Емил Зола
Земя (21)

3.

Исус Христос беше станал много шумен, непрекъснати пръдни се чуваха в къщата му и я развеселяваха. Не, дявол да го вземе, не се скучаеше в дома на този юначага, защото той не пропущаше нито един случай, без да направи някаква шега. Не изпускаше тия срамни шумове заглушено като между два тулума, за да излетят потайно, а винаги ги пускаше гръмко и мощно като топовни гърмежи; и всеки път непринудено се нагласяваше и викаше дъщеря си с настойчив и заповеднически глас:

— Бъзло, веднага тук, дявол да те вземе!

Тя изтичваше, чуваше се гърмеж, куршумът излетяваше във въздуха с такъв трясък, че тя подскачаше.

— Тичай след него! Хвани го със зъбите си и виж дали има възли!

А друг път, когато отиваше при него, той й подаваше ръка:

— Дърпай де, дрипло! Трябва да гръмне!

А щом като се чуеше експлозията, шумна и кипяща — сякаш претъпкана мина, той добавяше:

— Ах! Тежка работа, благодаря все пак!

Или пък се прицелваше с въображаема пушка дълго време, а след изстрела извикваше:

— Иди, търси и го донеси, мързелано!

Бъзлата падаше на задника си и се задушаваше, толкова много се смееше. Винаги веселбата изглеждаше нова, макар играта да й беше известна и да очакваше в края на краищата гърмежа; въпреки това той я изненадваше със своите пъргави и комични движения. Ах, какъв смешник беше този баща! Ту говореше уж на някой наемател, който не си плащал наема и затова го изхвърля навън; ту изненадващо се обръщаше, поздравяваше сериозно, сякаш масата му бе казала „добър ден“, ту поднасяше букет на господин свещеника, на господин кмета и на дамите. Би повярвал човек, че тоя веселяк измъкваше от търбуха си каквото иска като от истинска музикална кутия, и то толкова хубаво, че в заведението „Добрият орач“ в Клоа хората се обзалагаха: „Ще те почерпя една чаша, ако думнеш шест пъти“, той изпълняваше поръчката и всеки път печелеше. Печелеше слава и Бъзлата. Беше горда, забавляваше се, превиваше се от смях предварително, още щом като той надигнеше крак; така че непрекъснато му се възхищаваше и заради страха, който изпитваше от него, и заради обичта, която той проявяваше към нея.

 

 

Вечерта след настаняването на дядо Фуан в Замъка, както наричаха мазето, в което живееше бракониерът, още при първото ядене, което момичето поднесе на баща си и на дядо си, застанало зад тях почтително като слугиня, веселбата започна много шумно. Старият бе дал сто су, разнасяше се приятна миризма от шарения боб и телешкото с лук, които ястия малката така готвеше, че да си оближеш пръстите. Докато поднасяше фасула, тя едва не счупи чинията, превивайки се от смях. Исус Христос, преди да седне, пусна три последователни пукотевици.

— Оръдейни салюти за празника!… За да се знае, че започваме!

После, съсредоточавайки се, пусна четвърти — единичен, продължителен и заплашителен гърмеж.

— За тия негодници Лиз и Бюто! За да им запушим ушите!

Изведнъж Фуан, мрачен, откакто бе пристигнал, се ухили. Съгласи се с поклащане на глава. Развесели се, понеже и той също минаваше за смешник по негово време; в къщата му децата бяха свикнали с бащините бомбардировки. Той сложи лакти на масата и почувствува как самочувствието му се възвръща, докато гледа насреща си този голям дявол Исус Христос, който с изражението си на добродушен палавник го съзерцаваше с овлажнени очи.

— Ах, бога ми, татко, колко приятно ще си живеем ние! Вие ще видите моя номер, аз се наемам да оправя живота ви, да, аз!… Когато отидете под земята при къртиците, нима ще ви бъде по-хубаво, ако сте търпели лишения сега?

Преминал целия си живот скромно, Фуан изпитваше потребност да се отпусне и най-сетне се съгласи:

— Разбира се, че е по-хубаво да излапаш всичко, отколкото да го оставиш на другите… За твое здраве, момчето ми!

Бъзлата поднасяше телешкото с лук. Настъпило бе мълчание и Исус Христос, за да не се прекратява разговора, пусна един продължителен звук, който премина през сламената седалка на стола с напевната модулация на човешки глас. И веднага се обърна към дъщеря си, питайки съвсем сериозно:

— Какво каза?

Тя не каза нищо, а седна, като се хвана за корема. Но най-много се изуми след телешкото и сиренето, когато бащата и синът запушиха, допивайки литъра ракия, и настроението им се повиши до краен предел. Те не разговаряха вече, езиците им се заплитаха, бяха много пияни.

Исус Христос повдигна бавно задника си, гръмна, после погледна към вратата, като извика:

— Влезте!

Тогава, предизвикан и ядосан, че още не се проявява, Фуан си спомни за младините, повдигна се и също гръмна, като отвърна:

— Ето ме!

