Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Terre, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
fwiffo (2014)

Издание:

Емил Зола. Земя

Външен редактор: Пенчо Симов

Редактор: Нели Чилингирова

Художник: Иван Тодоров

Художник-редактор: Зоя Ботева

Коректори: Мария Начева, Лидия Ангелова

Издателство на БЗНС, София, 1986

История

  1. — Добавяне

6.

Седмицата мина, Франсоаз упорито отказваше да се прибере при сестра си и на улицата се разигра отвратителна сцена: Бюто, който я бе повлякъл за косата, трябваше да я пусне, жестоко ухапан за палеца; така че Макерон се изплаши и сам изхвърли младото момиче от дома си, заявявайки й, че като представител на властта, той не може повече да я насърчава в бунта й.

Но точно тогава минаваше Крантата и тя отведе Франсоаз. Вече на осемдесет и осем години мисълта за смъртта й я занимаваше само доколкото щеше да остави имуществото си на своите наследници заедно с неприятностите от безкраен процес: едно необикновено сложно завещание, объркано нарочно или пък под предлога да не ощети някого, с което тя принуждаваше всички да се изповядат; понеже не можеше да отнесе имотите си, нейната идея бе да си отиде поне с утехата, че имането й ще отрови другите. По този начин най-голямото й удоволствие бе да гледа как членовете на рода й се ядат един друг. Затова и побърза да настани внучката си в своя дом, потиснала за миг голямото си скъперничество, но веднага овладяна от мисълта да използува голям труд срещу малко хляб. И наистина още вечерта тя я накара да измие стълбата и кухнята. После, когато се появи Бюто, тя го прие изправена, наежена като стара хищна птица; и той, който говореше, че ще изпочупи всичко у Макерон, се разтрепери, измънка нещо, скован от надеждата за наследство, нямащ смелост да влезе в борба със страшната Кранта.

— Аз имам нужда от Франсоаз, оставям я при мене, понеже не й е приятно у вас… Освен това тя е пълнолетна, вие имате да уреждате сметки с нея. Ще трябва да разговаряме.

Бюто си отиде разгневен, ужасен от неприятностите, които предчувствуваше, че идват.

Осем дни след това, към средата на месец август, Франсоаз наистина навърши двадесет и една години. И от този час беше вече господарка на себе си. Обаче само бе сменила една несгода с друга, защото тя също трепереше пред леля си и се превиваше от работа в тази студена къща на скъперницата, където всичко трябваше да блести, естествено без да се хаби нито сапун, нито четка: чиста вода и ръце — това стигало. Един ден, понеже бе забравила да хвърли зърна на кокошките, главата й едва не бе спукана от удар с бастун. Разказваше се, че за да пести силата на конете си, Крантата впрягала внука си Иларион в ралото; ако това бе измислено, истина бе, че тя го използуваше като същинско животно, биеше го и го съсипваше от работа. Злоупотребявайки с неговата скотска сила, тя го изтощаваше толкова много, че момчето изнемогваше от умора и от глад, защото всъщност тя го хранеше с кори и помия като прасе. Унизен и наплашен, Иларион непрекъснато страдаше от глад. Когато разбра, че допълва двойката във впряга, Франсоаз заживя с единствената мечта да напусне къщата. Така изведнъж дойде желанието й да се омъжи.

Тя просто искаше да сложи край на мъките си. Би предпочела да умре, но да не се сдобри с Лиз, упорито заживяла с една от ония представи за справедливост, които я завладяха още от детинство. Признаваше за справедлива само своята кауза и се презираше, загдето бе търпяла толкова дълго време; не казваше нищо срещу Бюто, говореше сурово само срещу сестра си — ако тя не била виновна, биха могли да продължат да живеят заедно. А сега, когато връзката била скъсана, окончателно скъсана, тя живееше с единствената мисъл да й бъде дадено нейното, делът й от наследството. Това я измъчваше от сутрин до вечер, ядосваше се, защото трябваше да се изпълнят безкрайни формалности. Но как? Това е мое, това е твое — а нямаше да свършат за три минути. Нима са се уговорили да я ограбят? Съмняваше се във всички от семейството и стигна до мисълта, че само един мъж, един съпруг ще може да я спаси. Несъмнено Жан нямаше нито педя земя, а и беше петнадесет години по-голям от нея. Обаче никой момък не я бе поискал, навярно не се осмеляваха заради историите в дома на Бюто, когото никой не искаше да настройва срещу себе си — толкова много се страхуваха от него в Рон. После какво друго? Тя само веднъж е била с Жан; това не е кой знае какво, понеже нямаше последици; обаче той бе много нежен, много почтен. По-добре бе за него, щом като тя не обичаше друг, а пък трябваше да си има мъж, който и да е, за да я защитава и да вбеси Бюто. Да, тя също ще си има свой мъж.

Жан изпитваше към нея силно приятелско чувство. Отдавнашното му желание да я притежава се беше успокоило. Срещаше се с нея все така любезно, гледаше я като неин мъж, защото си бяха дали дума. Той се бе въздържал, докато тя навърши пълнолетие, не й противоречеше в желанието да изчакат, дори я придумваше да не създава настроения срещу себе си в дома на сестра си. Сега вече тя можеше да посочи и повече причини, отколкото бе необходимо, за да спечели честните хора на своя страна. Макар че не одобряваше резкия начин, по който си бе отишла, той й повтаряше, че е на прав път. И в края на краищата, ако иска да говори с него за всичко останало, беше готов.

Да сключат брак решиха една вечер, когато се бяха срещнали зад обора на Крантата. Там имаше стара прогнила преграда пред сляпа уличка; двамата се бяха облегнали на нея, той отвън, тя отвътре, а между краката им течеше вадата с течен тор.

