Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Terre, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
fwiffo (2014)

Издание:

Емил Зола. Земя

Външен редактор: Пенчо Симов

Редактор: Нели Чилингирова

Художник: Иван Тодоров

Художник-редактор: Зоя Ботева

Коректори: Мария Начева, Лидия Ангелова

Издателство на БЗНС, София, 1986

История

  1. — Добавяне

3.

В Рон къщата на Фуанови беше първата, разположена край пътя от Клоа до Базош-льо-Доайен, който прекосяваше селото. В понеделник старецът излезе още сутринта, в седем часа, за да отиде на определената среща пред църквата; на прага на съседната врата той забеляза сестра си, Крантата, която вече беше на крак, въпреки осемдесетте си години.

Тия Фуановци се раждаха и старееха тук от векове като някаква упорита, многогодишна растителност. Бивши крепостни селяни на феодалите Рон-Букевал, от които не бе останала никаква следа освен заринатите няколко камъка от един разрушен замък, те навярно са били освободени по времето на Филип льо Бел; и оттогава са станали собственици отначало на половин или цял хектар, взет от сеньора в суматохата и изплащан десеторно с пот и кръв. После с ожесточена страст е започнала жестоката битка, четиривековната битка за защита и увеличаване на този имот, който бащите предавали на синовете; ту загубвали парчето земя, ту пак го откупували, та тази дребна собственост непрекъснато била под въпрос, наследствата отрупвани с такива данъци, че просто се стопявали; все пак ливадите и нивята се увеличавали малко по малко в жаждата за собственост с такава упоритост, която бавно води до победа. Цели поколения са изнемогвали; дълги години животът на хората е наторявал земята; когато обаче Революцията от 1789 година утвърдила властта си, тогавашният Фуан, Жозеф-Казимир, притежавал десет хектара и половина, завоювани в продължение на четири века от бившето имение на феодала.

В 1793 година същият Жозеф-Казимир е бил на двадесет и седем години; и в деня, когато остатъкът от имението бил обявен за държавен имот и разпродаван на части чрез наддаване, той изгарял от желание да купи няколко хектара. Рон-Букеваловци, разорени и затънали в дългове, оставили да рухне и последната кула на замъка и отдавна предоставили на кредиторите си фермите в местността Бордери, където три четвърти от земята пустеела. До един от парцелите там имало голяма нива, за която селянинът особено мечтаел с бясната страст на природата си. Но реколтата била слаба и той имал спестени само сто екю, скрити в старо гърне зад пещта му; а освен това не се сетил да вземе назаем от някой лихвар в Клоа, предпазливостта го накарала да се откаже от намерението си: тия имоти на благородниците го плашели, кой знае дали някой ден няма пак да ги национализират? Така че, разкъсван от желанието и от недоверието си, той преживял голяма мъка, като видял как при наддаването стопанството Бордери било купено нива по нива пет пъти по-евтино от един буржоа, Изидор Урдьокен, живеещ в Шатодюн, бивш чиновник в монопола за солта.

Като остарял, Жозеф-Казимир Фуан разделил своите десет хектара и половина между първородната Мариан и двамата си синове Луи и Мишел, на които дал по три хектара и половина; най-малката дъщеря, Лора, изучила шивашкия занаят и работейки в Шатодюн, била осигурена с пари. Обаче браковете нарушили това равновесие. Докато Мариан Фуан, наречена Крантата, се омъжила за съседа Антоан Пешар, който притежавал около девет хектара, Мишел Фуан, наречен Муш, се оженил по любов за жена, наследила от бащата си само един хектар лозе. А Луи Фуан се оженил за Роз Маливерн, наследница на шест хектара и ги прибавил към своите, та сега пък той щеше да раздели деветте хектара и половина между трите си деца.

