Емил Зола
Земя (19)

1.

След месец май, след стрижбата и продажбата на приплода, овчарят Сулас беше извел от Бордери овцете, близо четиристотин животни; водеше ги сам с малкия свинар Огюст и двете си кучета, Император и Масакр, същински зверове. До месец август стадото пасеше в угарта, в детелините и в люцерните или в пустеещите земи покрай пътищата; а едва от три седмици, веднага след привършването на жътвата, най-сетне той започна да ги затваря във временни кошари в стърнищата под последните горещи лъчи на септемврийското слънце.

Това беше ужасен период, оголената и опустошена равнина Бос разстилаше голите си нивя и никъде нямаше нито китка зеленина. Летните горещини и пълната липса на вода бяха изсушили земята, която се напукваше; изчезваше всякаква растителност, имаше само мръсни остатъци от мъртви треви по твърдите настръхнали стърнища, чиито квадрати разширяваха до безкрайността опустошеното сиво пространство на равнината, сякаш пожар бе минал от единия до другия край на хоризонта. Като че ли някакво жълтеникаво отражение от него бе останало върху земята, някакъв мътен отблясък, оловносиньо осветление като при буря: всичко изглеждаше жълто, ужасно тъжно жълто — изпечена земя, остатъци от изрязани стебла, грапави и изровени от колелата полски пътища. При най-слабо подухване на вятъра се надигаха облаци, които засипваха с прах склоновете и плетищата. А синьото небе и блестящото слънце увеличаваха още повече унинието на пустошта под тях.

Точно този ден имаше силен вятър, топли и внезапни подухвания докарваха големи галопиращи облаци; а успееше ли да се покаже, слънцето пареше като зачервено желязо, изгаряше кожата. Още от сутринта Сулас очакваше за себе си и за животните вода, която трябваше да докарат от фермата, защото стърнището, в което се намираше, беше на север от Рон, далече от каквато и да е локва. В ограденото място с подвижни решетки, закрепени с колове, забити в земята, налягалите овце дишаха бързо и мъчително; в същото време и двете кучета, излегнали се извън оградата, дишаха с увиснали надолу езици. За да бъде малко на сянка, овчарят бе седнал срещу колибката върху две колела, които избутваше съобразно преместването на сянката; тясната колибка му служеше за легло, за дрешник и долап за храната. Обаче по обяд, когато слънцето падаше отвесно, той стана прав, загледа се в далечината, за да види дали Огюст се връща от фермата, където го бе изпратил, за да разбере защо бурето не идва.

Най-сетне малкият свинар се появи и извика:

— Ще дойдат, не са имали коне тази сутрин.

— Ами, глупако, не взе ли един литър вода за нас?

— О, не! Не се сетих… Аз пих.

Сулас замахна с юмрук, за да го плесне, но хлапакът с подскок избягна удара. Проклинайки, той все пак реши да яде, без да пие, въпреки жаждата, която го задушаваше. По негово нареждане Огюст боязливо извади от колата хляб от осем дни, стари орехи и изсъхнало сирене; и двамата започнаха да обядват, дебнати от двете кучета, които клечаха пред тях; от време на време кучетата захапваха подхвърлените им кори, които бяха толкова твърди, че почукваха като кокали между зъбите им. Въпреки седемдесетте си години, овчарят дъвчеше с венците си така бързо, както малкият със зъбите си. Той биваше винаги изправен, твърд и чепат като тояга от глог, набръчканото му лице наподобяваше дънер на дърво под разрошената му, избеляла, със землист цвят коса. А свинарчето все пак получи плесницата си, която бе толкова силна, че то се търкулна в колата в момента, когато вече не се предпазваше и стискаше остатъка от хляба и сиренето.

— На ти, проклет глупако! Изпий и това, докато чакаш!

До два часа нищо не се зададе. Горещината се бе увеличила, станала бе нетърпима в настъпилото пълно затишие. Освен това от превърнатата в прах пръст вятърът започна да образува малки вихрушки от заслепяващ и задушаващ пушек, които увеличаваха мъчителната жажда.

Овчарят чакаше търпеливо, без да се оплаква, и най-после изръмжа от задоволство…

— Дявол да ги вземе! Все пак не, е много късно!