— Знаеш ли, Капорал — заговори тя първа, загледала се в очите му, — ако още ме искаш, сега и аз те искам!

Жан също я гледаше втренчено и отвърна бавно:

— Не съм ти говорил повече за това, защото не исках да те затруднявам… Но ти си права, вече е време.

Настъпи мълчание. Той сложи ръка върху ръката й, опряна на преградата. После продължи:

— И не трябва мисълта за Кониет да те измъчва, заради приказките, които се разправяха… Ето вече три години как не съм я пипнал дори с пръст.

— Значи и аз ще кажа нещо подобно — заяви тя, — съвсем не искам мисълта за Бюто да те измъчва… Свинята разправя навред, че ме е имал. Може би ти да си повярвал?

— Всички тук го вярват — измърмори той, за да избегне въпроса.

После, понеже тя продължаваше да го гледа, каза:

— Да, повярвах… И наистина разбирах, защото познавам човека, не можеше да не минеш през ръцете му.

— О, той се опита, изпомачкал ми е тялото! Но ако ти се закълна, че никога не е успявал докрай, ще ми повярваш ли?

— Вярвам ти.

За да засвидетелствува радостта си, той стисна ръката й, която държеше, като се облегна на преградата. Почувствувал, че обувките му се мокрят във вадата, той се разкрачи.

— Изглеждаше, че ти живееш добре при него, може би ти е било забавно, като те е сграбчвал…

Тя се разтревожи, нейният толкова прям и откровен поглед се сведе надолу.

— Още повече че, ти не искаше вече да бъдеш с мен, спомняш ли си? Няма значение, това дете, за което съжалявах, че не съм ти направил тогава, по-добре ще бъде, ако го направим сега. Все пак ще бъде по-честно.

Сам се прекъсна, защото забеляза, че краката й са във вадата.

— Внимавай, мокриш се…

И тя се разкрачи, после заключи:

— Значи, съгласни сме.

— Съгласни сме, определи която искаш дата.

Не се целунаха дори, само като добри приятели раздрусаха ръце през оградата. После всеки тръгна да се прибира.

Вечерта, когато Франсоаз каза, че желае да се омъжи за Жан, като обясни, че й е необходим мъж, за да я въведе във владение на имота й, Крантата отначало не отговори нищо. Остана права с ококорени очи; пресмяташе загубата, печалбата, удоволствието, което ще изпита; чак на другия ден тя одобри брака. Цялата нощ върху сламеника бе прехвърляла въпроса, защото почти не спеше, стоеше с отворени очи до разсъмване, представяйки си, че родът преживява неприятности. Въобрази си, че този брак ще има такива големи последици за всички, че я хвана истинска младежка треска. Тя вече предвиждаше и най-малките неприятности, като ги усложняваше и правеше катастрофални. Така се увлече, че съобщи на внучката си своето желание да уреди всичко от приятелски чувства. Каза й следните думи, подчертавайки ги със страшно замахване на бастуна: „Щом са те изоставили, аз ще ти бъда майка и ще видят те!“

Най-напред Крантата нареди при нея да се яви брат й Фуан, за да разбере какво смята той като настойник. Но старецът не можа да даде никакво обяснение. Били го нарекли настойник не по негово искане; та всъщност, понеже господин Байаш бил направил всичко, трябвало да се отнесат към господин Байаш. После, като разбра, че работата е насочена срещу Бюто, той още повече се обърка. Възрастта и съзнанието, че е безсилен, го разстройваха, правеха го страхлив, зависим от всички. Мислеше си, че не трябва да се скарва с Лиз и Бюто. Два пъти вече трябваше да се връща при тях след тревожно прекарани нощи, когато разтреперан бе гледал как Исус Христос и Бъзлата ровят из стаята му, дори пъхат голите си ръце във възглавницата му, за да му откраднат книжата. Разбира се, че накрая ще го убият в Замъка, ако не успее да се измъкне някоя вечер. Крантата, като не можа нищо да изкопчи от него, го изгони ужасен, защото му изкрещя, че ще го изправи пред съда, ако са накърнили дела на малката. Делом, когото също заплаши като член на семейния съвет, се прибра в дома си толкова болен, та Фани изтича да каже зад гърба й, че предпочитали да платят нещо от джоба си, вместо да ходят по дела. Работата тръгна, започна да става забавна.

Постави се въпросът: дали трябва да се захванат най-напред с делбата, или пък веднага да се направи сватбата. Крантата мисли две нощи, после се произнесе, че бракът трябва да се сключи веднага: Франсоаз, омъжена за Жан, претендираща за дела си и подкрепяна от своя съпруг — всичко това ще създаде още по-големи неприятности на Лиз и Бюто. Така че тя ускори нещата, разтича се като младо момиче, уреди документите на внучката си, поиска да й дадат тия на Жан, оправи всичко в общината и в църквата. Увлече се дотам, че предложи в заем необходимите пари срещу лист хартия, подписан от двамата, в която сумата бе посочена двойно, заради лихвите. Само когато трябваше отнемай-къде да поднасят чаши с вино по време на приготовленията, сърцето й се късаше; но нали имаше вкиснато вино, така нареченото „пропъди-братовчед“, което с голямо усилие можеше да се пие, само за да не й се откаже. Тя реши, че няма да има угощение поради семейни затруднения: богослужението и по чаша „пропъди-братовчед“ просто за да се чукнат за здравето на семейството. Поканени, господин и госпожа Шарл отказаха да присъствуват под предлог, че си имали грижи, които им причинявал техният зет Вокон. Разтревожен, Фуан си легна и накара да кажат, че бил болен. Така че от роднините отиде само Делом, който прие и да бъде един от свидетелите от страна на Франсоаз, за да засвидетелствува уважението си към Жан, когото считаше за добра партия. От своя страна, Жан доведе само свидетелите си: своя господар Урдьокен и един от слугите във фермата. Рон бе на крак, тази сватба, така набързо вдигната след толкова голяма битка, бе дебната от всяка врата. В общината, застанал пред бившия кмет, Макерон удължи формалностите, за да се покаже по-важен. В църквата стана неприятен инцидент. Абатът Мадлин припадна по време на службата. Той не беше добре със здравето, тъгуваше за планините си, откакто живееше в равната Бос; освен това беше дълбоко съкрушен от религиозното безразличие на своите нови енориаши и толкова много бе потресен от клюките и непрекъснатите сплетни между жените, че дори не смееше вече да ги заплашва с ада. Те бяха почувствували, че е слаб, и така злоупотребяваха с него, че започнаха да му се бъркат в богослужението. Сега Селина, Флор и други се развълнуваха много, когато научиха за падането му с нос върху олтара, и заявиха, че това било знамение за близка смърт на венчаните.

