре да го сложим да седне — заяви тя, — за да се раздвижи кръвта.

Така че Муш бе положен върху един стол близо до масата, на която гореше свещта. Брадичката му клюмна върху гърдите, ръцете и краката увиснаха, лявото му око се бе отворило от дръпването на тази половина на лицето и ъгълът на сбърчената уста пухтеше още по-силно. Настъпи мълчание, смъртта нахлуваше във влажната стая с под от утъпкана земя, с олющени стени и с голямо черно огнище.

Жан продължаваше да чака затруднен, докато двете момичета и трите жени с отпуснати ръце разглеждаха стареца.

— Ще отида да повикам лекаря — реши се да каже младият мъж.

Жената на Бекю поклати глава, нито една от другите не отговори. Това нищо нямало да помогне, защо да се харчат пари? И ако това е краят, нима лекарят ще направи нещо!

— Хубаво ще му подействува малко раненка — каза Фрима.

— Аз пък — прошепна Фани — имам камфоров спирт.

— И това също е хубаво — заяви жената на Бекю.

Лиз и Франсоаз слушаха слисани и не можеха да решат нищо; едната друскаше малкия си Жюл, другата се чудеше какво да прави пълната с вода чаша, от която бащата не бе искал да пие. Гледайки всичко това, Фани отстрани Ненес, който съсредоточено следеше гримасата на умиращия.

— Ще изтичаш до нас и ще кажеш да ти дадат малкото шише с камфоров спирт, което е в долапа, вляво… Чуваш ли? В долапа вляво. И се отбий при дядо Фуан и при леля ти, Крантата, кажи им, че чичо Муш е много зле. Тичай, тичай бързо!

Когато момчето излезе подскачайки, жените продължиха да разискват случая. Жената на Бекю познавала един господин, когото били спасили, гъделичкайки ходилата на краката му в продължение на три часа. Фрима се сети, че й е останал липов чай, от онзи, който била купила на мъжа си миналата година за две су, и отиде да го вземе. Върна се с малкото пакетче, а Лиз подаде детето си на Франсоаз и запали огън, след което Ненес се появи пак.

— Дядо Фуан беше си легнал… Крантата каза така: ако чичо Муш не е пил толкова, нямало така да го боли сърцето…

Обаче Фани разгледа шишето, което момчето й подаде, и извика:

— Глупако, казах ти вляво!… Ти ми носиш одеколона.

— И това е хубаво — повтори жената на Бекю.

Насила накараха стареца да изпие чаша липов чай, като пъхаха лъжицата между стиснатите му зъби! После разтъркаха главата му с одеколон. Но не му стана по-добре, положението му бе отчайващо. Лицето му още повече потъмня, принудиха се пак да го настанят хубаво на стола, защото се смъкваше надолу и имаше опасност да падне.

— О! — прошепна Ненес, застанал пак до вратата. — Не знам дали няма да вали. Небето е особено.

— Да — каза Жан. — Видях как се разстила един грамаден облак.

И сякаш върнал се към първото си предложение, той продължи:

— Няма значение, все пак ще отида да потърся лекаря, ако искате.

Лиз и Франсоаз се погледнаха загрижено. Най-сетне Франсоаз се реши с щедростта на своята младост:

— Да, да, Капорал, идете в Клоа и потърсете господин Фине, да не се каже, че не сме направили това, което е трябвало.

В тази суматоха конят дори не бе разпрегнат, така че Жан трябваше само да скочи в двуколката. Чу се дрънчене, шум от бързото търкаляне на колелата. Тогава Фрима спомена за свещеника; но другите с ръкомахания й дадоха да разбере, че доста са се измъчили вече. А когато Ненес предложи да отиде пеша до Базош-льо-Доайен, отстоящ на три километра, майка му се разсърди: в никакъв случай няма да допусне да тича тъй в толкова зловеща нощ под това страшно ръждиво небе. Всъщност, понеже старият нито чуваше, нито отговаряше, струваше ли си трудът да безпокоят свещеника.