И двамата се плеснаха с ръце, допряха носовете си, разлигавени и засмени. Номерът беше хубав. На Бъзлата й дойде множко, търколи се на пода, раздрусана от толкова безумен смях, че даже изпусна една, но лека, нежна и музикална като звук от флейта в сравнение с ниските тонове на мъжете.

Възмутен и отвратен, Исус Христос стана и вдигна ръка с жест на засегнат авторитет.

— Вън оттука, свиньо!… Вън оттука, смръдло! Дявол да те вземе, ще те науча аз да уважаваш баща си и дядо си!

Никога той не бе й позволявал такава фамилиарност. Още не беше достатъчно възрастна. И той пропъждаше въздуха с ръка, преструвайки се, че се задушава от този лек полъх на флейтата; а неговите, казваше той, миришели на барут. После, понеже малката, много зачервена и съкрушена от своеволието си отричаше и спореше, за да не излезе, той я изблъска навън.

— Мръсница такава, изтръскай полата си!… Ще влезеш след един час, когато се проветриш.

 

 

От този ден започна истински безгрижен и весел живот. На стария дадоха стаята на момичето, едно от отделенията на бившето мазе, разделено на две с дървена преграда. А тя от любезност трябваше да се настани в дъното, в една хралупа, образувана в скалата като задна стаичка; според легендата от нея се влизаше в огромни подземия, които били засипани от срутвания. Лошото бе, че Замъкът, тази лисича бърлога, всяка зима потъваше все повече, а и по време на големите дъждове, когато стичащата се по стръмния склон вода влечеше камъни. Дори останките от разрушенията, античните основи и кърпежите със суха зидария биха изчезнали, ако вековните липи, извисили се горе, не придържаха всичко това с огромните си корени. Но настъпеше ли пролет, развалината се превръщаше в кът на прелестна прохлада, на пещера под шубрак от къпини и глогове. Шипковият храст, който затулваше прозореца, се покриваше с розови цветчета, а вратата си имаше завеса от пълзящи орлови нокти, които при влизането трябваше да се отместват като перде.

Естествено Бъзлата не можеше да готви всяка вечер шарен боб и телешко с лук. Това ставаше само когато измъкваха от бащата бяла монета; Исус Христос, без да упражнява натиск, го подмамваше с лакомства и нежности да отвори кесията си. Бохемствуваха в първите дни на всеки месец, веднага щом Фуан получеше шестнайсетте франка за издръжка от Деломови; после следваха празнични пиршества всяко тримесечие, когато нотариусът му изплащаше рентата от тридесет и седем франка и петдесет сантима. Най-напред той вадеше монети от по десет су, желаейки да има за по-дълго време, все още пристрастен към старото си скъперничество; обаче малко по малко се предаваше в ръцете на своя син, тоя голям негодник, който го ласкаеше и залъгваше с необикновени истории, а понякога и го разнежваше със сълзи, така че доброволно даваше по два-три франка за лакомства; казваше, че е по-добре всичко да се излапа от все сърце, понеже рано или късно все ще се изяде. Впрочем трябваше да се признае, че тази промяна се дължеше на Исус Христос: той делеше всичко със стария, крадеше го, но поне го забавляваше. В началото, напълнил търбуха си, той не мислеше за скритите пари на баща си, не се и мъчеше да разбере къде са; баща му беше свободен да прави това, което му е приятно, не можеше да му иска нищо повече, щом като той плащаше гуляите. За скритите някъде пари започваше да мечтае чак през втората половина на месеца, когато джобовете на стареца биваха празни. Нито един лиар не можеше да се измъкне от тях. Ръмжеше срещу Бъзлата, когато поднасяше само каша от картофи без масло, стискаше си корема и започваше да мисли, че наистина е глупаво да се лишаваш, когато има скрити пари, и че в края на краищата един ден ще трябва да се изрови и излапа това имане!

Въпреки това в мизерните вечери, когато протягаше дръгливите си крака, той се отърсваше от тия неприятни мисли, биваше пак весел и шумен, сякаш беше добре вечерял, и пускаше пак артилерийски залпове.

— Тия са от репите! Бъзло, не забравяй маслото, дявол да те вземе!