Във фамилията уважаваха и се страхуваха от Крантата не заради възрастта й, а заради богатството й. Още много изправена, много висока, слаба, яка и с едри кости, тя имаше оголяла глава като на хищна птица върху увехнал кървавочервен врат. У нея фамилният нос беше извит като страшен клюн, очите й бяха кръгли и втренчени; нямаше нито косъм под жълтата забрадка, която носеше, всичките й зъби обаче бяха запазени и с челюстите си можеше да схруска камъни. Вървеше изправена, никога не излизаше без чепатия си бастун, който й служеше само да бие животни и хора. Беше рано овдовяла с една дъщеря изпъдила я, защото се бе омъжила против волята й за бедния момък Венсан Вутеру; дори и сега, когато тази нейна дъщеря и съпругът й бяха умрели от мизерия, тя не им прощаваше, като оставяше да гладуват и не искаше да чуе дори за съществуването на техните деца — внучката си Палмир, навършила тридесет години, и внука си Иларион вече на двадесет и четири години. След смъртта на мъжа си тя лично ръководеше земеделската работа; имаше си три крави, прасе и един ратай, които хранеше в общи ясли; подчиняваха й се всички, тя ги унижаваше и ужасяваше.

Като я видя пред вратата, Фуан се приближи до нея от уважение. Тя бе по-възрастна от него с десет години; заради твърдостта, скъперничеството и упоритостта й да владее и да живее, цялото село й се възхищаваше със страхопочитание.

— Точно навреме те срещам, сестро, исках да ти съобщя нещо — каза той. — Аз се реших, отивам там горе за делбата.

Тя не продума, само стисна и размаха тоягата си.

— Още онази вечер щях да поискам съвета ти, но като почуках, никой не ми отвърна.

И тогава тя избухна с острия си глас:

— Глупак!… Ще ти дам аз един съвет! Трябва човек да е говедо и страхопъзльо, та да се откаже от имота си, щом още се държи на крака. Мене и да ме колят, ще казвам „не“ с ножа на шията… Да гледаш у другите това, което си е твое, да останеш на улицата заради тези безобразни деца, о, не! О, не!

— Ама — възрази Фуан — като не можеш да работиш, като земята страда…

— Е, хубаво, нека си страда!… Предпочитам да не отстъпя нито педя земя и всяка сутрин да ходя да гледам как там растат магарешки тръни!

Тя се наежи, заприлича на стар лешояд с окапали пера. После го почука по рамото с бастуна си, сякаш да го накара по-добре да чуе думите й.

— Слушай… запомни го от мен… Когато ти няма да имаш нищо, а те ще имат всичко, същите твои деца ще те блъснат в канала, ще завършиш с просешка тояга като същински голтак… И тогава да не си посмял да почукаш на вратата ми, защото съм те предупредила, щом не слушаш — толкова по-зле за теб… Искаш ли да знаеш какво ще направя, искаш ли?

Той чакаше, без да се бунтува, покорно като по-малък брат, а тя влезе, яростно тръшна вратата след себе си, като извика:

— Това ще направя… Пукни навън!

Фуан за миг остана неподвижен пред тази затворена врата. После с решителна крачка тръгна нагоре по пътя, дето водеше към площада пред църквата. Точно там се намираше старата бащина къща на Фуанови, която неговият брат, наречен Муш, беше получил някога при делбата; а пък къщата долу край пътя, която обитаваше, беше на жена му Роз. Муш, отдавна вдовец, живееше с двете си дъщери Лиз и Франсоаз и беше все още огорчен от лошия си шанс, все още се чувствуваше унизен от бедния брак; и затова продължаваше да обвинява братята и сестра си, че преди четиридесет години го били окрали при тегленето на жребия и непрекъснато разказваше историята как му били оставили най-лошия дял в дъното на шапката; в края на краищата това сякаш започна да изглежда правдоподобно, защото от многото умувания и малкото работа имотът в неговите ръце загуби половината си цена. Човек прави земята, както казват хората в Бос.

Тази сутрин Муш също бе застанал пред вратата си и дебнеше, когато брат му се появи в ъгъла на площада. Предстоящата делба го вълнуваше, разравяше старата му омраза, макар че нямаше какво да очаква вече. Обаче, за да се престори, че никак не се интересува, и той като Крантата обърна гръб и с трясък затвори вратата.

Фуан веднага забеляза Делом и Исус Христос, които чакаха, застанали на десетина метра един от друг. Спря се пред зет си, а синът му се приближи до тях. И тримата, без да си говорят, отправиха поглед към пътя, който се извиваше край долинката.

