Емил Зола
Земя (4)

4.

Тъкмо следващата неделя бе първи ноември, празникът на вси светии; наближаваше девет часът, когато абатът Годар, кюрето на Базош-льо-Доайен, натоварен да обслужва и бившата енория на Рон, се появи горе на склона над малкия мост на Егр. Рон, някога по-голямо селище, сега едва триста жители, си нямаше кюре от няколко години насам и не личеше много да желае да има, дори общинският съвет беше настанил полския пазач във вече полуразрушения дом за свещеника.

И тъй абатът Годар всяка неделя изминаваше пешком трите километра между Базош-льо-Доайен и Рон. Той, дебел и нисък, с червен и толкова тлъст врат, че главата му бе килната назад, се подлагаше на това упражнение от хигиенна гледна точка. Но точно този неделен ден, понеже беше закъснял, мъчително пухтеше с широко разтворена уста; в апоплектичното му мазно лице бяха потънали малки сиви очи и дребно чипо носле; тъй под оловносивото небе, натежало от снежни облаци, въпреки преждевременното застудяване след поройните дъждове през седмицата, кюрето размахваше тривърхата си шапка и крачеше с гола глава, обрасла с гъста, побеляваща червеникава коса.

Пътят се спускаше стръмно; на левия бряг на Егр, преди каменния мост, се издигаха само няколко къщи — нещо като квартал, през който абатът профуча като буря. Той не хвърли дори един поглед нагоре или надолу по течението на бистрата бавнотечаща река, която лъкатушеше между ливади, сред горичка от върби и тополи. Вляво започваше селото, двойна редица от фасади от двете страни на пътя край брега, и отделни къщи, покатерили се безредно по склона; а веднага след моста се намираха общината и училището — един бивш хамбар с надстроен етаж, баданосан след това с вар. За миг абатът се подвоуми, надничайки в празното преддверие. После се обърна и огледа двете кръчми отсреща — едната с чиста витрина и подредени шишета, а над тях малка фирма от жълто дърво, на която със зелени букви бе изписано: „Макерон-бакалин“; вратата на другата бе скромно украсена с клонче чемшир, а върху грубата мазилка на стената й с черни букви бе написано: „Тютюнопродавница на Ланген“. Той реши да тръгне по улицата между тях — стръмна пътека, излизаща право пред църквата, но видя един стар селянин пред себе си и се спря.

— О, вие ли сте, дядо Фуан… Щеше ми се да дойда да ви видя, но сега много бързам… Кажете ми какво правите! Недопустимо е вашият син Бюто да зареже Лиз в това състояние, с този корем, който расте и бие в очи… Тя е чедо на светата Дева, срамота е, срамота!

Старецът го слушаше от учтивост с привидно страхопочитание.

— За бога, отче! Какво мога да сторя аз, като Бюто се е заинатил!… А и право си е момчето все пак, кой се жени на неговите години, ако си няма нищо.

— Ама дете има!

— Разбира се… само че не се е родило още това дете. Знае ли човек!… Пък и това съвсем не може да го окуражи — да има дете, а да няма с какво една ризка да му купи, да го облече!

Каза тия думи мъдро като старец, който познава живота. После със същия отмерен глас добави:

— Впрочем въпросът ще се уреди може би… Да, аз разделям имота си, ще теглим жребий за дяловете ей сега, след литургията… Така че получи ли дела си, Бюто ще се реши надявам се, да се ожени за братовчедка си.

— Добре — каза свещеникът. — Стига по този въпрос, разчитам на вас, дядо Фуан…

Но камбанният звън го прекъсна и той попита смутено:

— За втори път бие камбаната, нали?

— Не, отче, за трети път.

— О, дявол да го вземе! Това животно Бекю пак звъни без да ме дочака!

Продължи да ругае, забързан по пътеката. Горе едва не получи удар, запухтя като ковашко духало.