И наистина, две коли, големи едва колкото юмрук, се появиха на хоризонта; в първата, карана от Жан, Сулас бе забелязал бурето с вода; обаче другата, карана от Трон, беше натоварена с чували жито, които той отнасяше в мелницата, чийто висок дървен скелет се очертаваше на около петстотин метра. Тази втора кола спря на пътя, а Трон придружи Жан до кошарата сред стърнището, под предлог да му помогне, а всъщност да се пошляе и побъбри малко.

— Значи искат да ни уморят от жажда! — изкрещя овчарят.

А и овцете, подушили също бурето, бяха станали и в безпорядък се притискаха към оградата, протягайки глави и блеейки жално.

— Търпение! — отвърна Жан. — Ето, утолете жаждата си!

Веднага поставиха коритото и започнаха да го пълнят с помощта на дървен улей; и понеже той бе пробит отдолу, кучетата застанаха под него и залочиха жадно водата; в това време овчарят и малкият свинар, без да чакат, започнаха да пият ненаситно от самия улей. Цялото стадо премина край коритото, чуваше се само клокоченето на тази благодатна вода и кълколенето й в гърлата, които я поглъщаха; щастливи бяха всички, които водата пръскаше и мокреше — и животните, и хората.

— А сега — каза ободреният Сулас, — ако сте любезни, ще ми помогнете, за да преместя кошарата.

Жан и Трон се съгласиха. В големите стърнища кошарата пътешествуваше, не оставаше на едно и също място повече от два-три дни, докато овцете опасат бурените; освен това тази практика имаше и предимството, че наторява последователно нивите. Докато овчарят задържаше стадото с помощта на двете си кучета, двамата мъже и малкият свинар издърпаха коловете и пренесоха решетките на оградата по-далече, на около петдесет крачки; и отново оградиха голям квадрат, в който животните сами влязоха, преди още напълно да го затворят.

В това време Сулас, въпреки напредналата си възраст, избута колата си, закара я до кошарата. После, като се обърна към Жан, попита:

— Какво става, а? Гемиите ли са ти потънали?

И понеже момъкът клатеше тъжно глава, поболял се, откакто мислеше, че е загубил Франсоаз, старият добави:

— Ахааа! Някоя женска е причина… О, проклетите му стерви, на всички трябва да им отрежат главите!

Трон, този хубавец с ръце и крака на великан и с простодушен вид, започна да се смее:

— Така се казва, когато човек не може вече.

— Не мога вече, не мога вече — повтори овчарят презрително. — Да не би да съм опитвал с тебе?… И знаеш ли, синко, има една, с която е по-добре и ти да не можеш, защото работата ще се извърти лошо, да знаеш!

Този намек за отношенията му с госпожа Жаклин накара ратаят да почервенее чак до ушите. Една сутрин Сулас ги бе изненадал в дъното на хамбара, зад чувалите с овес. И в омразата си към тази бивша миячка на чинии, зла днес към старите си приятели, той се бе решил най-сетне да отвори очите на господаря; още при първата дума оня го бе погледнал така страшно, че той отново онемя, решил да не говори до деня, в който Кониет ще го изкара извън кожата му, като го изгони. По този начин те бяха на бойна нога — той, страхувайки се да не бъде изхвърлен навън като старо недъгаво животно, а тя, очаквайки да стане достатъчно силна, за да поиска това от Урдьокен, който държеше за своя овчар. В цялата Бос нямаше нито един овчар, който да може по-добре от него да храни стадото си без пакости и загуби, използувайки всеки парцел от край до край, като не оставя нито една тревица.

Старецът, обзет от непреодолимото желание да говори, което понякога успокоява самотните хора, продължи:

— Ах, ако моята развратна жена, преди да пукне, не бе пропила цялата ми покъщнина, последователно както я припечелвах, сега щях да напусна фермата, за да не гледам толкова мръсотии!… Тази Кониет е жена, чиито кълки са работили повече от ръцете й! Не заради някакви заслуги, а на задника си дължи своето положение! Само като си помисли човек, че господарят я оставя да спи в леглото на покойната му съпруга и че тя успя да го накара да се храни насаме с нея, сякаш тя е законната му жена! Трябва да очакваме, че при първа възможност ще ни изгони всички барабар с него!… Мръсница, която се е търкаляла с всички!