Фуан съвсем не скучаеше дори в тези мъчителни дни в края на месеците, защото дъщерята и бащата тръгваха из полето, за да търсят с какво да напълнят тенджерата; старият се увличаше в края на краищата и тръгваше с тях. Първия ден той се ядоса — видя Бъзлата да измъква една кокошка с въдица, хвърлена зад една стена. Втория път се разсмя много, когато веднъж, скрила се сутринта в клоните на едно дърво, тя бе спуснала въдица с парче месо сред ято разхождащи се патици; един паток изведнъж се хвърли и лапна всичко — месото, въдицата, връвта; и изчезна във въздуха, издърпан бързо и рязко, задушен, без да издаде звук. Не беше съвсем честно, разбира се, но нали животните, които бродят навън, принадлежат на тоя, който ги улови? А и щом като човек не краде пари, боже мой, той е честен. И оттогава той прояви интерес към мародерските походи на тази хитруша, които бяха невероятни: торба картофи, която домъква с помощта на стопанина, от който ги бе откраднала; шише мляко, издоено от крава на паша, и бельо от перачките, което затиснала на дъното на река Егр, а после през нощта отишла да го прибере. Виждаха я навред по пътищата, нейните гъски й бяха постоянен повод да обикаля този край, да дебне удобен случай, криейки се с часове в дъното на някоя яма, преструвайки се на заспала, докато гъските й пасат; тя дори си служеше с тях като с истински кучета, гъсокът съскаше и я предупреждаваше, ако имаше опасност някой досадник да я изненада. Тя беше на осемнадесет години по това време, обаче не изглеждаше по-голяма от дванадесет, винаги гъвкава и стройна като тополова фиданка, с козя главичка, със зелени очи, гледащи изкосо, и с широка уста, извита нагоре. Под старите ризи на баща й нейните малки гърди се бяха втвърдили, без да наедряват — истинско момче, което обичаше само животните си и хубаво се подиграваше с мъжете; това обаче не й пречеше, когато си играеше с някой хлапак да завърши играта по гръб — нали затова бе създадена, пък и нямаше никакви последици. Имаше щастието, че общуваше с негодници на нейна възраст, защото би станала много опасна, ако улегналите мъже и старите не бяха я оставили спокойна, намирайки я мършава. Независимо, че крадеше много и се държеше малко непристойно, тя все пак беше весело момиче и не толкова покварено, колкото можеше да се помисли, както казваше дядо й — тя го забавляваше и пленяваше с поведението си.

Обаче Фуан най-много се развличаше, когато придружаваше Исус Христос при неговите скитания на безделник из нивите. Всъщност всеки селянин, дори и най-почтеният, е бракониер; той се интересуваше от заложените примки, от спуснатите на дъното въдици и разни други дивашки изобретения, с които се водеше хитра война, една непрекъсната борба с полския пазач и жандармите. Щом като „фуражките“ с ширити и жълтите кожени колани с презрамки се появяваха на пътя, щръкнали над житата, бащата и синът лягаха върху някой насип и се преструваха на заспали; после изведнъж полазваха на четири крака в канавката, синът отиваше да вдигне капаните, а през това време бащата с невинен израз на добър старик продължаваше да наблюдава униформите и фуражките с ширити. В Егр имаше прекрасни пъстърви, които продаваха по четиридесет — петдесет су на един търговец в Шатодюн; лошото бе, че трябваше да ги дебнат с часове, излегнали се по корем върху тревата, хитри бяха тия риби. Често пъти отиваха чак до Лоар, чието тинесто дъно охранваше хубави змиорки. Когато на въдиците му нищо не се улавяше, Исус Христос беше измислил друг практичен риболов — през нощта ограбваше рибарските дюкяни на крайбрежните буржоа. Това всъщност правеше само за развлечение, страстта му беше ловът. Унищожаваше дивеча в цялата околност, не прощаваше на нищо, ловеше пъдпъдъци, яребици, дори скорци и чучулиги. Рядко употребяваше пушка, защото гърмежите се чуваха надалече в равнината. В люцерните нямаше нито едно люпило яребици, което да не му бе добре познато — знаеше мястото и часа, в който малките, още сънливи и мокри от росата, можеха да бъдат уловени с ръце. Той имаше усъвършенствувани капани за чучулигите и пъдпъдъците, а с камъни биеше по гъстите орляци от скорци, които сякаш бяха донасяни от силните есенни ветрове. Двадесет години, откакто така изтребваше дивеча, и затова не се виждаше вече нито един горски заек в шубраците по хълмовете край река Егр и това вбесяваше ловците. Бягаха му само полските диви зайци, които впрочем бяха голяма рядкост; те скачаха свободно в равнината, където бе опасно да ги гони. Ах, как мечтаеше за ония няколко заека на Бордери, обаче рискуваше да влезе в затвора винаги когато повалеше някой с пушечен изстрел. Видеше ли го, че взема пушката си, Фуан не тръгваше с него; считаше, че постъпва много глупаво и че положително ще го пипнат.

И това, естествено, стана. Трябва да се каже, че фермерът Урдьокен, разярен от това унищожаване на дивеча в района на неговото имение, даваше най-строги нареждания на Бекю; измъчвайки се, че никога не може да залови някого, Бекю започна да спи в една копа, за да наблюдава отблизо. И един ден при зазоряване внезапно го събуди пушечен изстрел, чийто пламък премина покрай лицето му. Зад сламата се беше скрил Исус Христос, който почти от упор бе стрелял и убил заек.

— Ах, дявол да го вземе, ти си значи! — извика полският пазач и грабна пушката му, която Исус Христос бе поставил върху копата, за да отиде да вземе заека. — Ах, негоднико, трябваше да се сетя!

В кръчмата те дремеха заедно; но в нивята не можеше да не се срещат като врагове — единият винаги нащрек да хване другия, който пък бе решен да му счупи главата.

— Е добре, да, аз съм, не ми досаждай!… Върни ми пушката.

