Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Terre, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
fwiffo (2014)

Издание:

Емил Зола. Земя

Външен редактор: Пенчо Симов

Редактор: Нели Чилингирова

Художник: Иван Тодоров

Художник-редактор: Зоя Ботева

Коректори: Мария Начева, Лидия Ангелова

Издателство на БЗНС, София, 1986

История

  1. — Добавяне

5.

Два дни след това, същата сутрин, когато дядо Фуан трябваше да бъде погребан, Жан, измъчен от безсънната нощ, се събуди много късно в малката стая, която бе наел у Ланген. Той не бе ходил още в Шатодюн, за да заведе дело, заради което не напускаше Рон; всяка вечер той отлагаше работата за утре, като все повече се двоумеше, защото гневът му стихваше; а тази нощ една последна душевна борба го бе държала буден, в трескаво състояние, не знаейки какво решение да вземе.

Тия Лиз и Бюто са диваци, причиняващи смърт, убийци, чиито глави би трябвало да отреже някой честен човек! Още при първата новина за смъртта на стареца той добре бе разбрал удара им. Негодниците, дявол да ги вземе, са го изгорили жив, за да му затворят устата. Франсоаз, след това Фуан, след като са убили нея, принудили са се да убият и него. На кого бе редът сега? И си мислеше, че бе неговият ред: знаеха, че се укрива, сигурно ще го застрелят в някой кът на гората, ако още упорствува да живее в този край. Тогава защо да не ги издаде още веднага? И той решаваше да отиде да разкаже всичко на жандармите още щом стане от леглото. После започваше да се двоуми — проявяваше недоверие към това голямо дело, в което щеше да бъде свидетел, страхуваше се, че ще страда колкото виновниците. За какво да си създава нови грижи? Наистина това бе липса на смелост, но той си намираше извинение, повтаряше си, че като мълчи, изпълнява последната воля на Франсоаз. Двадесет пъти през нощта ту искаше да действува, ту не искаше, съсипан от този дълг, пред който отстъпваше.

Към девет часа сутринта Жан скочи от леглото и потопи главата си в леген със студена вода. Изведнъж взе решение: няма да разказва нищо, дори няма да заведе дело, за да получи половината от мебелите. Играта наистина не си струваше труда. Гордостта му възвърна равновесието, накара го да се чувствува доволен, че не е като тези мошеници, че е чужденец в този край. Те можеха да се изяждат помежду си: чудно избавление, ако се погълнеха до един! Страданието, отвращението от тези десет години, прекарани в Рон, развихряха буря от гняв в гърдите му. А като си помислеше, че бе толкова щастлив в деня на напускането на военната служба след войната в Италия, бе почувствувал, че е свободен, че не влачи вече сабя, че не е убиец на хора! А пък оттогава живееше сред мръсни истории, между диваци! След сватбата си той си има̀ доста грижи, а ето сега пък виждаше как тия хора крадат и убиват! Истински вълци, върлуващи в равнината, която бе толкова огромна и така спокойна! Не, не, стига толкова, тия кръвожадни зверове мърсяха полето! Защо да унищожава само една двойка, женската и мъжкаря, щом като би трябвало да се унищожи цялата банда? И той предпочете да си отиде.

В същия момент вниманието на Жан бе привлечено от един вестник, който той снощи бе взел от кръчмата. Бе проявил интерес към статията за предстоящата война, към този слух за война, който се носеше и ужасяваше хората от известно време. И това, което не беше предполагал, бе, че новината несъзнателно бе раздухала неугасналата още в него страст, която пламна изведнъж. Последното му колебание и мисълта, че не знае къде да отиде, бяха отнесени, пометени като от силен вятър. Ето на̀ — той ще отиде да се бие, ще поднови договора си за военна служба. Беше изпълнил дълга си, но какво от това? Щом като човек няма вече професия, когато животът му досажда и когато побеснява от мисълта, че ще бъде нападнат от неприятели, по-добре е той да се хвърли срещу тях. Почувствувал някаква лекота, някаква смътна радост повдигна настроението му. Облече се, като си подсвиркваше силно зова на тръбата, която го хвърляше в битки на фронта в Италия. Хората бяха големи подлеци, утешаваха се с надеждата, че ще унищожат прусаците; а той, понеже не бе намерил покой в този край, където семействата се избиваха едни други, беше по-добре да се върне на фронта. Колкото повече щеше да убива, толкова по-червена щеше да става земята и толкова повече щеше да отмъщава заради този проклет живот на страдание и на мизерия, който хората му бяха създали.

Слязъл долу, Жан изяде две яйца и парче сланина, които Флор му поднесе. После той повика Ланген и уреди сметката си.

— Заминавате ли, Капорал?

— Да.

— Заминавате, но ще се върнете?

— Не.

Учуден, кръчмарят го гледаше, без да изказва мислите си. Значи този голям глупак се отказва от правата си?