Бяха решили Франсоаз да продължи да живее у Крантата, докато стане делбата, защото тя си бе втълпила в упоритата си моминска глава, че ще получи къщата. За какво тогава да наемат жилище за петнадесет дни? Жан, който си оставаше колар във фермата, дотогава просто ще идва при нея всяка вечер. Брачната им нощ бе съвсем глупава и тъжна, макар да не съжаляваха, че най-сетне са се събрали заедно. Когато той я прегърна, тя започна така силно да плаче, че се задуши; а при това той не й причини болка, напротив бе постъпил много внимателно. А най-лошото бе, че хълцайки, тя му отвръщаше, че няма нищо против него, че плаче, без да знае дори защо, и не може да спре. Разбира се, подобно нещо съвсем не можеше да разпали един мъж. След това напразно я галеше и прегръщаше, обаче не можеше да изпита никакво удоволствие, дори по-малко от първия път в копата. Тия работи, обясни й той, щом не се правят веднага, губят чара си. Впрочем въпреки това смущение, което огорчи сърцата и на двамата, по всичко останало те много добре се разбираха; осъмнаха, без да заспят, разисквайки по какъв начин ще устроят живота си, когато получат къщата и нивите.

Още на другия ден Франсоаз поиска да се извърши делбата. Обаче Крантата не бързаше толкова: първо искаше да продължи удоволствието, като измъчва колкото се може по-дълго време рода; второ — искаше хубаво да използува малката и съпруга й, който всяка вечер плащаше с два часа работа наема за стаята, така че не бързаше да напуснат къщата й и да се настанят у дома си. Трябваше все пак да отиде при Лиз и Бюто и да ги попита как смятат да направят делбата. И самата тя от името на Франсоаз поиска къщата, половината от орната нива, половината от ливадата, като се отказваше от половината лозе, което беше само един арпан, за да компенсира донякъде стойността на половината къща. Така било справедливо и разумно, защото при такова споразумение се избягва намесата на съда, която струва доста скъпо. Бюто, който кипна при влизането на Крантата, се принуди да се отнесе с уважение заради парите й, но не можа да я изслуша докрай. Излезе разярен, за да не се нахвърли върху нея. Останала сама, Лиз измънка, пламнала от гняв:

— Къщата, къщата иска тая безсрамница, тая никаквица, която се омъжи, без дори да дойде да ме види!… Е добре, лельо, кажете й, че ще има къщата, само ако аз пукна.

Крантата запази спокойствие.

— Добре, добре, дъще, няма нужда да се тревожиш… И ти също искаш къщата, това е твое право. Ще видим.

В продължение на три дни тя снова, така между двете сестри, отнасяйки от едната до другата глупостите, които те си отправяха, и така ги раздразни, че и двете трябваше да легнат на легло. Тя, без да се изморява, се хвалеше само колко много ги обичала и затова нейните внучки й дължали голяма благодарност, загдето се била нагърбила с тази кучешка задача. Най-сетне се уговориха, че ще разделят земята, обаче къщата и мебелите, както и добитъкът, ще бъдат продадени по съдебен ред, понеже не можеха да се споразумеят. Всяка от двете сестри се кълнеше, че ще откупи къщата на каквато и да било цена, дори ако трябва да продаде и последната си риза.

И така Гробоа отиде да размери имота и да го раздели на два дяла. Имаше един хектар ливада, друг хектар лозе, два хектара орна нива и именно онази нива, която Бюто още от сватбата си се бе заинатил да не изпусне, защото тя граничеше в местността Корнай с неговата нива, наследена от баща му, и двете правеха общо около три хектара; една хубава нива, каквато никой селянин от Рон не притежаваше. Така че той много се разяри, когато видя Гробоа да намества своя ъгломер и да забива жалоните! Там беше и Крантата, за да надзирава, а Жан бе предпочел да не присъствува, опасявайки се да не се сбият. Но започна спор, защото Бюто поиска линията да се тегли паралелно на долината на река Егр, така че бащината му нива да бъде долепена до неговата част, независимо кой дял ще му се падне; обаче лелята настояваше нивата да се раздели перпендикулярно с единствената цел да му противоречи. Тя го разсърди, той сви юмруци и се задави от потискан гняв.

— Тогава, дявол да го вземе, ако ми се падне първият дял, ще бъда прерязан на две, парчето ще бъде от едната страна, а моята нива от другата страна.

— Ех, момчето ми, от тебе зависи да изтеглиш дела, който те устройва.

