Емил Зола
Земя (14)

2.

Един ден през това лято старата Роз, която се бе почувствувала отпаднала и с изнемощели крака, бе повикала внучката си Палмир, за да почисти къщата. Фуан беше излязъл да броди по навик около нивята; докато горкото момиче, клекнало на колене и цялото измокрено, се съсипваше да търка, Роз я следваше крачка по крачка, като и двете предъвкваха едни и същи истории.

Отначало стана дума за нещастието на Палмир — брат й Иларион бе започнал да я бие. Да, този невинен, този недъгав младеж беше станал зъл; и понеже той нямаше представа за силата си — с юмруците си бе способен да троши камъни — тя постоянно се страхуваше, че ще бъде убита, когато той се нахвърляше върху нея. Но Палмир не искаше никой да се намесва, отпращала хората, които я утешавали, защото безгранично го обичала. Миналата седмица имали такъв скандал, че цялото село Рон още говореше за това; той така я пердашил, че съседите се били притекли и го видели да се нахвърля върху нея…

— Кажи, момичето ми — попита Роз, за да я предизвика към откровеност, — искаше ли да те изнасили този грубиянин?

Палмир, преставайки да търка, все така клекнала върху мокрите си дрипи, се разсърди и не отговори на въпроса й, но все пак каза:

— Какво ги засягат нашите отношения? Имаше ли нужда да влизат в дома ми и да ни шпионират?… Ние не ограбваме никого.

— Господи! — подхвана старицата. — Все пак, ако спите заедно, както разправят, това е много лошо.

За миг нещастницата онемя с измъчено лице и с мътни очи, отправени надалече; после, като се прекърши надве, тя започна да мънка, прекъсвайки всяко изречение в такт с движението на хилавите си ръце:

— Аха! Много лошо, кой знае?… И кюрето ме пита, за да ми каже, че сме щели да отидем в ада. Но все пак не и моят миличък… Едно невинно момче, господин кюре, отвърнах аз, момче, което не знае повече от някое тримесечно бебе, което нямаше да бъде живо, ако аз не бях го хранила, и което никога не е било щастливо… А пък аз — това си е моя работа, нали? В деня, в който ще ме удуши при пристъпите на лудост, които го прихващат в такива часове, аз ще разбера дали добрият бог иска да ми прости.

Роз, която знаеше истината отдавна, разбра, че няма да узнае никаква нова подробност, и заключи благоразумно:

— Когато нещата се вършат по един начин, по друг не се вършат!… Но както и да е, това твоето не е живот, дъще.

И после започна да се оплаква, че всички били нещастни. Така например тя и нейният мъж търпели какви ли не мизерии, откакто имали добрината да се лишат от всичко заради децата си! След това не се спря вече. Безкрайни бяха нейните оплаквания.

— Боже мой! И край на уважението. Когато децата са свине, остават си свине… Ако поне плащаха рентата…

За двадесети път тя обясни, че само Делом носел по петдесет франка всяко тримесечие, о, да, на минутата! Бюто пък винаги закъснявал, мъчел се да се цигани; така, макар че срокът бил преди десет дни, тя продължавала да го чака, защото бил обещал, че ще отиде да се издължи още същата вечер. А пък случаят с Исус Христос бил още по-прост, той не давал нищо, никога не била виждала цвета на неговите пари. А точно тази сутрин имал дързостта да изпрати Бъзлата да хленчи, за да иска назаем сто су — трябвало да сготви супа за болния си баща! Болен ли? Знае се каква е неговата болест — ненаситна дупка под носа му! Така че те добре я посрещнали тази негодница, като я натоварили да каже на баща си, че ако още същата вечер не занесе дължимите петдесет франка, както брат му Бюто, щели да му пратят съдия-изпълнителя.

— Само закана, за да го посплашим, защото бедното ми момче все пак не е лошо — добави Роз, която се бе разнежила вече в предпочитанието си към своя първороден син.

На свечеряване Фуан се бе прибрал, за да вечеря, а тя отново подхвана разговора на масата, докато той ядеше мълчаливо с наведена глава. Възможно ли било, за бога, от уговорените шестстотин франка да получат само двестате франка от Делом, едва сто франка от Бюто, нищо от Исус Христос, тоест точно половината от издръжката! А тия типове били подписали при нотариуса, всичко било написано, предоставено на правосъдието! Но те не се страхували от правосъдието!

