Емил Зола
Земя (20)

2.

Още на другия ден Фуан се настани в дома на Бюто. Преместването не създаде трудности на никого: два пакета стари дрехи, които старецът настоя сам да пренесе и за които направи два курса. Напразно Деломови поискаха да предизвикат някакво обяснение. Той си отиде, без да им продума.

У Бюто му дадоха голямата стая в приземния етаж зад кухнята, в която дотогава съхраняваха запасите от картофи и моркови, предназначени за храна на кравите. Най-лошото бе, че това помещение се осветяваше само от една капандура, поставена на два метра от входа. А утъпканата земя на този под, купищата зеленчуци и отпадъци, нахвърляни в ъглите, поддържаха такава влажност, че струи от жълти сълзи се стичаха по мазилката на голите стени. Всъщност оставиха всичко, освободиха само един ъгъл, за да сложат желязно легло, стол и маса от небоядисано дърво. Старецът изглеждаше много доволен.

Така Бюто победи. Откакто Фуан бе отишъл у Деломови, той беснееше от ревност, защото знаеше какво се говори и Рон: разбира се, че не им е трудно на Деломови да хранят баща си, а пък у Бюто, дявол да го вземе, няма с какво. Затова в първите дни той го отрупваше с храна, сякаш го угояваше, само за да докаже, че в неговия дом не се умира от глад. А освен това разчиташе на сто и петдесетте франка рента от продадената къща; тази рента бащата сигурно ще остави на онова свое дете, което го е гледало на старини. От друга страна Делом, понеже не се грижи вече за него, положително ще започне отново да плаща на стария своя дял от годишната рента — двеста франка, както всъщност и стана. Бюто разчиташе на тези двеста франка. Беше пресметнал всичко, казваше си, че ще се прослави като добър син, без да харчи нищо от джоба си, а пък се надяваше, че ще бъде и възнаграден по-късно. И всичко това, без да разчита на скритите пари, които предполагаше, че старецът има, макар че досега с нищо не бе успял да потвърди това свое съмнение.

За Фуан настъпи истински меден месец. Почитаха го, показваха го на съседите: Виждате ли? Какъв добър вид има! Отслабнал ли изглежда? Малките Лор и Жюл, винаги в краката му, го занимаваха и ласкаеха. Обаче той бе най-щастлив, загдето можеше да запази навиците си на стар човек, да бъде по-свободен, да му се отстъпва като пред най-възрастен в къщата. Макар че бе добра домакиня и чистница, Лиз не проявяваше такава изтънченост и взискателност като Фани, така че той можеше да храчи навред, да излиза и да се прибира, когато си иска, да яде по всяко време като селянин, който е навикнал да си отрязва филия, когато минава край хляба. Така бяха изминали три месеца. Беше месец декември, страшни студове замразяваха водата в стомната, поставена до леглото му. Но той не се оплакваше, дори намираше за естествено, когато при размразяването по стените на стаята се стичаха струйки вода като при проливен дъжд, защото някога бе живял при непоносимо трудни условия. Само да си има тютюнеца и кафето и да не го тормозят — казваше той, — нали кралят не му е чичо.

Отношенията започнаха да се развалят една слънчева утрин, когато го смятаха за излязъл, а той се върна в стаята, за да вземе лулата си. Така Фуан видя Бюто да натиска Франсоаз върху картофите. Момичето, което храбро се защитаваше, се вдигна, без да каже нито дума, взе морковите, за които бе дошла, и излезе от стаята, за да нахрани кравите си: старият, останал насаме със сина си, се разсърди.

— Мръсна свиня, с това хлапе до жена ти!… А тя не искаше, добре видях как риташе!

Но Бюто, още задъхан и със зачервено лице, не прие упрека:

— Защо си пъхаш носа? Затвори си зъркелите, стисни си човката или ще стане лошо!