— Ето го — каза най-сетне Исус Христос.

Беше Гробоа, заклетият земемер, селянин от съседното селце Маньол. Умението му да пише и да чете го беше погубило. Викан от Оржер до Божанси за измерване на земята, той оставяше жена си да ръководи собственото му стопанство и в непрекъснатите обиколки така свикна с пиенето, че изобщо не изтрезняваше. Беше много дебел, много здрав за своите петдесет години, с широко червендалесто лице, цялото покрито с морави пъпки; въпреки ранния час, беше ужасно пиян от снощния гуляй у едни лозари в Монтини след делба между наследници. Но това нямаше значение, колкото беше по-пиян, толкова по-ясно гледаше — никога не правеше грешки при измерването и при сборуването. Слушаха го и го уважаваха, защото се ползуваше със слава на голям хитрец.

— Е, готови сме, значи? — каза той. — Да вървим!

Един дванадесетгодишен хлапак, мръсен и дрипав, го следваше, понесъл десетметрова верига в една ръка, триножника и жалоните на рамо, а в другата си ръка размахваше ъгломера, поставен в стар калъф от протъркана мукава.

Всички тръгнаха, без да чакат Бюто, когото бяха забелязали да стои неподвижно пред една нива, най-голямата от наследството, в местността, наречена Корнай. Тази нива от около два хектара беше точно до нивата, където кравата Колѝш бе влачила Франсоаз преди няколко дни. Та Бюто, сметнал за излишно да върви по-нататък, се беше спрял тук замислен. Когато и другите пристигнаха, видяха го да се навежда, да взема в ръката си шепа земя и после да я изсипва бавно, сякаш я претегля и помирисва.

— Ето — подхвана Гробоа, като извади от джоба си мазно тефтерче — направил съм вече малък точен план на всеки парцел, както ми поръчахте вие, дядо Фуан. А сега остава да разделим всичко на три дяла; и това, деца мои, ще направим заедно… Нали! Кажете ми само как я виждате вие тая работа.

Денят беше напреднал, леден вятър разнасяше из облачното небе безкрайни ята от големи облаци и разлюляната от вятъра равнина Бос се разстилаше, потъмняла от тъга. Обаче нито един от групата изглежда не чувствуваше как вятърът издува блузите и заплашва да отнесе шапките им. И петимата, облечени празнично поради сериозността на положението, мълчаха, стояха край нивата сред безграничния простор, лицата им бяха замислени и вкаменени, замечтани като на моряците, които живеят усамотени сред огромните простори. Тази равна и плодородна Бос, лесна за обработване, неизискваща непрекъснати усилия, бе направила местния жител студен и разсъдлив човек, пристрастен единствено към земята.

— Трябва всичко да разделим на три — каза най-сетне Бюто.

Гробоа поклати глава неодобрително и спорът започна. Привърженик на прогреса поради връзките си с големите ферми, той си позволяваше понякога да се противопоставя на своите клиенти от рода на дребните собственици, като се обявяваше против безмилостното раздробяване. Нима ходенето от място на място и превозът не съсипват хората с парцели, големи колкото носна кърпа? Нима е земеделие обработката на такива градинки, в които не може да се подобрява почвата, нито пък да се използуват машини? Не, единственият благоразумен изход е да се споразумеят, за да не раздробяват нивата като парче сухар. Инак би било истинско убийство! Ако единият се задоволи с орна земя, другият да приеме ливадите; в края на краищата дяловете ще могат да се изравнят по стойност и после жребият ще реши.

Бюто, който поради младостта си още бе склонен да взема всичко на подбив, се обърна към него шеговито:

— Ами ако имам само ливади, какво ще ям?… Трева значи!… Не, не, аз искам от всичко — сено за кравата и коня, жито и лозе за мене.

Фуан, който го слушаше, направи одобрителен жест. От баща на син бяха все така разделяли; след това покупките и браковете отново закръгляваха имотите.