Бекю вече съжаляваше, че го бе заловил. Обикновено той завиваше надясно, когато забелязваше Исус Христос наляво. За какво трябва да се забърква в такава отвратителна история с един приятел? Обаче този път — дългът преди всичко; не можеше да си затвори очите. Освен това човек поне трябва да бъде любезен, когато се е провинил.

— Твоята пушка ли, мръснико! Задържам я и ще я депозирам в общината… И не мърдай, не се мъчи да хитруваш, защото ще пусна другия куршум в шкембето ти!

Обезоръжен и побеснял, Исус Христос се въздържа и не скочи върху му. Но после, когато го видя да се отправя към селото, тръгна подир него със заека, който размахваше в ръката си. Единият и другият извървяха един километър, без да си проговорят, само се споглеждаха свирепо, като че ли неизбежно бе да се сбият всяка минута; все пак и на двамата им ставаше все по-неудобно. Каква неприятна среща!

Когато стигнаха зад църквата, на две крачки от Замъка, бракониерът направи последен опит:

— Слушай, не прави глупости, стари приятелю… Влез вкъщи да пием по чашка.

— Не, трябва да съставя акта — отвърна с рязък тон полският пазач.

И се заинати като стар боец, който признава само заповедта. Но в края на краищата се спря и каза, понеже другият го бе хванал за ръката, за да го въведе:

— Само ако имаш мастило и писалка… В дома ти или другаде, няма значение, стига документът да бъде написан!

Когато Бекю влезе в дома на Исус Христос, слънцето бе изгряло, дядо Фуан, който пушеше вече с лулата си пред вратата, разбра и се разтревожи още повече, че нещата се развиваха така сериозно: намериха мастило и една ръждясала писалка; полският пазач, разтворил лакти, започна да подрежда фразите си със страшно напрежение. Обаче в същото време, по знак на баща си, Бъзлата сложи три чаши и един литър; още на петия ред Бекю, изтощен, не можейки вече да се справи със сложното описание на фактите, прие да му напълнят чашата. И след това малко по малко положението се подобри. Появи се втори литър, след това трети. Два часа по-късно тримата мъже разговаряха буйно и дружелюбно, опрели глава о глава; бяха много пияни, напълно бяха забравили сутрешната неприятна случка.

— Проклет рогоносецо — викна Исус Христос, — знаеш ли ти, че аз спя с жена ти?

Беше истина. От празника насам той прекарваше жената на Бекю, където може, третирайки я все пак като стара непривлекателна мърша. Обаче Бекю, който ставаше зъл в пиянството, се ядоса. Това, което понасяше, когато бе трезвен, го разгневяваше, когато бе пиян. Той замахна с едно празно шише и изрева:

— Дявол да те вземе, свиня такава!

Шишето се пръсна в стената, без да улучи Исус Христос, който се лигавеше, усмихнат ласкаво. За да успокоят рогоносеца, решиха да не се разделят, да изядат заека веднага. Когато Бъзлата готвеше задушен заек, чак до другия край на Рон се разнасяше хубав аромат. Стана голям празник, който продължи цял ден. Бяха още на масата и оглозгваха кокалите, когато се мръкна. Запалиха две свещи и продължиха. Фуан се пребърка и намери три монети от по двадесет су, с които изпрати малката да купи литър коняк. Хората в околността вече спяха, а те продължаваха да пият. Исус Христос, който непрекъснато опипваше масата, сякаш търсеше нещо, намери започнатия акт, оставен в един ъгъл на масата, изпоцапан с вино и сос.

— О, наистина, трябва да го довършим! — измърмори той, раздрусал корема си с пиянски смях.

Гледаше хартията, обмисляше някаква шега, нещо, с което да изрази презрението си към писането и към закона. Изведнъж надигна задника си, постави под него хартията, точно където трябва, и пусна върху нея една дебела и тежка от ония, за които казваше, че са със снаряд.

— Ето ти го подписан!

Всички, дори и самият Бекю, се изсмяха. Ах, съвсем не бе скучно тази нощ в Замъка.

По това време Исус Христос си бе намерил нов приятел. Една вечер, когато се вмъкваше в някаква яма, за да избегне минаващи стражари, той откри на дъното един юначага, заел вече мястото и също като него не желаещ да бъде видян от тях; двамата се разговориха. Оказа се добродушен непрокопсаник на име Льороа, наречен Канон — дърводелски работник, напуснал Париж преди две години поради неприятни истории; сега предпочитал да живее извън градовете, обикалял от село на село, престоявал седмица тук, седмица там, търсел работа от ферма на ферма, докато господарите го изгонят. Сега вече не намирал работа, просел по пътищата, преживявал с откраднати зеленчуци и плодове и бил щастлив, когато му позволявали да преспи в някоя копа. Истината бе, че видът му съвсем не вдъхваше доверие — облечен в дрипи, много мръсен, много грозен, съсипан от мизерия и пороци и с лице толкова мършаво и бледо, покрито с рядка брада, че жените само като го зърнеха, затваряха вратите. А най-лошото бе, че държеше страхотни речи, заканваше се, че ще отреже главите на богатите и че някой ден ще гуляе с жените и виното на другите, докато хвърли топа. Тия закани, изричани с мрачен глас и вдигнати юмруци, изразяващи революционни теории, заучени в парижките предградия и изброявани с пламенни думи, ужасяваха и плашеха селяните със социалните си искания. От две години насам хората от фермите го виждаха да пристига така привечер, молейки за малко местенце в сламата, за да пренощува; той сядаше до огъня, смразяваше кръвта на всички със страшни думи; после изчезваше, за да се появи след осем дни отново по същото тъжно време, на свечеряване, пророкувайки пак разруха и смърт. И поради това отвсякъде го пъдеха, защото всяко идване на този кривоглед човек, прекосяващ полето, оставяше такива спомени.