След като Лиз роди и след сбиването с Жан, Бюто отново се бе настървил към Франсоаз… Бе чакал счупената му ръка да заздравее и се хвърляше върху нея из всички ъгли на къщата, убеден, че ако я прекара веднъж, след това ще бъде негова, когато си поиска. Не беше ли това най-добрият начин да отмени сватбата, да задържи момичето и да запази земята? Тия две страсти дори се сливаха: упорството да не изпусне нищо от това, което държеше — бясното желание да притежава онази нива, и неутоленият нагон на мъжкаря, усилван от съпротивата. Жена му дебелееше, ставаше грамадна и продължаваше да кърми, Лор непрекъснато висеше на гърдите й; обаче другата, малката балдъза, дъхаше на хубаво, плътта й бе млада, а гърдите й твърди като виме на юница. Впрочем той не отблъсваше едната заради другата; искаше ги и двете, едната мекичка, другата корава, всяка приятна с вида си. Той беше достатъчно добър петел за две кокошки, мечтаеше да живее като паша, да се грижат за него, да го галят и да го отрупват с наслади. Защо да не може да се ожени и за двете сестри, ако те са съгласни? Сигурен начин да затегне дружбата и да избегне делбата на имота, от която се ужасяваше, сякаш имаше опасност да отрежат един от крайниците му!

И оттогава в обора, в кухнята и навсякъде другаде, където останеха за минута сами, започваше атаката и отбраната. Бюто се нахвърляше, Франсоаз го отблъскваше. И винаги една и съща кратка и ожесточена сцена: той пъхаше ръката си под полата й, сграбчваше я на голо като животно, което иска да възседне; със стиснати зъби и потъмнели очи тя го принуждаваше да я пусне със силен юмручен удар между краката. И нито дума, само горещо дихание, сподавено дишане, притъпен шум от борбата: той се въздържаше да не извика от болка, тя, спускайки роклята си, се измъкваше, куцукайки, с присвита натъртена част на корема си, върху която още чувствуваше забитите пет пръста. Това ставаше и когато Лиз беше наблизо, дори в същата стая, обърнала гръб, за да подреди бельото в долапа, сякаш присъствието на жена му го насърчаваше, уверен в мълчанието на гордото и вироглаво момиче.

При все това, откакто дядо Фуан ги бе видял върху картофите, раздорите продължаваха да избухват. Той беше разказал без заобикалки историята на Лиз с надежда да въздействува на мъжа си и той да не повтаря; обаче Лиз му изкрещя да не се бърка в работите й и се наежи срещу сестра си: толкова по-зле за нея, щом като дразнела мъжете! Защото мъжете били като свинете, от тях всичко можело да се очаква! Въпреки това същата вечер Лиз направи на Бюто такава сцена, че на сутринта излезе от тяхната стая с едно посиняло и полузатворено око от юмручен удар по време на обяснението. След този момент гневните разпри не престанаха вече, следваха една след друга; винаги имаше двама да се карат — съпругът с жена си, балдъзата със зет си, или сестрата със сестра си, ако тримата не се заяждаха едновременно.

Така започна бавно и несъзнателно да се увеличава омразата между Лиз и Франсоаз. Тяхната хубава някогашна обич се превръщаше без видима причина в ненавист, която ги караше да се заяждат от сутрин до вечер. Всъщност единствената причина беше мъжът, тоя Бюто, попаднал в къщата им като разрушителен бацил. Франсоаз, която той непрекъснато безпокоеше, отдавна би му се покорила, ако не бе се въоръжила със силна воля да му се съпротивява всеки път, когато той посягаше да я пипне. Тя жестоко се самонаказваше, упорито отдадена на своята проста представа за справедливостта: нищо да не дава от себе си и нищо да не взема от другите; гневеше се на себе си, че проявява ревност, че мрази сестра си, защото именно тя притежаваше този мъж, за който по-скоро би умряла от желание, отколкото да го споделя с друга. Когато той я преследваше, разпасан и с корема напред, тя бясно храчеше върху него, пращаше го при жена му: това бе облекчение за нейното потушено желание, сякаш се бе изхрачила в лицето на сестра си чрез болезнено презряното удоволствие, в което тя не участвуваше. Лиз не проявяваше никаква ревност, уверена, че Бюто само за отмъщение бе изкрещял, че използува и двете; не че го считаше за неспособен да върши това, а защото бе убедена, че малката само от гордост няма да се поддаде. Сърдеше й се единствено за това, загдето нейната съпротива превръщаше къщата в истински ад. Колкото повече едрееше, толкова повече тя се самоуспокояваше в дебелината си, удовлетворена, че живее, и някакъв хищнически егоизъм я караше да си присвоява и радостта на другите. Възможно ли бе да се карат така, да си почернят съществуването, когато имаха всичко, за да бъдат щастливи! Ах, дяволското момиче! Нейният проклет характер бил единствената причина за техните неприятности!