Палмир, която в тъмнината привършваше да мие пода на кухнята, повтаряше едни и същи думи при всяко оплакване като някакъв припев на мизерията:

— Ах! Така е, всеки с мъката си, докато пукне!

Роз реши най-после да запали свещта, когато Крантата влезе със своето плетиво! В тия дълги дни нямаше седенки; но за да не изхаби дори мъничко свещ, тя идваше при брат си, та да прекара известно време от нощта, преди да си легне пипнешком в тъмнината. Тя се настани веднага и Палмир, на която оставаше още да изтърка гърнетата и тенджерите, престана да се обажда, стресната от баба си.

— Ако имаш нужда от топла вода, дъще — обърна се към нея Роз, — вземи наръч дърва.

Замълча за миг, помъчи се да говори за други неща; пред Крантата Фуанови избягваха да се оплакват, защото знаеха, че й прави удоволствие, когато съжаляваха на глас, че са се отказали от имота си. Обаче не можа да се сдържи от вълнение:

— Е хайде, сложи в огъня целия наръч, ако това може да се нарече наръч дърва. Клончета от изсъхнали дървета, изрезки от жив плет! Наистина Фани сигурно е почиствала дърварника си, за да ни изпрати подобен гнилак.

Фуан, останал на масата пред пълна чаша, наруши мълчанието си, което като че ли искаше да запази. Той избухна:

— Ще свършиш ли, за бога, с тоя наръч дърва? Мръсотия е, знаем го!… А какво да кажа аз за тази свинщина, която Делом ми дава вместо вино?

Той вдигна чашата, изгледа я под светлината на свещта.

— Е? Какво ли е турил вътре? Това дори не е помия от буре… А пък бил честен този човек! Другите двама биха ни оставили да пукнем от жажда и няма да отидат за шише вода до реката!

Най-сетне той реши да изпие виното си на един дъх, обаче гневно се изплю.

— Ах, каква отрова! Може би точно такава, че да хвърля топа веднага.

От този миг Фуан и Роз се увлякоха в своето огорчение, без да скриват нещо. Измъчените им сърца почувствуваха облекчение, те изреждаха и повтаряха обвиненията си, всеки на свой ред се жалваше. Така за десетте литра мляко седмично: първо — не получавали повече от шест; после, това мляко съвсем не приличало на мляко. Така било и с яйцата, сигурно са ги поръчвали специално на кокошките, защото не биха се намерили толкова малки в целия пазар на Клоа: да, наистина странно, и ги давали с такова нежелание, че тези яйца още по пътя се разваляли… А пък какво било сиренето, ах, сиренето! Роз се превивала от болки в стомаха всеки път, когато ядяла от него. И тя изтича, взе едно парче, поиска непременно Палмир да го опита. Е? Нима не било ужасно? Не изисква ли някакво отмъщение? Навярно са слагали вътре брашно или може би гипс? След това Фуан започна да се оплаква, че бил принуден да намали пушенето — не можел да дава повече от едно су за тютюн дневно; Роз веднага добави, че вече не пие черно кафе, трябвало да се лиши от него; после и двамата едновременно обвиниха децата си за смъртта на старото недъгаво куче, което онази вечер решили да удавят, защото сега то им струвало скъпо.

— Аз всичко им дадох — извика старият, — а те, проклетниците, се подиграват с мен!… Ах, това положение ще ни убие, толкова много се тровим, като се гледаме в тази мизерия!

Най-сетне престанаха да се оплакват, а Крантата, която не бе отворила уста, гледаше ту единия, ту другия с опушени очи като зла птица.

— Добре сте се наредили! — каза тя.

Но точно в това време влезе Бюто. Палмир, свършила вече работата си, използува случая, за да се измъкне с петнадесетте су, които Роз току-що й бе турила в ръката. Застанал прав по средата на помещението, Бюто стоеше неподвижен с предпазливото мълчание на селянина, който никога не желае да заговори пръв. Изтекоха две минути. Бащата бе принуден да подхване разговора:

— Значи се реши най-сетне… От десет дни ни караш да чакаме.

Бюто започна да се преструва.

— Когато човек може, може. Всеки си знае положението.

— Възможно е, но ако се водим по тази твоя сметка, ще пукнем от глад ние, старите… Ти си подписал, трябва да плащаш точно в срока.