При всяка дума Трон все повече стискаше юмруци. Потисканият гняв правеше страшна гигантската му сила.

— Стига! Ще млъкнеш ли! — извика той. — Ако все още беше човек, вече да съм те сплескал… Нейното малко пръстче е по-почтено от тебе целия, стара мършо!

Обаче Сулас присмехулно вдигна рамене пред заплахата. Той, който никога не се смееше, избухна в груб и гъгнещ смях, наподобяващ скърцането на стар скрипец.

— Хайде де, голям глупако! Ти си толкова тъп, колкото тя е хитра! О, тя ще ти покаже под стъкло своята девственост!… Като ти казвам, че целият край е лежал на корема й! Аз просто само като ги погледна, виждам, без да искам, тия момичета, които мъжете запушват! А пък нея колко пъти съм я виждал затапена, ах, много пъти!… Слушай, тя нямаше още четиринайсет години, когато я видях в конюшнята с дядо Матиас, един гърбушко, който умря; а по-късно, един ден, когато месеше хляб, върху самите нощви с един хлапак, с малкия свинар Гийом, който сега е войник; а и с всички ратаи, които са минали оттук, по всички ъгли, върху сламата, върху чувалите, по земята… Впрочем няма нужда да отиваме много надалеч, за да търсим. Ако искаш да се увериш, тук има един, когото една сутрин видях да я стърже в плевнята!

Той се изкиска отново и така косо погледна и смути Жан, който мълчеше с наведена глава, откакто започнаха да говорят за Жаклин.

— Нека посмее някой да я пипне сега! — изръмжа Трон, разярен като куче, на което са изтръгнали кокала от устата. — Ще му светя маслото на него!

Сулас го изгледа за миг, изненадан от тази сурова ревност. После, изпаднал в своето обичайно мълчание, отсече накратко:

— Това си е твоя работа, синко.

Когато Трон отиде при колата си, която откарваше на мелницата, Жан остана при овчаря още няколко минути, за да забият с дървения чук някои от коловете; като го гледаше така мълчалив и така тъжен, старецът подхвана:

— Нали не заради Кониет се измъчва сърцето ти?

Момъкът отрицателно поклати глава.

— Значи е друга?… Коя ще да е тая, щом като аз никога не съм ви виждал заедно?

Жан гледаше дядо Сулас и си мислеше, че старците понякога дават добри съвети по тия въпроси… И понеже чувствуваше нужда да сподели мъката си с някого, той му разказа цялата история: как бе обладал Франсоаз и защо не разчиташе вече да я види след сбиването с Бюто. Дори по едно време се страхувал оня да не го даде под съд заради счупването на ръката, което му пречело да работи, макар че вече била почти зараснала. Навярно Бюто е помислил, че не е хубаво правосъдието да си завира носа в дома му.

— Значи, таковал си Франсоаз?

— Само веднъж, да!

Старият овчар остана сериозен, поразмисли и най-после се изказа:

— Трябва да отидеш да говориш с дядо Фуан. Може би ще ти я даде.

Жан се изненада, защото не бе и помислил за тази толкова проста постъпка. Оградата бе поставена, той си тръгна, решавайки, че още същата вечер ще отиде да види стария. И докато се отдалечаваше, крачейки след празната си кола, Сулас зае своя вечен пост и така както бе прав и мършав, той разсичаше със сива черта гладката линия на равнината. Малкото свинарче, заедно с двете кучета, бе застанало под сянката на подвижната колиба. Изведнъж вятърът стихна, бурята бе извила на изток; стана много горещо, слънцето искреше в чисто синьото небе.

Вечерта, напускайки работата един час по-рано, Жан отиде да види дядо Фуан у Деломови преди вечерята. Когато слизаше надолу по склона, той ги забеляза в лозето им да късат листата около гроздовете; дъждове бяха паднали в края на миналото новолуние, гроздето зрееше лошо, сега трябваше да се използуват последните хубави слънчеви дни. Понеже старият не беше с тях, момъкът ускори крачки с надеждата да поговори с него насаме, както предпочиташе. Къщата на Деломови се намираше на другия край на Рон, след моста; тя наподобяваше малка ферма, която напоследък се бе увеличила с плевни и навеси, три неправилни сгради, затварящи доста просторен двор, измитан всяка сутрин, в който купищата тор изглеждаха наредени в права линия.