Всяка вечер, когато си лягаха, тя викаше на Бюто:

— Тя ми е сестра, но ако не престане да ме дразни, ще я изхвърля навън.

Той не се съгласяваше с нея:

— Хубава работа! Целият край ще се нахвърли върху нас… Дявол да ви вземе, женски такива! Аз ще ви пусна в блатото двете заедно, за да се помирите най-сетне!

 

 

Изминаха още два месеца, а Лиз, измъчвана и излязла извън кожата си, се чувствуваше така огорчена, че, както казваше сама, два пъти да слага захар в кафето, пак й горчало. В дните, когато лошото настроение на мъжа й се засилваше, тя разбираше, че сестра й е отблъснала нова атака на нейния съпруг; така че сега живееше под страха от тия неуспехи на Бюто, тревожеше се, когато той потайно вървеше зад полата на Франсоаз, защото беше уверена, че той пак ще бъде груб, ще чупи всичко, ще тормози цялата къща. Това бяха ужасни дни и тя не можеше да извини вироглавата си сестра, която не правеше нищо, за да се уредят отношенията им.

 

 

Един ден се случи нещо ужасно. Бюто, слязъл в мазето с Франсоаз, за да наточи ябълково вино, се върна така лошо подреден, така побеснял, че за едното нищо — само защото супата му била много топла — той хвърли чинията си срещу стената, повали Лиз с плесница, която можеше да убие и вол, а после излезе.

Лиз стана разплакана, окървавена и с подута буза. Нахвърли се върху сестра си и се развика:

— Мръснице! Легни с него най-сетне!… До гуша ми дойде; щом се дърпаш, а бие мене, ще избягам.

Франсоаз я слушаше изумена и съвсем пребледняла.

— Говоря истината, бог ме чува, предпочитам така!… Може би ще ни остави на мира!

Беше се отпуснала върху един стол и ридаеше тихо; цялото това дебело същество се разтапяше, изразявайки своето примирение и своето единствено желание да бъде щастливо дори с цената на една подялба. Щом като ще запази своя дял, нямало да се чувствува лишена от нищо. Хората глупаво се тревожеха за тези неща, та нали това нещо не е като хляба — нито намалява, нито може да се изяде. Нима било невъзможно да се разберат, да се сплотят срещу всички други, за да има мир, за да заживеят най-сетне като семейство?

— Я кажи, ти защо не искаш?

Възмутена и задушаваща се, Франсоаз можа само да извика гневно:

— Ти си по-отвратителна от него!

И тя излезе, отиде да плаче в обора, където Колиш я изгледа с големите си мътни очи. Възмущаваше се не толкова заради самото нещо, а от ролята, която искаха да играе — подло да помага за запазване на мира в семейството. Ако мъжът бе неин, тя никога не би отстъпила и най-мъничка част от него! Злобата към сестра й се превърна в отвращение и Франсоаз се закле пред себе си, че по-скоро би умряла, отколкото да се съгласи.

 

 

От този ден нататък животът им се влоши още повече.

Франсоаз стана отдушник, животно, върху което се сипеха всички удари. Тя бе принизена до ролята на слугиня, притискана с тежка работа, непрекъснато ругана, блъскана и измъчвана. Лиз не я оставяше нито час без работа, вдигаше я от леглото преди разсъмване, задържаше я толкова до късно вечер, че понякога нещастницата заспиваше, без да има сили да се разсъблече. Потайно Бюто я измъчваше с дребни интимности, пляскаше я по слабините, щипеше я по бедрата, въобще с всевъзможни жестоки ласки я разкървавяваше, караше я да плаче и да се спотайва в мълчаливата си съпротива. Той се кискаше, чувствуваше се отчасти удовлетворен, когато я виждаше как отмалява, притискайки вика на наранената си плът. Тялото й бе посиняло, нашарено с драскотини и натъртвания. Тя се държеше особено смело пред сестра си, дори не трепваше, за да издаде закачката, сякаш мъжките пръсти не тършуваха по тялото й. Обаче невинаги биваше господарка на своите разбунтувани мускули, отвръщаше с плесница светкавично; тогава започваха боричканията — Бюто я пердашеше, а Лиз използуваше повода и уж че иска да ги разтърве, започваше силно да удря и двамата с дървената си подметка. Малката Лор и брат й Жюл крещяха. Кучетата от околността лаеха. Всичко това трогваше съседите. Ах, бедното дете! Много трябва да е издръжливо, щом стои в тази каторга.