Камбанният звън продължаваше, а обезпокоените гарвани с грачене кръжаха около върха на камбанарията, висока кула от петнадесети век, свидетелствуваща за едновремешната значимост на Рон. Пред широко разтворената врата чакаше група селяни, сред тях и кръчмарят Ланген, свободомислещ човек с лула в устата; а малко по-нататък, до стената на гробището, стояха кметът, фермерът Урдьокен — красив мъж с енергични черти, разговарящ със своя помощник бакалина Макерон. Когато свещеникът мина и поздрави, всички го последваха с изключение на Ланген, който, засмукал лулата си, демонстративно обърна гръб.

А в църквата вдясно от преддверието един човек, увиснал на въжето, продължаваше да го дърпа.

— Достатъчно, Бекю! — каза нервно абатът Годар. — Сто пъти съм ви заповядвал да ме чакате, преди да биете трета камбана.

Полският пазач, който бе и звънар, стъпи на краката си, изплашен заради допуснатото неподчинение. Беше дребен, петдесетгодишен човек с квадратна, почерняла от слънцето глава като на стар военнослужещ, с посивели мустаци и брада, с вдървен врат, сякаш непрекъснато стяган в много тесни яки. Твърде пиян вече, Бекю застана мирно, без да посмее да се извини.

Свещеникът прекоси църквата, като хвърли поглед към пейките. Имаше малко хора. Вляво видя само Делом, дошъл в качеството си на общински съветник. Вдясно, на местата, определени за жените, имаше най-много дузина богомолки; Селина Макерон, слаба, нервна и нахална жена; Флор Ланген, дебела, плачлива, изнежена и блага лелка; жената на Бекю — висока, мургава и много мръсна. Но най-силно го разгневи поведението на дъщерите на светата Дева, седнали на първата пейка. Там беше Франсоаз между две свои приятелки — дъщерята на Макеронови — красива брюнетка, възпитана в Клоа, и дъщерята на Лангенови, Сюзан — грозна и безсрамна блондинка, чиито родители щяха да я дават да чиракува при някаква шивачка в Шатодюн… И трите се кискаха непристойно. А до тях бедната Лиз, дебела като топка, с усмихнато лице, бе изпъчила невъзмутимо срещу олтара своя скандален корем.

Най-сетне абатът Годар влезе в ризницата и попадна на Делфен и Ненес, които игриво се блъскаха, приготовлявайки стъклениците с вода и вино за богослужението. Делфен, синът на Бекю, бе единадесетгодишно, червендалесто и вече яко момче, напуснало от обич към земята училището, за да стане орач; а пък Ернест, големият син на Деломови, беше слабо, мързеливо, русо момче на същата възраст, винаги с огледало в джоба си.

— Е стига де, немирници! — извика свещеникът. — Да не се намирате в обор?

После се обърна към висок, слаб, млад мъж, по чието лице бяха наболи няколко жълти косъма; беше учителят Льоке, който нареждаше книги върху рафта на един шкаф.

— Господин Льоке, вие бихте могли наистина да ги укротявате, когато ме няма тук.

Льоке беше главният учител — селски син, надъхал се през време на следването си с омраза към своята класа. Измъчваше учениците си, отнасяше се към тях като с диваци и прикриваше напредничавите си идеи с прилично държане към кюрето и кмета. Пееше хубаво в църковния хор, дори проявяваше интерес към свещените книги; обаче категорично бе отказал да бие камбаната, въпреки обичая, защото смяташе тази работа недостойна за един свободомислещ човек.

— Аз не съм полицай на църквата — отвърна той. — Но при мен, в училището, щях хубаво да ги наплескам.

И понеже абатът, без да възрази, стремглаво обличаше бялото расо и епитрахила, продължи:

— Кратка литургия, нали?

— Разбира се, и то бързо. Трябва да бъда в Базош преди десет часа и половина за голямата литургия.

Льоке взе един стар требник, затвори шкафа и постави книгата върху олтара.

— По-бързо, по-бързо! — повтаряше кюрето, побутвайки настойчиво Делфен и Ненес.