От един месец вече Бюто не можеше да се успокои. Първо, защото момичето му избяга; беше болен от неудовлетворено желание, откакто не можеше да я стиска на голо под полата с упоритата надежда, че ще я има някой ден; а след омъжването й, страстта му се усили при мисълта, че оня, другият, я има в леглото си и й се наслаждава колкото си иска. Второ — сега другият издърпва от ръцете му земята, за да стане и тя негова собственост. Все едно, че му реже ръката. Момиче все пак можеше да се намери, обаче земя, една такава земя, която гледаше като своя, за която се бе клел, че никога няма да я върне! Беше разярен, търсеше начини, смътно мечтаеше за насилия, за убийство и само страхът от жандармите го въздържаше да не извърши престъпления.

Най-сетне бе определена среща при господин Байаш, където Бюто и Лиз за пръв път се изправиха лице срещу лице с Франсоаз и Жан, които Крантата придружаваше от удоволствие, под предлог да не би да се стигне до скандал. В кабинета и петимата влязоха сурови и мълчаливи. Лиз и Бюто седнаха вдясно, Жан вляво зад Франсоаз, сякаш искаше да каже, че не присъствува, че е дошъл просто да придружава жена си. А лелята зае място по средата; мършава и висока, тя въртеше очите си и хищния си нос ту към едните, ту към другите и изглеждаше доволна. Двете сестри се държаха, сякаш не се познаваха, лицата им бяха сурови, не си казаха нито дума, нито се погледнаха. Само мъжете си размениха по един бърз и бляскав като нож поглед.

— Приятели — каза господин Байаш, който не се смути от тяхното войнствено поведение, — преди всичко ще приключим с делбата на имотите, за които сте се споразумели.

Този път той поиска най-напред да се подпишат. Актът бе готов, беше оставено след имената само място за вписване на дяловете. Така че всички трябваше да подпишат, преди да теглят жребия, което се извърши веднага, за да се избягнат каквито и да било неприятности.

След като Франсоаз изтегли номер втори, Лиз трябваше да вземе номер първи и лицето на Бюто потъмня под наплива на кръвта, която изду вените му. Никога нямаше шанс! Парцелът му — прерязан на две! Тази по-малка кучка и мъжът й заставаха с дела си там, между неговите ниви, едната вляво, другата вдясно!

— Боже мой! Боже мой! — сумтеше той през зъби. — Проклета свиня си ти, боже!

Нотариусът го помоли да млъкне, докато излезе на улицата.

— Само дето ни сече, там горе, в равното — забеляза Лиз, без да се обърне към сестра си. — Може би ще се съгласят да направим замяна. Така ще се устроим, пък и на никого не ще увредим.

— Не! — каза Франсоаз сухо.

Крантата се съгласи с нея, като поклати глава: носело нещастие, когато се разваляло това, което съдбата била определила. Тази лукава намеса на съдбата я развесели; Жан обаче не бе мръднал зад жена си, така твърдо решил да стои настрана, че лицето му не изразяваше нищо.

— Хайде — подхвана нотариусът — по-скоро да свършим, няма какво да си играем.

Двете сестри по общо споразумение го бяха избрали за ликвидатор на къщата, мебелите и животните. С афиш продажбата бе обявена за втория неделен ден от месеца; щеше да се извърши в неговата кантора и в служебната тетрадка бе вписано, че покупателят ще има право да влезе във владение още същия ден след публичната продажба. После след продажбата нотариусът ще пристъпи към уреждане на сметките между сънаследничките. Всичко това бе прието без възражения.

Но в този момент Фуан, когото очакваха като настойник, бе въведен от един писар, който попречи на Исус Христос да влезе, защото негодникът беше пиян. Макар че Франсоаз бе пълнолетна от един месец, сметките от опекунството не бяха още представени и затрудняваха процедурите; беше необходимо да се разчистят, за да се освободи старецът от отговорност. Той изгледа и едните, и другите със своите малки облещени очи; трепереше от увеличаващия се страх да не се изложи и да не започнат да го влачат по съдилища.

Нотариусът пристъпи към прочитане на сметката. Всички го слушаха, примижавайки, загрижени, че не могат всичко да разберат, опасявайки се да не би да пропуснат някоя дума, която да е в тяхна вреда.

— Ще направите ли някакви възражения? — попита господин Байаш, когато свърши.

Те останаха изумени. Какви възражения? Може би забравяха нещо, поради което губеха.

— Прощавайте — заяви неочаквано Крантата, — но това съвсем не е сметката на Франсоаз! Трябва моят брат наистина да си е затварял нарочно очите, за да не види, че тя е ограбена.

Фуан измънка:

— Ама какво?… Не съм й взел нито едно су, кълна се пред бога!

— Аз казвам, че Франсоаз от сватбата на сестра си досега, което е около пет години, е била слугиня в домакинството, за което трябва да й се заплати.

От този удар Бюро подскочи на стола си, Лиз също се задъха.

— Да й се заплати!… Как така да се плати на една сестра?… Та това е цяла свинщина!

Господин Байаш трябваше да ги накара да млъкнат, като заяви, че малката сестра има пълно право да предяви искане за заплата, ако пожелае.

— Да, искам — каза Франсоаз. — Искам си всичко, което е мое.

— Ами тогава това, дето е яла? — извика Бюто, излязъл извън кожата си. — Не беше лесно да я храним с хляб и месо. Опипайте я да видите, не е затлъстяла от ядене на камъни, тая мързелана!

— Ами бельото, ами роклите? — продължи гневно Лиз. — Ами прането? За два дни замърсяваше ризите си, толкова много се потеше!

Засегната, Франсоаз отвърна:

— Щом съм се потила, значи съм работила.

— Потта изсъхва, тя не замърсява — добави Крантата.