Богат със своите двадесет и пет хектара, Делом имаше по-широки разбирания, гледаше по-спокойно на нещата, беше дошъл само поради молбата на жена си, която не искаше да бъде ощетена при измерванията. А пък Исус Христос се бе отдалечил от другите, подгонил едно ято чучулиги с камъни в ръце. И ако някоя от тях попаднеше срещу вятъра и останеше за миг неподвижна с разперени криле, той я поваляше сръчно като дивак. Уби така три подред и окървавени ги пъхна в джоба си.

— Хайде, стига сме говорили, раздели ни тази нива на три — каза весело Бюто, като се обърна на „ти“ към земемера — или на шест, защото тази сутрин май всичко двойно ти се привижда!

Обиден, Гробоа се опълчи много важно:

— Опитай се да бъдеш пиян като мен и да си отвориш очите… кой хитрец иска да застане зад ъгломера вместо мен?

Никой не пожела да отвърне на предизвикателството му, той тържествуващо повика хлапето, което бе изумено от възторг, след като видя лова на Исус Христос с камъни. И веднага щом ъгломерът бе монтиран върху триножника, започнаха да забиват жалоните; обаче нов спор се отвори за начина, по който да се раздели нивата. Земемерът, подкрепен от Фуан и Делом, искаше да образува три дяла, успоредни с долинката на Егр, но Бюто настояваше тези правоъгълници да са перпендикулярни на долинката, защото орният пласт земя изтъняваше към наклона. Така всеки в своя дял ще има и от лошия край, докато в първия случай третият би бил съвсем долнокачествен. Но Фуан се разсърди, закле се, че в цялата нива почвата е еднаква, припомни, че миналата делба между него, Муш и Крантата е станала в посоката, която той предлага; и доказателство било, че двата хектара на Муш ще граничат с третия дял. От своя страна Делом направи една решителна забележка; дори да се приеме, че делът ще бъде по-лош, собственикът ще бъде облагодетелствуван, когато ще се прокара пътят покрай нивата.

— О, да! — извика Бюто. — Прословутият път от Рон до Шатодюн през Бордери. Ама ще има доста да се чака.

А после, понеже започнаха да мерят, въпреки неговото несъгласие, той стисна зъби.

Исус Христос също се бе приближил и всички задълбочено заследиха как Гробоа прокарва линията за делбата; дебнеха го с остри погледи, сякаш го подозираха, че иска да ги измами със сантиметър-два в полза на някой от дяловете. Делом ходи три пъти да поглежда през ъгломера, та да се увери напълно, че връвта прорязва точно жалона. Исус Христос псуваше дяволското момче, защото държало лошо веригата. Бюто най-внимателно наблюдаваше процедурата крачка по крачка, броеше метрите повторно, по свой начин, правеше изчисления с разтреперани устни. И копнежът му за собственост, и радостта, която изпитваше, че най-сетне ще лапне земята, увеличаваха мъката му, смътната ярост, че няма да притежава всичко това. Толкова хубава бе тази нива, тези два хектара без синори! Поиска да бъде разделена, да не е на никого, тъй като едва ли щеше да му се падне; а сега това разсичане го отчайваше.

С разперени ръце Фуан гледаше как се раздробява имотът му, без да продума.

— Готово! — каза Гробоа. — Проверете този или онези два дяла — няма никъде да откриете нито сантиметър повече.

Върху платото имаше още четири хектара орна земя, но разделена на десетина парцела, всеки от които не беше по-голям от половин хектар; дори единият от тях — само дванадесет ара, та затова, когато земемерът попита през смях дали трябва и него да раздроби, спорът отново избухна.

Бюто направи инстинктивно обичайния си жест, наведе се, взе шепа пръст, приближи я до лицето си, сякаш да опита вкуса й. После смръщи доволно нос, с което искаше да каже, че я намира най-добра от всички; и след като остави земята да изтече бавно през пръстите си, каза, че ще бъде хубаво, ако му отстъпят този парцел, иначе ще настоява да го разделят. Раздразнени, Делом и Исус Христос отказаха и поискаха също да имат дял. Да, да! По четири ара на всеки, само така е справедливо. И тъй разделиха всички ниви и останаха доволни, че нито един от тримата няма да има нещо повече от другите.

— Хайде на лозето! — каза Фуан.