— Добър ден, дядо Фуан! — извика Жан още от пътя със сподавен глас.

Старецът беше седнал в двора с бастун между краката и с наведена глава. Все пак при повторното повикване той вдигна очи и позна тоя, който му говореше:

— А, вие сте, Капорал! Минавате оттука значи?

И той го посрещна така естествено, без ненавист, че момъкът влезе. Обаче не посмя веднага да му заговори по въпроса, губеше смелостта си при мисълта да признае така направо, че бе имал Франсоаз. Поприказваха за хубавото време, благоприятно за лозята. Още осем слънчеви дни и гроздето ще узрее за вино. После Жан реши да го поласкае.

— Вие сте истински буржоа, в този край няма друг собственик така щастлив като вас.

— Да, сигурно.

— О! Когато човек има деца като вашите, колкото и надалеч да търсиш, няма да намериш по-добри!

— Да, да… само че, знаете ли, всеки с характера си.

Старецът беше станал още по-мрачен отпреди. Откакто живееше у Деломови, Бюто не му плащаше вече рентата, като казваше, че не искал неговите пари да отиват в полза на сестра му. Исус Христос никога не бе дал нито су, а пък Делом, понеже тъстът му живееше и се хранеше при него, беше прекъснал вноските. Обаче старецът съвсем не страдаше от липса на дребни пари, защото получаваше от нотариуса Байаш сто и петдесет франка годишно, точно дванадесет франка и петдесет сантима месечно, полагащи му се от продажбата на къщата. С тези пари той можеше да си плаща развлеченията — по две су всяка сутрин за тютюн, чашката у Ланген, кафето у Макерон; защото много пестеливата Фани изваждаше кафе и ракия от своя долап само когато някой бе болен. И въпреки всичко, макар че имаше пари за харчене навън и нищо не му липсваше в дома на дъщеря му, той се отегчаваше, живееше тъжно сега.

— Ах, за бога, да — подхвана Жан, без да съзнава, че слага пръст в живата рана, — когато човек живее у другите, не се чувствува като у дома си.

— Така е, точно така е! — повтори Фуан със сърдит глас.

И стана, сякаш обзет от желание да се бунтува:

— Ще ударим по едно… Може би имам право да предложа чашка на приятел!

Но още от прага се сепна от страх…

— Избършете си краката, Капорал, защото, знаете ли, правят цели истории с тази чистота.

Жан влезе боязливо, обзет от желание да излее мъката си, преди да се върнат стопаните. Беше изненадан от добрия ред в кухнята; съдовете лъщяха, нито прашинка върху мебелите, плочите на пода бяха протъркани от миене — чисто и студено, като в необитаемо помещение. Върху огъня, покрит с пепел, бе сложена да се топли снощната зелева чорба.

— За ваше здраве! — каза старецът, извадил от долапа една начената бутилка и две чаши.

Ръката му трепереше малко, като пиеше, страхувайки се от това, което правеше. Той постави чашата на мястото й като човек, който е рискувал, и добави рязко:

— Ако ви разкажа само, че Фани не ми говори вече от завчера, защото съм храчил… Ха? Нима цял свят не храчи? И аз храча, разбира се, когато трябва… Не, не, по-добре е да се махна в края на краищата, отколкото да ме ругаят така!

И като си напълни отново чашата, доволен, че си има довереник, на когото да се оплаква, без да бъде прекъсван, той изля мъката си. Не били само дребните закачки, които разгневявали стареца, у когото не търпели и най-малките недостатъци и когото искали да подчинят строго на техните навици. Имало груби насилия, лоши отношения, които той не можел да понася. Всяка забележка, повтаряна му рязко, била за него равностойна на плесница; а освен това дъщеря му проявявала прекалена чувствителност, една мнителна суета като почтена селянка, която се чувствувала засегната и се сърдела при всяка лошо разбрана дума; по такъв начин всеки ден отношенията между нея и баща й се влошавали. Тя, която преди делбата положително била най-добрата, сега се озлобявала, стигала дотам, че го преследвала, бършела и метяла след него, обвинявала го за всичко, което правел и което не правел. Нищо сериозно, обаче за него било истинско терзание и той си поплаквал сам, свит в някой ъгъл.