Дървеният стенен часовник удари десет часа. Изненадаха се: можеше ли някой да каже, че са от два часа тук, без да са направили нещо! И никой не искаше да си отиде, задържаше ги зрелището, искаха да видят края. Голям хляб беше поставен върху раклата, а до него нож… Най-напред момичетата, измъчени от глада, въпреки тревогата, машинално си отрязаха филии, които изядоха несъзнателно; после ги последваха трите жени, хлябът намаляваше, непрекъснато някоя режеше и дъвчеше. Не биха запалили друга свещ, дори не подрязваха фитила на тая, която гореше; не беше весела тази тъмна и гола кухня на бедни селяни с хриповете на умиращия, подпрян на масата.

Изведнъж, половин час след излизането на Жан, Муш се преметна и просна на пода. Вече не дишаше. Беше мъртъв.

— Какво ви казвах аз? А той тръгна да търси лекар! — обади се жената на Бекю с дрезгав глас.

Франсоаз и Лиз отново зарониха сълзи. С инстинктивен порив те се бяха хвърлили в обятията си като нежно обожаващи се сестри и повтаряха на пресекулки:

— Господи, останахме си само двете… Свършено е, само ние двете… Какво ще стане с нас, господи?

Не биваше да оставят мъртвеца на земята. Набързо Фрима и жената на Бекю направиха необходимото. Понеже не смееха да пренасят трупа, те измъкнаха дюшека от едното легло, занесоха го в кухнята и проснаха върху него Муш, като го завиха до брадичката с чаршаф. В това време Фани запали свещите на другите два свещника, които постави от двете страни до главата на Муш. За момента това беше добре; само че лявото око, което три пъти се мъчиха да затворят, упорито се отваряше и сякаш гледаше света от това изкривено и виолетово лице, което силно изпъкваше върху белотата на чаршафа.

Лиз бе успяла да приспи Жюл, бдението започна. На два пъти Фани и жената на Бекю казаха, че ще си отидат, понеже Фрима предлагаше да прекара нощта с двете сестри; обаче те не си тръгваха, продължаваха да разговарят тихо, хвърляйки коси погледи към мъртвеца. В това време Ненес, докопал се до шишето с одеколон, довършваше течността, като обливаше ръцете и косата си.

Удари полунощ и жената на Бекю повиши глас:

— Е къде е господин Фине, питам ви аз! Може ли човек да го чака, за да умре. Повече от два часа, за да го доведат от Клоа!

Вратата към двора беше останала отворена, нахлу силно въздушно течение, което угаси светлините отдясно и отляво на мъртвия. Всички се ужасиха, а когато отново запалиха свещите, бурният полъх се повтори още по-страшно; някакъв продължителен и усилващ се тътнеж идеше от тъмните дълбини на полето. Човек би го оприличил на галопираща опустошителна армия, която приближава, придружена от трясъка на счупени клони и стенания на утъпкани нивя. Всички изтичаха до прага, видяха как един бакърен облак лети и се огъва в оловносивото небе. И изведнъж се разнесе трясък, пушечен залп, дъжд от куршуми започна да се сипе в краката им с плющене и подскачане. И тогава от гърлата им се разнесе вик на разорение и отчаяние.

— Градушка! Градушка!

Смаяни, възмутени и побледнели пред това бедствие, те продължиха да гледат. Градушката трая не повече от десет минути. Нямаше гръмотевици, но големи синкави светкавици, сякаш непрекъснато пробягваха по земята като широки светещи бразди; нощта не беше така тъмна, ледените зърна я осветяваха с бледи безбройни отблясъци, сякаш бяха паднали парчета от стъкло. Шумът ставаше оглушителен като канонада, като от влак, пуснат с пълна скорост върху железен мост, трополящ безспир. Вятърът бясно фучеше, отвесно падащите топчета шибаха навред, трупаха се, покриваха земята с бяла постеля.

— Градушка, боже мой!… Ах какво нещастие!… Погледнете, истински кокоши яйца!

Те не смееха да излязат на двора, за да си вземат от тях. Ураганът продължаваше да се засилва, всички стъкла на прозорците бяха строшени; силата му бе такава, че едно ледено топче счупи стомната, а други се търколиха чак до дюшека на мъртвеца.

