Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Terre, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
fwiffo (2014)

Издание:

Емил Зола. Земя

Външен редактор: Пенчо Симов

Редактор: Нели Чилингирова

Художник: Иван Тодоров

Художник-редактор: Зоя Ботева

Коректори: Мария Начева, Лидия Ангелова

Издателство на БЗНС, София, 1986

История

  1. — Добавяне

5.

Изминаха месеци, зимата си отиде, после пролетта, а животът в Рон си течеше както обикновено. Необходимо бе години да минат, за да изглежда, че нещо се е променило в това мрачно, повтарящо се трудово всекидневие. През юли, под изнурителното силно слънце, предстоящите избори все пак раздвижиха селото. Този път в дъното на това събитие се криеше голяма афера. Всички приказваха за нея, очаквайки обиколката на кандидатите.

Точно в неделя, когато беше съобщено за идването на господин Рошфонтен, индустриалеца от Шатодюн, още сутринта в дома на Бюто между Лиз и Франсоаз избухна ужасна сцена. Този случай показа, че дори когато наглед не става нищо, нещата продължават да се задълбочават; последната връзка, която свързваше двете сестри, беше винаги готова да се скъса, макар често да я позатягаха, а сега бе толкова изтъняла от обтягане при всекидневните караници, че се скъса окончателно и вече никога не можеше да се върже, и то заради една нищо и никаква дреболия.

Сутринта, връщайки кравите, Франсоаз се бе спряла за миг да поговори с Жан, когото бе срещнала пред църквата. Трябва да се каже, че тя преднамерено се спираше с него точно пред къщата им с единствената цел да дразни сестра си и Бюто. Така че щом влезе, Лиз й изкрещя:

— Знай, че когато искаш да се срещаш с твоите мъже, не трябва да се спираш с тях под прозореца ни.

Бюто, който в момента остреше един косер, стоеше до нея и слушаше.

— Моите мъже! — повтори Франсоаз. — Аз ги виждам прекалено често тук, моите мъже! А има един, ако бях пожелала, нямаше да се срещам с него под прозореца, а в твоето легло!

Този намек за Бюто накара Лиз да излезе извън кожата си. Отдавна тя силно желаеше да изхвърли сестра си, за да бъде спокойна в своя дом, готова да й даде половината от имота. Дори това бе причината, заради която мъжът й я биеше, защото бе на противно мнение, решил да хитрува докрай, пък и не се отказваше от желанието си да спи с малката. А Лиз се гневеше, че не му е вече любима, измъчваше се сега от необикновена ревност, готова бе да остави мъжа си да прекара сестра й, за да се свърши веднъж завинаги с това негово желание, защото се вбесяваше, като го гледа как се пали по тази уличница, вбесяваше се и от нейната младост, от нейните малки твърди гърди и от бялата й кожа под запретнатите ръкави. Тя би искала той да унищожи всички нейни прелести и ако би могла самата тя би удряла върху й, без да страда от подялбата; но сега страдаше от това увеличаващо се съперничество, чувствуваше се отровена, загдето сестра й беше по-хубава от нея и обещаваше по-голямо удоволствие.

— Мръснице — изкрещя тя, — ти го дразниш!… Ако не се вреше винаги в него, той нямаше да тича по твоя мръсен недорасъл задник!

Франсоаз побледня съвсем, възмутена много от тази лъжа. Тя отвърна отмерено, хладнокръвно, макар да беше разгневена:

— Добре, но стига толкова… Почакай петнадесет дена и няма повече да те притеснявам, ако това именно желаеш. Да, след петнадесет дена ще бъда на двадесет и една години, тогава ще си отида.

— А, искаш да бъдеш пълнолетна, а! Значи това си пресметнала, за да ни правиш мизерии!… Е добре, идиотко, не след петнадесет дена, а още в тоя момент се махай!… Хайде, разкарай се оттука.

— Много добре. Макерон има нужда от хора. Ще ме вземе на драго сърце… Лека нощ!

И Франсоаз си тръгна. Не беше сложно и нищо друго не се случи между двете. Бюто, хвърлил косера, който точеше, се впусна, за да ги усмири с чифт плесници и да ги сдобри още веднъж. Но пристигна много късно и в своето раздразнение можа само да удари с юмрук жена си, от чийто нос рукна кръв. Дявол да ги вземе тия жени! Опасяваше се от това, което отдавна се мъчеше да предотврати! Отлети ли малката, това значи начало на редица мръсни истории! И той виждаше как всичко побягва, как препуска пред него — и момичето, и земята!

— Ще отида след малко у Макерон — изрева той. — Тя трябва непременно да се прибере, дори ако се наложи да я доведа с ритници по задника!