Но когато тръгнаха обратно към църквата, той отправи последен поглед към огромната равнина и се вгледа на юг в далечните постройки на Бордери. После с неутешима тъга, правейки намек за изпуснатата някога възможност да се купят национализираните имоти, той извика:

— О, ако баща ни беше пожелал навремето всичко това, вие, Гробоа, вие щяхте да го мерите сега!

Двамата синове и зетят се обърнаха рязко и всички пак се спряха, за да обхванат бавно с очи двестате хектара на фермата, разстилащи се пред тях.

— Ами! — изръмжа глухо Бюто, като закрачи отново. — Изглежда ми невероятна тази история. Нали буржоата така или иначе трябва да ни подяждат!

Удари десет часът. Те побързаха, защото вятърът бе отслабнал и един голям черен облак сипеше вече първия проливен дъжд. Малкото лозя на Рон се намираха отвъд църквата, върху ниския хълм, който се спускаше чак до Егр. Някога на това място се издигаше замъкът с неговия парк; преди не повече от половин век селяните, насърчени от лозарите в Монтини, селище близо до Клоа, бяха решили да засадят с лози склона с южно изложение. Виното бе слабо, но с приятно кисел вкус, подобен на пивките вина на Орлеан. Всъщност хората притежаваха по едно малко лозе; най-богатият, Делом, имаше три хектара; в този край основните култури бяха зърнените и фуражните растения.

Те завиха зад църквата, минаха покрай бившия свещенически дом, после тръгнаха сред тесни парцели, наредени като шахматна дъска. Когато прекосяваха една камениста местност, обрасла с храсти, от някаква дупка се чу пронизителен глас:

— Татко, ето го дъжда, ще изкарам гъските си!

Беше Бъзлата, дъщерята на Исус Христос, дванадесет годишно момиченце, слабо и трепетливо като клонче от див чемшир, с руса разчорлена коса. Голямата й уста се кривеше наляво, зелените й очи гледаха така втренчено и нагло, че човек би я взел за момче, облечено в пола и със стара бащина блуза, стегната на кръста с канап. Всички я наричаха Бъзлата, макар че си имаше хубавото име Олимп защото Исус Христос, който крещеше по нея от сутрин до вечер, не пропускаше случай да добави: „Почакай, почакай! Ще ти дам да разбереш, мръсна Бъзло!“

Това диваче му беше от една скитница; намерил я след панаира край един ров, прибрал я и я завел в хралупата си за голямо възмущение на цялото село. Съжителството им продължи близо три години с непрекъснати побоища; една вечер по време на жътва скитницата си отиде както бе дошла, отведена от друг мъж. Детето, едва отбито, израсна бързо като бурен; и откакто проходи, започна да готви на баща си, от когото се страхуваше, но когото обожаваше. Имаше голяма слабост към гъските си. Отначало бяха само две, един паток и една женска, откраднати още като малки зад оградата на една ферма. После благодарение на майчинските й грижи, ятото се увеличи и сега тя притежаваше двадесет птици, които изхранваше с кражби.

Когато момичето се появи с дръзката си козя муцунка, гонейки пред себе си гъските с пръчка, Исус Христос избухна:

— Знаеш нали — прибери се за вечеря, или да му мислиш!… И слушай, мръсна Бъзло, затвори хубаво къщата, има крадци!

Бюто се изкиска, Делом и другите също не можаха да не се засмеят, защото много им се виждаше забавна тази мисъл на Исус Христос, че може да бъде окраден. Трябваше да се види само къщата му — едно бивше мазе, три стени в земята, същинска лисича дупка сред купища сринати камъни под букет стари липи. Само това бе останало от замъка; та когато бракониерът след скарването с баща си се приюти в тази камениста местност, собственост на общината, трябваше, за да затвори мазето, да изгради с камъни четвърта стена, в която остави два отвора — единия за прозорец, другия за врата. Къпини растяха наоколо, а голяма шипка закриваше прозореца. Хората от този край наричаха това Замъка.

Изля се нов проливен дъжд. За щастие лозето от половин хектар се намираше наблизо; разделянето му на три дяла стана бързо, без да изникнат възражения. Оставаше да се подели само ливадата от три хектара, която се намираше долу край река Егр; но в този момент дъждът се засили, така ливна, че земемерът, минавайки край портата на едно имение, предложи да влязат:

— Хей, какво ще кажете, ако се приютим за минутка при господин Шарл?