— И какво ще работите отсега нататък? Може би пак ще станете дърводелец?

— Не, войник.

При тези думи Ланген опули очи от изумление и не можа да потули презрителния си смях. Ах, глупакът!

Жан бе поел вече пътя към Клоа, когато едно последно разнежване го спря и го накара да се изкачи на склона. Не можеше да напусне Рон, без да се поклони за сбогом пред гроба на Франсоаз. А освен това имаше и още нещо, желаеше да погледне още веднъж как се разстила огромната тъжна равнина Бос, която най-сетне бе обикнал през дългите самотни часове на труд.

Зад църквата се разкриваше гробището, оградено с малка полуразрушена стена чак до долу, така че откриваше свободно хоризонта от единия до другия му край. Слабото мартенско слънце избелваше небето, покрито с изпарения, и то изглеждаше като изящна бяла коприна, едва обагрена със синьо; и под тази нежна светлина вкочанясалата от зимните студове Бос изглеждаше, че дреме още като ония сънливки, които не са съвсем заспали, но се преструват и не мърдат, за да продължат насладата от мързела си. Краищата чезнеха в далечината, равнината сякаш се бе разширила, разстлала вече зелените блокове, засети през есента с пшеница, с ръж и с ечемик, а в останалите голи орнища бяха започнали да засяват пролетни култури. Навред сред браздите от тлъста земя крачеха мъже, които непрекъснато хвърляха със замах семена. Виждаха се ясно тия семена, позлатени като хвърчащ прах да се изплъзват от шепите на най-близките сеячи. После тия сеячи се смаляваха, губеха се в безкрая, който ги поглъщаше като вълна, намираща се така далече като самата трептяща светлина. В четирите точки на безкрайната равнина животът на бъдещото лято се стичаше от слънцето.

Жан застана прав пред гроба на Франсоаз. Той бе по средата на една алея, а изкопаната яма за дядо Фуан зееше до него. Бурени покриваха гробището, никога общинският съвет не бе посмял да гласува петдесет франка на полския пазач, който да го почисти. Кръстове и огради бяха изгнили на място; оцелели бяха само няколко ръждиви камъка; но очарованието на този усамотен кът беше самата тази занемареност, това дълбоко спокойствие, нарушавано само от граченето на многото стари гарвани, които се въртяха около върха на камбанарията. Тук покойниците спяха смирено в края на света, забравени от всички. И Жан, потънал в този мир на покойниците, се вглеждаше в необятната Бос, в посевите, които я изпълваха с животворни тръпки, когато камбаната започна бавно да бие, отначало три пъти, после два пъти и след това непрекъснато. Вдигаха тялото на дядо Фуан, което щяха да донесат тук. Гробарят, един кривокрак човек, се появи, влачейки крака си, за да хвърли поглед върху гроба.

— Много е малък — забеляза Жан, който стоеше развълнуван, желаещ да види.

— А, да! — отвърна куцият. — Смалил се е, като се е пекъл.

Предишния ден Лиз и Бюто бяха треперили до визитата на доктор Фине. Обаче единствената грижа на доктора бе да разпише бързо разрешението за погребване, за да избегне ново идване. Като влезе, той огледа и се разсърди, разгневи се срещу глупостта на ония семейства, които оставят свещ на въртоглавите старци; и макар в него да се промъкна някакво съмнение, той не го изрази от предпазливост. Боже мой! Поизгорили са малко този упорствуващ да живее отец! Бе видял толкова, че това съвсем не му се стори чудно. В своето нехайство, проявявано от злоба и презрение, докторът се задоволяваше с вдигане на рамене: мръсно племе са това селяните!

Успокоени, на Лиз и Бюто не им оставаше сега нищо друго освен да показват, че твърдо понасят този очакван от семейството удар. Още щом се появи Крантата, те шумно заплакаха, за да изразят скръбта си. Тя ги изгледа изненадана и отсъди, че е доста хитро, като плачат толкова много; впрочем тя бе дошла само така, за развлечение, защото нямаше никакви претенции върху наследството. Стана опасно, когато се появиха Фани и Делом. Точно сега Делом бе назначен за кмет на мястото на Макерон, а това караше жена му да се надува от голяма гордост. Нейната клетва се бе изпълнила, баща й беше умрял, без да се сдобри с него; и наранената й чувствителност кървеше още, така че тя застана пред трупа, без да отрони нито една сълза. Обаче разнесе се шумно ридание, пристигна Исус Христос много пиян. Той обля покойника със сълзите си, измуча, че от този удар няма да може никога да се съвземе.