Този неделен ден у Макерон бяха много развълнувани, защото очакваха един от кандидатите, господин Рошфонтен, господаря на работилниците в Шатодюн. През време на последния мандат господин дьо Шедьовил не се хареса на избирателите; едни му приписваха дружба с орлеанистите, други твърдяха, че е възмутил Тюйлери поради скандалната си връзка с жената на един разсилен в Камарата, която лудеела по него, въпреки напредналата му възраст. Така или иначе префектът престана да покровителствува депутата, чийто мандат изтичаше, и се насочи към господин Рошфонтен, бившия кандидат от опозицията, чиито работници неотдавна били имали министерско посещение, написал за свободата на търговията една брошура, която много се харесала на императора. Разгневен, че е изоставен, господин дьо Шедьовил поддържаше кандидатурата си — депутатският мандат му бе необходим за разни сделки, защото вече не му стигаше доходът от фермата Шамад, която беше ипотекирана и полуразрушена. По този начин вследствие на необикновено стечение на обстоятелствата положението се бе обърнало — едрият собственик ставаше независим кандидат, а пък големият индустриалец — официален кандидат.

Урдьокен, макар кмет на Рон, останал верен на господин дьо Шедьовил, беше решил да не обръща никакво внимание на заповедите на администрацията, готов дори да воюва открито, ако се стигне до крайност. Преди всичко той считаше за нечестно да се върти като пумпал и при най-малкия намек на префекта; освен това считаше, че интересите му диктуват да поддържа протекционистите, а не привържениците на свободната търговия при сегашната вилнееща аграрна криза. От известно време поради неприятностите, които Жаклин му създаваше, а и заради грижите, които си имаше около фермата, той бе оставил помощника си Макерон да се занимава с текущата работа. Така че, когато прояви интерес към изборите и трябваше да председателствува съвета, той се учуди, като разбра, че Макерон му е противник, и то непреклонен.

Макерон бе водил упорита подмолна борба с дивашка предпазливост и накрая бе успял. У този забогатял селянин, мръсен и лошо облечен, водещ безделен живот и разполагащ като господин с много свободно време, през което умираше от скука, постепенно се бе породила амбицията да стане кмет — единственото развлечение в живота му отсега нататък. Той беше подкопал авторитета на Урдьокен, използувайки дългогодишната омраза, вродена в сърцата на всички жители на Рон срещу някогашните сеньори, срещу синовете на буржоата, които днес притежаваха земята. Разбира се, получили са я на безценица тая земя! Истинска кражба по време на Революцията! Нямало опасност някой беден човечец да използува хубавите възможности. Благата се връщали пак при ония мерзавци, съсипващи се да пълнят джобовете си, без да се смятат мръсотиите, които ставаха в Бордери. Какъв позор бе тази Кониет, която господарят й ходи да прибира от сламениците на ратаите си, защото я харесва! Всичко това се трупаше, разнасяше се с неприлични думи из целия край, предизвикваше възмущение дори и у тия, които биха унижили или продали собственото си момиче, стига само това да си струва трудът. Така че в края на краищата общинските съветници започнаха да казват, че всеки буржоа трябва да си остане при буржоата — с тях да краде и развратничи; обаче, за да се управлява добре една селска община, трябва кметът да е селянин.

Точно по повод на изборите Урдьокен бе изненадан от първата съпротива. Щом заговори за господин дьо Шедьовил, всички лица се вкамениха. Като разбра, че Урдьокен си остава верен на кандидата в немилост, Макерон съобрази, че му се представя изгоден случай да поведе битка и да събори своя противник. И затова той подкрепяше кандидата на префекта господин Рошфонтен, като викаше, че всички привърженици на режима трябва да подкрепят правителството. Тази агитация бе достатъчна, за да спечели на своя страна членовете на съвета; страхувайки се да не бъдат изместени, те биваха винаги на страната на покровителствуваните, твърдо решили да слушат по-силния, господаря, за да не се променя нищо и житото да се продава скъпо. Това беше и мнението на честния и справедлив Делом, който увличаше Клу и другите. Това именно съвсем подбиваше авторитета на Урдьокен — само Ланген бе останал с него, защото бе озлобен от влиянието, което печелеше Макерон. Намеси се и клеветата, обвиниха фермера, че е „червен“, един от ония негодници, които искали република, за да изтребят селяните. Стигна се дотам, че абатът Мадлин, изплашен и предполагащ, че дължи енорията си на помощник-кмета, препоръчваше господин Рошфонтен, въпреки че негово преосвещенство тайно подкрепяше господин дьо Шедьовил. Но един последен удар съвсем разклати кмета; разнесе се слух, че по случай откриването на прословутия нов пряк път от Рон до Шатодюн той бил присвоил половината от гласуваната субсидия. По какъв начин — не се обясняваше, но случаят си оставаше загадъчен и отвратителен. Когато го питаха по този въпрос, Макерон добиваше вид на изплашен, измъчен и дискретен човек, който поради благоприличие не трябва да си отваря устата; а всъщност той самият беше пуснал тази клевета. В края на краищата общината бе разстроена, общинският съвет, бе разделен на две — от една страна, помощник-кметът с всички съветници, без Ланген, а, от друга — кметът, който чак тогава разбра колко е сериозно положението.