— Трябва да се правят отстъпки — повтаряше Жан при всяка жалба. — С търпение винаги се постига разбирателство.

Но Фуан, който току-що бе запалил една свещ, се дразнеше и гневеше:

— Не, не, до гуша ми дойде… Ах, ако съм знаел какво ме е очаквало тук… По-добре да бях пукнал в деня, в който продадох къщата си… Само че те се лъжат, ако вярват, че ме държат здраво. Бих предпочел да чукам камъни по пътя.

Развълнува се така силно, че трябваше да седне, и Жан използува случая, за да заговори най-сетне:

— Вижте какво, дядо Фуан, исках да ви видя заради онзи случай, нали знаете. Съжалявам много. Но нали трябваше да се защитавам? Тъй като онзи ме нападна… Освен това бях се разбрал с Франсоаз, само вие в този момент можете да уредите въпроса… Ще отидете у Бюто, ще му обясните как стои работата.

Старецът бе станал сериозен. Поклащаше глава, видимо затруднен да отговори, когато завръщането на Деломови го измъкна от това положение. Те не се изненадаха, че намират Жан в дома им, показаха се любезни както обикновено. Обаче още с първия си поглед Фани забеляза бутилката и двете чаши на масата. Вдигна ги и отиде да вземе един парцал. После тя, която от четиридесет и осем часа не бе проговаряла на баща си, каза сухо, без да го погледне:

— Татко, вие знаете добре, че не обичам това.

Фуан се надигна разтреперан, разгневен от тази забележка пред Жан.

— Какво пък? Нима, дявол да го вземе, нямам право да предложа чаша на един приятел?… Заключи си виното, ще пия вода!

Изведнъж Фани се обиди страшно, загдето така бе обвинена в скъперничество, и съвсем побледняла отвърна:

— Вие можете да изпиете цяла къща и да пукнете, ако ви е приятно, но не искам да замърсявате масата ми с вашите чаши, които преливат и правят лекета като в кръчмите.

Сълзи се появиха в очите на бащата. Той каза последната си дума:

— По-малко чистота и малко повече сърдечност ще бъде по-добре, дъще.

И докато тя яката бършеше масата, той се изправи пред прозореца и цял разтреперан от потисканото отчаяние, се вгледа в настъпилата черна нощ.

Делом, избягвайки да вземе страна, с мълчанието си просто бе подкрепил твърдото и разумно поведение на жена си. Той не позволи Жан да си тръгне, преди да изпият чашите, които тя поднесе върху чинийки, извинявайки се полугласно:

— Човек няма представа колко е трудно със старите хора! Те са с много мании и лоши навици и биха пожелали да пукнат, вместо да се поправят… Нашият съвсем не е лош, вече няма сили. Въпреки това бих предпочела да гледам четири крави, вместо един старец.

Жан и Делом одобрително клатеха глави. Фани бе прекъсната от внезапното влизане на Ненес, облечен по градски с модни дрехи — сако и панталон, купени от Ламбурдийо, и с филцова шапка на главата. С дългия си врат и с обръснатия си тил, той се кълчеше като момиче, облещил сини очи на нежното си красиво лице. Земята винаги го бе ужасявала и затова утре той заминаваше за Шартр, където щеше да работи при един собственик на танцувално заведение. Дълго време родителите му се бяха противопоставяли на това бягство от земеделието; накрай майката, спечелена от сина си, бе склонила бащата. И затова от тази сутрин Ненес празнуваше с приятелите си за сбогуване.

За миг като че ли му бе неудобно да говори пред чужд човек, но се реши:

— Виж какво, мамо, ще им дам вечеря у Макерон. Трябват ми пари.

Фани го погледна втренчено с отворена уста, готова да му откаже. Но бе толкова тщеславна, че присъствието на Жан я накара да се въздържи. Разбира се, че техният син може да похарчи двадесет франка, без да ги затрудни! И тя изчезна, сурова и безмълвна.

— С кого си дошъл? — попита бащата.

Той бе забелязал една сянка до вратата. Отиде натам и позна момчето, останало навън.

— Виж ти! Делфен… Влез де, момчето ми!

Делфен се реши да влезе, поздрави и се извини. Той беше в работна селска дреха и синя блуза, обут с груби обуща за оран, без вратовръзка; кожата му бе вече изпечена от слънцето при полската работа.