Виждайки, че баща му се сърди, Бюто се пошегува:

— Щом казваш, че идвам много късно, да си отида… Нима не е много любезно, когато се плаща? А има друг, дето въобще не се явява.

Този намек за Исус Христос разтревожи Роз, която си позволи да дръпне за палтото своя мъж. Фуан се въздържа да не замахне гневно и каза:

— Добре, дай си петдесетте франка, приготвил съм разписката.

Без да бърза, Бюто пребърка джобовете си, погледна с досада Крантата, притеснен от нейното присъствие. Тя беше престанала да плете, гледаше втренчено, очаквайки да види парите. Бащата и майката, приближили се до сина си, не изпускаха из очи ръката му. И под тия три чифта широко отворени очи той се реши да извади първата монета от сто су.

— Една — каза той, като я постави на масата.

Следващите се появяваха все по-бавно. Той продължаваше да ги брои със затихващ глас. След петата монета се спря, бърка̀ надълбоко, за да намери още една, после извика с укрепнал, мощен глас:

— И шестата!

Фуанови продължаваха да чакат, но нищо не последва.

— Как така шест? — каза най-после бащата. — Десет трябва… Подиграваш ли се с нас? Миналото тримесечие четиридесет франка, а това — тридесет!

Бюто веднага заговори плачевно. Ах, нищо не му вървяло. Цената на житото пак спаднала, нивите с овес били мършави. Стигна чак до коня си, като каза, че бил толкова подут, та трябвало два пъти да вика ветеринарния. Въобще разорение, не знаел как да свърже двата края.

— Това не ме засяга — повтаряше гневно старият. — Плати си петдесетте франка или ще те дам под съд.

При мисълта, че няма да получи дори и шестте монети като частично погасяване на дълга, той се укроти и затова каза, че ще поправи разписката.

— Значи ще ми дадеш останалите двадесет франка следващата седмица… Ще впиша това на хартията.

Но с ловка ръка Бюто бе прибрал вече парите от масата.

— Не, не! Не така!… Искам да считаш, че съм се издължил. Остави така разписката или се измъквам!… Ах, разбира се! Не си струваше трудът да си давам всичките пари, щом като ще има да ви дължа още.

И стана ужасно, бащата и синът упорствуваха, повтаряха неуморно едни и същи думи; единият, разярен, че не бе взел веднага парите, а другият ги стискаше в шепата си, решил да не ги изпуска, докато не се приеме неговото условие. За втори път майката трябваше да дръпне мъжа си за палтото и той отстъпи отново.

— Дръж, проклет крадецо, ето ти хартията! Трябваше да ти я лепна с плесница на мутрата… Дай парите!

Размяната стана от ръка в ръка; и когато изигра номера си, Бюто започна да се смее. Тръгна си доволен и любезно пожела лека нощ на компанията. Фуан с изтощен вид бе седнал пред масата. Крантата, преди да се захване отново с плетивото си, вдигна рамене и му подхвърли злобно две думи:

— Загубен глупак!

Настъпи мълчание, но скоро вратата се отвори отново влезе Исус Христос. Уведомен от Бъзлата, че брат му плаща, той го дебнеше от пътя, беше изчакал да излезе, за да се яви на свой ред пред баща си. Лицето му бе спокойно, просто разнежено от снощното пиянство. Още от прага очите му се насочиха право към шестте монети от по сто су, които Фуан бе имал неблагоразумието да постави отново върху масата.

— О, Хиасинт! — извика Роз, зарадвана, че го вижда.

— Да, аз съм… Добро здраве на всички!

И той се приближи, без да изпуска из очи белите монети, блестящи като звезди под светлината на свещта. Бащата, който бе обърнал глава, проследи погледа му, забеляза парите, сепвайки се тревожно. Бързо постави върху тях една чиния, за да ги скрие. Но много късно!

„Загубен глупак! — помисли си той, разгневен от непредпазливостта си. — Крантата има право.“

После каза грубо:

— Добре си направил, като си дошъл да ни платиш, защото, както е истина, че тази свещ ни свети, така е истина, че ще ти изпратя утре съдия-изпълнителя.