В това време в кухнята Лиз бе приготвила чаши и вино и разговорът започна. Веднага изключиха от сметките сто и петдесетте франка рента, произхождаща от продажбата на къщата, защото бе уговорено, че тези пари остават на онзи, който се е грижил за бащата в последните му дни. Обаче нали имаше скрити пари. Тогава Бюто разказа измислената от него история: как старецът си бил взел ценните книжа, скрити под мраморната плоча на шкафа, и как навярно си ги е разглеждал за удоволствие през нощта, когато се е подпалил и те са изгорели; дори са видели пепелта от книжата — има хора, които ще свидетелствуват, например Фрима, жената на Бекю и други. Докато разказваше, всички го гледаха, но той не се смущаваше, тупаше се по гърдите, за да потвърди истината. Очевидно семейството не вярваше, но той пет пари не даваше, стига да не го безпокоят и да си запази ценните книжа. Обаче с гордостта на надменна жена Фани, за да се успокои, ги нарече убийци: да, те са подпалили бащата и са го окрали — това много ясно се вижда! Лиз и Бюто отвърнаха необуздано с обиди, с отвратителни обвинения. О, значи искат да им причинят зло! Ами какво да се каже за отровната супа, от която старият е щял да умре, когато е живял у дъщеря си? Те могли да кажат много неща за другите, щом като се нахвърлят върху тях! Исус Христос отново започна да плаче и да крещи от мъка, като научи, че са възможни подобни злодеяния! Боже мой! Бедният му баща! Наистина ли има такива престъпни синове, които да изгарят бащите си? Крантата пускаше по някоя дума, която разпалваше раздора, когато всички се чувствуваха вече изморени от препирнята. Най-сетне Делом, обезпокоен от тази сцена, отиде да затвори вратите и прозорците. Отсега нататък той трябваше да защитава и своето официално положение, но всъщност той винаги е бил за разумните решения. Така че в заключение заяви, че подобни работи не били за разправяне. Щели добре да се изложат, ако съседите чуят. Ако отидат в съда, невинните може би ще пострадат повече от виновните. Всички млъкнаха; той имаше право, нямаше полза да показват мръсните си ризи пред съдиите. Бюто ги ужасяваше, този разбойник беше способен да ги разсипе. Имаше и още нещо в дъното на това прието престъпление — съзнателното премълчаване на убийството и на кражбата, онова съучастничество на селяните с бунтуващите се в селата, с бракониерите, с убийците на ловните надзиратели, от които се страхуват и затова не ги издават.

Крантата остана, за да пие кафе при бдението, другите си отидоха като невъзпитани хора, излизащи от дома на близки, които презират. Обаче Лиз и Бюто бяха радостни от момента, в който се увериха, че няма повече да бъдат обезпокоявани за парите, които бяха присвоили. Лиз си възвърна самочувствието, а Бюто реши да извърши всичко както трябва — поръча ковчега, отиде в гробището, за да види мястото, на което копаеха гроба. Трябва да се каже, че в Рон селяните, които са се мразели през живота си, не обичаха да бъдат погребвани един до друг. Успяваха да ги подредят, когато имаше такава възможност. А ако случайно двама неприятели умираха един след друг, властите биваха много затруднени, защото семейството на втория заявяваше, че ще си запази трупа, вместо да остави да го заровят до другия. Точно по времето, когато беше кмет, Макерон злоупотреби с положението си, като откупи парцел в друга, а не в определената за него алея; нещастие бе, че този парцел граничеше с онзи, в който се намираше бащата на Ланген и до който самият Ланген имаше запазено място, та още от това време Ланген не можеше да се примири; старата му вражда с неговия съперник все повече се разгаряше при мисълта, че трупът му ще гние до трупа на този тип, и огорчаваше последните години от живота му. Точно такива чувства разгневиха Бюто, щом като видя определения за баща му парцел. В лявата му страна щеше да бъде Франсоаз — това бе добре; само че малшанс бе, загдето в горния ред, точно насреща, бе гробът на покойната съпруга на дядо Сосис, до който самият Сосис, като пукне, ще простре краката си върху черепа на дядо Фуан. Можеше ли да се примири с това положение? Двамата мразещи се старци заради мръсната история с пожизнената рента щяха да бъдат един до друг и този, който бе изиграл другия, ще му танцува вечно върху главата! Ах, дявол да го вземе! Ако семейството доброволно се примири с това, кокалите на дядо Фуан ще се преобърнат между четирите дъски на ковчега, за да застанат срещу дядо Сосис. Кипнал от възмущение, Бюто отиде да протестира в общината и попадна на Делом, от когото поиска да посочи друг парцел. Понеже зет му отказваше да наруши реда, позовавайки се на неприятния случай с Макерон и Ланген, той го нарече лицемер и продажник. На връщане руга до средата на пътя, че само той бил добър син, понеже другите членове на семейството не искали да знаят дали бащата ще спи спокойно, или не в гроба си. Така Бюто развълнува селото и се прибра възмутен.