Господин Байаш отново се намеси. Той им обясни, че и това се има предвид в сметката — от една страна заплатата, от друга страна храната и другите разходи. Той бе взел перо и се опита да направи тази сметка по техни указания. Но стана ужасно. Франсоаз, подкрепяна от Крантата, имаше изисквания, оценяваше много скъпо своя труд, изброяваше всичко, което бе вършила в къщата — и с кравите, и в домакинството, а и в нивите, където нейният зет я използувал като мъж. От своя страна, Лиз и Бюто, разярени, увеличаваха разходите, пресмятаха яденето, лъжеха за облеклото, дори претендираха за парите, които са харчели, за да й правят подаръци по празниците. И все пак, въпреки проявената алчност, излезе, че й дължат сто осемдесет и шест франка. Така че се разтрепериха и с пламнали очи започнаха да търсят какво друго биха могли да прибавят:

Сумата тъкмо щеше да бъде приета, когато Бюто извика:

— За минута: ами за лекар нали плащахме, когато и спря кръвотечението… Той идва два пъти. Дадохме шест франка.

Крантата не искаше да се съгласят така лесно с победата на другите и бутна Фуан, като поиска от него да си спомни за дните, когато малката работила във фермата по времето, когато той живеел у тях. Не бяха ли пет-шест дни с надница тридесет су? Франсоаз извика, че били шест, Лиз — пет; и двете изкряскаха така силно, сякаш се бяха замерили с камъни. А старият, слисан, даваше право на едната, даваше право на другата, като удряше челото си с юмруци. Франсоаз спечели, общата сума стана сто осемдесет и девет франка.

— Значи този път приключваме, това е всичко, нали? — попита нотариусът.

Бюто, седнал на стола си, изглеждаше омаломощен, смазан от тази сметка, която продължаваше да расте; той престана да се съпротивява, смятайки, че го е връхлетяло най-голямото нещастие.

— Ако искате и ризата ми, ще я сваля — прошепна той с плачевен глас.

Обаче Крантата пазеше един последен страшен удар, нещо голямо и едновременно много просто, което всички бяха забравили:

— Ами я чуйте, какво стана с ония петстотин франка от обезщетението за пътя, там, горе?

С подскок Бюто се изправи с изцъклени очи и отворена уста. Нямаше какво да каже, нямаше какво да възрази: беше пипнал парите, трябваше да върне половината. Позамисли се за миг; после, като не можа да намери някакво спасение, обезумял, той изведнъж се нахвърли върху Жан:

— Мръснико, ти разруши нашата хубава дружба! Ако не беше ти, щяхме още да сме си едно семейство, всички единни и любезни помежду си!

Много благоразумен в мълчанието си, Жан трябваше сега да вземе отбранителна позиция.

— Докоснеш ли ме, удрям!

Франсоаз и Лиз бързо станаха и всяка от тях закри съпруга си; двамата мъже с издути от нарастващата омраза лица се бяха наежили един срещу друг, готови да издерат кожите си. И голям двубой, който нито Крантата, нито Фуан, можеха да предотвратят, сигурно щеше да разпердушини шапчетата и косите на жените, ако нотариусът не бе нарушил своето професионално хладнокръвие.

— Ама дявол да ви вземе! Почакайте, докато излезете на улицата! Досадно е! Как не можете да се споразумеете, без да се сбиете!

Когато всички, разтреперани, се умириха, той добави:

— Съгласни сте, нали?… Е добре, ще приключа сметките на настойника, вие ще ги подпишете, после ще пристъпим към продажбата на къщата, за да свършим… А сега си отивайте и бъдете благоразумни, понякога щуротиите струват скъпо!

Тия думи успяха да ги укротят. Когато излязоха навън, Исус Христос, който чакаше баща си, наруга цялата фамилия, като изкрещя, че било истински позор да вкарват един беден старец в тия мръсни истории, само за да го ограбят, разбира се; и разнежил се в пиянството си, той отведе Фуан, както го бе докарал, с една постлана със слама двуколка, която бе взел назаем от свой съсед. Лиз и Бюто тръгнаха на една страна, а Крантата накара Жан и Франсоаз да отидат в „Добрият орач“, за да я почерпят едно черно кафе.

— Все пак добре се посмях! — заключи тя и сложи в джоба си остатъка от захарта.

В същия този ден на Крантата й хрумна друга една идея. Още като влязоха в Рон, тя изтича да се уговори с дядо Сосис, един от нейните стари любовници, както се говореше. Тъй като Лиз и Бюто се бяха заклели, че ще наддават за къщата срещу Франсоаз, докато й одерат кожата, тя си бе наумила, че ако старият селянин започне да наддава, другите може би няма да се усъмнят и ще му я оставят, защото той им бе съсед и може да има намерение да се разширява. Той веднага се съгласи при условие, че ще получи подарък. Така че във втората неделя на месеца продажбата на търг стана така, както тя бе предвидила. В кантората на нотариуса Байаш Лиз и Бюто застанаха на едната страна, Франсоаз и Жан — на другата заедно с Крантата; имаше и други хора, няколко селяни, дошли със смътното намерение да купят нещо, ако е на сметка. Обаче още при първите четири-пет наддавания, подхвърлени набързо от Лиз и Франсоаз, цената на къщата достигна до три хиляди и петстотин франка — каквато всъщност бе оценката. Франсоаз се спря на три хиляди и осемстотин. Тогава се намеси дядо Сосис, който покачи на четири хиляди, а после додаде още петстотин франка. Уплашени, Бюто и Лиз се спогледаха: невъзможно им бе повече да наддават, мисълта за тези пари ги смразяваше. Все пак Лиз се увлече до пет хиляди. Но бе поразена, когато старият селянин изведнъж скочи на пет хиляди и двеста. И край — къщата му бе присъдена за пет хиляди и двеста франка. Лиз и Бюто се изкискаха — ще пипнат хубави пари, а пък Франсоаз и нейният отвратителен тип са също така бити в търга.