Веднага Исус Христос и Канон се разбраха.

— Ах, дявол да ги вземе — извика Исус Христос, — имал съм право в 1848 година, когато исках да заколя всички в Клоа!… Хайде, драги, да изпием един литър.

Той го заведе в Замъка, вечерта го сложи да спи при себе си от уважение, защото, слушайки го как говори, чувствуваше превъзходството му — знаеше неща, които изведнъж щели да преправят обществото. На по-другия ден Канон изчезна. Две седмици след това се върна, а на разсъмване пак си отиде. И оттогава от време на време той се появяваше в Замъка, ядеше и хъркаше като у дома си, кълнейки се всеки път, че буржоата ще бъдат пометени, преди да изминат три месеца. Една нощ, когато бащата беше излязъл да бракониерства, той се опита да прекара дъщерята; обаче Бъзлата, възмутена и почервеняла от срам, му удари плесница и го ухапа така надълбоко, че той бе принуден да я пусне. За каква я вземаше тоя дъртак? — питаше се тя. А той я сметна за голяма глупачка.

Фуан също не обичаше Канон, считаше го за безделник, който ще свърши на ешафода. Когато този бандит идваше при тях, старецът помръкваше толкова, че предпочиташе да пуши лулата си навън. Впрочем на него отново му дотегна животът, той не гуляеше вече на драго сърце със сина си, откакто една неприятна история ги разедини. Досега Исус Христос бе продавал земите си от своя дял парче по парче само на брат си Бюто и на зет си Делом; и всеки път Фуан, чийто подпис бе необходим, подписваше, без нищо да каже, тъй като имотът си оставаше в семейството. Но ето че сега се стигна до последната нива, която бракониерът беше заложил, и тази нива заемодавецът искаше да продаде на търг, защото не получаваше нито едно су от уговорената лихва. Осведомен вече, господин Байаш бе казал, че синът трябва сам да продаде нивата си, и то веднага, за да не бъде отрупан с разноски. Обаче за нещастие Бюто и Делом отказваха да я купят, твърдо решили да не се занимават повече с такава работа, докато старият живее в Замъка, разгневени, че се оставя да бъде разоряван от този голям негодник, първородния му син Исус Христос. Така че нивата щеше да бъде продадена от правосъдието, обгербваните документи бяха готови и за пръв път едно парче земя от имота на Фуан щеше да отиде в чужди ръце. Старият не можеше вече да спи. Тази земя, която неговият баща и неговият дядо толкова много са обичали и с такъв труд са спечелили, тази притежавана земя, ревниво пазена като собствена жена, да бъде прахосана в съдебни процеси, да бъде обезценена, да мине в чужди ръце, у някой съсед, за половината от цената си! Той трепереше от яд, сърцето му така се свиваше от болка, че плачеше като дете. Ах, тази свиня Исус Христос!

Станаха ужасни сцени между бащата и сина. Исус Христос не отвръщаше, оставяше баща си да се изморява с обвинения, охкания и станал прав да излива мъката си.

— Да, ти си убиец, все едно, че си взел нож, разбираш ли, и с него ми режеш парче от месото… Една толкова хубава нива, каквато няма друга! Една нива, в която всичко никне, само като духнеш отгоре!… Толкова ли си мързелив и разпуснат, че не можеш да запретнеш ръкави, вместо да я изоставиш на друг… Дявол да го вземе! Дявол да го вземе! Само като си помисля, кръвта ми кипва! Нямаш ли кръв ти, проклет пияницо!… И става така, защото ти си я изпил, изпил си земята си, проклет негодник и пияница! Мръсник! Свиня!

После, след като бащата почнеше да се задушава и паднеше от умора, синът отговаряше спокойно:

— Колко е глупаво, старче, да се измъчвате така! Бийте ме, ако това ще ви успокои, но вие съвсем не сте философ, ах, не!… Е какво от това? Яде ли се земята? Ако ви поднесат едно ястие от нея, вие ще направите смешна гримаса! Взех заем срещу нея, защото това е моят начин, да, моят, с който карам да никнат монети от по сто су. А после ще бъде продадена, както са били продавани другите от стопанина им Исус Христос; и ако паднат още няколко екюта, ще ги изпием значи, това е истинската мъдрост!… Ах, боже мой, ще умрем и тогава пак ще си имаме земя!