Потейки се и пъшкайки, той влезе в църквата с потира и ръка и започна литургията, подпомаган от двете хлапета, които поглеждаха лукаво надолу. Църквата беше еднокорабна с кръгъл свод, украсен с дървена резба, която се рушеше поради упорития отказ на общинския съвет да отпусне какъвто и да е кредит; дъждовните води се изцеждаха през счупените керемиди на покрива, виждаха се големи петна, признак за напредналото гниене на гредите; а в помещението за хора, оградено с решетка, зеленикав мухъл замърсяваше фреските по тавана, разполовяваше лицето на всевишния, на който се кланяха ангели.

Щом се обърна към вярващите, с разтворени ръце, абатът се успокои малко, защото видя, че са дошли доста хора — кметът, помощниците му, общинските съветници, старият Фуан, налбантинът Клу, който свиреше на тромбон при литургиите с хор. Льоке важно седеше на първия ред. Едва държейки се на крака, пияният Бекю стоеше в дъното в позата на вцепенен набожен човек. Откъм страната на жените пейките бяха по-изпълнени: Фани, Роз, Крантата и много други; така че дъщерите на светата Дева е трябвало да се посгъстят и сега седяха примерно, забили носове в молитвениците си. Но кюрето бе най-вече поласкан, като видя господин и госпожа Шарл с тяхната внучка Елоди: той с редингот от черно сукно, а тя със зелена копринена рокля — така сериозни и издокарани, те даваха добър пример.

Въпреки всичко кюрето бързаше да отслужи литургията, смътно смотолевяйки латинските текстове и претупвайки обредите. Произнесе проповедта си, без да се изкачи на амвона, остана седнал на стол сред хората, заекваше и се объркваше без никакъв опит да се опомни; в красноречието беше много слаб, не можеше да намира подходящите думи, често се запъваше и не завършваше изреченията си; именно поради тази негова слабост епископът го бе оставил от двадесет и пет години в малката енория на Базош-льо-Доайен. И всичко останало бе претупано набързо, звън извести възнесението и той отпрати народа с думите „Ite missa est“^[1], които изплющяха като камшик.

Едва църквата се изпразни и абатът Годар си тръгна, в бързината поставил накриво тривърхата си шапка. Пред вратата стояха група жени — Селина, Флор, жената на Бекю — много засегнати, че така в галоп е минало богослужението. Израз на презрение ли беше неговото невнимание при такъв голям празник?

— Кажете, господин кюре, мразите ли ни, че ни изхвърлихте като куп парцали? — попита Селина.

— О, моля! — отвърна той. — Моите ме чакат… Аз не мога да бъда едновременно и в Базош, и в Рон… Вземете си свой свещеник, ако искате тържествени литургии.

Това беше вечният спор между Рон и абата — местните жители искаха да им се оказва внимание, той пък държеше строго на задълженията си — защо да прави отстъпки на община, отказваща да ремонтира храма и в която впрочем го обезсърчаваха непрекъснати скандални истории. И той продължи, като посочи дъщерите на светата Дева, крачещи в купом.

— Пък и нима е много редно да се извършат церемонии в присъствие на младеж, която не зачита божиите заповеди?

— Не казвате това за моята дъщеря, надявам се? — попита Селина със стиснати зъби.

— Нито пък за моята, разбира се? — добави Флор.

Тогава той загуби търпение и кипна:

— Казвам го, за когото трябва да го кажа… Бие на очи. Как е възможно с бели рокли! Не е имало църковна служба без бременно момиче… Не, не, вие ще омръзнете и на самия бог.

Той ги напусна, а жената на Бекю, мълчала досега, се опита да укроти двете майки, които раздразнени, заговориха с озлобление срещу дъщерите си; тя обаче подхвърли такива злъчни намеци, че страстите съвсем се разгорещиха. Берт ли, о, да! Ще я видим накъде ще избие с тия нейни корсажи и с това пиано! А твоята Сюзан! Чудесна идея, няма що, да я изпратите у шивачката в Шатодюн, та да пропадне!

