Емил Зола
Земя (13)

1.

Най-сетне Бюто притежаваше своя дял — тази земя, която така пламенно желаеше, но която беше отказвал да вземе в продължение на повече от две години и половина, побеснял от страст, от злоба и от инат. Самият той не знаеше защо бе упорствувал така, макар всъщност да изгаряше от нетърпение да подпише акта; страхувайки се, че ще бъде измамен, той не можеше да се примири с факта, че няма да притежава цялото наследство, деветнайсетте арпана земя, днес нарязана на части и разпръсната. Откакто бе приел дела си, задоволена бе една голяма страст, животинската радост от собствеността; още нещо удвояваше тази радост — мисълта, че неговата сестра и брат му са ощетени, че неговият дял струваше много повече сега, когато новият път минаваше покрай нивата му. Не се разминаваше с тях, без да им се ухили хитро и с едно намигане с очи сякаш да казва: „ама как ги прекарах!“

Но и това не бе всичко. Той тържествуваше още и със своя брак, отлаган толкова дълго време, от който имотът му се увеличаваше с два хектара — които му донасяше Лиз с имота си, съседен на неговия; не му и минаваше дори през ум за неизбежната делба между двете сестри; или пък смяташе тази възможност за толкова далечна, че се надяваше да намери начин да я предотврати. Така че притежаваше, смятайки и дела на Франсоаз, осем арпана за оран, четири за ливади и приблизително два арпана и половина лозе — той ще си запази всичко това. По-скоро биха могли да му отсекат ръка или крак, отколкото да му отнемат парцела при Корнай, покрай пътя, чийто размер сега бе около три хектара. Нито сестра му, нито брат му имаха нещо подобно — примирайки от гордост, той обичаше да се хвали.

Измина една година и тази първа година с такъв имот бе за Бюто истинска радост. Докато работеше за господарите, той никога не бе така дълбоко разоравал земята; сега тя беше негова, искаше да проникне в нея, да я оплоди чак до недрата. Вечер се прибираше изтощен с плуга си, чийто палешник блестеше като сребро. През март той мина с брана житните си посеви, през април — засетите с овес ниви, като увеличаваше грижите си и изцяло отдаваше силите си. Дори когато нивите не изискваха повече труд, той пак отиваше при тях, за да ги погледа като влюбен. Обикаляше ги, навеждаше се и с обичайния си жест вземаше шепа земя, тлъста буца земя, която обичаше да разтрива и да оставя да изтече между пръстите си, щастлив най-вече, ако тя не биваше нито много суха, нито много влажна и по този начин той предчувствуваше хубавия хляб, който израстваше.

И така равнината Бос разстилаше пред него своята зеленина от ноември до юли, от момента, в който се показваха зелените връхчета, та чак до периода, в който пожълтяваха високите стебла. И когато си беше вкъщи, той желаеше неговата земя да е пред очите му, затова бе разчистил оня прозорец в кухнята, който гледаше към равнината; като застанеше там, Бюто виждаше десет левги надалече как огромната равна постеля се разстила под сводестото небе. Нито едно дърво, само телеграфните стълбове по пътя от Шатодюн до Орлеан — права, докъдето ти стигаше погледът. Отначало в големите квадрати на чернозема едва се забелязваше зеленикава сянка. След това тази нежна зеленина потъмняваше, превръщаше се в просторни ивици от зелено кадифе, почти еднакво навред. И накрая стръковете ставаха по-високи и по-гъсти, всяка култура се оформяше със своите особености, той различаваше отдалече жълтеещата се зеленина на житото, синкавата зеленина на овеса, сивата зеленина на ръжта, нивята до безкрая, разстлали се във всички посоки сред червеникавите квадрати на алените детелини. Такава бе Бос в периода на своята младост, в пролетната си премяна, равна и свежа за гледане в своята еднообразност. А когато стеблата израстваха още, всичко се превръщаше в море, в развълнувано море от жита, дълбоко и безбрежно. Сутрин, при хубаво време, оттам се издигаше розова мъгла. И докато слънцето се извисяваше в бистрото небе, лек ветрец подухваше равномерно, издълбавайки нивята с вълна, която започваше от хоризонта, продължаваше и изчезваше чак в другия край на равнината. При клатушкането цветовете избледняваха, тъмнозлатисти ставаха житата, сивееха овесите, а пък по трептящата ръж пробягваха виолетови отражения. Непрекъснато всяко вълнообразно движение биваше последвано от друго, далечният вятър предизвикваше постоянен прилив. А вечер далечните постройки, силно осветявани, наподобяваха бели платна, изплувалите тук-там камбанарии издигаха мачти иззад гънките на равнината. Биваше студено, мракът засилваше усещането за влажност и шушнеше като сред открито море, някаква далечна гора се губеше като изчезващо петно на континент.