Наистина цялото село Рон се учудваше. Не можеше ли Франсоаз да избяга? Умниците клатеха глави: тя не била още пълнолетна, трябвало да почака още осемнайсет месеца; ако избяга, щяло да бъде в нейна вреда, нямала да може да си вземе дела! Имала основание добре да размисли. Друго щяло да бъде, ако дядо Фуан, нейният настойник, я бил подкрепил! Но и самият той не се чувствувал съвсем добре у своя син. Страхът от последиците го караше да не се намесва. Впрочем и малката му забраняваше да се занимава с нейните работи, показваше се храбра и много горда, искаше да разчита само на себе си.

Така че оттогава всички караници завършваха със същите ругатни:

— Ами махай се де! Махай се оттук!

— О, вие на това се надявате… Едно време бях много глупава, исках да се махна… Сега и да ме убиете, ще остана. Чакам си дела, искам земята и къщата и ще ги имам, да! Ще имам всичко!

През първите месеци Бюто се страхуваше, че Франсоаз е забременяла от Жан. Откакто ги бе изненадал в копата, той пресмяташе дните, наблюдаваше я косо, загрижен за корема й, защото появата на едно дете щеше да обърка всичко, щеше да направи сватбата неизбежна. Тя беше спокойна, добре знаеше, че не е бременна. Но щом като забеляза, че той проявява интерес към талията й, тя реши да се позабавлява, нарочно вървеше с корема напред, за да го накара да мисли, че се издува. Сега, щом като я сграбчваше, тя чувствуваше как той я опипва, как я измерва с големите си пръсти и затова най-после му каза предизвикателно:

— Така е, има бебе! Расте.

Една сутрин тя дори сви парцали и ги завърза под роклята си. Вечерта щяха да се избият… Обзе я ужас при убийствените погледи, които той й хвърляше: ясно бе, че ако наистина имаше бебе в утробата си, жестокият грубиянин би я ударил така, че да го убие. Тя престана да се шегува, прибра корема си. Впрочем Франсоаз го изненада в стаята си, където Бюто завираше носа си в мръсното й бельо, за да разбере истината.

— Направи си едно де! — каза й той подигравателно.

Тя му отвърна съвсем побледняла и разярена:

— Щом като не съм го направила, значи, че не искам.

Това бе истина, тя се дърпаше упорито от Жан. Бюто шумно изрази голямата си радост. И се нахвърли върху любовника й: хубав мъжкар, не ти завиждам! Изгнил е значи, щом като не може да направи едно дете! Може да чупи подло ръцете на хората, ама не е способен да напомпа едно момиче, толкова му е силата! Оттогава започна да преследва Франсоаз с подобни намеци и да й досажда със солени шеги.

Когато се научи как Бюто се отнася с нея, Жан се закани, че ще му смачка мутрата; той непрекъснато дебнеше Франсоаз, молеше я да се срещат — тогава ще види дали няма да й направи дете, и то какво! Сега предизвиканият гняв удвояваше желанието му. Обаче всеки път тя намираше ново извинение, притесняваше я мисълта да продължи с този момък. Не го мразеше, а просто не изпитваше влечение към него; и наистина не го искаше, щом като не му се отдаваше, когато вечер биваше в обятията му зад някой плет още разярена и почервеняла от нападението на Бюто. Ах, тази свиня! Тя говореше само за тази свиня, развълнувана и възбудена, но изведнъж охладняваше, щом Жан пожелаваше да използува случая и да я обладае. Не, не! Срам я било! — викаше тя и отлагаше за по-късно това — за нощта на сватбата им. За пръв път така се обвързваше — досега бе избягвала да му отговори ясно, когато той й предлагаше да му стане жена. Отсега нататък се разбраха: ще се ожени за нея, но след като тя стане пълнолетна и бъде господарка на имота си, та да им поиска сметка. Това благоразумие го изуми, обеща й да бъде търпелив и престана да я измъчва, освен в случаите, когато много му се искаше да се пошегува. А тя, утешена и успокоена от уговорката за това далечно събитие, се задоволяваше да държи двете му ръце, за да го въздържа, като го гледаше умолително с хубавите си очи, изразявайки твърдото си намерение да има дете само от законния си съпруг.