Още преди петнадесет дена Макерон бе отишъл в Шатодюн специално, за да се подмаже на господин Рошфонтен. Беше го помолил да не отсяда никъде другаде, а само в дома му, ако благоволи да отиде в Рон. И поради това в този неделен следобед кръчмарят непрекъснато излизаше на пътя, очаквайки своя кандидат. Той беше предупредил Делом, Клу и други общински съветници, които бяха дошли и изпразваха литър вино, за да не губят търпение. Дядо Фуан и Бекю също бяха там, за да правят компания, както и Лекьо, главният учител, увлякъл се в четенето на един вестник, който си бе донесъл, преструвайки се, че никога не пие. Обаче двама клиенти безпокояха помощник-кмета — Исус Христос и неговият приятел Канон, работникът, скитащ по пътищата, които се бяха настанили един срещу друг, развеселени, пред бутилка ракия. Той ги поглеждаше косо, напразно търсеше причина да ги изхвърли навън, обаче разбойниците не крещяха, както бяха навикнали — имаха вид, сякаш нищо не ги интересуваше. Удари три часът, а господин Рошфонтен, който бе обещал да бъде в Рон към два, още не бе пристигнал.

— Селина — попита загрижено Макерон жена си, — извади ли бутилка бордо, за да му предложим веднага една чаша?

Селина, която сервираше в момента, направи отчаян жест — беше забравила — и той сам се спусна към зимника. В съседното помещение, където се продаваха галантерийни стоки и чиято врата беше винаги отворена, Берт с изящни маниери на госпожица от магазин показваше розови панделки на три селянки. В това време Франсоаз, на работа вече, избърсваше праха по рафтовете, въпреки че бе неделя. Помощник-кметът, блазнен вече от бъдещата си власт, веднага бе приел Франсоаз на работа, поласкан от факта, че я взема под свое покровителство. А и точно тогава жена му търсеше помощничка. Задължаваше се да я храни и да й дава квартира, докато не я сдобри с Бюто, при когото тя се кълнеше, че няма да се върне, че ще се убие, ако искат да я отведат насила.

Изведнъж едно ландо, теглено от два великолепни коня, першеронска порода, спря пред вратата. И господин Рошфонтен, който беше сам в колата, слезе, учуден и обиден, че никой не го посреща. Той се двоумеше дали да влезе в кръчмата, когато Макерон се изкачи от зимника с по една бутилка във всяка ръка. Той се смути, после се отчая и като не знаеше как да се освободи от бутилката си, измънка:

— О, господине, каква несполука!… От два часа чаках, без да мръдна; и в минутата, когато слязох… с оглед на вашето пристигане… Искате ли да изпиете една чаша, господин депутат?

Господин Рошфонтен, който беше само кандидат и който би трябвало да се трогне от смущението на горкия човек, сякаш се разсърди още повече. Той беше едър мъж, едва на тридесет и осем години, с гладка коса и голяма брада, облечен добре, но не предвзето. У него имаше някаква рязка студенина, говореше отсечено и властно и всичко издаваше навика му да заповядва, а оттук и покорството, в което държеше хиляда и двестате работници в своята фабрика. Изглежда, че бе решил с камшик да води и тия селяни.

Селина и Берт бяха притичали. Момичето го погледна дръзко изпод тъмните си клепачи.

— Благоволете да влезете, господине, направете ни тази чест.

Господинът само с един поглед я бе огледал, претеглил и напълно преценил. Все пак влезе, но остана прав, отказвайки да седне.

— Ето нашите приятели от съвета — подхвана Макерон, който бе започнал да се съвзема. — Те са много доволни, че се запознават с вас. Нали така, господа, много сте доволни?