Фуан се бе спрял, но се двоумеше, изпълнен с уважение към своя зет и сестра си, които бяха забогатели и сега си живееха уединено в това буржоазно имение…

— Не, не! — прошепна той. — Тъкмо закусват в дванадесет, ще ги обезпокоим.

Обаче господин Шарл се показа, любопитствуваше да види поройния дъжд, веднага ги позна и ги повика:

— Влезте, влезте де!

После, понеже от всички се стичаше вода, той ги накара да заобиколят и да влязат в кухнята, където ги посрещна. Шарл беше хубав шестдесет и пет годишен мъж, обръснат, с дебели клепачи над угаснали очи, със сериозно жълтеникаво лице като на пенсиониран държавен чиновник. Със синия костюм от хубав вълнен плат, с платнените чехли и със свещеническо кепе на главата, което носеше с гордост, приличаше на човек, прекарал живота си на отговорни длъжности, които е изпълнявал с авторитет.

Когато Лор Фуан, шивачка в Шатодюн, се омъжила за Шарл Бадьой, той бил собственик на малко кафене на улица Ангулем. Оттам младото амбициозно семейство, обзето от силно желание да забогатее, заминало за Шартр. Отначало в нищо не им потръгвало, всичко се проваляло в техни ръце. Безуспешно опитвали с кръчма, с ресторант, дори с магазин за продажба на солена риба; вече се отчаяли, че не могат нищо да спечелят, когато много предприемчивият господин Шарл решил да купи един от публичните домове на улица Жюиф, фалирал поради това, че персоналът му бил долнопробен и известен с нечистотията си. От пръв поглед той преценил положението, разбрал, че Шартр, околийският център, се нуждае от реномирано заведение, в което безопасността и удобствата да бъдат на висотата на съвременния прогрес. Така че още на следващата година заведението на номер 19, ремонтирано, украсено с пердета и огледала, обслужвано от грижлив и с вкус подбран персонал, се прочуло толкова много, че се наложило да увеличат на шест жените. Господа офицерите, господа чиновниците, въобще цялото общество не ходело вече другаде. Успехът се поддържал, благодарение на стоманените ръце на господин Шарл, на неговото бащинско и строго ръководство, а госпожа Шарл била изключително дейна, очите й шарели навред. Нищо не пропускала, обаче умеела при случай да примижава пред малките кражби на богатите клиенти.

За по-малко от двадесет и пет години съпрузите Бадьой спестили триста хиляди франка; и тогава решили да осъществят мечтата на своя живот, да прекарат идилично старостта си сред природата между дървета, цветя и птици. Но се забавили още две години, защото не могли да намерят купувач за заведението, който да даде определената от тях висока цена. Как да не се разкъсат сърцата им, като си помислели, че трябва да изоставят това толкова хубаво, създадено с труда им предприятие, носещо по-голям приход от една ферма, и да го предоставят на чужди ръце, дето може и да го провалят? Още когато се преместили в Шартр, им се родила дъщеря, Естел, при настаняването си на улица Жюиф номер 19 те я поверили на един религиозен пансион в Шатодюн. В това благочестиво заведение, строго спазващо морала, младото момиче останало до осемнадесетгодишна възраст, а за да не се накърнява невинността й, през ваканциите родителите й я изпращали далече, та да не узнае източника на тяхното забогатяване. Взели я от пансиона чак в деня, когато я омъжили за един млад чиновник в монопола за солта — Ектор Вокон, хубаво момче, но похабяващо добрите си качества с необикновен мързел. Тази дъщеря навършвала тридесет години, имала седемгодишно момиченце, наречено Елоди, и вече знаела с какво се занимават нейните родители, когато научила, че баща й иска да продаде предприятието си; тя сама отишла при него и поискала да бъде предпочетена като купувач. Защо то да не остане на семейството, щом като е толкова хубаво и доходно? Всичко било уредено и съпрузите Вокон поели работата, господин и госпожа Бадьой още първия месец имали удоволствието да се уверят, че тяхната дъщеря, макар и възпитана с други идеи, се проявява като отлична стопанка на дома и за щастие компенсира мекушавостта на зет им, лишен от способност да управлява. Вече от пет години старите се бяха оттеглили в Рон, бдяха над внучката си Елоди, която бе изпратена в същия шатодюнски пансион, за да бъде благочестива и възпитана съгласно най-строгите принципи на морала.