Уверен, че не е бременна, Бюто обаче се страхуваше да не би тепърва да забременее, ако се среща с Жан. Той продължаваше да бъде нащрек и трепереше, защото отвсякъде му донасяха, че Жан се кълнял да оплоди Франсоаз така, както досега нито едно момиче не е било оплождано. Така че той я наблюдаваше от сутрин до вечер, изискваше да е заета с работа всяка минута, надзираваше я и я държеше под заплахата на камшика като домашно животно, от което се страхуват да не направи някоя глупава шега. За нея това бе ново мъчение, непрекъснато чувствуваше зад полата си своя зет или сестра си, не можеше да отиде до клозета, без да почувствува някое дебнещо око. Нощем я заключваха в стаята й, а една вечер след скарване тя бе намерила катинар върху капака на капандурата. А след това, понеже тя все пак успяваше да се измъква, я посрещаха с отвратителни сцени, с разпити, дори понякога основно я преглеждаха: съпругът я хващаше здраво за раменете, а сестра й я разсъбличаше за да я огледа добре. Тя се бе сближила с Жан, стигна дотам, че му определяше срещи, щастлива, че може, да им покаже презрението си. И може би най-сетне би му се отдала, ако бе почувствувала, че са там, зад нея. Изобщо, тя го увери, че ще се омъжи за него, закле му се в най-святото, което имаше, че Бюто лъже, като се хвали, че спи с двете сестри, за да се прави на петел и да кара хората да вярват в неща, които не са истина. Жан, измъчван от съмнение, допускайки, че всъщност това е възможно и естествено, изглежда й повярва. На раздяла те се целунаха като много добри приятели и от този ден нататък тя го имаше за свой довереник, стараеше се да го вижда и при най-малката тревога и не предприемаше нищо без негово съгласие. Той не я пипваше вече, отнасяше се към нея като към другар, с когото имат общи интереси.

Сега всеки път, когато Франсоаз тичаше да срещне Жан зад някоя стена, разговорът им бе все един и същ. Тя разкопчаваше буйно блузата си, повдигаше полата си.

— Виж, тази свиня пак ме ощипа!

Той гледаше, ставаше суров и решителен:

— Ще получи отплата, трябва да покажеш това на съседите… Обаче не му отмъщавай прекалено. Правосъдието ще бъде на наша страна, когато имаме право.

— А пък сестра ми иска да ни свети, знаеш ли! Защото вчера, когато той скочи върху ми, вместо да плисне в гърба му кофа със студена вода, тя остана да ни гледа!

— Сестра ти ще свърши зле с тоя тип… Всичко е наред. Щом като ти не искаш, той няма да може, това е положително, пък колкото до другите неща, какво ни интересуват?… Да бъдем сговорни и неговата е спукана.

Макар и да избягваше да се намесва, дядо Фуан участвуваше във всички спречквания. Ако мълчеше, караха го насила да взема страна; ако излезеше, при връщането си намираше всички разстроени и често пъти самата му поява предизвикваше отново разпалване на духовете. Досега той не беше пострадал физически, обаче по това време започнаха ограничения — брояха му залъците, отнемаха му удоволствията. Не го тъпчеха вече с храна, както през първите дни, отрежеше ли си по-дебела филия хляб, предизвикваше ругатни: каква яма! нищо не работи, а се тъпче! Дебнеха го и го обираха всяко тримесечие, когато получаваше в Клоа изплащаната му от господин Байаш рента за трите хиляди франка от къщата. Франсоаз едва успяваше да открадне по няколко су от сестра си, за да му купи тютюн, защото и нея я оставяха без пари. Най-сетне старият се почувствува много зле във влажната стая, дето спеше, откакто бе счупил едно от стъклата на капандурата, която запушиха със слама, за да не дават пари за ново стъкло. Ах, тия проклети деца, всички са еднакви! Той роптаеше от сутрин до вечер, ужасно съжаляваше, че бе напуснал Деломови, отчайваше се, че от лошо бе попаднал на още по-лошо. Обаче не издаваше съжалението си, криеше го, изразяваше го само с неволно изпуснати думи, защото знаеше, че Фани бе казала: „Татко ще дойде да ни моли на колене, за да го вземем отново!“ Но с този дом се бе простил, думите на дъщеря му завинаги се бяха изпречили като непреодолима преграда пред неговото сърце. Предпочиташе да умре от глад и мъка в дома на Бюто, отколкото унижен да се върне в Деломови.