Делом току-що се бе сблъскал с много по-сериозно затруднение. Абатът Мадлин си беше отишъл предния ден и Рон отново остана без свещеник. Опитът да хранят енорийски свещеник и да му дават жилище — скъпо струващият разкош на една енория — изобщо излезе толкова несполучлив, че общинският съвет се бе произнесъл за съкращаване на кредита и възстановяване на старото положение, тоест просто църквата да се обслужва от кюрето на Базош-льо-Доайен. Обаче абатът Годар, въпреки че бе посъветван от негово високопреосвещенство, се кълнеше, че никога няма да извършва богослужения там, раздразнен от заминаването на своя колега, обвинявайки жителите на Рон, че те са почти убили този нещастен човек с единствената цел да го принудят, именно него, да се върне при тях. Той вече бе крещял навред, че следващата неделя Бекю напразно ще бие камбаната за литургията, обаче внезапната смърт на Фуан усложни положението, което изведнъж се изостри. Погребението не е като литургията, то не може да се отложи за по-късно. Всъщност доволен от това обстоятелство, хитрец в добрия смисъл на думата, този Делом реши лично да отиде в Базош при кюрето. Но още щом го забеляза, абатът посиня, изду бузите си и го отблъсна с жест, без да му даде възможност да заговори. Не! Не и не! Предпочитал да загуби енорията си! А като разбра, че се касае за опело, той запелтечи от ярост. Ах, тези безбожници нарочно умирали! О, те си мислят, че по този начин ще го принудят да отстъпи: но ето какво, нека те сами се погребват, не той, дявол да ги вземе, ще им помага да отиват на небето! Търпеливо Делом чакаше да премине тази първа буря; после той изложи разбиранията си — само на кучетата се отказва светена вода, един мъртвец не може да остане в ръцете на семейството си; и най-сетне той подчерта, че случаят засяга неговите лични интереси — покойникът бил негов тъст, тъст на кмета на Рон. Хайде, елате, опелото ще стане утре в десет часа! Не! Не и не! Абатът Годар се съпротивяваше с прегракнал глас и селянинът, надявайки се, че нощта ще го посъветва, бе принуден да се раздели с него, без да го умилостиви.

— Казвам ви не! — за последен път му извика свещеникът от вратата си. — И не бийте камбаната… Не! Хиляди пъти не!

На другия ден Бекю получи заповед да бие камбаната в десет часа. Щяха да видят какво ще стане. В дома на Бюто всичко бе готово, трупът беше поставен в ковчега още вечерта под зоркото око на Крантата. Стаята бе измита. Нямаше следи от пожара, освен бащата между четирите дъски. И камбаната започна да звъни, когато семейството, събрано пред къщата, за да тръгне с ковчега, видя, че абатът Годар идва по улицата откъм Макеронови, задъхан от тичане и толкова зачервен и разгневен, че размахваше триъгълната си шапка с нервна ръка; бе оголил главата си от страх да не получи удар. Той не погледна никого, вмъкна се в църквата, появи се скоро в стихар, следван от две деца от хора, едното от които държеше кръста, а другото съда със светена вода. Той отправи към трупа някакво бързо словоизлияние; и без да обърне внимание дали го придружават носачите на ковчега, се върна в църквата, където започна като вихрушка да извършва богослужението. Клу с тромбона си, както и двамата църковни певци го следваха изплашени. На първия ред седяха членовете на семейството — Бюто и Лиз, Фани и Делом, Исус Христос, Крантата. Господин Шарл, който също присъствуваше, бе изказал съболезнованията на госпожа Шарл, заминала за Шартр преди два дни заедно с Елоди и Ненес. А пък Бъзлата в момента на тръгването бе забелязала, че три от нейните гъски липсват, и затова бе отишла да ги търси. Зад Лиз седяха малките Лор и Жюл; те не мърдаха, бяха много послушни, скръстили ръце и широко отворили черните си очи. А по другите пейки се притискаха една до друга много познати жени — Фрима, Селина, съпругата на Бекю, Флор — с една дума посещение, с което наистина можеха да се гордеят. Преди да започне, кюрето се обърна към вярващите със заплашително разтворени ръце, сякаш искаше да ги наплеска. Много пияният Бекю продължаваше да бие камбаната.

Изобщо опелото бе прилично, макар да бе направено много набързо. Хората не се разсърдиха, напротив, присмиваха се на гнева на абата, когото извиняваха, защото естествено той бе страдал заради поражението си, докато те се радваха на победата на Рон. Насмешливо удовлетворение озаряваше лицата на хората, загдето чуваха прощалните думи на добрия бог, от който всъщност съвсем не се страхуваха.