Делом, Клу и другите бяха станали, изненадани от суровото държане на господин Рошфонтен. И смълчани заслушаха, когато той започна да им обяснява теориите си, които били споделяни от императора, най-вече своите схващания за напредъка, на които дължеше благоразположението на властта за сметка на предишния кандидат с неговите обречени възгледи; после той започна да обещава пътища, железопътни линии, канали — да! — един канал през равнината Бос, за да се утоли най-сетне нейната жажда, която я мори от векове. Изумени, селяните зяпнаха. Какво им разправя той? Вода из нивята по това време! Но той продължи, като накрая заплаши със строгостта на властта и с отмъщението на годишните времена тия, които биха гласували лошо. Всички се спогледаха. Ето ти един човек, който ги раздрусваше и с който беше добре да си приятел!

— Без съмнение! Без съмнение! — повтаряше Макерон при всяко изречение на кандидата, но все пак малко разтревожен от грубостта му.

Обаче Бекю със силно клатене на глава одобряваше тия войнствени думи; и старият Фуан, с широко отворени очи, сякаш казваше — това е то истински човек; а и Лекьо, който обикновено биваше равнодушен, се бе зачервил цял, без да може да се разбере всъщност дали му бе приятно, или пък беснееше. Само двамата негодници, Исус Христос и Канон, бяха изпълнени с явно презрение, но сякаш чувствуваха своето превъзходство и се задоволяваха с подсмиване и вдигане на рамене.

Щом свърши да говори, господин Рошфонтен се отправи към вратата. Помощник-кметът извика отчаяно:

— Но как така, господине, няма ли да ни удостоите с честта да изпиете една чаша?

— Не, благодаря, закъснял съм вече… Чакат ме в Маньол, в Базош и на още двадесет места. Довиждане!

Засегната, Берт дори не го изпрати и като се върна в магазинчето, каза на Франсоаз:

— Ето един невъзпитан човек! Аз ще препоръчвам другия, стария!

Господин Рошфонтен се беше качил в ландото си, когато плющене на камшик го накара да обърне глава. Беше Урдьокен, който пристигаше в своя скромен кабриолет, каран от Жан. Фермерът случайно бе узнал за посещението на фабриканта в Рон — един от неговите колари бил срещнал ландото по пътя; затова той бе побързал да види в лице опасността, още по-загрижен, защото от осем дни настоятелно подканваше господин дьо Шедьовил да се появи, обаче не можеше да го откъсне от някаква фуста, може би от красивата жена на разсилния.

— О, вие сте били! — подвикна той весело на господин Рошфонтен. — Не знаех, че вече сте в изборна кампания.

Двете коли се бяха изравнили. Нито единият, нито другият слезе; поговориха няколко минути, след като се бяха навели, за да се ръкуват. Познаваха се, понякога бяха обядвали заедно у кмета на Шатодюн.

— Вие значи сте против мене? — изведнъж попита господин Рошфонтен с привичната си безцеремонност.

Урдьокен, който поради положението си на кмет смяташе да не действува много открито, за миг се обърка, като разбра, че този дявол има добре организирано разузнаване.

Но и на него не му липсваше дързост, отвърна засмяно, за да предаде дружелюбност на обяснението си:

— Аз не съм против никого, аз съм за себе си… Мой човек е този, който ще ме закриля. Само като си помисля, че цената на житото е спаднала на шестнадесет франка, точно толкова, колкото ми са производствените разноски! Стигна се дотам, че човек да не хваща ралото, а направо да умира!

Веднага другият се разпали:

— Аха! Протекционизмът, нали така? Свръхоблагането, високото мито, което да спре вноса на чуждото жито, за да се удвои цената на френското! И в края на краищата Франция да огладнее, хлябът от четири ливри да се продава по двайсет су и смърт на бедните!… Как така вие, човек на прогреса, смеете да подкрепяте такива чудовищни неща!

— Човек на прогреса, човек на прогреса — повтори Урдьокен с весел тон, — навярно съм такъв, но това ми струва толкова скъпо, че вече не ще мога да плащам този лукс… Машините, химическите торове, всички нови методи, знаете ли, са чудесни, много разумно е всичко това, обаче има само едно неудобство — човек се разорява по най-логичен начин.

— Защото вие проявявате нетърпение, защото изисквате от науката веднага непосредствени и пълни резултати, защото лесно се обезкуражавате и започвате да се съмнявате в утвърдените вече истини и да отричате всичко.

— Може би е така. Значи правил съм само опити. Така ли? Кажете да ме наградят с орден за тази дейност, а пък нека други смелчаци да продължат!

Урдьокен гръмко се изсмя на тази своя шега, която смяташе за заключителна. Но господин Рошфонтен бързо подхвана:

— Значи вие искате работникът да умре от глад?

— Прощавайте! Аз искам селянинът да живее.