Почувствувал се най-после свободен, абатът Годар се впусна напред, но се оказа срещу господин и госпожа Шарл. По лицето му разцъфтя любезна усмивка, описа дъга с тривърхата си шапка. Господинът величествено поздрави, а госпожата направи красив поклон. Обаче не беше писано кюрето да си тръгне навреме, защото нова среща го спря в края на площада. Пред него застана тридесетгодишна жена, която изглеждаше на петдесет със своята оредяла коса, плоско, отпуснато и жълтеникаво лице; смазана, изтощена от непосилен труд, тя се клатушкаше под сноп дребни дърва.

— Палмир, защо не дойдохте на литургията в днешния празничен ден? — попита той. — Много лошо!

Жената изохка.

— Вярно, господин кюре, но какво да се прави?… На брат ми му е студено, ще измръзне у нас. Та отидох да посъбера дърва около оградите.

— Крантата все така ли е строга!

— О, много! Ще умре, ама няма да ни подхвърли комат хляб или някоя цепеница.

И с плачлив, тъжен глас тя занарежда тяхната история — как баба им ги изгонила, как е трябвало да се настани да живее в изоставена стара конюшня заедно с брат си. Нещастният Иларион, кривокрак, с цепната заешка устна, двадесет и четири годишен наивник, е толкова глупав, че никой не ще да го вземе на работа. Тя се труди значи и заради него до капване и полага за този недъгав брат нежни грижи като същинска майка.

Слушайки я, абатът Годар преобрази своето дебело и изпотено лице, което стана много добродушно, разярените му очи се разхубавиха от милосърдие, голямата му уста от състраданието доби приятен вид. Ужасният мърморко, винаги нервен и лесно избухлив, съчувствуваше на нещастните така щедро, раздаваше им всичко — парите си, бельото си, дрехите си, че в цялата тази голяма равнина Бос не би се намерил свещеник с по-изтъркано и по-закърпено расо.

Той претърси тревожно джобовете си и пъхна в ръката на Палмир монета от сто су.

— Вземете! Скрийте я, защото нямам за други… И ще трябва пак да говоря с Крантата, щом като е толкова лоша.

Този път той се изскубна. За негово щастие, както се задъхваше нагоре по склона, от другата страна на Егр го настигна и го взе в каручката си касапинът на Базош-льо-Доайен, който се прибираше; и така изчезна в равнината; тялото му подскачаше, а тривърхата му шапка сякаш танцуваше под оловносивото небе.

В това време площадът пред църквата обезлюдя. Фуан и Роз се прибраха в къщи, където ги чакаше вече Гробоа. Малко преди десет часа пристигнаха един след друг Делом и Исус Христос; но напразно чакаха чак до обяд Бюто, никога този проклет особняк не биваше точен. Навярно се беше спрял да закуси някъде по пътя. Помислиха да минат, без него, после смъртният страх, който той им вдъхваше с вироглавието си, ги накара да отложат тегленето на дяловете за след обяда, чак към два часа; Гробоа прие предложените му от Фуанови парче сланина и чаша вино, после пресуши бутилката, начена втора и изпадна в обичайното си пияно състояние.

В два часа Бюто още го нямаше. Тогава Исус Христос, почувствувал нужда да вземе участие в яденето и пиенето, на които се бе отдало селото в тази празнична неделя, излезе, отиде пред бакалницата на Макерон и проточи врат; това бе достатъчно — вратата бързо се отвори, Бекю се появи и извика:

— Влизай, калпазанино, да те почерпя чаша вино!

Той пак беше пил и колкото по̀ се напиваше, толкова по-важен ставаше. Някакво пиянско братство на бивш военен, някаква неосъзната симпатия го свързваше с бракониера; но той избягваше да проявява това чувство, когато изпълняваше обязаностите си със служебна лента на ръка, винаги готов да го залови на местопрестъплението; така беше разпъван между дълга и сърцето си. А в кръчмата пийнеше ли си, го угощаваше като брат.

— Един пикет искаш ли? И, бога ми, ако бедуините се опитат да ни досаждат, ще им отрежем ушите.

Те се настаниха край една маса, започнаха шумно да играят на карти и последователно изпиваха литър след литър.