— А ти — подхвана Делом, който ценеше това момче — няма ли да заминеш също за Шартр тия дни?

Делфен опули очи, после отвърна буйно:

— О, дявол да го вземе, не! Бих пукнал в техния град.

Бащата погледна косо сина си, а другият продължи да говори, защитавайки приятеля си:

— Там е хубаво за Ненес, който е облечен по градски и свири на корнет!

Делом се усмихна, защото умението на сина му да свири го караше да се надува от гордост. В това време се върна Фани с шепа монети от по четиридесет су; изброи бавно в ръцете на Ненес десет монети, съвсем белички, понеже бяха стояли скрити под купчина жито. Тя въобще нямаше доверие на долапа си, криеше парите на малки суми по всички ъгли на къщата, в зърното, във въглищата, в пясъка; така че когато плащаше, парите й биваха различно оцветени — понякога бели, друг път черни или жълти.

— Все пак добре е — каза Ненес за благодарност. — Идваш ли, Делфен?

И двете момчета се измъкнаха, чу се техният отдалечаващ се смях.

Тогава Жан изпразни чашата си и видя, че дядо Фуан, който не беше се обърнал по време на сцената, сега се отдръпна от прозореца и излезе на двора. Сбогува се и отиде при стареца, застанал прав в черната нощ.

— Хайде, дядо Фуан, не искате ли да отидете при Бюто, за да получа Франсоаз!… Вие сте господарят, вие само трябва да кажете.

Старецът, останал в сянката, повтаряше на пресекулки:

— Аз не мога… аз не мога…

После не издържа и призна. Скъсвал вече с Деломови, утре щял да отиде да живее у Бюто, който му бил предложил да го вземе. Дори синът му да го биел, той щял да страда по-малко, отколкото да бъде мъчен от дъщеря си с иглени убождания.

Отчаян от това ново препятствие, Жан най-после се осмели да каже:

— Трябва да ви призная, дядо Фуан, че ние сме спали заедно, Франсоаз и аз.

Старият селянин просто възкликна:

— А!

После, след като размисли, попита:

— Момичето бременно ли е?

Макар и уверен, че това не е възможно, но понеже вече беше излъгал, Жан отговори:

— Възможно е все пак.

— В такъв случай не остава нищо друго освен да чакаме… Ако е бременна, ще видим.

В този момент Фани застана на вратата и повика баща си да яде супа. Но той се обърна и изръмжа:

— Можеш да завреш твоята супа в задника си! Отивам да спя.

И от ярост Фуан се качи да спи с празен стомах.

Жан пое пътя към фермата с бавни крачки, толкова натъжен, че несъзнателно измина пътя и се намери на склона. Тъмносинята нощ, обсипана със звезди, беше тежка и гореща. В неподвижния въздух отново се чувствуваше приближаването на някаква буря, която вилнееше надалече, а от изток се виждаха само отраженията на светкавиците. И когато вдигна глава, той забеляза наляво стотици фосфоресциращи очи, които пламтяха като свещи и се обръщаха към него, привлечени от шума на стъпките му. Гледаха го затворените овце зад оградата, покрай която минаваше.

Чу се бавният глас на дядо Сулас:

— Е как е, момче?

Легналите на земята кучета не бяха мръднали, подушили бяха човек от фермата. Прогонено от топлината в подвижната колиба, малкото свинарче спеше в една бразда. Така че само овчарят стоеше прав сред голата равнина, потънала в нощта.

— Уреди ли се бе, момче?

Без дори да се спре, Жан отвърна:

— Каза, че ако момичето е бременно, ще види.

Отминал бе вече оградата, когато отговорът на стария Сулас го настигна тежко в тишината на простора:

— Правилно, трябва да се чака.

Жан продължи пътя си. Бос се разстилаше до безкрая, притисната от тежък сън. Чувствуваше се безмълвното отчаяние по изгорелите стърнища, обелената и изпечена земя, по миризмата на изгоряло и по песента на щурците, които цвърчаха като жерава в пепел. Само сенките на копите изгърбваха тази мрачна голота. Всеки двадесет секунди светкавиците чертаеха по една бързаща, виолетова и тъжна черта на хоризонта.