— Обаче аз, който съм наел хиляда и двеста работници, не мога да повиша надниците, без да фалирам… Ако житото струваше тридесет франка, щях да ги видя как всички мрат като мухи.

— Е добре! Ами аз нямам ли ратаи? Когато житото се продава по шестнадесет франка, ние стягаме коланите, а има нещастници, които умират из ямите в полето.

После добави, продължавайки да се смее:

— Дявол да го вземе! Всеки проповядва за своя светец… Ако не ви продавам хляба скъпо, земята във Франция ще фалира, а пък ако ви го продавам скъпо, индустрията ще затвори вратите си. Вашата работна ръка се увеличава, индустриалните произведения поскъпват, повишава се цената на моите оръдия за производство, на моето облекло и на стотиците други неща, от които имам нужда… Ах, каква каша, в която всички ще затънем в края на краищата!

Двамата, земеделецът и индустриалецът, протекционистът и привърженикът на свободния стокообмен, се гледаха втренчено, единият със смеха на лукавата си дружелюбност, другият с неприкритата дързост на своята враждебност. Това бе модерна война, съвременна икономическа битка върху почвата на борбата за живот.

— Селянинът ще бъде принуден да храни работника — каза господин Рошфонтен.

— Постарайте се най-напред селянинът да има какво да яде — отвърна Урдьокен.

И той скочи най-после от кабриолета си, а другият извика на своя кочияш името на едно село, когато Макерон, ядосан, че неговите приятели от съвета, излезли на прага, бяха чули пререканията, прикани всички да влязат вътре, за да изпият заедно по едно вино. Отново кандидатът отказа, не подаде никому ръка и се отпусна в дъното на ландото си, което тръгна, водено от звънливия тръс на двата едри першеронски коня.

От другата страна на пътя Ланген, застанал прав на прага на вратата си, точеше бръснач и видя цялата сцена. Той се засмя подигравателно и на висок глас отправи следната обида към съседа си:

— Целуни задника му и кажи благодаря!

А Урдьокен бе влязъл и бе приел да изпие една чаша. Щом като привърза коня, Жан последва господаря си. Франсоаз го повика със знак в кинкалерията и му разказа за напускането си и въобще цялата история; той се развълнува много и толкова се изплаши да не я изложи пред хората, че се върна в кръчмата, седна на една пейка, след като само й прошепна, че ще трябва да се видят и да се разберат.

— Ах, дявол да го вземе! Не се ли отвратихте все пак вие, които сте решили да гласувате за този младок! — извика Урдьокен, като сложи чашата си на масата.

След обяснението си с Рошфонтен Урдьокен твърдо реши да поведе открито борбата, дори с риск да бъде съсипан. И без да щади кандидата, той го сравни с господин дьо Шедьовил — един толкова доблестен човек, който не се гордее, който винаги с готовност прави услуги, въобще един истински благородник от стара Франция! Докато този голям грубиянин, този милионер на мода днес не гледа ли хората изотгоре, така високомерно, че отказва да опита местното вино, навярно от страх да не би да бъде отровен? Хайде, хайде, това не е възможно! Никой не разменя хубав кон срещу сляп кон!

— Кажете в какво обвинявате господин дьо Шедьовил! От години той е ваш депутат и винаги урежда работата ви… А вие го изоставяте заради един тип, когото вие смятахте за мошеник в последните избори, когато правителството го отхвърли! Та припомнете си де, дявол да го вземе!

Макерон не искаше открито да се обвързва, преструваше се, че уж помага на жена си в сервирането. Всички селяни бяха изслушали Урдьокен с безизразни лица, без да издадат с нещо тайните си мисли. Само Делом отвърна:

— Ами като не познаваме всички!

— А сега вече го познавате този хубостник! Вие го чухте как казва, че иска житото евтино, че самият той ще гласува за вноса на чуждо жито, което да унищожи нашето. Аз съм ви обяснявал вече за тази опасност, това е истинска гибел… И може ли да сте толкова глупави да му вярвате след това, когато ви прави хубави обещания? Да, да, гласувайте! А после няма да ви бръсне за слива!

Смътна усмивка се появи по загорялото лице на Делом. Цялата му остроумност, задрямала под неговата честност и ограниченост, се прояви в следните няколко бавно изречени мисли:

— Той казва, каквото си казва, а ние вярваме това, което си вярваме… Той или друг, какво значение има?… Вижте какво, нас ни ръководи една мисъл — мисълта правителството да бъде силно, за да движи работите, не е ли така? Въпросът е да не сбъркаме и затова най-добре е да изпратим на правителството депутата, който то иска… За нас е достатъчно, че този господин от Шатодюн е приятел на императора.