Едроликият мустакат Макерон се беше усамотил и въртеше палци. Откакто си бе осигурил рента, спекулирайки със слабите вина от Монтини, не пипваше нищо от мързел — ходеше на лов и риболов като буржоа, но си бе все така мръсен и облечен с дрипи, докато дъщеря му Берт се фръцкаше край него с копринени рокли. Ако жена му го бе послушала, щяха да затворят и бакалницата, и кръчмата, защото бе станал суетен с някакви смътни амбиции, още неосъзнати; но тя беше страшно алчна за печалби, а той самият изобщо не се интересуваше от нищо, оставяше я да пълни чашите, за да дразни съседа им Ланген, който бе съдържател на тютюнопродавницата, но предлагаше също и пиене. Това беше старо съперничество, вечно тлеещо, винаги готово да се разгори.

Въпреки това имаше седмици, когато те живееха в мир; така и сега Ланген влезе в заведението със сина си Виктор — едро, непохватно момче, което скоро трябваше да тегли жребий за войниклъка. Бащата беше много висок, скован на вид, с малка глава като на кукумявка върху широки кокалести рамене; той обработваше земите си, докато жена му размерваше тютюна и слизаше в зимника. Гордееше се с това, че бръснеше и стрижеше селото — професия, която бе изучил във войската и сега я упражняваше в дюкяна си или пък по желание на клиентите ходеше по домовете.

— И така, брадата за днес ли беше, побратиме? — попита той още от вратата.

— Ами да, бе! Наистина бях казал да дойдеш — извика Макерон. — За бога, сядам веднага, ако искаш.

И той откачи един стар леген за бръснене, взе сапун и топла вода, а Ланген извади от джоба си бръснач, голям колкото готварски нож, и започна да го точи върху кожата, залепена на калъфката. В този миг обаче от съседната бакалница долетя писклив глас:

— Хей, вие, върху масите ли ще вършите тия мръсотии? — викаше Селина. — О, не! Не искам тук при мен хората да намират косми в чашите.

Тя правеше намек за чистотата на съседната кръчма, където хората гълтали косми, вместо да пият истинско вино — както казваше.

— Я си продавай солта и пипера и ни остави на мира! — отвърна й Макерон, разярен от подобна словесна атака пред хората.

Исус Христос и Бекю се изкискаха. Затвориха устата на стопанката. И си поръчаха нов литър, който жената им занесе разгневена, без да продума. Те пляскаха картите, хвърляха ги силно върху масата, сякаш се биеха: „Коз, коз и коз!“

Ланген бе вече насапунисал клиента си и го бе хванал за носа, когато Льоке, главният учител, блъсна вратата:

— Добър вечер на всички!

Застана прав и мълчалив пред печката, за да си постопли кръста, а в това време младият Виктор, наведен зад играчите, задълбочено следеше играта им.

— Да ти кажа — подхвана Макерон, използувайки минутата, в която Ланген избърсваше в рамо пяната от бръснача си — господин Урдьокен току-що, преди литургията, пак ми говори за пътя… Ще трябва така или иначе да решим.

Касаеше се за прословутия пряк път от Рон до Шатодюн, който щеше да съкрати разстоянието с близо две левги, защото сега колите бяха принудени да минават през Клоа. Естествено фермата щеше да има голяма полза от този нов път и затова кметът, за да убеди общинския съвет, много разчиташе на своя помощник, също заинтересован от бързото разрешаване на въпроса. Трябваше да се свърже пътят с долното шосе, за да се направи по-лесно пътуването до църквата, до която сега колите пълзяха по кози пътеки. Проектираното шосе всъщност минаваше просто по тясната уличка между двете кръчми, само разширяваше и намаляваше наклона; така че парцелите на бакалина ставаха леснодостъпни и цената им десеторно се повишаваше.

— Да — продължи той, — изглежда, че за да ни подкрепи, правителството изчаква ние да гласуваме нещичко… Нали така, съгласен ли си?

Ланген, който беше общински съветник, но който нямаше дори педя земя зад къщата си, отвърна:

— Хич не ме интересува! За какво ми е вашият път?