— Да, Бъзлата ми каза това — простена Исус Христос много смирено — и затова си направих труда да дойда, защото вие не бихте желали смъртта ми, нали така… Да платя, боже мой, с какво да платя, когато нямаме достатъчно хляб?… Всичко сме продали, о, не се шегувам, елате лично да видите, ако мислите, че се шегувам. Нямаме вече чаршафи на леглата, нямаме мебели, вече нищо… А освен това съм болен…

Прекъсна го кикотене — израз на недоверие, — но той продължи, без повече да се вслушва:

— Може би това не ми личи, но сигурно имам нещо лошо в гърдите. Кашлям, чувствувам, че си отивам… Поне да имах бульон! А като няма бульон, тракам със зъби, вярвате ли, това е истина… Разбира се, че ще ви платя, когато имам пари. Кажете ми къде има, та да взема, за да ви дам и да си направя говеждо варено. От петнайсет дни не съм видял месо.

Роз започна да се вълнува, обаче Фуан все повече се ядосваше.

— Ти всичко си изпил, мързеливецо, за нищо не си годен, толкова по-зле за тебе! Заложил си толкова хубави ниви, които с години и години притежаваше семейството ни! Имало е месеци, през които ти и дъщеря ти, тази уличница, сте гуляли, нали, и ако сте пропилели всичко, пукнете сега!

Исус Христос, без да се двоуми, зарида:

— Не може един баща да говори така! Трябва човек да е безчувствен, за да се отрече от детето си… Аз имам добро сърце, то ще ме погуби… Ако нямахте пари! Но понеже имате, как можете да отказвате милостиня на сина си?… Ще отида да прося от другите, но ще бъде ли благоприлично? Ах, да, благоприлично!

И при всяка дума, казана през сълзи, той хвърляше към чинията коси погледи, които караха стареца да трепери. После Исус Христос, преструвайки се, че се задушава, започна да издава оглушителни викове като човек, когото колят.

Роз, съкрушена и разчувствувана от риданията, протегна ръце, за да умилостиви Фуан.

— Хайде, мъжо…

Но Фуан, упорствувайки и продължавайки да отказва, я прекъсна:

— Не, не, той се подиграва с нас… Ще млъкнеш ли, животно такова? Какъв смисъл има да ревеш така? Ще дойдат съседите, всички ще се разболеем.

Но думите му накараха пияницата да удвои крясъците си и да каже:

— Не съм ви казал и друго… Съдия-изпълнителят идва утре в дома ми да конфискува. Да, заради една разписка, която дадох на Ламбурдийо… Аз съм свиня, позоря ви, трябва да свърша със себе си. Ах, свиня! Заслужавам само да се хвърля в Егр, за да утоля жаждата си… Ако поне имах тридесет франка…

Изморен, сломен от тази сцена, Фуан изтръпна, като чу цифрата тридесет франка. Той махна чинията. Излишно бе вече, щом като този тип виждаше и броеше парите през порцелана.

— Искаш всичко, нима е разумно, дявол да го вземе!… Как така! Ти ни убиваш, вземи половината и се махай, да не те виждаме повече!

Исус Христос, оздравял изведнъж, се замисли, после заяви:

— Петнайсет франка? Не, много е малко, няма да свършат работа… Нека бъдат двайсет и си тръгвам.

После, когато държеше четирите монети от по сто су, той развесели всички, като им разказа номера, който бе изиграл на Бекю, поставяйки лъжливи дънни въдици в забранената зона на река Егр по такъв начин, че полският пазач паднал във водата, когато се опитал да ги извади. И най-после си тръгна, след като поиска да му дадат една чаша с лошото вино на Делом, когото нарече негодник, загдето се е осмелил да даде на бащата тази отвратителна отрова…

— Въпреки всичко той е мил — каза Роз, когато затвори вратата.

Крантата се бе изправила, сгъваше плетивото си, готвейки се да си отиде. Тя изгледа втренчено снаха си, после брат си; излезе, след като им изкрещя, изливайки дълго сдържания си гняв:

— И нито едно су, загубени глупаци! Никога, никога да не сте ми поискали дори едно су!

Навън тя срещна Бюто, който се връщаше от Макерон, където бе видял да влиза Исус Христос, много развеселен и с дрънкащи пари в джоба. Смътно се досещаше какво бе станало.

— Ами, да! Този голям негодник отнесе парите ти — каза му тя. — Ах, как ще си плакне гърлото с тях, подигравайки се с тебе!