Когато господин Шарл влезе в кухнята, където млада слугиня разбиваше омлет и наблюдаваше тигана със задушаващи се в масло чучулиги, всички, дори старият Фуан и Делом, бяха свалили шапки и останаха извънредно поласкани от подадената им ръка!

— Ах късметлия сте вие! — каза Гробоа, за да му се понрави. — Какво очарователно имение си имате, господин Шарл!… А и като си помисли човек, че сте го купили за нищо! Да, да, хитрец сте, истински хитрец!

Домакинът гордо се опери.

— Оказион, находка. Хареса ни, пък и госпожа Шарл на всяка цена искаше да прекара последните си дни в родния край… Аз винаги съм се прекланял пред изблиците на сърцето.

Роз Бланш[1], както наричаха имението, беше безумието на един буржоа от Клоа, похарчил за него близо петдесет хиляди франка, но получил апоплексия още преди тапетите да изсъхнат. Къщата беше прелестна, издигаше се посред склона и бе заобиколена от три хектара градина, която се спускаше чак до Егр. Никой не искаше да купи това имение, забутано в най-отдалечения край на тъжната равнина Бос, и затова господин Шарл го получи за двадесет хиляди франка. То задоволяваше напълно всичките му изисквания — прекрасни пъстърви и змиорки, които ловеше в реката, разни видове рози и карамфили, отглеждани с любов, домашни птици и най-сетне грамаден кафез с пойни птици от нашите гори, каквито никой друг не притежаваше. Семейството, остаряло и разнежено, си живееше тук с дванадесетте хиляди годишна рента в пълно блаженство и го смяташе законна награда за тридесетгодишния си труд.

— Нали така? — добави господин Шарл. — Поне тук знаят кои сме.

— Без съмнение, всички ви познават — отвърна земемерът. — Парите ви си казват думата.

А останалите потвърдиха:

— Разбира се, разбира се.

Тогава господин Шарл каза на слугинята да донесе чаши. А сам слезе в избата, за да вземе вино. Сетне всички обърнаха глави, за да вдъхнат аромата откъм печката, където се пържеха чучулигите. И важно вдигнаха чаши да изплакнат гърлата си.

— Дявол да го вземе. Това вино не е тукашно!… Екстра е!

— Още по едно за ваше здраве!

— Наздраве!

Когато оставяха празните си чаши, се появи госпожа Шарл, шестдесет и две годишна жена, почтена на вид, с добре вчесана бяла като сняг коса; лицето й, грубовато, с голям фуановски нос и бледорозова кожа, беше спокойно и благо като на стара монахиня, живяла на сянка. Към нея се притискаше внучката й Елоди, дошла в Рон за два дни. Тя навред следваше баба си с плаха и непохватна свенливост. Твърде висока за своите дванадесет години, тя беше кльощава и грозна с рядка, безцветна коса поради малокръвие, а освен това бе и потисната до оглупяване от усилията да я възпитават като невинна девица.

— О, вие сте тук? — каза госпожа Шарл, стискайки с десница ръцете на брат си и на племенниците си бавно й важно, за да подчертае превъзходство.

После изведнъж се обърна и престана да се занимава с тях.

— Влезте, влезте, господин Патоар… Животното е тук.

Беше ветеринарният лекар на Клоа, един нисък дебел човек с моравочервено лице на стар войник с големи мустаци. Беше дошъл с кабриолета си, изкалян в поройния дъжд.

— Това нещастно животно — продължи тя, изваждайки изпод топлата фурна една кошница, в която агонизираше старият им котарак — вчера започна да трепери и затова ви писах да дойдете… О, котаракът не е млад, на около петнадесет години… Да, десет години живя с нас в Шартр; а миналата година дъщеря ми поиска да се отърве от него и аз го донесох тук, защото там се изпускаше във всеки ъгъл на магазина.