А като започна да бръсне другата буза, сякаш я рендосваше, се нахвърли срещу фермерите. Ах тия днешни буржоа, те са още по-лоши от някогашните сеньори; да, те запазиха всичко за себе си при делбата; правят си закони, изгодни само за тях, и живеят от потта на бедния народ!

Другите го слушаха смутени, но всъщност зарадвани от това, което той се осмели да изрази — вековната, неукротена омраза на селянина срещу земевладелците.

— Добре, че сме все свои — измърмори Макерон, като хвърли неспокоен поглед към главния учител. — Аз съм с правителството… И така нашият депутат, господин дьо Шедьовил, който, както разправят, бил приятел на императора…

Ланген веднага размаха яростно бръснача си.

— И той е един хубостник!… Нима такъв богаташ като него, притежаващ над петстотин хектара земя в района на Оржер, не може да ни построи пътя даром, вместо да се мъчи да извлича нари от общината?… Използвач такъв.

Но бакалинът, този път ужасен, се опълчи:

— Не, не, той е много честен и скромен… Без него щеше ли да имаш тази тютюнопродавница? Какво би казал, ако ти я отнеме?

Изведнъж усмирен, Ланген отново започна да стърже брадата му. Беше отишъл много далече, беше побеснял; жена му имаше право да казва, че с неговите разбирания ще си счупи главата. В този момент избухна спор между Бекю и Исус Христос. Бекю напиеше ли се, ставаше лош и свадлив, а другият, след всяка чаша вино все повече се разнежваше, ставаше благ и добродушен като пиян апостол. И към всичко това трябваше да се прибави коренното различие в разбиранията им: бракониерът беше републиканец, наричаха го червения, и сам се хвалеше, че през 1848 година в Клоа е карал буржоата да танцуват под свирката му; полският пазач, запален бонапартист, обожаваше императора и твърдеше, че лично го познава.

— Кълна ти се, че е вярно! Ядохме заедно салата от солена херинга. И тогава той ми каза: „Никому нито дума, аз съм императорът…“ Аз го бях познал, нали съм виждал лика му върху монетите от сто су.

— Възможно е!… И все пак е мерзавец, който бие жена си и никога не е обичал майка си!

— Млъкни, дявол да те вземе, или ще ти счупя главата!

Трябваше да изтръгнат от ръцете на Бекю шишето, което размахваше, докато Исус Христос с насълзени очи, примирен и усмихнат, очакваше удара. След това те продължиха братски играта: „Коз, коз и коз!“

Макерон, смутен от престореното безразличие на главния учител, не се стърпя:

— А вие, господин Льоке, какво ще кажете?

Льоке, който грееше дългите си бледи ръце срещу кюнците на печката, се усмихна кисело като човек, който ги превъзхожда и чието положение го задължава да мълчи.

— Нищо няма да кажа, това не ме засяга.

Тогава Макерон отиде да потопи лицето си в един пълен с вода глинен съд; сетне, като смъркаше и се бършеше, заяви:

— Е добре, вижте какво ще ви кажа!… Да, бога ми, ако гласуват за пътя, ще дам парцела си даром!

Тази, декларация изуми всички. Дори Исус Христос и Бекю, колкото и пияни да бяха, вдигнаха глави. Настъпи мълчание, всички го гледаха, сякаш бе полудял внезапно; а той, зашеметен от предизвиканата изненада и все пак с разтреперани ръце от задължението, което поемаше, добави:

— Ще бъде най-малко половин хектар… Да пукна, ако се откажа! Кълна се!

Ланген си тръгна заедно със сина си Виктор като болен, заради тази щедрост на съседа си; земята не му струваше нищо, доста бе крал от хората! Въпреки студа, Макерон откачи пушката си и излезе с надежда да срещне заека, дето вчера бе забелязал в края на лозето си. Останаха само Льоке, който прекарваше тук неделите, без да пие, и двамата настървени играчи, забили носове в картите. Изминаваха часове, влизаха и излизаха хора от селото.

Към пет часа груба ръка блъсна вратата; появи се Бюто, следван от Жан. Щом забеляза Исус Христос, извика:

— Бих се обзаложил за двадесет су… Подиграваш ли се ти с нас? Откога те чакаме.