Обаче бащата и синът бяха единни по отношение на омразата, която изпитваха към съдия-изпълнителя господин Вимьо — един дребен, жалък съдия-изпълнител, на когото възлагаха задачи, с които не искаше да се занимава неговият колега в Клоа; именно той една вечер се осмели да отиде в Замъка и да връчи съдебното решение. Вимьо беше нечисто човече, една жълта брада, от която се подаваше само червен нос и гуреливи очи. Винаги облечен като господин — с шапка, с редингот, с черен панталон — отвратително протъркан и с петна, той бе известен в общината със страхотните побоища, които му нанасяха селяните всеки път, когато бе длъжен да съставя актове срещу тях и бе далече от тия, които можеха да му се притекат на помощ. Носеха се легенди, че чупели тояги по раменете му, че го потапяли в студените води на блатата, че го гонели с вили и той препускал по два километра, че по гол задник го биели жените с дъщерите си.

Точно тогава Исус Христос се прибираше с пушката си и дядо Фуан, който пушеше лулата, седнал на един дънер, му каза, ръмжейки от гняв:

— Ето позора, който ни причини, негоднико!

— Чакайте да видя! — прошепна бракониерът със стиснати зъби.

Обаче като го видя с пушка, Вимьо се спря изведнъж на тридесетина крачки. Цялата му жалка, черна, мръсна и възпитана личност се разтрепери от страх.

— Господин Исус Христос — каза той с тънък глас, — идвам по делото, нали знаете… И ви оставям това. Приятна вечер.

Беше оставил облепения с марки документ върху един камък и вече си отиваше заднишком и бързо, когато Исус Христос извика:

— Дявол да те вземе, мастилен господинчо, трябва да те научим да бъдеш любезен!… Я ми донеси хартията си!

И тъй като нещастникът, скован и изплашен, не смееше вече да тръгне нито напред, нито назад, той се прицели в него.

— Ще ти пратя олово, ако не побързаш… Хайде, вземи си хартията и ела… По-близо, по-близо де, проклет лицемерино, или ще стрелям!

Изтръпнал, побледнял, съдия-изпълнителят се люлееше върху късите си крака и умолително гледаше дядо Фуан. Старецът продължаваше да пуши спокойно лулата си, изпитващ злобна ненавист към съдебните разноски и човека, който ги събира от селяните.

— А така — вече сме наблизо, не е толкова страшно. Дай ми твоята хартия. Не, не така с върха на пръстите, сякаш неохотно. Учтиво, дявол да го вземе! И от все сърце… Така! Сега си учтив.

Вимьо, парализиран от хиленето на този великан, чакаше примигвайки, края на шегата — предчувствуваше удар с юмрук или плесница!

— Сега се обърни.

Той разбра, не мръдна, стисна бедрата си.

— Обърни се или аз ще те обърна!

Видя ясно, че трябва да се примири. Жално се обърна и сам предостави малкия си нещастен задник като на мършава котка. Исус Христос тогава се засили, ритна го там, където трябва, така силно, че го отпрати да падне на четири метра далече с носа надолу. И съдия-изпълнителят, надигнал се мъчително, се затича като обезумял, а тогава се чу следният вик:

— Внимание! Стрелям!

Исус Христос изгърмя. Само надигна крак и — бум! Изпусна една толкова звучна, че, ужасен от гърмежа, Вимьо падна отново. Този път черната му шапка се търкулна по камъните. Той я настигна, взе я и започна да тича по-силно. Зад него изстрелите продължаваха — бум, бум, бум! — неспирно като истинска престрелка сред бурен смях, който го влудяваше. Спуснал се по наклона като скокливо насекомо, той беше вече на сто крачки, но ехото в долината още повтаряше канонадата на Исус Христос. Ехтеше цялото поле, а се разнесе и един последен, страхотен гръм, когато съдия-изпълнителят, смалил се като мравка, изчезна в Рон. Бъзлата, изтичала при шума, се държеше за корема и, паднала на земята, кудкудякаше като кокошка. Дядо Фуан бе извадил лулата от устата си, за да може по-лесно да се смее. Ах, този дявол Исус Христос! Нищо и никакъв човек, но все пак голям смешник!

Следващата седмица старецът трябваше все пак да склони и да даде подписа си, за да се извърши продажбата. Господин Байаш имаше един купувач и най-разумно бе да послушат неговия съвет. И така бе решено — бащата и синът да отидат в Клоа през третата събота на месец септември, в навечерието на свети Любин, един от двата празника на града. Това пътуване старецът използува тайно от своя син, като му се изплъзна в тълпата, за да изтегли от бирника рентата си, която имаше да взема още от месец юли срещу скритите ценни книжа. Щяха да отидат и да се върнат пешком.

На влизане в Клоа, пред спуснатата бариера за минаващия влак, Фуан и Исус Христос бяха настигнати от Бюто и Лиз, пътуващи с двуколката си. Веднага двамата братя започнаха да се карат, ругаха се, докато най-сетне бариерата бе вдигната; но и след нея, когато конят му заслиза надолу, Бюто се обърна с издута от вятъра блуза, за да наговори на брат си неща, които не бяха за казване:

— Хайде, махай се, негоднико! Аз храня баща ти! — изкрещя Исус Христос с все сила, сложил двете си шепи пред устата.