Бюто, излязъл извън кожата си, почука с юмруци по вратата на Фуанови. Ако не бяха му отворили, щеше да я разбие. Двамата старци си лягаха вече, майката бе свалила шапчицата и полата си, посивялата коса падаше върху слепоочията й. Когато му отвориха, той се хвърли между тях и започна да вика със задъхващ се глас:

— Моите пари! Моите пари!

Те се изплашиха, отдръпнаха се зашеметени, без да могат още да разберат за какво става дума.

— Нима вярвате, че аз ще се трепя заради тоя негодник, брат ми? Той не работи нищо, а аз трябва да работя, за да гуляе!… О, не! О, не!

Фуан поиска да отрече, но синът грубо го пресече:

— Ех! Какво? Сега пък ме и лъжете!… Казвам ви, че у него са моите пари. Почувствувах ги, чух ги да звънтят в джоба на този просяк! Моите пари, за които съм се потил, моите пари, които той ще изпие!… Ако не е вярно, покажете ми ги де. Да, ако още са у вас, покажете ми монетите… Аз ги познавам, ще разбера веднага. Покажете ми монетите…

И той се заинати, повтори двадесет пъти тези думи, с които изразяваше гнева си. Стигна дотам, че започна да удря с юмруци и по масата, искайки монетите тук, веднага, като се кълнеше, че няма да си ги вземе, а искал само да ги види. После, тъй като старите, разтреперани, мънкаха нещо, той избухна гневно:

— У него са, ясно е!… Гръм и трясък, ако вече ви донеса едно су! За вас мога да жертвувам последните си пари, но бих предпочел да си отрежа ръцете, ако трябва да поддържам този мръсник, да!

Обаче в края на краищата и бащата също се разсърди.

— Много стана, не мислиш ли? Нима те засягат нашите отношения? Мои са твоите пари, мога да правя с тях каквото си искам.

— Какво казвате? — подхвана Бюто, като се приближи към него побледнял и със стиснати юмруци. — Значи искате да кажа всичко… Е добре! Намирам това за много гадно, да, гадно да изтръгвате пари от децата си, когато сигурно имате с какво да живеете… О, вие напразно ще се опитате да кажете не! Имането ви е тук някъде, знам аз.

Изненадан, старият се отбраняваше с пресипнал глас, с отмалели ръце, не можеше да намери своя някогашен авторитет, за да го изгони.

— Не, нямам нито един лиар… Махай ми се от главата!

— Ами ако потърся? Ако потърся? — повтаряше Бюто, който вече отваряше чекмеджетата и чукаше по стените.

И тогава Роз, ужасена, страхувайки се, че може бащата и синът да се сбият, увисна на рамото на Бюто и заговори със заекване:

— Нещастнико, нима искаш да ни убиеш?

Внезапно той се обърна към нея, хвана я за китките на ръцете, започна да й крещи в лицето, без да погледне нещастната й посивяла, изхабена и уморена глава:

— Вие, вие сте виновна! Вие сте дали парите на Хиасинт… Мене никога не сте обичали, вие сте една дърта отрепка!

И той я блъсна така силно, че тя, отмаляла политна, падна до стената и глухо изстена. Той я погледна за миг как се е свила надве като дрипа; после си тръгна побеснял, тръшна вратата и изруга:

— Дявол да го вземе! Дявол да го вземе!

На другия ден Роз не можа да стане от леглото си. Повикаха доктор Фине, който се връща три пъти, без да може да й помогне. При третата си визита, когато я намери в агония, той повика Фуан настрана и го помоли като услуга да напишат акта за смъртта и разрешителното за погребение: това щяло да му спести едно ново идване, използувал този метод заради далечните махали в района му. Обаче тя издържа още тридесет и шест часа. После, когато му задаваха въпроси, той обясняваше, че е починала от старост и изтощение, че човек трябва наистина да си отиде, щом като с тялото е свършено. Обаче в Рон, където знаеха случката, всички казваха, че е умряла от мъка. О, що свят бе дошъл на погребението; Бюто и останалите членове на семейството се държаха много добре.

След като зариха дупката в гробището, старият Фуан се прибра сам в къщата, където бе живял и страдал с нея в продължение на петдесет години. Яде прав парче хляб със сирене. После преброди празните помещения и градината, не знаейки как да потисне скръбта си. Вече нямаше какво да прави, излезе, изкачи се на платото при предишните си ниви, за да види как расте житото.