Тия думи като удар зашеметиха Урдьокен. Но нали господин дьо Шедьовил беше преди приятелят на императора! Ах, робско племе, винаги на страната на господаря, който ги бие с камшик и ги храни; това племе и днес още се унижава и страхува, не вижда нищо, не знае нищо освен всекидневния хляб.

— Е добре, дявол да ви вземе! Кълна ви се, че аз ще си подам оставката в деня, в който бъде избран този Рошфонтен! Нима ме считате за палячо, който веднъж казва бяло, друг път — черно! Ако и ония разбойници, републиканците, влязат в Тюйлери, вие ще тръгнете с тях, честна дума!

Очите на Макерон проблеснаха. Най-сетне стана това, което трябваше да стане — кметът подписа сгромолясването си. Задължението, което поемаше, щеше да бъде достатъчно да накара хората да гласуват против господин дьо Шедьовил.

Обаче в този момент Исус Христос, забравен в ъгъла със своя приятел Канон, се изсмя така високо, че всички очи се насочиха към него. Опрял лакти в края на масата, хванал с ръце брадата си, кикотейки се презрително, загледал се в присъствуващите селяни, той повтаряше високо:

— Ама че глупаци! Ама че глупаци!

И точно при тия думи влезе Бюто. Будното му око още от вратата откри Франсоаз в кинкалерията и забеляза веднага, че Жан седи до стената, слуша и чака господаря си. Чудесно! Момичето и любовникът бяха тук, сега ще видят какво ще стане!

— Ето го и моя брат, най-големия глупак от всички! — извика Исус Христос.

Хората започнаха заплашително да ръмжат, някой каза да изхвърлят навън невъзпитания, но в този момент Льороа, наречен Канон, се намеси, заговори със своя дрезгав простонароден глас, който бе ечал на всички социалистически събрания в Париж.

— Затвори си устата, малкият. Те не са толкова глупави, колкото изглеждат… Слушайте вие, селяни, какво ще кажете, ако отсреща, на вратата на общината, бъде закачен афиш, на който с големи букви бъде написано: Парижка революционна комуна; първо — премахнати са всички данъци; второ — премахва се военната служба… Айде де? Какво ще кажете вие, селяндури?

Ефектът бе толкова необикновен, че Делом, Клу и Бекю замръзнаха с отворени уста и опулени очи. Лекьо изпусна вестника си. Урдьокен, който си бе тръгнал, се върна; Бюто забрави Франсоаз и седна в ъгъла на една маса. И всички се вгледаха в този дрипльо, този скитник по пътищата, ужаса на селата, който преживяваше от мародерство и принудителни подаяния. Миналата седмица го бяха изпъдили от Бордери, където на свечеряване се бе появил като видение. И поради това сега той спеше при този хулиган Исус Христос, откъдето може би щеше да изчезне утре.

— Виждам, че ще ви падне сърце на място все пак — подхвана той с весел тон.

— Дявол да го вземе, да! — призна си Бюто. — Като си помисля само, че вчера пак занесох пари на бирника! Няма край, ще ни изпият кръвта тия данъци!

— И да не виждаме вече как децата ни заминават! Ах, дявол да го вземе! — извика Делом. — Знам колко струва това аз, който плащам, за да освободя Ненес от войниклък!

— Без да се смята — добави Фуан, — че ако не можете да платите, ще ви ги вземат и убият.

Канон кимаше и усмихнат тържествуваше.

— Виждаш ли сега — каза той на Исус Христос, — че не са толкова глупави селяндурите!

После пак се обърна към другите:

— Разправят, че сте били консерватори, че няма да допуснете да стане така… Консерватори сте, ама за да пазите своите интереси — нали така? Ще допуснете да стане и ще подпомогнете да стане това, от което ще имате интерес. За да запазите парите и децата си, нали ще направите сума неща?… В противен случай ще бъдете страшни глупаци!

Никой не пиеше вече, безпокойство започна да се изписва по грубите лица. Той продължи присмехулно, изпитвайки предварително удоволствие от впечатлението, което щеше да направи.

— И затова съм много спокоен аз, който добре ви познавам, откакто ме пъдите с камъни от вратите си… Както каза този дебел господин тук, вие ще бъдете ортаци с нас, червените, когато ние бъдем в Тюйлери.

— О, това — не! — извикаха едновременно Бюто, Делом и другите.

Урдьокен, който бе слушал внимателно, вдигна рамене:

— Напразно дърдорите, драги!