Когато богослужението завърши, китката за ръсене мина от ръка в ръка, после шествието пак се образува; кръста, псалтовете, Клу с тромбона, свещеникът, задъхващ се от бързина, тялото на покойника, носено от четирима селяни, семейството, после опашката от хора. Бекю отново бе започнал да бие камбаната така силно, че гарваните от камбанарията излетяха с отчаяни грачения. Веднага влязоха в гробището, трябваше само да завият край църквата. Песните и музиката екнаха по-звучно сред голямата тишина под забуленото в мъгла слънце, което загряваше трепкащия покой на бурените. И така на открито под небето ковчегът изведнъж се очерта толкова малък, че всички бяха поразени. Жан, който все още стоеше там, силно се стресна. Ах, бедният старец, толкова измършавял от годините, толкова свил се от мизерния живот, удобно се е настанил в тази кутийка за играчки, в тази съвсем малка кутийка! Той няма да заема голямо място, няма много да задръсти тази земя, огромната земя, към която е изпитвал единствената си страст, която е изсмукала напълно мускулите му. Трупът бе положен в края на зеещата яма; погледът на Жан, който го проследи, се плъзна по-далече, отвъд оградата, от единия до другия край на Бос: и в разстлалите се разорани ниви той пак видя сеячите чак до безкрая, които с непрекъснат жест тласкаха живата вълна на семето, което падаше като дъжд върху разтворените бразди.

Лиз и Бюто забелязаха Жан и си размениха тревожни погледи. Дали този тип не е дошъл да ги чака тук, за да направи скандал? Докато го чувствуваха в Рон, те не можеха да спят спокойно. Момчето от хора отиде да забие кръста в края на ямата, а пък абатът Годар, изправен пред поставения в тревата ковчег, бързо допяваше последните молитви. Но присъствуващите отклониха вниманието си към Макерон и Ланген, които бяха дошли по-късно и сега гледаха упорито към равнината. И затова всички се обърнаха натам, заинтригувани от един голям стълб дим, издигащ се към небето. Сигурно е откъм Бордери, като че ли горяха копите зад фермата.

— Ergo sum[1] — извика яростно кюрето.

Хората се обърнаха пак към него, очите отново се втренчиха в трупа; и само господин Шарл продължи на тих глас започнатия разговор с Делом. Тази сутрин бил получил писмо от госпожа Шарл и бил очарован. Още с пристигането си в Шартр Елоди се показала удивителна, толкова енергична и умна като Ненес. Била заместила баща си и вече държала дома в ръцете си. Дарба — да! Око и здрава ръка! И господин Шарл се радваше на старостта си, отсега нататък вече щастлив в имението си Розбланш, където колекциите му от рози и карамфили никога не са били в по-добро състояние и където птиците в неговия волиер, оздравели вече, отново запели и с нежността си вълнували душата му.

— Амин! — каза много високо момчето от хора, което носеше съда със светената вода.

Веднага абатът Годар подхвана с гневния си глас:

— De profundis clamavi ad te, Domine…[2]

И продължи. В това време Исус Христос дръпна Фани настрана и с ярост се нахвърли срещу Лиз и Бюто.

— Онзи ден, ако не бях толкова пиян… Ама много е глупаво да се оставяме така да ни ограбят.

— Ограбените сме ние — прошепна Фани.

— Защото най-сетне — продължи той — тия мошеници държат акциите… Отдавна се ползуват от тях, а освен това са се споразумели с дядо Сосис, аз знам… Дявол да ги вземе! Нима няма да им друснем едно дело?

Тя се отдръпна от него, категорично отказа:

— Не, не, аз не искам! Имам си достатъчно грижи… Ти, ако искаш…

Исус Христос направи боязлив жест, че също се отказва. Щом като не можеше да постави сестра си начело, той не беше достатъчно уверен в личните си връзки с правосъдието.

— О, за мене какво ли не си въобразяват… Няма значение, за честния човек наградата е, че върви с високо вдигнато чело.

Крантата, която го слушаше, видя как той се изпъчи като храбрец. Тя винаги го бе обвинявала, че е един обикновен, прост голтак. Сега съжаляваше, че един подобен юначага няма да разтърси брат си, за да получи своя дял. И ей само така, за да заговори с него и с Фани, тя, без каквото и да е предисловие, им повтори за своето завещание, сякаш то падаше от небето:

— А, разбира се, че аз няма да ощетя никого! Документът е в ред и то отдавна: всеки ще получи дела си, няма да умра спокойно, ако съм облагодетелствувала някого. Хиасинт е включен, ти, Фани, също… Аз съм на деветдесет години. Ще ми дойде, ще ми дойде денят!

Но тя не вярваше нито дума от това, което казваше, твърдо решена да не умира заради вироглавото си желание да бъде собственица. Ще погребе всички. Ето сега още един, нейния брат, когото виждаше да си отива. Това, което се правеше тук, този донесен мъртвец, тази отворена яма, тази последна, последна церемония — всичко това й изглеждаше, че е за съседите, но не и за нея. Висока и мършава, с бастун в ръка, тя стоеше като забита сред гробовете, безчувствена, само от любопитство към тази неприятност да се умира, която сполетява другите.

Свещеникът измърмори последните строфи от псалма.