На улица Груез у господин Байаш Фуан преживя тежки моменти; независимо от това, че кантората бе пълна, всички хора използуваха пазарния ден, та трябваше да чака близо два часа. Всичко това му припомни съботата, когато бе дошъл да уреди делбата: разбира се, че в онази събота по-добре щеше да стори, ако бе отишъл да се обеси. И когато най-после нотариусът ги прие и трябваше да подпише, старецът потърси очилата си и ги избърса; насълзените му очи пак ги замъглиха, а ръцете му така се разтрепериха, че се принудиха да поставят пръстите му там, където трябваше, за да сложи името си. Това толкова много го разстрои, че се обля в пот; смутен, разтреперан, гледаше около себе си като човек след операция, търсещ крака си, който са му ампутирали. Господин Байаш смъмри строго Исус Христос; изпрати бащата и сина, обяснявайки им закона: отказването от имота било неморално, подобни деяния положително щели да доведат до отменяне на правата, за да не може да се прехвърля наследството.

Навън на улица Гранд пред вратата на „Добрият орач“ Фуан изостави Исус Христос сред тълпата на пазара; всъщност синът, който се подсмиваше при раздялата, дори го улесни, подозирайки за каква работа се касаеше. Така че старият веднага се отправи към улица Бодониер, където господин Арди, бирникът, живееше в малка хубава къща, разположена между двор и градина. Той беше дебел човек, червендалест и засмян, с черна добре вчесана брада, от когото селяните се страхуваха, загдето ги замайва с историите си. Арди ги приемаше в тесен кабинет, една стая, разделена на две с перила — от вътрешната страна седеше той, а от другата заставаха те. Често пъти там стояха прави, притиснати и скупчени повече от двадесет души. В момента се намираше само Бюто, който току-що бе дошъл.

Никога Бюто не се решаваше да плати данъците наведнъж. Получеше ли съобщението през март, по осем дни биваше в лошо настроение. Той бясно ръмжеше срещу поземления данък, разните други налози върху недвижимите имоти, върху вратите, прозорците и прочее: най-много се гневеше, загдето сборът от тия данъци растял от година на година — както сам казваше. След първото съобщение чакаше да получи второ без глоби. Така винаги печелеше една седмица. След това започваше да плаща по една дванадесета всеки месец, когато отиваше на пазар; и всеки месец преживяваше същите мъки, разболяваше се в навечерието, занасяше парите си, сякаш слагаше врата си под нож. Ах, това проклето правителство! То просто ограбваше народа.

— Я, вие ли сте! — каза весело господин Арди. — Добре сте направили, като сте дошли, щях да ви обложа с разноски.

— Само това липсваше! — изръмжа Бюто. — И нали знаете, че не плащам шестте франка, с които сте ми увеличили поземления данък… Не, не, неправилно е!

Бирникът започна да се смее.

— Защо всеки месец пеете същата песен! Нали ви обясних вече, че вашият доход трябва да се увеличава от насажденията върху бившата ви ливада край Егр. Обосновали сме се, както се полага.

Обаче Бюто продължи упорито да се противопоставя. О, как не, доходът му се увеличил! Преди неговата ливада била седемдесет ара, а сега не била повече от шестдесет и осем, след като реката, измествайки се, му била изяла два; е добре, защо все още трябва да се плаща за седемдесет, справедливо ли било? Господин Арди отвърна спокойно, че с кадастралните въпроси те не се занимавали, че той трябва да изчака да оправят кадастъра. И под предлог, че допълня обясненията си, той го отрупа с цифри и с технически думи, от които Бюто не разбра нищо. После с присмехулния си тон заключи:

— Както искате, не плащайте, това не ме засяга! Ще ви изпратя съдебния пристав.

Изплашен и изумен, Бюто се укроти. Не си ли по-силен, трябва да се подчиняваш; и заедно със страха още повече се увеличи вековната омраза срещу тази тъмна и сложна власт, която чувствуваше над себе си — администрацията, съдилищата и тия негодници, гражданите — както самият казваше. Той извади кесията си бавно. Големите му пръсти трепереха, беше получил много дребни монети на пазара, всяка от която опипваше, преди да я сложи пред себе си. Три пъти Бюто прави сметката си, събра цялата сума в сантими, всеки от които все повече раздираше сърцето му, гневеше се, че трябва да даде толкова голям куп пари. Най-сетне с неспокойни очи започна да гледа как бирникът прибира парите в касата. В този момент се появи дядо Фуан.

Старецът не бе познал гърба на сина си и затова остана изненадан, когато Бюто се обърна.

— Е, добре ли сте, господин Арди? — смотолеви той. — Минавайки, ми хрумна идеята да вляза, за да ви поздравя… Напоследък почти не се виждаме вече…

Бюто разбра всичко, поздрави и си тръгна забързан; но пет минути по-късно влезе, уж да поиска някакво сведение, точно в момента, когато бирникът, изплащайки купоните, нареждаше пред стареца в монети от по сто су седемдесет и пет франка за тримесечието. В очите му се появи пламък, но той избягна да погледне баща си, престори се, че не е забелязал как той хвърли носната си кърпа върху монетите и като ястреб ги грабна и пъхна в дъното на джоба си. Този път те излязоха заедно: Фуан, много смутен, хвърляше коси погледи към сина си, който, в много добро настроение, проявявайки внезапно синовна привързаност, не искаше да се раздели вече с него, предложи му да го върне на село с двуколката си, така че го придружи до „Добрият орач“.