— Не повече от пет бучки лед са една ливра — каза жената на Бекю, преценявайки тежестта им.

Фани и Фрима направиха отчаян жест.

— Всичко е загубено, поголовна сеч!

Беше краят. Замря галопът на бързо отдалечаващото се бедствие и настъпи гробна тишина. Небето зад облака бе станало мастилено черно. Тих непрекъснат дъжд се сипеше като из ведро. По земята се забелязваше само дебелият пласт от ледени зърна, една белееща се покривка, която си имаше собствена светлина, бледата светлина на милиони кандила, разстлани до безкрая.

Ненес, изхвръкнал навън, се върна с голяма ледена топка, едра като юмрука му, неправилна и наръбена; а Фрима, която не можеше да стои повече на едно място, не устоя на желанието си да погледне.

— Ще отида да потърся фенера си. Трябва да узная какви са поразиите.

Фани стоя кротко още няколко минути. Тя продължаваше да се вайка. Ах, какъв труд предстоеше след опустошаването на зеленчуците и на плодните дървета! Житото, овесът, ечемикът не бяха поникнали много, та надали бяха много пострадали. Но лозята, ах лозята! От вратата тя шареше с очи в гъстата и непроницаема нощ, трепереше пред неизвестността, мъчеше се да прецени колко бе голямо злото, като го преувеличаваше, мислейки, че вижда полето, покосено от картечници и кръвта му да се излива през раните.

— Слушайте, малките ми — каза тя най-после, — вземам назаем един фенер и ще изтичам до нашите лозя.

Тя запали един от двата фенера и изчезна с Ненес.

Жената на Бекю, която всъщност нямаше земя, не говореше загрижено, въздишаше, молеше се на небето вяло, по навик, с отегчително вайкане. Въпреки това любопитството я тикаше непрекъснато към вратата; и силно заинтригувана застана на прага, когато забеляза, че селото се изпълни със светещи точки. През един отвор в двора, между обора и навеса, погледът й обхвана цялото село Рон. Без съмнение градушката беше събудила селяните. Всеки гореше от същото нетърпение да отиде да види своята нива, прекалено загрижен, за да дочака деня. Затова фенерите излизаха един след друг, умножаваха се, тичаха и танцуваха. А жената на Бекю, която познаваше къде се намира всяка къща, съумяваше да назове съответното име при появата на всеки нов фенер.

— Ето на̀ палят у Крантата, а сега излизат от Фуан, а пък ей там е Макерон, до него е Ланген… Боже господи! Горките хора! Сърцето да ти се скъса! Не, каквото ще да става, отивам!

Лиз и Франсоаз останаха сами пред трупа на баща си. Ромоленето на дъжда продължаваше, влажни подухвания облъхваха пода и караха свещите да мигат. Трябваше да затворят вратата, но нито едната, нито другата се беше сетила, обзети и стреснати също от драмата навън, въпреки траура в къщи. Значи не им стигаше, че имат мъртвец в дома си? Добрият бог беше унищожил всичко, човек дори не знаеше дали му е останало парче хляб за ядене.

— Бедният татко — прошепна Франсоаз, — кой знае колко щеше да се разтревожи!… По-добре е, че не вижда това, което става.

А когато сестра й вземаше втория фенер, каза:

— Къде отиваш?

— Помислих си за граха и за фасула. Ще се върна веднага.

Лиз прекоси двора под проливния дъжд и влезе в зеленчуковата градина. Само Франсоаз бе останала при стария. Но тя застана на прага, много развълнувана от сноването на фенерите. Стори й се, че чува охкания и плач. Сърцето й се късаше.

— Ей? Какво? — извика тя. — Какво има?

Никакъв глас не отвърна. Фенерът се движеше напред-назад все по-бързо, като побеснял.

— Фасулът ли е унищожен?… А грахът пострадал ли е?… Боже мой! Ами плодовете и салатите?

Но едно възклицание от мъка, което долови съвсем ясно, я накара да вземе решение. Повдигна полата си и изтича под дъжда, за да отиде при сестра си. А мъртвият, изоставен, остана в празната кухня, съвсем вдървен под чаршафа между двете тъжни и димящи свещи. Лявото му око, упорито отворено, гледаше старите греди на тавана.