Един ден, връщайки се пеша от Клоа, получил рентата си от нотариуса Байаш, Фуан бе седнал в една канавка край пътя; точно тоя ден Исус Христос, който обикаляше из местността „Леговищата на зайците“, забеляза баща си задълбочено да брои монети от по сто су в носната си кърпа. Той клекна веднага, запълзя и стигна над него безшумно; и така се протегна, че с изненада види как старецът грижливо завързва голяма сума, може би осемдесет франка. Очите му заблестяха, тихо кискане разкри вълчите му зъби. Веднага си спомни своето старо предположение, че старецът притежава някакво съкровище. Навярно скрити облигации, от купоните, на които получава лихви всяко тримесечие, когато посещава нотариуса. Първата мисъл на Исус Христос бе да се разплаче и да изскубне двадесет франка. После това му се видя дребнаво и друг план се оформи в главата му; той се отдалечи така тихо, както се бе приближил, плъзгайки се гъвкаво като смок; когато се изкачи отново на пътя, Фуан го срещна на сто крачки по-далече, но не прояви никаква мнителност. Исус Христос вървеше със съвсем безкористен вид — връщал се и той в Рон. Изминаха пътя заедно, разговаряйки; бащата неизбежно се нахвърли върху Лиз и Бюто, тия безсърдечни хора, които обвини, че щели да го уморят от глад; и синът като добряк с насълзени очи предложи да го вземе при себе си на свой ред. Защо не? При него не се скучаело, весело било от сутрин до вечер. Бъзлата готвела за двама, ще готви за трима. Чудни гозби, когато имали пари!

Учуден от предложението, обзет от някакво смътно безпокойство Фуан отказа. Не, не, не приличало на неговата възраст да тича от единия при другия и да променя навиците си всяка година.

— В края на краищата, татко, каня ви от добро сърце, размислете… И винаги да си знаете, че не сте на улицата. Елате в Замъка, когато ви дойде до гуша от тия мръсници.

И Исус Христос се раздели с него озадачен, заинтригуван, питайки се как старият харчи рентите, щом като наистина има такива доходи. Четири пъти годишно по ей такъв куп монети от по сто су, сигурно това прави най-малко триста франка. Ако не ги изяжда, значи ги трупа? Трябва да се види тая работа. В такъв случай — страшно имане!

В този мек и влажен ноемврийски ден, когато дядо Фуан се прибра, Бюто поиска да му се дадат тридесетте и седем франка и петдесет сантима, които получаваше всеки три месеца, откакто бе продадена къщата. Впрочем беше уговорено старецът да му ги дава, както и двестате франка, които му внасяха годишно Деломови. Но този път една от монетите се бе търколила, когато ги завързваше в носната си кърпа; и когато преобърна джобовете си и не извади повече от тридесет и два франка и петдесет, синът му се разгневи, нарече го измамник, обвини го, че е прахосал тия пет франка за пиене и кой знае за какви още неприлични неща. Изненадан, сложил ръка върху кърпата си от смъртен страх да не го претърсват, бащата със заекване даваше обяснения, кълнеше се в боговете, че трябва да ги е загубил, когато се е секнал. Още веднъж чак до вечерта къщата бе обърната наопаки.