Но пияницата, като се лигавеше и хилеше, отвърна:

— Ех ти, проклет шегаджия! Аз те чакам… от сутринта ни караш да те чакаме.

Бюто се бе спрял в Бордери; там Жаклин, която той още като петнадесетгодишна бе търкалял в сеното, го бе задържала да яде печено заедно с Жан. След литургията фермерът Урдьокен бе отишъл в Клоа да закуси, бяха пирували дълго и двамата приятели, решили да не се разделят, бяха тръгнали заедно.

В това време Бекю се разкрещя, че ще плати петте литра, но играта трябва да продължи; обаче Исус Христос, надигнал се с голямо усилие от стола си, тръгна с разнежени очи след брат си.

— Чакай тук — каза Бюто на Жан. — След половин час ела при мен… Нали знаеш, че ще вечеряме заедно у татко.

Когато двамата братя влязоха в дома на Фуанови, всички бяха налице. Бащата стоеше прав с наведена глава. Майката, седнала до масата по средата на стаята, плетеше машинално. Срещу нея бе Гробоа, който толкова беше ял и пил, че спеше с полуотворени очи; по̀ встрани, на два ниски стола, Фани и Делом чакаха търпеливо. В тази опушена стая със стари евтини мебели и с изтъркани домашни вещи имаше необичайни неща. Бял лист хартия, мастилница и перо върху масата до шапката на земемера — прословутата избеляла шапка, която от десет години той носеше и в дъжд, и в пек. Свечеряваше се, през тясното прозорче навлизаше последната мъглява светлина, та шапката изглеждаше необикновена със своите плоски краища и продълговата форма.

Гробоа, колкото и пиян да беше, винаги изпълняваше задълженията си — събуди се и измърмори:

— Всички сме тук… Казах ви, че актът е готов. Вчера минах при господин Байаш, той ми го показа. Само че след вашите имена е оставено празно място за номерата на дяловете. Сега трябва да ги изтеглим и нотариусът ще ги впише, за да можете в събота да подпишете акта при него.

Той се разкърши и повиши глас:

— Веднага ще приготвя листчетата.

Младите се приближиха бързо, без да скриват недоверието си. Те го дебнеха, внимателно следяха и най-слабите му движения, сякаш беше някакъв фокусник, способен да промени дяловете. С големите си треперещи пръсти на алкохолик той най-напред наряза хартията на три; после върху всяко листче написа по една много надебелена и огромна цифра — едно, две и три; застанали зад него, всички следяха през раменете му перото; дори бащата и майката клатеха глави, доволни да видят, че е невъзможно някой да бъде измамен. Листовете бяха сгънати бавно и хвърлени в шапката.

Настъпи тържествена тишина.

След две продължителни минути Гробоа каза:

— Все пак трябва да се решите… Кой ще започне пръв?

Никой не помръдна. Нощта напредваше, в мрака шапката като че ли ставаше все по-голяма.

— По реда на старшинството искате ли? — предложи земемерът. — Да започнем с тебе, Исус Христос, ти си най-големият.

Исус Христос като послушно дете се запъти, но загуби равновесие и залитна. С голямо усилие бръкна в шапката, сякаш се канеше да извади, цяла канара. Стиснал листчето си, той се приближи до прозореца и извика:

— Две! — навярно намираше числото необикновено, чудновато, защото се задави в смях.

— А сега ти, Фани — обърна се Гробоа към сестра му.

Като бръкна в дъното на шапката, Фани се позабави. Тя порови, разбърка листчетата, опипа едното, другото, за да види кое е по-тежко.

— Забранено е да се избира — каза разярено Бюто, задушаващ се от нетърпение и пребледнял от номера, който беше изтеглил брат му.

— Хайде де! Че защо? — отвърна тя. — Не ги гледам, мога да ги опипам.

— Вземай! — прошепна бащата. — Еднакви са, никое от тях не тежи повече от другото.

Тя най-сетне се реши и изтича до прозореца.

— Едно!