Обаче, когато се върна в Рон и влезе в това старо жилище, където се бе родила и бе живяла, Лиз започна да плаче. Бюто също се задушаваше и гърлото му така се стегна, че той, за да се успокои, се нахвърли върху нея, кълнейки се, че той би наддавал до последно издихание: обаче тия безсърдечни жени си отваряли кесията, както си разтварят краката — само за плюскане. Той лъжеше, сам я бе спрял; и се сбиха. Ах, бедната стара патриархална къща на Фуанови, изградена преди три века от един прародител, днес вече разклатена, пропукана, пристроявана, поправяна и наведена надолу от силните ветрове, духащи в равнината Бос! Като си помисли само човек, че семейството я обитава от триста години и че накрая всички са я обикнали като реликва толкова силно, че тя тежи като съкровище в наследството! С плесници Бюто повали Лиз, която, като се надигна, едва не счупи крака му с ритник.

На другия ден вечерта друга вест изтрещя като гръм. Сутринта дядо Сосис беше отишъл да изповядва продажбата и още по обяд цялото село узна, че е купил къщата за сметка на Франсоаз, упълномощен от Жан: и не само къщата, но и мебелите, и Гедеон, и Колиш. В дома на Бюто започнаха да вият от болка и мъка, сякаш мълния ги бе ударила. И мъжът, и жената, паднали на земята, плачеха и крещяха като диваци от отчаяние, че не бяха излезли по-силни, че бяха изиграни от тази проклета хлапачка. Вбесяваха се най-вече, като чуваха как цялото село им се присмива, загдето бяха проявили толкова малко съобразителност. По дяволите! Как се оставиха да бъдат надхитрени така и да бъдат изхвърлени от дома им на бърза ръка! О, не, това няма да го бъде! Ще видим тая работа!

Още същата вечер Крантата се яви от името на Франсоаз, за да се разберат любезно с Бюто за деня, в който той смята да се преместят, обаче той я изхвърли навън и загубил всякакво благоприличие, й отвърна само с една дума:

— Лайно!

Тя си отиде много доволна, само му изкрещя, че ще изпратят съдия-изпълнителя. И наистина още на другия ден Вимьо, бледен и неспокоен, по-жалък от обикновено, се изкачи по улицата и почука предпазливо: клюкарките от съседните къщи го дебнеха. На почукването му никой не отговори, той трябваше да повтори по-силно и се осмели дори да повика, обяснявайки, че е дошъл да им връчи призовка. Чак тогава прозорецът на хамбара се отвори; един глас изкрещя думата, същата единствена дума:

— Лайно!

И едно гърне, пълно с такова съдържание, се изсипа отгоре. Измокрен от главата до петите, Вимьо трябваше да си върне обратно призовката. Рон дълго време се тресе от смях.

Обаче Крантата веднага заведе Жан в Шатодюн при адвокат. Той им обясни, че трябвало поне пет дни, преди да се прибегне до изхвърляне, бързо постановление на съда, заповед на председателя на съда, регистриране на тази заповед и най-после изгонване, при което съдия-изпълнителят ще бъде подпомогнат от двама жандарми, ако е необходимо. Крантата се разтича, за да не губи този ден, а когато се върна в Рон, тъй като беше вторник, тя разгласи навред, че в събота вечер Лиз и Бюто ще бъдат изхвърлени на улицата със саблени удари също като крадци, ако дотогава доброволно не напуснат къщата.

Когато повториха новината на Бюто, той направи жест на страшна закана. Крещеше пред всеки, който го питаше, че няма да излезе жив, че войниците щели да бъдат принудени да разбиват стените, за да го измъкнат. И хората не можеха да разберат дали се прави на луд, или пък наистина е полудял, та гневът му стигаше до безразсъдство. Минаваше по улиците, застанал прав в каруцата си, шибаше коня да бяга в галон, без да каже нито дума, без да предупреждава хората да се пазят; дори го срещаха през нощта ту на единия край, ту на другия, да се връща кой знае откъде, от дяволите сигурно. Един човек, приближил се до него, бе ударен силно с камшик. Той всяваше ужас, селото бе непрекъснато в тревога. Една сутрин забелязаха, че се е барикадирал в дома си; страхотни викове се чуваха зад затворените врати; по крясъците някои познаха гласа на Лиз и на двете му деца. Съседите се разбунтуваха, свика се съвет, на който един стар селянин заяви, че е готов да се жертвува, като се изкачи по стълба до един от прозорците, за да види какво става. Обаче прозорецът се отвори, Бюто преметна стълбата и старецът едва не си счупи краката. Размахал юмруци, Бюто изкрещя: „Нима човек не е свободен да прави каквото си иска в своя дом?“ После им се закани, че ще одере кожата на всеки, който се опита да го безпокои пак. И най-лошото бе, че се показа и Лиз с двете си деца. Тя изсипа куп обиди, обвинявайки хората, че си пъхали носа там, където не трябва. Не посмяха повече да се бъркат. Обаче безумните крясъци се увеличаваха, на улицата хората се разтреперваха, като ги чуваха. Хитреците смятаха, че този шум се вдига нарочно. Други пък се кълняха, че Бюто е загубил ума си и зле ще свърши. Никой не можа да разбере истината.

Особено вълнуваща сцена се разигра в петък в навечерието на деня, в който се очакваше изгонването. Срещнал баща си пред църквата, Бюто падна пред него на колене и започна да плаче, като искаше прошка за предишните си лоши прояви. Може би именно това поведение му е носело нещастия. Той го молеше със сълзи на очи да се върне да живее у тях, уверен, че само това връщане ще му докара щастието. Отегчен от това, което му се бърбореше, и учуден от това привидно разкаяние, Фуан му обеща, че това ще стане един ден, когато приключат всички неприятности в семейството.