При лошо време Бюто пак гледаше тази Бос, разстлала се пред краката му, също така както рибарят гледа от високия бряг развълнуваното море, в което бурята му краде хляба. Той видя една силна виелица, един черен облак, който покри равнината с оловносиво отражение, и червени светкавици, които изгаряха растенията при трясъците на гръмотевиците. Видя водната стихия да идва от разстояние над шест левги, отначало като тънък червеникав облак, обтегнат като въже, а после като ревяща маса, галопираща като чудовище, и накрай, след унищожаване на посевите, една широка бразда три километра, в която всичко бе утъпкано, повалено, изравнено със земята. Неговите ниви не бяха пострадали. Той оплакваше нещастието на другите, като вътрешно злорадствуваше с кикотене от скрита радост. И колкото житото израстваше, толкова радостта му ставаше по-голяма. После сивото островче на едно село се изгуби на хоризонта, потъна в непрекъснато издигащата се зеленина. Останаха керемидите на Бордери, но и те на свой ред потънаха. Само една мелница остана да стърчи с крилете си като останки от корабокрушение. Навред жито, море от жито, което бе заляло, наводнило и покрило земята със своята зелена безбрежност.

— Ах, дявол да го вземе! — казваше той всяка вечер, когато седяха около масата. — Ако лятото не бъде много сухо, пак ще имаме хляб!

Семейство Бюто беше се наредило. Младоженците бяха взели голямата долна стая, а Франсоаз се задоволи със стаичката над тях — бившата малка стаичка на дядо Муш, в която имаше сгъваем креват, стар шкаф, маса и два стола. Тя се грижеше за кравите, живееше си като преди. Все пак в този покой се таеше една причина за неразбирателство — въпросът за делбата между двете сестри беше висящ. Още на другия ден след сватбата на по-голямата старият Фуан, настойник на по-малката, бе настоял делбата да се извърши, за да се избегне каквото и да било недоразумение по-късно. Но Бюто бе възразил. За какво? Франсоаз била много млада, тя нямала нужда от земя. Нима нещо било променено? Тя живее при сестра си както преди, хранели я, обличали я; в края на краищата тя нямала от какво да се оплаче, разбира се. На всички тия възражения стария клатеше глава; никога не се знаело какво може да стане, най-добре било въпросът да се уреди; а и младото момиче настояваше, искаше да знае каква е нейната част, а след това да я остави на грижите на своя зет. Обаче той се бе наложил със своята упоритост и момчешка шеговитост. Престанаха да говорят за делба и той разказваше навред колко било весело, че си живеели хубавичко като едно семейство.

— Трябва да има разбирателство, само това признавам аз!

И наистина в края на първите няколко месеца още нямаше караници между двете сестри, дори в домакинството, но отношенията им бавно се влошаваха. Най-напред се загуби настроението. Започнаха да се сърдят, да си казват обидни думи; а отдолу подкваската за мое и твое продължаваше да действува, постепенно разваляше приятелството.

Положително Лиз и Франсоаз не се обожаваха вече с онази голяма предишна любов. Сега вече никой не ги срещаше да се разхождат привечер, прегърнати през кръста и обвити с един и същ шал. Сякаш се бяха разделили, отношенията им ставаха все по-хладни. Откакто мъж бе влязъл в къщата им, на Франсоаз й се струваше, че са й отнели сестрата. Тя, която преди споделяше всичко с Лиз, сега не поделяше с нея този мъж; и така той бе станал нещо чуждо — препятствие, което препречваше пътя към сърцето на сестра й; тя заживя самотна. Излизаше, без да целуне сестра си; когато Бюто целуваше Лиз, тя се чувствуваше засегната, сякаш някой бе пил от чашата й. По отношение на собствеността тя пазеше детските си разбирания, към които се придържаше с необикновена страст; това е мое, това е твое; тя се примири с това, че сестра й принадлежеше на друг, обаче си искаше своето — половината от земята и от къщата.