— Et ipse redimet Jsrael ex omnibus ejus.[3]

Той взе китката от светената вода и я размаха върху ковчега, като повиши глас:

— Requiescat in pace.[4]

— Амин — отвърнаха двете момчета от хора.

И ковчегът бе спуснат. Гробарите бяха прехвърлили въжетата, двама души стигаха, тежеше колкото тялото на малко дете. После шествието отново започна, китката пак мина от ръка в ръка, всеки я размахваше в кръст над гроба.

Жан, който се бе приближил, я получи от ръката на господин Шарл и очите му се плъзнаха към дъното на ямата. Те бяха заслепени от дългото взиране в огромната Бос; беше гледал как сеячите заравят бъдещия хляб от единия до другия край на равнината чак до светлеещите изпарения в хоризонта, където се губеха техните силуети. И все пак сега в земята различи ковчега, смален още повече, с неговия тесен капак от чам, целия в златист цвят като житото; и над него започнаха да се сипят тлъсти буци, които го покриха до половината; той виждаше вече само бледо петно, подобно на онова жито, което другарите му там хвърляха в браздите. Жан размаха китката и я подаде на Исус Христос.

— Господин кюре, господин кюре! — извика внимателно Делом.

Той тичаше зад абата Годар, който, след като завърши церемонията, си бе тръгнал разярено, забравил за двете деца от хора.

— Какво още? — попита свещеникът.

— Да ви благодаря за вашата любезност… Значи в неделя в девет часа ще бием камбаната за литургията, както обикновено, нали?

После, понеже кюрето го изгледа втренчено, без да отговори, той побърза да добави:

— Имаме една бедна, много болна жена, съвсем сама и без един грош… Розали, плетачката, вие я познавате… Изпратих й бульон, но не мога всичко да правя.

Лицето на абата Годар се бе отпуснало. Тръпки от милосърдие бяха прогонили гнева му. Той се пребърка с отчаяние, не намери повече от седем су.

— Заемете ми пет франка, ще ви ги върна в неделя… До неделя!

И си тръгна, задушен от ново забързване. Сигурно добрият бог, когото абатът насила трябва да докарва тук, ще изпрати в ада всички тия прокълнати люде от Рон; само че какво? Нали това не бе причина, за да ги остави да страдат прекалено през този живот!

Когато се върна при другите, Делом попадна сред страшна караница. Отначало присъствуващите с любопитни погледи бяха следили как гробарите засипват с лопатите си ковчега. А понеже случайно край ямата Макерон бе застанал лакът до лакът до Ланген, той започна открито да апострофира съседа си по въпроса за парцелите им в гробището. И фамилията на покойника, която се готвеше да си отива, остана, бързо се увлече в спора, който лопатите придружаваха със своите равномерни тупкания в дъното на гроба.

— Ти нямаше право — крещеше Ланген, — макар и да беше кмет. Трябваше да спазваш реда: значи само за да ми досаждаш дойде да се лепнеш до татко!… Бе дявол да го вземе, не си успял още!

Макерон отвърна:

— Ще ме оставиш ли на мира!… Платил съм си, у дома си съм. И там ще отида, не може едно мръсно прасе като тебе да ми попречи.

Двамата се бяха изблъскали, намираха се пред парцелите си, няколкото стъпки земя, в която трябваше да прекарат вечния си сън.

— Ама проклет подлецо, не те ли смущава мисълта, че тук скелетите ни ще бъдат съседи като двойка истински приятели? На мене кръвта ми кипи… Цял живот ще се ядем, а тук, долу, ще почиваме в мир, спокойно излегнали се един до друг!… Не и не! Никакво сдобряване, никога!

— Малко ме интересува! Не искам и да зная дали ще гниеш близо до мен!

Това презрение раздразни още повече Ланген. Той измънка, че ако умре последен, една вечер преди това ще дойде да изрови костите на Макерон. А другият отвърна, кискайки се, че много му се иска да види това. Намесиха се и жените. Мършавата и потъмняла Селина се развика гневно срещу мъжа си:

— Ти нямаш право, казала съм ти, че си безсърдечен по този въпрос… Щом така се опъваш, ще си останеш сам в този гроб… Аз ще отида другаде, не искам да бъда тровена от тази мръсна жена.

И с брадичката си тя сочеше Флор, която, макар слаба и охкаща, не се остави да я обиждат.

— Ще видим коя ще мърси другата… Не бъди така злъчна, драга моя. Нямам намерение твоята мърша да зарази моята.

Трябваше жената на Бекю и Фрима да се намесят, за да ги разделят.

— Хайде, хайде — повтори жената на Бекю. — Щом като сте на едно мнение, няма да бъдете заедно! Всеки си има мнение и всеки е свободен да си избира средата.

Фрима потвърди:

— Разбира се, това е естествено… Също така ако моят старец умре, ще предпочета да си го държа у дома, отколкото да го поставя до дядо Гуйо, с когото си имаше спорове някога.