— Добре, значи Бюто има три — продължи Фуан. — Изтегли го, момчето ми.

В тъмнината не можеше да се видят обтегнатите черти на лицето на най-малкия, но гласът му избухна яростно:

— Никога!

— Защо?

— Нима мислите, че приемам? О, не!… Третия дял, нали? Най-лошия! Нали ви казах, че искам делбата да стане по друг начин. Не, не! Вие се подигравате с мен!… Да не би да не виждам номерата ви? Не трябваше ли най-младият да тегли пръв? Не, не, няма да изтегля билетчето, понеже тая игра е нечестна!

Бащата и майката го гледаха как се дърпа, тупа с крака и юмруци.

— Полудяваш ли, бедното ми дете! — каза Роз.

— О, майко, аз знам, че вие никога не сте ме обичали. Вие сте готова кожата да ми одерете, за да я дадете на брат ми… А всичките заедно бихте ме изяли…

Фуан го прекъсна строго:

— Стига глупости, де! Искаш ли да изтеглиш листчето си?

— Искам да започнем отново.

Обаче всички възразиха. Исус Христос и Фани стискаха листчетата си, сякаш някой се канеше да ги изтръгне от ръцете им. Делом заяви, че тегленето е станало честно, а Гробоа, много засегнат, каза, че ще си отиде, щом като се съмняват в неговата добросъвестност.

— Тогава искам към моя дял татко да прибави хиляда франка от скритите си пари.

Старецът, за миг зашеметен, заекна. После се съвзе и пристъпи към него заплашително:

— Какао каза? Искаш, значи, да ме убият, проклетнико! Къщата ми да съборят, няма да намерят пукната пара. Вземи си билетчето, или, бог ми е свидетел, нищо няма да получиш!

Заинатил се, Бюто не отстъпи пред вдигнатия юмрук на баща си.

— Не!

Отново настана тягостно мълчание. Сега огромната шапка ги притесняваше, спираше делбата с това единствено листче на дъното, което никой не искаше да докосне. Земемерът, за да приключи, посъветва стареца сам да го изтегли. И Фуан съвсем сериозно го изтегли, после отиде да го прочете при прозореца, сякаш не знаеше какво пише.

— Три… Третият дял е твой, чуваш ли? Актът е готов и, разбира се, господин Байаш няма нищо да промени, защото това, което стана, няма да се промени… И понеже ти ще спиш тук, давам ти възможност да размислиш през нощта… Хайде, всичко свърши, няма какво повече да говорим.

Бюто, потънал в мрака, не отговори. Другите шумно изразиха съгласието си, а майката се реши да запали свещ, та да сложи масата за ядене.

В същата минута Жан, който идваше при приятеля си Бюто, забеляза две сплетени сенки, които дебнеха от тъмната и пуста улица да видят какво става в дома на Фуанови. От забуленото в облаци небе започнаха да падат снежинки, леки като перушина.

— О, господин Жан — чу се женски глас, — изплашихте ни.

Той позна Франсоаз с качулка над продълговатото лице и дебелите устни. Тя се притискаше до сестра си Лиз, беше обхванала талията й с едната си ръка. Двете сестри се обожаваха, срещаха ги винаги заедно така прегърнати. Лиз, по-голямата, приятна на вид, въпреки грубите си черти и започналото издуване на цялото й закръглено тяло, си остана весела в нещастието.

— Шпионирате значи? — попита той закачливо.

— О — отвърна тя. — Интересува ме какво става там вътре… Искам да знам дали ще се реши Бюто.

С другата си ръка Франсоаз гальовно бе обвила издутия корем на сестра си.

— Нека си позволя да кажа, тази свиня… когато получи земя, може би ще пожелае никое по-богато момиче!

Но Жан ги обнадежди: делбата трябва да е приключила, другото ще се нареди. После, когато им съобщи, че ще вечеря у старите, Франсоаз каза:

— А, добре! Значи ще се видим след това, ние ще дойдем на седянката.

Той ги изгледа как изчезват в нощта. Падаше по-едър сняг, слетите им в едно дрехи се покриваха с фин бял пух.