В гнева на Франсоаз имаше и някаква друга причина, която самата тя не можеше точно да определи. От овдовяването на дядо Муш досега в опустялата без любов къща не се чуваше никакво смущаващо дихание. Но ето че в този дом се настани мъжкар, един груб мъжкар, навикнал да сваля момичетата където и да е, и сега неговите удоволствия разтърсваха стените, проникваха през процепите на врати и прозорци. Тя знаеше всичко, научила го бе от животните, и беше отвратена и отчаяна. През деня предпочиташе да излиза навън, за да ги оставя свободно да вършат свинщините си. Вечер, ако започнеха да се смеят, ставайки от масата, тя им викаше да почакат поне докато измие съдовете. И после се прибираше в стаята си, силно тряскаше вратите и мърмореше: „Мръсници! Мръсници“, стиснала зъби. Въпреки всичко пак й се струваше, че чува какво става долу. Забила глава във възглавницата, дръпнала завивката чак до очите си, тя изгаряше от треска; преследвана от видения и шумове страдаше нейната полова зрялост.

Най-лошо бе, че Бюто, виждайки как всичко това й прави силно впечатление, я дразнеше с цинични шеги. Е, та какво? Има ли значение? Какво ще каже малката, когато и тя ще трябва да мине по същия път? Лиз също се присмиваше, не намираше в това нищо лошо. И тогава той обясняваше намерението си като някаква дреболия: понеже добрият бог бил дал всекиму това удоволствие, което не струвало нищо, било позволено човек да го използува колкото се може повече, без да плаща, до пресищане; обаче никакви деца. О, такива глупости не трябвало повече да прави! Човек ги вършел, когато не е женен, от незнание. Така станало с Жюл, лоша изненада все пак, която е трябвало да приеме. Обаче, след като някой се ожени, трябва да бъде сериозен, та той за нищо на света не би направил подобна грешка. Не му трябвало още една уста за хранене вкъщи, където хлябът бързо се свършвал! Така че сега си отварял очите, внимавал и с жена си, тази весела дебелана, която взимала всичко навътре, обаче разправяше той шеговито, че знаел здравата да оре, без да сее. Виж, жито — да! О, жито сеел толкова, колкото надутият търбух на земята можел да поеме. Но хлапета — никога вече, край!

И сред тия непрекъснато повтаряни дреболии, сред съвокупления, които ставаха край нея и които тя чувствуваше, смущението на Франсоаз нарастваше. Твърдяха, че характерът й се променя; наистина и настроението й се променяше необяснимо — ту весело, после тъжно, след това пак ставаше недоволна и зла. Сутрин тя следеше Бюто с мрачен поглед, докато той, без да се смущава, прекосяваше кухнята полугол. Между нея и сестра й избухваха свади за дреболии, например заради една чаша, която тя била счупила; нима тази чаша не била и нейна, поне половината? Нима тя нямала право да счупи половината на всичко, ако това й прави удоволствие? По тези въпроси на собствеността споровете толкова много се изостряха, че сестрите, озлобени една срещу друга, не се поглеждаха по няколко дни.

По същото това време и Бюто изпадна в отвратително настроение. Земята страдаше от ужасна суша, нито капка дъжд не бе паднала от шест седмици; той се прибираше със свити юмруци, разболял се, като гледа, че реколтата е провалена — ръжта хилава, овесът слаб, житото прегоряло, преди класовете да се налеят. И той положително страдаше като самото жито — от болки в стомаха, в ръцете и краката беше се смалил, измършавял от грижи и от гняв. Така една сутрин за пръв път се спречка с Франсоаз. Беше топло и след като се бе измил на кладенеца, той стоеше с разтворена риза и разкопчани гащи, готови да се смъкнат от задника му; когато сядаше, за да изяде супата си, Франсоаз, сипвайки му, се извърна за миг зад него, почервеняла цяла от възбуда.