Бюто ставаше все по-възбуден; от сутрин до вечер впрягаше и разпрягаше без причина; хората бягаха, изумени от неговите безсмислени препускания с каруцата. Най-после дойде събота. Още от осем часа той пак впрегна; обаче не излезе, застана на вратата и започна да вика съседите, които минаваха, и пред тях започна да се хили, да хълца и с виене да разказва неприлични думи за своята трагедия. Е, не е ли смешно все пак да бъдеш оплескан с лайна от една малка уличница, която ти е била тежест в продължение на пет години? Да, курва! А и жена му също! Две забележителни курви били тия две сестри, които се биели коя да бъдела първа с него! Той се връщаше към тази лъжа с гнусни подробности, за да си отмъщава. Излезе и Лиз и между двамата започна жестока свада. Той я напердаши пред хората, отпрати я вкъщи успокоена, а и той бе задоволен също от силното удряне по нея. Така остана пред вратата, за да чака правосъдието, като подхвърляше закачки и подигравки: нима тая правда блудствувала по пътищата? Не я очакваше вече, тържествуваше.

Едва в четири часа се появи Вимьо с двама жандарми. Бюто побледня, бързо затвори вратата на двора. Може би не бе вярвал, че ще се стигне до такъв край. В къщата настъпи мъртва тишина. Този път дързък, понеже беше под закрилата на въоръжената власт, Вимьо удари по вратата с двата си юмрука. Никой не отвърна. Жандармите трябваше да се намесят. Те разклатиха старата врата с прикладите на пушките си. Зад тях се бе образувала цяла опашка от мъже, жени и деца, цялото село Рон бе тук в очакване на обявената обсада. И изведнъж вратата се отвори, видяха Бюто, застанал в предната част на колата си, да шиба с камшик коня си, който се впусна в галоп право към тълпата. Той изкрещя сред виковете от уплаха:

— Отивам да се удавя! Отивам да се удавя!

Беше обезумял, казваше, че ще свърши, че ще се хвърли в река Егр заедно с колата си, с коня си, с всичко!

— Пазете се! Отивам да се давя!

Силно изплашени от плясъка на камшика и бързия ход на колата, любопитните се разпръснаха. Но когато Бюто я подкара по склона с трясък, няколко мъже изтичаха да го спрат. Тая дяволска глава беше способна да се хвърли във водата само за да причини неприятности на хората. Настигнаха го, наложи се да се сборичкат, да се метнат на коня, за да се качат в колата. Когато го върнаха, той не каза вече нито дума, стиснал зъби, вцепенен, с мълчаливо негодувание и безсилен гняв остави да се извърши предопределеното от съдбата.

В този момент Крантата доведе Франсоаз и Жан, за да влязат във владение на къщата. А Бюто ги изгледа само с мрачен поглед, с който сега следеше края на своето нещастие. Обаче дойде и редът на Лиз да крещи и да се съпротивява като луда. Жандармите, които бяха вътре, й повтаряха да си прибере багажа и да излиза. Трябваше да се подчини, тъй като мъжът й беше доста страхлив, не я защитаваше, а само я биеше. Сложила ръце на кръста, тя се изправи срещу него:

— Глупако, защо оставяш да ни изхвърлят на улицата! Нямаш ли сърце, кажи, че не се нахвърляш върху тия свине… Хайде, страхливецо! Не си ли вече мъж?

Понеже силно раздразнена от неговото бездействие тя му крещеше в лицето, той най-после я блъсна така силно, че тя изрева. Обаче Бюто пак не наруши своето мълчание, само отправи към нея мрачния си поглед.

— Хайде, майко, побързайте — каза Вимьо тържествуващ. — Ние няма да си тръгнем, докато не предадете ключовете на новите собственици.

И чак сега Лиз започна с ярост да прибира багажа си. От три дни тя и Бюто бяха вече започнали да пренасят много неща, инструменти и сечива у съседката им Фрима; беше се разбрало, че те все пак очакват да бъдат изгонени, защото се бяха споразумели със старата жена; за да им даде време да се оправят, тя им даде под наем много голямата си къща, запазвайки само стаята на своя парализиран мъж. Понеже и мебелите бяха продадени заедно с къщата, а също и добитъка, на Лиз й оставаше да пренесе бельото си, дюшеците си и други дребни неща. Всичко изхвърчаваше през вратата и прозорците в средата на двора, а пък двете й малки деца плачеха, сякаш бе настъпил последният им ден. Лор се бе вкопчила за полата й, а падналият Жюл се търкаляше на земята. Понеже Бюто не искаше да й помогне, жандармите, отзивчиви хорица, се заловиха да товарят вързопите в колата.

Обаче скандалът започна отново, когато Лиз забеляза Франсоаз и Жан, които чакаха зад Крантата. Тя се впусна към тях и изля злобата си:

— Ах, мръснице, дошла си да гледаш заедно с твоя мръсник… Ето на! Гледай мъката ни, все едно, че ти ни изпиваш кръвта… Крадла, крадла, крадла!

Тя се задавяше с тази дума, подхвърляше я на сестра си всеки път, когато занасяше в двора нова вещ. Франсоаз не отговаряше, беше много пребледняла, стискаше устни и гледаше с пламтящи очи. Преструваше се, че й е обидна тази задача на надзирател, защото следеше с поглед да не би да изнесат нещо нейно. Изведнъж забеляза едно трикрако столче от кухнята, включено в продажбата.

— Това е мое — каза тя с груб глас.

— Твое ли? Тогава иди да си го вземеш! — отвърна другата, която запрати столчето в локвата.