Но Канон продължаваше да се усмихва, дълбоко убеден, като вярващ. Облегнал гръб на стената, той търкаше ту едното, ту другото си рамо, като несъзнателно леко се поклащаше. И обясняваше как ще стане тази революция — проповядваше я от ферма във ферма — загадъчна и лошо разбирана, тя плашеше господарите и ратаите. Най-напред другарите от Париж ще завземат властта; може би това ще стане естествено и ще се наложи да разстрелят по-малко хора, отколкото се предполага, цялата буржоазия щяла да рухне от само себе си, толкова била прогнила. После, щом като станат пълни господари, още същата вечер ще бъде премахната рентата, ще бъдат иззети големите богатства по такъв начин, че всичките пари, както и средствата за производство да бъдат върнати на нацията; и ще бъде устроено ново общество, една огромна финансова, индустриална и търговска къща, ще се направи разумно разпределение на труда и благосъстоянието. В селата това ще стане още по-просто. Ще се започне с експроприацията на земевладелците, ще се вземе земята…

— Опитайте се де — прекъсна го отново Урдьокен. — Ще ви посрещнат с вили, нито един дребен собственик няма да ви позволи да му вземете педя земя.

— Нима съм казал, че ще бъдат измъчвани бедните? — отвърна присмехулникът Канон. — Трябва да бъдем големи глупаци, за да се караме с дребните собственици… Не, не, преди всичко ще се уважи земята на нещастните хорица, които се съсипват в обработването на няколко арпана… Ще се вземат само имотите от по двеста хектара на дебелите господа като вас, които печелят от потта на слугите си… Ах, дявол да го вземе! Не вярвам вашите съседи да дойдат да ви защитават с вилите си. Те ще бъдат много доволни!

Макерон избухна в силен смях, сякаш виждаше това бъдеще като фарс, последваха го и другите; а фермерът, побледнял, почувствува старата омраза: този голтак имаше право, нито един от тези селяни, дори най-честният, няма да му помогне, ако посегнат да му отнемат Бордери.

— Значи — попита сериозно Бюто, — аз, който притежавам около десет сетиера[1], ще си ги запазя, ще ми ги оставят?

— Ама разбира се, другарю… Само че положително по-късно, когато видите получените резултати в обществените ферми до вас, вие ще отидете, без да ви молят, да вложите и вашето парче земя… Едно голямо стопанство с много пари, с машини и още много други неща — с всичко най-хубаво, постигнато от науката. Аз не съм много запознат с въпроса, но трябва да се чуе как говорят хората от Париж, които много добре обясняват, че земеделието е загубено, ако не се прилагат тия методи!… Да, вие сам ще си дадете земята.

Бюто направи жест на дълбоко недоверие, не можеше да разбере, но все пак успокоен, щом като няма да му искат нищо; обаче Урдьокен от любопитство отново наостри уши търпеливо, откакто Канон се заплете в голямото национално стопанство. На два пъти Лекьо, чието бледо лице бе започнало да се зачервява, отваряше уста, за да каже нещо, но като предпазлив човек всеки път си бе държал езика.

— Ами моят дял, моят! — извика изведнъж Исус Христос. — Всеки трябва да има дял. Свобода, равенство, братство!

Тия думи веднага разгневиха Канон, който вдигна ръка, сякаш да плесне другаря си.

— Остави ме на мира с твоята свобода, твоето равенство и твоето братство!… Нима човек има нужда да бъде свободен? Празни приказки! Искаш ли буржоата пак да ни турят в джоба си? Не, не. Насила ще бъде ощастливен народът, въпреки желанието му! Значи ти си съгласен да бъдеш равен, брат на един съдия-изпълнител? Ах, глупаво животно! Заради тия магарии републиканците от 1848 година оплескаха работата!

Объркан, Исус Христос заяви, че е за голямата Революция.

— Ще ме спукаш, млъкни… Какво? 1789-та и 1793-та? Чудесна музика! Хубава шашма, с която ни заглушиха! Нима трябват празни приказки, вместо да се довърши работата? Ще видим всичко това, когато народът стане господар, а това няма да бъде след дълго време, всичко ще се разтърси, обещавам ти, че нашият век, както се казва, ще завърши по един начин, много по-прелестен от другия. Знаменито прочистване, измитане, каквото не е имало!