Сълзи потекоха от очите й при мисълта, че нейният парализиран мъж може би няма да изкара седмицата. Снощи, когато искала да го настани да легне, тя се плъзнала заедно с него; и така, когато той си отидел, тя бързо щяла да го последва.

Обаче Ланген изведнъж се нахвърли върху Делом, който се връщаше.

— Я кажи ти, който си справедлив, нали трябва да го изтикаме оттук, за да го отпратим в края на алеята при другите?

Макерон вдигна рамене, а Делом потвърди, че щом като онзи е платил, парцелът му принадлежи. Този въпрос не трябва да се повдига, това е. Тогава Бюто, който се мъчеше да бъде спокоен, избухна. Фамилията се държеше прилично, лопатите с пръст продължаваха глухо да се сипят върху ковчега на стареца. Обаче възмущението на Бюто беше много силно, той извика на Ланген, сочейки Делом:

— О, горко ти, ако разчиташ, че този изтърсак ще разбере чувствата ти! Та нали той закопа баща ми до един крадец!

Вдигна се голям скандал, семейството вземаше участие, Фани поддържаше своя съпруг, като казваше каква голяма грешка направила, че когато загубили майка си Роз, не закупили близо до нея един парцел за бащата; а пък Исус Христос и Крантата упрекваха Делом, възмущавайки се заради съседството с дядо Сосис, което било нещо нечовешко, абсолютно неоправдано. Господин Шарл беше също на това мнение, но се държеше по-умерено.

В края на краищата стигнаха дотам, че никой никого не чуваше, когато, извисявайки се над гласовете, Бюто изкрещя:

— Да, костите им ще се преобърнат под земята и ще се самоизядат!

Изведнъж роднините, приятелите и познатите — всички присъствуващи се съгласиха. Точно така, правилно бил казал: костите ще се преобърнат в земята. Фуанови продължаваха да се нападат един друг; Ланген и Макерон щяха да продължат да се карат и когато гният под земята; жените — Селина, Флор и съпругата на Бекю, щяха още дълго време да се тровят с езиците си и с ноктите си. Не искаха да лежат заедно, дори погребани, когато се мразеха. И в това огряно от слънцето гробище, където под покоя на бурените бяха наредени ковчег до ковчег, се водеше ожесточена борба без примирие, също такава борба, която живите водеха над гробовете.

Но един вик на Жан ги раздели, накара всички да обърнат глави.

— Пожарът е в Бордери!

Сега вече нямаше съмнение, пламъците се издигаха от покривите, трептяха и бледнееха в дневната светлина. Един грамаден облак от дим бавно се отместваше към север. Точно в това време забелязаха Бъзлата да тича откъм фермата! Търсейки гъските си, тя била забелязала първите искри, била се възхищавала на зрелището до момента, когато й хрумнала идеята да разкаже случая на другите и хукнала напред. Тя прескочи малката преградна стена и извика с острия си детски глас:

— Ах, как гори!… Този голям мръсник Трон се върнал да запали огън на три места — в хамбара, в конюшнята и в кухнята. Пипнаха го, когато палеше сламата, коларите почти го пребиха… В огъня се пекат конете, кравите, овцете. О, трябва да ги чуете как мучат страшно!

Зелените й очи блеснаха, тя избухна в смях:

— Ами да бяхте видели Кониет! Нали знаете, че се разболя след смъртта на господаря. Така че я били забравили в леглото й… Била е започнала да се пече вече, едва успяла да избяга по риза. Ах, колко беше смешно като бягаше през полето с голи кълки. Тичаше, показваше задницата и предницата си, а хората крещяха: У, у! Освиркваха я, защото никак не я обичат… А един старец каза: „Ето я, че си отива така, както бе дошла — с една риза на задника!“

Отново развеселена, Бъзлата се преви от смях.

— Елате да видите, много е смешно… Аз се връщам.

И тя прескочи, отново пое бързо към обхванатата в пламъци ферма Бордери.

Господин Шарл, Делом, Макерон и почти всички селяни я последваха; а жените, начело на които застана Крантата, напуснаха гробището, излязоха на пътя, за да гледат по-добре. Бюто и Лиз останаха; Лиз спря Ланген с желание да го разпита за Жан, ей така без особен интерес: намерил ли си е работа тук някъде, та е останал да живее в селото? А когато кръчмарят отговори, че си заминавал, че отново постъпвал във войската, Лиз и Бюто, облекчени от голямото си бреме, казаха едновременно:

— Какъв глупак!

Край, отново щяха да заживеят щастливо. Те хвърлиха поглед към гроба на Фуан, който гробарите привършваха да запълват. И понеже двете им деца продължаваха да гледат, майка им ги повика:

— Жюл, Лор, хайде… И бъдете мирни и послушни, иначе лошият човек ще дойде да ви вземе, за да ви тури също в земята.

Лиз и Бюто си тръгнаха, блъскайки пред себе си децата, които знаеха истината, но които изглеждаха много благоразумни със своите големи, безмълвни и дълбоки очи.