Къщата бе освободена. Бюто хвана коня за поводите, Лиз прибра двете си деца, своите два последни пакета — Жюл в дясната си ръка, Лор в лявата, после, напускайки старото жилище, тя се приближи до Франсоаз и плю в лицето й.

— Ето! Това е за тебе!

Сестрата веднага плю също.

— Това, за тебе!

И Лиз, и Франсоаз след това злобно, отровно сбогуване се избърсаха бавно, без да се изпускат от очи, отчуждавайки се завинаги, нямайки вече никаква друга връзка освен враждебния кипеж на родната им кръв.

Най-после, отворил пак уста, Бюто изкрещя, че си тръгва, като замахна заплашително към къщата:

— До скоро виждане, ние ще се върнем!

Крантата ги проследи, за да види всичко докрай, решила впрочем, че сега тия са сразени; после се обърна към другите, които бяха я изоставили толкова бързо и които тя считаше вече за прекалено щастливи. Дълго време хора на групи обикаляха наоколо и разговаряха полугласно. Франсоаз и Жан бяха влезли в къщата.

Когато разопаковаха дрехите си в дома на Фрима, Лиз и Бюто с почуда видяха да се появява дядо Фуан, който силно развълнуван и изплашен, сякаш някой злосторник го преследва, попита:

— Има ли за мен едно кътче тук? Идвам да спя.

Нещо ужасно го бе накарало да изтича, да избяга от Замъка. Той вече не можеше да се събуди вечер, без да види Бъзлата по риза да разхожда мършавото си момчешко тяло из неговата стая, търсейки книжата му, които той в края на краищата бе успял да скрие навън, в дъното на една дупка, запушена с пръст между скалите. Исус Христос изпращаше тази уличница да рови навред, между столовете и под леглото, защото бе лека и гъвкава като змия; а и самата тя се пристрастяваше в този лов, убедена, че старият прибира у себе си книжата, когато сутрин се облича; гневеше се, че не може да открие къде ги слага, преди да си легне; защото положително нямаше нищо в леглото — тя пъхаше там тънката си ръка и ровеше така сръчно, че дядо й едва усещаше докосването. Но този ден, след като обядваха, на него му прилоша, главата му се замая и той припадна до масата. А като дойде на себе си, бе толкова отпаднал още, че не можеше да отвори очите си; бе на земята, на същото място, но с чувството, че Христос и Бъзлата го събличат. Вместо да му помогнат, проклетниците са поискали бързо да използуват случая да го претърсят. Момичето най-вече го пребъркваше с яростна грубост, не пипаше вече нежно, дърпаше палтото и панталоните му, и дори го разголваше, взираше се във всички дупки, за да се увери, че не е пъхнал там съкровището си. Хванала го с двете си ръце, тя го преобръщаше, разчекваше крайниците му. Изтърсваше го като стар празен джоб. Нищо! Къде тогава му е скривалището? Да го разпори ли, за да види вътре! Фуан толкова се изплаши да не бъде заклан, ако се размърда, че продължи да се преструва на припаднал, затворил клепачи и отпуснал като безжизнен краката и ръцете си. Обаче, когато най-после го оставиха свободен, той побягна, твърдо решен да не преспива в Замъка.

— Кажете, имате ли за мен един кът? — попита той отново.

Бюто изглеждаше развеселен от това непредвидено завръщане на баща си. Все едно, че парите се връщаха.

— Ама, разбира се, старо! Ще се посвием малко! Това ще ни донесе щастие… Ах, дявол да го вземе! Щях да бъда богат, ако това зависеше от добротата на човека!

 

 

Франсоаз и Жан бяха влезли бавно в празната къща. Нощта падаше, последен тежък проблясък осветяваше стихналите помещения. Всичко тук беше много старо, този патриархален дом бе приютявал труда и мизерията на три века; така че нещо много сериозно витаеше тук, като в мрака на старите селски църкви. Вратите бяха останали отворени, като че ли буря бе преминала през гредите, столове лежаха безразборно на пода всред безредието след преместването. Би могло да се каже, че къщата е мъртва.

И Франсоаз с малки крачки обикаляше, гледаше навред. Смътни чувства, неясни спомени се пробудиха в нея. На това място тук тя бе играла като дете. В кухнята близо до масата бе умрял нейният баща. В стаята, застанала при леглото без сламеник, тя си спомни за Лиз и Бюто, които вечер така силно се прегръщаха, че тя ги чуваше през тавана как пъшкат. Нима и сега пак щяха да я измъчват? Тя чувствуваше добре, че Бюто пак присъствува. Тук той я бе сграбчил една вечер, а тя го бе ухапала. Там също, а там също. Във всички ъгли тя откриваше спомени, които я смущаваха.

После, когато се обърна, Франсоаз се изненада, като видя Жан. Какво правеше в дома им този чужд човек? Имаше смутен вид, като че ли бе дошъл на гости и не смееше нищо да пипне. Някакво чувство на самота я опечали, отчая се, загдето не се чувствуваше щастлива от победата си. Тя си представи, че ще влезе тук крещейки от радост, тържествувайки зад гърба на сестра си. А сега къщата съвсем не я радваше, сърцето й бе неспокойно. Може би причината бе този тъжен ден, който си отиваше. Тя и съпругът й накрая се озоваха в нощния мрак и продължаваха да бродят от едно помещение в друго, без дори да имат смелостта да запалят свещ.

Но някакъв шум ги отведе в кухнята и те се развеселиха, като видяха Гедеон, който бе влязъл както обикновено и тържествуваше в оставения отворен бюфет. Старата Колиш мучеше наблизо, в дъното на обора.

И тогава Жан прегърна и целуна нежно Франсоаз, сякаш да й каже, че все пак ще бъдат щастливи.