— Слушай, прибери си ризата, отвратително е.

Бюто беше в лошо настроение и викна:

— Дявол да го вземе! Няма ли да престанеш да ме зяпаш?… Недей гледа, щом като те дразни… Сигурно много ти се иска да ме опиташ, сополанке, щом като очите ти са все по мене?

Тя се изчерви още повече, измърмори нещо, а Лиз направи грешка, като добави:

— Той има право, досаждаш ни в края на краищата… Махай се, щом като не можем да се чувствуваме свободни в дома си.

— Точно така, ще си отида — каза гневно Франсоаз и излезе, като тръшна вратата.

Но на другия ден Бюто стана отново любезен, примирителен и закачлив. През нощта небето се бе заоблачило, от дванадесет часа валеше ситен, топъл напоителен дъжд — един от онези летни дъждове, които съживяват полето; той беше отворил прозореца към равнината, стоеше там от зори, за да гледа тази лъчезарна вода; сложил ръце в джобовете си, повтаряше:

— Ето ни пак господари, щом като добрият бог работи за нас… Ах, благословен дъжд! Дните, прекарани така в безделие, дават много повече, отколкото дните, в които без полза се съсипваш от труд.

Бавен, ситен и непрекъсващ дъжд продължаваше да вали; той чуваше как пие Бос, тази Бос без реки и без извори, толкова изжадняла. Беше голямо шумолене, шум от всемирно гърло, в който шум усещаш благоденствие. Навред всичко поглъщаше, потапяше се, отново всичко се раззеленяваше след проливния дъжд. Житото си възвръщане младежкото здраве, ставаше крепко и изправено, вирнало нагоре класовете си, които щяха да се издуят, да наедреят от брашно. А и той, също като земята, като житото, пиеше с всичките си пори, отпуснал се, освежил се, излекувал се, застанал пак пред прозореца, за да извика:

— Ха така де!… Монети от по сто су падат!

Внезапно Бюто чу, че някой отваря вратата, обърна се и се изненада, като видя стария Фуан.

— Я виж! Бащата!… От лов на жаби ли идвате?

Старецът, след като се пребори със стария си синкав дъждобран, влезе, като остави дървените си обувки на прага.

— Знаменито напояване — каза той непринудено. — Необходимо бе.

От една година, откакто делбата окончателно бе приключена, подписана и регистрирана, той нямаше друго занимание освен, обикаляйки, да оглежда бившите си ниви. Постоянно го срещаха да се навърта около тях, да проявява интерес, тъжен или весел в зависимост от състоянието на посевите, да крещи против децата си, защото считаше, че по тяхна вина нещо не бе както трябва. Този дъжд развеселяваше и него.

— Та значи — подхвана Бюто — вие идвате да ни видите, минавайки оттук?

Франсоаз, смълчана дотогава, се приближи и каза с ясен глас:

— Не, аз помолих чичо си да дойде.

Права пред масата, където лющеше грах, Лиз престана да работи, вслуша се с отпуснати ръце и изведнъж изражението на лицето й стана сурово. Бюто, който отначало бе стиснал юмруци, си възвърна насмешливия вид, решил да не се разгневява.

— Да — бавно започна да обяснява старецът, — малката говорѝ с мен вчера… Виждате, че аз имах право да искам въпросите да се решат веднага. Всеки с дела си, за да няма разправии след това, а напротив… Та сега трябва да свършим тази работа. Нейно право е, нали, да бъде определено това, което й се пада. Иначе аз ще бъда за порицание… Хайде, нека определим един ден, в който всички заедно да отидем при господин Байаш.

Обаче Лиз не можа повече да се въздържи:

— Защо тя не ни изпрати стражари? Хората ще кажат, че я ограбваме, дявол да я вземе!… Нима аз разправям навън, че тя е истинска лайняна пръчка, та не знаеш от кой край да я хванеш?