Исус Христос беше там с малкия Сабо от Бринквил, лозар, също така известен шегаджия, който като него пускаше такива газове, че можеше с тях да върти мелници. Така че двамата още щом се срещнаха, се обзаложиха на десет литра печалба за оня, който изгаси повече свещи. Възбудени и разтресени от гръмки смехове, много техни приятели ги бяха придружили до крайната зала. Бяха образували кръг, вдясно на който действуваше единият, а вляво другият със смъкнати гащи и насочен задник към свещ, която да угаси. Сабо бе стигнал до десет, а Исус Христос до девет, защото веднъж не бе успял. Беше много притеснен, славата му бе застрашена. Обаче набра сили. Нима Рон ще се остави да бъде бит от Бринквил? И той напрегна духалото си така, както и ковач не се засилва — девет! десет! единайсет! дванайсет! Дори барабанчикът на Клоа, който палеше угасените свещи, щеше да бъде отнесен. Сабо с мъка угаси десетата и се почувствува изтощен, когато Исус Христос, тържествуващ, изгаси още две, но извика на барабанчика да ги запали пак в негова чест. Барабанчикът ги запали, те светнаха с хубав жълтеникав, златист пламък, който заблестя като слънце, възхваляващо неговата слава.

— Ех, дявол да го вземе този Исус Христос! Какъв майстор! На него да се даде медалът!

Приятелите си деряха гърлата с викове и с шеги. Имаше и възторзи, защото все пак човек трябва да е здравеняк, за да може толкова, колкото си иска. Изпиха десетте литра в продължение на два часа, без да говорят за нищо друго.

Докато брат му си вдигаше гащите, Бюто го плесна дружелюбно по задника; и като че ли настъпи разбирателство при тази победа, която бе чест и за семейството. Почувствувал се подмладен, дядо Фуан разказа една весела история от своето детство. Пазарът приключваше, всички се разотидоха много пияни.

И стана така, че Бюто върна с двуколката си Фуан и Исус Христос. Лиз, на която мъжът й бе пошушнал нещо, се показа също така любезна. Сега не се заядоха един с друг, обсипваха баща си с нежности. Обаче Исус Христос, който изтрезняваше, започна да размишлява: щом като малкият е така любезен, навярно е разкрил тайната у бирника? Но тая няма да я бъде! Щом като досега той, когото считат за негодник, е имал търпението да чака появата на имането, сега, разбира се, няма да бъде такъв глупак, че да го остави да мине в други ръце. Ще действува умело, кротко, без да се кара, тъй като сега семейството е на път да се сдобри.

Когато стигнаха в Рон и старият се накани да слезе, двамата му синове се хвърлиха, надпреварвайки се кой да бъде по-любезен и внимателен.

— Татко, облегнете се на мене.

— Татко, дайте ми ръката си.

Те го поеха, свалиха го на пътя. А той стоеше между двамата, изненадан, досетил се на какво се дължи тяхното поведение; да, съмнение нямаше.

— Какво ви стана на вас, че толкова много ме обикнахте?

Тяхното внимание го ужасяваше. Би предпочел да са както обикновено, да не се отнасят към него с такава почит. Ах, проклета съдба! Щеше ли да има неприятности сега, когато знаеха, че има пари? Влезе в Замъка отчаян.

Канон, който бе изчезнал от два месеца, сега седеше на един камък и чакаше Исус Христос. Щом го видя, извика:

— Я слушай, дъщеря ти е в гората Пуйлар, един мъж е отгоре й.

Стреснат, бащата едва не пукна от възмущение; със зачервено лице той извика:

— Мръсница! Опозорява ме!

И като откачи големия коларски камшик, който бе зад вратата, той се спусна по каменистия склон към малката гора. Но гъските като добри кучета пазеха Бъзлата, когато бе в такова положение. Веднага гъсокът подуши бащата и тръгна към него, последван от ятото. С вдигнати криле и протегната шия започна да съска продължително и остро, предричайки опасност; а в същото време гъските, разгънати в боен ред, също протягаха шии, разтворили големите си, жълти човки, готови да хапят. Камшикът изпляска, чу се как животните побягнаха под листака. А уведомена, Бъзлата беше избягала.

Когато окачи камшика, Исус Христос имаше вид на човек, философски обзет от голяма мъка. Може би упоритата безочливост на дъщеря му го караше да изпитва състрадание към човешките страсти. Може би просто си спомни за славата, извезана в Клоа. И този бракониер и пияница поклати разчорлената си глава и каза на Канон:

— Виж какво, ако искаш да знаеш, това няма никакво значение.

И надигайки задник над потъналата в мрака долина, той пусна една презрителна и мощна пръдня, сякаш искаше да смаже земята.