Бюто бе изпаднал в свирепо настроение, защото прибирайки браната си, бе забелязал Жан и Франсоаз да прибягват зад една стена. Франсоаз, излязла под предлог да събере трева за кравите, не се прибираше, защото предполагаше какво я чака. Беше се свечерило вече и разгневен, Бюто излизаше всяка минута на двора, отиваше чак до пътя и дебнеше дали най-сетне тази уличница ще се прибере от срещата си. Той кълнеше на висок глас, говореше мръсотии, без да види, че дядо Фуан след караницата с него бе седнал на една каменна пейка, за да се успокои и да подиша топлия въздух на този слънчев ноември, който приличаше на пролетен месец.

Тропот на дървени подметки се чу откъм склона, Франсоаз се появи превита надве, нарамила грамаден вързоп трева, увита в едно старо платно. Тя се задъхваше, потеше се, до половина скрита под тревата.

— Ах, дявол да те вземе, скитнице! — извика Бюто. — Да не мислиш, че можеш да се подиграваш с мене, да се натискаш с твоя любовник от два часа, когато имаме работа тук!

И той я катурна върху падналия от раменете й вързоп трева, нахвърли се върху нея точно в момента, когато Лиз на свой ред излизаше от къщата, за да я ругае.

— Ех ти, повлекано, ела да те сритам по задника!… Не те ли е срам!

Обаче Бюто бе вече сграбчил здравата момичето под полата. Побесняването му винаги се превръщаше във внезапно желание. Докато я запретваше върху тревата, той ругаеше задъхано с посиняло и подуто от прилив на кръв лице.

— Проклето изчадие, трябва сега и аз да те прекарам… Гръм и мълния да има, пак ще мина след другия!

Започна се ожесточена борба. Дядо Фуан мъчно ги различаваше в тъмното. Но той видя как изправена Лиз ги наблюдаваше и не се намесваше; нейният мъж се търкаляше, премяташе се от едната на другата страна, напразно се изтощаваше, но все пак се удовлетвори безразборно, където му падна.

Когато това свърши, Франсоаз с последен напън се изскубна, като стенеше и виеше:

— Свиня! Свиня! Свиня!… Не може, това не се смята… Пет пари не струваш за тая работа! Никога не ще успееш, никога!

Тя тържествуваше, бе взела шепа трева и с нея избърсваше краката си, цялата треперейки, сякаш и самата тя се бе малко удовлетворила в този упорит отказ. С предизвикателен жест хвърли шепата трева в краката на сестра си.

— Вземи! Твое си е… Не по твоя вина трябва да ти го върна!

Лиз й затвори устата с плесница, когато дядо Фуан, станал от каменната пейка, възмутен, се намеси, размахвайки бастуна си:

— Мръсни типове сте и двамата! Оставете момичето на спокойствие! Не прекалихте ли?

Светлини се появиха у съседите, които бяха започнали да се тревожат от вдигнатия шум; затова Бюто побърза да избута баща си и малката в дъното на кухнята; където една свещ осветяваше Лор и Жюл, които ужасени се бяха свили в един ъгъл. Лиз също влезе, смутена и мълчалива, откакто старият се беше появил от тъмнината. А той продължаваше, обърнал се към нея:

— Ти, ти си отвратителна и много глупава… Ти наблюдаваше, видях те.

С все сила Бюто удари с юмрук края на масата:

— Тишина! Всичко се свърши… Ще набия първия, който продължи.

— Ами ако аз искам да продължа? — попита Фуан с треперещ глас. — Ще се нахвърлиш ли да ме биеш?

— И върху вас, както върху другите… Досаждате ми!

Франсоаз храбро бе застанала между тях.

— Моля ви, чичо, не се намесвайте. Нали видяхте, че съм достатъчно голяма, за да се защитавам.

Обаче старият я отстрани.

— Млъкни, сега това вече не те засяга… Това е моя работа.

И като вдигна бастуна си, продължи:

— А, ще се нахвърляш, бандит такъв!… Ще видиш дали не е мой дълг да те поправя.

Бюто бързо протегна ръка, изтръгна бастуна му и го захвърли под долапа; подигравателно, със своя зъл поглед, той застана пред него и закрещя в лицето му:

— Ще ме оставите ли на мира, а? Да не мислите, че ще търпя прищевките ви, о, не! Погледнете ме хубаво де, за да видите как се казвам!