Франсоаз щеше да отговори със същия тон, обаче Бюто я хвана изотзад уж на шега и извика:

— Ех, че глупости! Дразним се за дреболии, но въпреки това се обичаме, не е ли истина? Не е хубаво сестрите да не се разбират помежду си.

Младото момиче се изскубна бързо и спорът щеше да се поднови, ако не се чу радостен вик, когато отново вратата се отвори.

— Жан!… Ах, колко си измокрен! Като куче!

Беше наистина Жан, дошъл тичешком от фермата, както това му се случваше често, наметнал само един чувал върху раменете си, за да се предпазва от дъжда; измокрен, от него се стичаше вода и издигаше пара, но той се смееше добродушно. Докато се изтръскваше, Бюто, върнал се пред прозореца, все повече се развеселяваше от упорития дъжд.

— О, как вали, как вали! Истинска благодат! Да, наистина е весело, че толкова вали!

После пак се обърна към него:

— Навреме идваш ти! Тия двете щяха да се изядат… Франсоаз иска да си поделят наследството, за да ни напусне.

— Нима? Ах, това хлапе! — извика Жан.

Влечението му към нея се бе превърнало в силна, скрита страст; нямаше друго удовлетворение освен да я вижда в тази къща, където бе посрещан като приятел. Досега двадесет пъти би я поискал за съпруга, ако не се считаше толкова стар за нея — младата: напразно би чакал, разликата от петнадесет години нямаше да намалее. Никой като че ли не си представяше, че той може да мечтае за нея — нито самата тя, нито сестра й, нито зет й. И поради това Бюто го посрещаше така сърдечно, без да се опасява от последици.

— Хлапе, ах да, точно определение — каза той, като бащински вдигна рамене.

Но непреклонна, навела очи надолу, Франсоаз упорствуваше:

— Искам си дела.

— Това ще бъде най-разумното — прошепна старият Фуан.

Тогава Жан я хвана нежно за китките, привлече я към коленете си; като я държеше така с разтреперани ръце, чувствувайки плътта й, той й заговори с приятния си глас, който ставаше все по-твърд, колкото повече я молеше да остане. Къде би отишла тя? У непознати, зависима в Клоа или Шатодюн? Нима не било по-хубаво в тази къща, израсла сред хора, които я обичали? Франсоаз го слушаше и на свой ред се разнежваше; всъщност тя не гледаше на него като влюбен в нея, доброволно му се подчиняваше, по навик и още повече от приятелство и малко нещо от страх, защото го намираше за много строг.

— Искам си дела — повтаряше тя разколебана, — но не казвам, че ще си отида.

— Ех, глупачко! — намеси се Бюто. — Какво ще правиш с дела си, щом като ще останеш при нас? Ти имаш всичко наравно със сестра ти, с мен: защо искаш половината?… Просто да се пукнеш от смях! Чуй ме хубаво. В деня, в който ще се омъжиш, ще направим делбата.

Очите на Жан, втренчени в нея, замигаха, сякаш сърцето му примря.

— Чуваш ли? В деня на твоята сватба.

Тя не отговори, чувствуваше се потисната.

— А сега, моя малка Франсоаз, иди да целунеш сестра си. Това ще бъде най-хубаво.

Лиз още не бе станала зла; беше си само една дебела застаряваща жена; тя се разплака, когато Франсоаз увисна на шията й. Бюто, възхитен, загдето бе отсрочил въпроса, извика, че трябва да пийнат по чашка, дявол да го вземе. Той донесе пет чаши, отвори една бутилка, после се върна за втора. Посивялото лице на стария Фуан се обагри, докато обясняваше, че той бил за изпълнението на дълга. Всички пиха, жените също като мъжете, за здравето на всеки поотделно и за компанията.

— Хубаво нещо е виното! — извика Бюто, слагайки грубо чашата си. — Казвайте каквото си щете, обаче то не може да се сравни с водата, която се излива… Погледнете я, вали още, продължава да вали! Ах, какво богатство!

И всички, струпани пред прозореца, ликуващи като изпаднали в някакъв религиозен екстаз, гледаха как топлият дъжд ромоли бавно и неспирно, сякаш бяха видели как под този благодатен дъжд растат големите зелени жита.