Всички изтръпнаха, а и този пияница Исус Христос се отдръпна, изплашен и отвратен от това, че не са братя! Жан, който досега слушаше с интерес, също направи жест на възмущение. Обаче Канон бе станал и продължи с пламтящи очи и лице, просветлено като на пророк, изпаднал в екстаз:

— И това трябва да стане неизбежно, както хвърленият във въздуха камък неизбежно пада отново… И няма да ги има вече тези истории за кюретата, за онзи свят, за правото и правосъдието, които никога не сме виждали, както не сме виждали и добрия бог! Не, има само едно — потребността ние всички да бъдем щастливи… Е? Какво ще кажете, юнаци мои, когато така я устроим, че да се наслаждаваме на живота колкото си искаме с колкото се може по-малко труд! Машините ще работят за нас, работният ден край тях няма да бъде повече от четири часа; може би да се стигне дори напълно да скръстим ръце. И навсякъде само удоволствия, всички нужди удовлетворени — да, месо, вино и жени три пъти повече, отколкото бихме поели днес, защото тогава ще бъдем много по-здрави. Няма да има вече бедни, нито болести, нито старци в резултат на по-добрата организация, на по-лекия живот, на хубавите болници, на хубавите домове за почивка. Рай! Цялата наука за благото на хората! В края на краищата — истинска радост, че живееш!

Разпалил се, Бюто удари с юмрук върху масата, като извика:

— Данъкът премахнат! Жребият премахнат! Всички неприятности премахнати! Само удоволствия!… Подписвам.

— Разбира се — заяви мъдро Делом. — Трябва да си неприятел сам на себе си, за да не подпишеш.

Фуан се съгласи, също и Макерон, Клу и другите. Бекю, изумен и объркан като служител на властта, отиде при Урдьокен и го попита тихо дали не трябва да вкара в ареста този бандит, който напада императора. Но фермерът го успокои с повдигане на рамене. О, да, щастието! И той е мечтал за него, разчитайки на науката, след като се бе надявал на правото: така е може би по-логично, нали винаги всичко се отлага за другия ден. И той пак си тръгна, повика Жан, който напълно се бе увлякъл в дискусията. В този момент Лекьо изведнъж се отдаде на желанието си да се намеси, което желание го задушаваше като потискана ярост.

— Само ако не пукнете — каза той с острия си глас, — ако всички не пукнете преди тия хубави неща… Да пукнете от глад или да паднете от куршумите на жандармите, щом като гладът ви прави зли…

Хората го гледаха, не можеха да разберат.

— Наистина ако жито продължава да идва от Америка, след петдесет години във Франция няма да има нито един селянин… Може ли нашата земя да се бори срещу онази там? Когато ние едва започнем опити за истинско земеделие, ние ще бъдем залени от зърно… Аз четох една книга, в която подробно се казва, че вие и всички като вас са загубени…

Но в увлечението си той внезапно забеляза обърнатите към него изплашени лица. И затова дори не завърши фразата си, приключи с яростен жест, после се престори, че отново потъва в четенето на своя вестник.

— Точно заради житото от Америка — заяви Канон — вие наистина ще пропаднете, ако народът не стане господар на големите имения.

— А пък аз — приключи Урдьокен — ви повтарям, че съвсем не трябва да влиза това жито… След всичко това: гласувайте за господин Рошфонтен, ако съм ви станал излишен в кметството и ако искате да продавате житото по петнайсет франка.

Той се качи в кабриолета си, последван от Жан. После, след като размени съучастнически поглед с Франсоаз и шибна коня, Жан каза на господаря си:

— Човек не трябва много да се занимава с тия неща, може да полудее.

Урдьокен се съгласи с поклащане на глава.

В кръчмата Макерон заговори оживено, но тихо с Делом, а Канон, възвърнал вида си на човек, който от нищо не се интересува, допиваше коняка си, подигравайки се с объркалия се Исус Христос, когото наричаше „госпожица 1793“. Обаче Бюто, опомнил се, забеляза изведнъж, че Жан си е отишъл, и се изненада, като видя застаналата на вратата Франсоаз, която бе дошла да слуша заедно с Берт. Ядоса се, загдето си е загубил времето в политика, когато имаше сериозна работа. Тази мръсна политика все пак обърква човека. В един ъгъл на кръчмата той надълго обясни на Селина, която го убеди да не прави сега скандал; по-добре било Франсоаз сама да се върне в дома си, когато я успокоят; и накрая той си тръгна, заплашвайки, че ще дойде да я прибере с въже и тояга, ако не я склонят.

На следващата неделя господин Рошфонтен бе избран за депутат. А Макерон, след като Урдьокен изпрати оставката си на префекта, стана най-после кмет, тържествувайки безочливо.

Същата вечер, съгледаха побеснелия Ланген да смъква гащите си пред вратата на своя победоносен съперник и да изкрясква:

— Сега, когато свинете управляват, мога да клякам, където си искам!

Бележки

[1] Стара мярка за повърхност, за вместимост и пр. — Б. пр.