Двамата, застанали един срещу друг, замълчали за миг, бяха страшни и опитваха да се обуздаят с поглед. От делбата насам синът бе наедрял, даваше си важен вид с още по-изпъкналите си напред челюсти и с кучешката си глава — сплескана и с остър връх; а бащата, изтощен, изсушен от шестдесетгодишен труд и прегърбен, беше запазил от сбръчканото си лице само грамадния си нос.

— Как се казваш ли? — подхвана Фуан. — Знам аз много добре, нали аз съм те правил.

Бюто се изкиска.

— Не трябваше да ме правите… Ах! Ами да! Така е, на всеки му идва редът. Аз съм от вашата кръв, не обичам да ме дразнят… И още веднъж казвам ви, оставете ме на мира или лошо ще стане!

— За тебе, разбира се… Никога аз не съм говорил така на моя баща.

— Охо! Кой ли ще повярва!… Вашия баща… сигурно щяхте да го уморите, ако не беше умрял!

— Мръсна свиня, лъжеш!… И дявол да те вземе! Дявол да те вземе! Ще си вземеш думите назад веднага.

Франсоаз за втори път се опита да застане помежду им. Лиз също направи усилие, изплашена и отчаяна от това ново избухване. Но двамата мъже ги отблъснаха, за да се приближат още повече един срещу друг, задъхани в ожесточението си, в сблъсъка на грубата власт, която бащата по наследство бе предал на сина.

Фуан се напъна, опитвайки се да прояви своето бивше всесилие като глава на семейство. В продължение на половин век бяха треперили от него и жените, и децата, и животните, когато в ръцете му бяха и парите, и властта.

— Кажи, че излъга, мръсна свиня, кажи, че излъга, или ще те напердаша, бога ми!

Вдигнал ръка, той заплашваше с жест, от който някога всички бягаха да се крият в миши дупки.

— Кажи, че излъга…

Бюто, който под заплахата на плесницата някога на младини вдигаше лакът и се пазеше, тракайки със зъби, сега само повдигна рамене с оскърбителна насмешка.

— Да не би да мислите, че ме плашите!… Тия номера минаваха, когато бяхте господар…

— Аз съм господарят, бащата…

— Хайде де, стар палячо, не сте нищо, съвсем нищо… О, я ме оставете на мира!

И виждайки как треперещата ръка на стареца се спуска, за да го удари, той я хвана във въздуха и я смачка в грубата си шепа.

— Проклет твърдоглавец, човек трябва да се ядоса, за да ви вразуми или да ви прати по дяволите! Нима сте кадърен за нещо? За вас трябва да се харчи, това е то!… Щом като на човек му е минало времето и е прехвърлил земята си на другите, трябва да стиска зъби и да не им досажда повече!

Той раздрусваше баща си, като наблягаше на думите си; после с един последен тласък го отпрати заднишком върху един стол близо до прозореца, разтреперан и залитащ. И старецът остана там, задъхан за минута, победен и унижен в своята мъртва някогашна власт. Това беше краят, откакто се бе лишил от имот, не го зачитаха вече.

Настъпи голяма тишина, всички стояха с отпуснати ръце. Децата притихнаха от страх да не ги напляскат. После всеки се захвана с работата си, сякаш нищо не бе се случило.

— А тревата? — попита Лиз. — На двора ли ще остане?

— Ще отида да я сложа на сушина — отвърна Франсоаз.

Когато се върна и вечеряха, непоправимият Бюто пак пъхна ръката си в разтвореното й елече, за да хванел бълхата, която я хапела, както бе казала тя. Това не я разсърди, дори се пошегува.

— Не, не там. Тя е на друго място, където ще бъдеш ухапан.

Фуан не бе мръднал, седеше скован и мълчалив в своя тъмен кът. Две големи сълзи се стичаха по бузите му. Той си спомняше онази вечер, през която бе скъсал с Деломови; тази нощ се повтаряше, изпитваше същия срам, че вече не е господар, и същия гняв, който упорито го караше да не яде. Бяха го повикали три пъти, той отказваше да вземе своята порция супа. Внезапно стана и изчезна в стаята си. На другия ден още в зори Фуан напусна Лиз и Бюто; отиде да живее при Исус Христос.