Ах, какво опустошение хвърли в отчаяние този кът на земята! Едно ридание сякаш се изтръгваше от него под трептящите светлини на фенерите! Лиз и Франсоаз разнасяха техния фенер толкова измокрен от дъжда, че едвам мъждукаше през стъклата. Те се приближаваха до лехите и в малкия кръг на светлината смътно различаваха фасула и граха, посечени до корен, и салатите накълцани така, че никакви листа не биха могли да се използват… Но най-много бяха пострадали дърветата: малките клони и плодовете бяха отрязани като с нож; самите стебла бяха тъй очукани, че мъзгата изтичаше през дупките на кората. А по-надалече, в лозята, беше още по-лошо, фенерите сновяха, подскачаха, беснееха сред стенания и проклятия. Главините изглеждаха като покосени, цъфналите чепки покриваха земята заедно с останки от лозови пръчки и листа; загубена бе не само тазгодишната реколта, но и оголените коренища, които щяха да покретат и да умрат. Никой не усещаше дъжда, едно куче виеше на умряло, жените се обливаха със сълзи като пред гроб. Макерон и Ланген, въпреки съперничеството си, взаимно си помагаха с фенерите, минаваха да осветяват ту единия, ту другия имот, като проклинаха през цялото време, докато гледката на разорените лозя пробягваше пред очите им и пак чезнеше в мрака зад тях. Макар и да нямаше вече земя, старият Фуан искаше да види, сърдеше се. Постепенно всички се разгневиха: възможно ли бе за четвърт час да се загуби плодът от едногодишен труд? Какво бяха направили, че да бъдат така наказани? Никакво обезпечение, никаква правда, бедствие без причина, капризи, които убиваха света. Изведнъж Крантата, побесняла, събра камъни и ги хвърли нагоре, за да разкъса небето, което не се виждаше. После закрещя:

— Проклета свиня там, горе! Не можеш ли да ни оставиш на мира?

В кухнята върху дюшека изоставеният мъж гледаше тавана с неподвижно око, когато две коли спряха пред вратата. Най-сетне Жан водеше господин Фине, след като го бе чакал близо три часа в дома му; той се връщаше с двуколката, а пък лекарят бе взел своя кабриолет.

Господин Фине, висок, слаб човек с лице пожълтяло от пропаднали стремежи, влезе доста грубо. Дълбоко в себе си той ненавиждаше тази селска клиентела заради нейното невежество.

— Какво, няма никой?… Значи е по-добре?

После, когато забеляза трупа:

— Не, много е късно… Нали ви казвах, че не искам да идвам. Винаги все същата история, викат ме, когато са вече умрели.

Това излишно безпокойство посред нощ го дразнеше и понеже точно в този момент влязоха Лиз и Франсоаз, той още повече се разгневи, когато разбра, че са се двоумили два часа, докато изпратят Жан да го доведе.

— Вие сте го убили, дявол да го вземе!… Каква идиотщина? Одеколон и липов чай при апоплексия… И на всичко отгоре няма никой при него. Разбира се, че не може да се спаси…

Заинтересуван, господин Фине се поуспокои. Виж ти! Значи градушка е паднала? Принуден да живее със селяните, той най-сетне бе започнал да се вълнува и от техните тревоги. Жан също се бе приближил и те двамата се учудваха, възмущаваха се, защото идвайки от Клоа, върху тях не бе паднала нито капка от градушката. Там земята била пощадена, а тук опустошена, макар че разстоянието е няколко километра; наистина каква несполука е да се намираш откъм лошата страна! После Фани се завърна с фенера, а и жената на Бекю и Фрима след нея; и когато трите жени, облени в сълзи, започнаха да разказват подробно за ужасите, които бяха видели, лекарят сериозно заяви:

— Това е голямо нещастие, голямо нещастие… Няма по-голямо нещастие за селата…

Глух шум, подобен на кипеж, го прекъсна. Идваше откъм мъртвия, забравен между двете свещи. Всички млъкнаха, жените се прекръстиха.