Тя каза „магазина“ заради Елоди, на която разправяха, че родителите й търгуват със захарни изделия и са толкова заети, че не могат да се занимават с нея. Обаче селяните дори не се усмихнаха, защото в Рон знаеха този израз и казваха: „Фермата на Урдьокен е нищо пред магазина на господин Шарл“. Те с опулени очи гледаха стария, жълт, измършавял, проскубан и окаян котарак, мъркал във всички легла на улица Жюиф, милван от тлъстите ръце на пет-шест поколения жени. Дълго време разглезван като любимец, той се бе чувствувал като у дома си в салона и в затворените стаи, където бе облизвал остатъци от помади, бе пил вода от тоалетни чаши, бе присъствувал на сеансите като ням свидетел, проследяващ всичко със свитите си сред златисти кръгове зеници.

— Господин Патоар, моля ви, излекувайте го — каза в заключение госпожа Шарл.

Ветеринарният разтвори широко очи, намръщи нос и устни и разтърси недоволно лице, напомнящо грубо и добродушно куче. И извика:

— Нима заради това ме накарахте да дойда?… Разбира се, че ще ви го излекувам! Вържете му камък на шията и го хвърлете във водата!

Елоди избухна в плач, а госпожа Шарл се задави от възмущение.

— Ами че вашето коте е засмърдяло! Нима човек може да държи такъв ужас, та да развъжда холера в къщата си!… Хвърлете го във водата!

Но пред гнева на старата госпожа той най-сетне седна край масата и написа рецепта, като измърмори:

— Това, което ви казах, е истина, но ако ви е приятно да ви смърди… А на мене, щом ми се плаща, ми е все едно!… Ето вземете! Ще му пъхате от това лекарство в устата по лъжичка на всеки час, а другото е за клизми — за довечера и за утре.

От няколко минути господин Шарл бе станал нетърпелив, безпокоеше се, че чучулигите започват да почерняват, а пък слугинята, изморена от разбиването на омлета, стоеше в очакване с отпуснати ръце. Затова той бързо даде на Патоар шестте франка за визитацията и покани останалите да изпразнят чашите си.

— Трябва да похапнем… Е, пак заповядайте да се видим. Дъждът престана.

Те си тръгнаха със съжаление, а ветеринарният, като се качваше в старата си раздрънкана таратайка, повтори:

— Котарак, който не струва колкото въжето, за да го хвърлиш във водата!… Ама когато човек е богат!

— Пари от курви се харчат така, както са спечелени — изкиска се Исус Христос.

Но всички, дори Бюто, побледнял от някаква смътна завист, възразиха с поклащане на глава; а Делом, най-умният от тях, заяви:

— Все пак човекът не е нито некадърник, нито глупак, щом като е успял да си осигури дванадесет хиляди ливри рента.

Ветеринарният шибна с камшик коня си, а другите се спуснаха надолу към Егр по пътеки, превърнати в потоци. Когато стигнаха до трите хектара ливада, която трябваше да разделят, дъждът започна отново с голяма сила. Но този път те се заинатиха; макар и да умираха от глад, искаха да свършат работата. Забави ги едно-единствено възражение по повод на третия дял, тъй като там липсваха дървета, докато малката горичка в ливадата бе разделена между първите два дяла. Все пак като че всичко се уреди и прие. Земемерът им обеща да предаде бележките си на нотариуса, та да може да им приготви акта; споразумяха се следващата неделя в десет часа да се съберат при бащата и си разпределят дяловете с жребий.

Когато влизаха в Рон, Исус Христос изруга неочаквано:

— Чакай, чакай ти, Бъзло такава, хубаво ще те наредя!

В тревата край пътя Бъзлата, без да бърза, разхождаше под проливния дъжд гъските си. Начело на мокрото и весело стадо вървеше гъсокът и когато той обърнеше надясно голямата си жълта човка, всички други жълти човки тръгваха надясно. И момичето се изплаши, хукна нагоре, за да приготви чорбата на баща си; последва я цялата банда от дълги шии, които се протягаха зад вирнатата шия на гъсока.

Бележки

[1] Бяла Роза (Фр.) — Б. Пр.