В гробището бяха останали само Жан и Исус Христос. Отвратен от зрелището, Исус Христос се задоволи да гледа пожара отдалече. Застанал прав между двата гроба, той стоеше неподвижен, очите му потъваха в някакъв блян, пиянското му лице изразяваше някаква меланхолия, завършек на философията му. Може би си мислеше, че съществуванието завършва като дим. И понеже сериозните мисли винаги го възбуждаха много, в края на краищата той несъзнателно се надупи. И унесен в мечтите си, пусна една, после втора, после трета.

— Дявол да го вземе! — каза много пияният Бекю, който прекосяваше гробището, за да се отправи към пожара.

Минавайки край Исус Христос, почувствува четвъртия трясък толкова отблизо, сякаш гръмотевица докосна бузата му. И затова се отдалечи, като извика на приятеля си:

— Ако продължиш така, ще завалят лайна!

— Тъй ли? Ами какво да правя! Много ми се ходи по голяма нужда.

И с натежали, разкрачени крака, той побърза да изчезне зад оградата.

 

 

Жан остана сам. В далечината от опожарената Бордери се издигаха големи, въртящи се, жълто-червеникави пушеци, които като облаци хвърляха сянка над разораните ниви и върху пръсналите се навред сеячи. И бавно той сведе поглед към краката си, изгледа буците прясна земя, под които спяха Франсоаз и старият Фуан. Сутрешният му гняв, отвращението му от хората и нещата чезнеха в дълбоко успокоение. Въпреки желанието си, може би поради топлото слънце, потъваше в доброта и надежда.

Ех, да, господарят му Урдьокен много се бе занимавал с новите открития, не беше видял голяма полза от машините, от торовете, от цялата тази наука, толкова лошо използувана засега. После Кониет бе дошла, за да го довърши; той също спеше в гробището; и нищо не оставаше от фермата, чиито пепелища отнасяше вятърът. Но какво значение имаше всичко това! Стените можеха да горят, земята никой не можеше да изгори. Винаги земята, хранилницата, ще бъде тук, ще изхранва тия, които ще я засяват. Тя притежаваше пространството и времето, тя все пак даваше жито и бе в очакване, докато се научат да я накарат да дава повече.

Всичко приличаше на тези революционни истории, на тия политически сътресения, които предвещаваха. Земята, казваха, щяла да мине в други ръце, реколтата на оттатъшната страна щяла да дойде да смаже нашата, щяло да има само къпини в нашите ниви. А после? Нима може да се хвърля вина върху земята? Въпреки това тя ще принадлежи на някого, който ще бъде принуден да я обработва, за да не умре от глад. Ако в продължение на години по нея растат само бурени, тя ще си отпочине, тя отново ще стане млада и плодовита. Земята не влиза в нашите раздори, раздори на побеснели насекоми, ние не сме нищо повече от мравки за нея, великата работлива земя, вечно на своя пост!

В душата му имаше и мъка, и кръв, и сълзи, всичко от което се страда и всичко, което бунтува. Франсоаз убита, Фуан убит, тържествуващи мошеници, тия кръвожадни селски паразити, които позорят и разяждат земята. Само че знае ли се какво трябва да стане? Както сланата, която изгаря посевите, както градушката, която ги посича, както мълнията, която ги поваля, са може би необходими, също така е възможно да трябват кръв и сълзи, за да върви светът. Колко тежи нашето нещастие в огромния механизъм на звездите и слънцето? Хубаво ни се надсмива добрият бог! Насъщният си хляб получаваме със страшен двубой. И безсмъртна си остава само земята, майката, от която произлизаме и в която се връщаме, тая, заради която вършим престъпления, тая, която непрекъснато възстановява живота заради своята цел, която ни е непозната, въпреки нашите кощунства и низости.

Дълго време тази смътна, лошо изразена просъница се въртя в главата на Жан. Но в далечината прозвуча една тръба, тръбата на пожарникарите от Базош-льо-Доайен, които пристигаха в галоп, но много късно. При този зов на тръбата Жан се стресна изведнъж. Това бе войната, преминаваща през пушека със своите оръдия и с воплите на сечта.

Той стисна юмруци. Ах, дявол да го вземе! Щом като нямаше вече сърце да я обработва, той ще я защитава, тая древна земя на Франция!

И Жан тръгна, след като за последен път обходи с поглед двата гроба с непокарала върху тях трева, после огледа безкрайната оран на равнината Бос, която сеячите пълнеха с непрекъснат замах. Мъртъвци, посеви и хляб никнеха от земята.

Бележки

[1] Аз съм; Ето ме. — Б. пр.

[2] Извлякох те от дълбините, господи. — Б. пр.

[3] И сам откупи Израел между всички неравни нему. — Б. пр.

[4] Нека да почива в мир. — Б. пр.

Край