Емил Зола
Земя (28)

4.

На другия ден сутринта, когато привършваха с обличането на тялото на Франсоаз и ковчегът бе поставен върху два стола по средата на стаята, Жан подскочи от изненада и възмущение, виждайки да влизат Лиз и Бюто един след друг. Първата му мисъл бе да изгони тия безсърдечни роднини, които не бяха дошли да целунат умиращата, а пристигаха едва сега при заковаване на капака над нея, сякаш се страхуваха да дойдат да я видят, докато бе жива. Обаче го спряха присъствуващите членове на рода — Фани, Крантата и другите: носело нещастие скарването около мъртвец. После, защо? Не трябвало да се попречи на Лиз да изкупи злобата си с бдение пред останките на сестра си.

Лиз и Бюто бяха разчитали на почитта към този ковчег и се настаниха около него. Те не казаха, че си възвръщат собствеността на къщата, само даваха да се разбере, че това е нещо естествено, че то се разбира от само себе си сега, когато Франсоаз я нямаше вече. Тя всъщност още беше тук, но опакована за голямото пътуване и не ги затрудняваше повече от някоя вещ. Лиз, след като бе поседяла един миг, се увлече толкова, че стана и започна да отваря долапите, за да се увери, че предметите не бяха променили местата си по време на нейното отсъствие. Бюто обикаляше вече конюшнята и обора и ги разглеждаше като господар. Вечерта и той, и тя се държаха съвсем като у дома си. Сега им пречеше само ковчегът, поставен в средата на стаята. Впрочем трябваше да потърпят само една нощ — подът щеше да бъде освободен утре, още рано сутринта.

Жан тъпчеше на едно място сред фамилията, беше отчаян, не знаеше какво да прави. Отначало му се виждаше, че са негови и къщата, и мебелите, и тялото на Франсоаз. Но с изнизването на часовете всичко това се откъсваше от неговата личност и като че ли преминаваше в ръцете на другите.

След като се свечери, никой вече не се обръщаше към него, беше някакъв натрапник, когото все още търпяха. Никога не бе се измъчвал така, чувствувайки, че е чужденец, че няма нито един близък сред тия хора, всички съюзени, всички единни за неговото изпъждане. Дори и бедната му покойна жена бе престанала да му принадлежи, щом като снощи, когато искаше да бди до тялото на мъртвата, Фани бе поискала да го отстрани под предлог, че били много хора.

Все пак той се бе съпротивил, дори му бе хрумнала мисълта да вземе парите от шкафа, сто двадесет и седемте франка, за да бъде сигурен, че няма да изчезнат. Още при пристигането си Лиз, отваряйки чекмеджето, трябва да ги е видяла, както и обгербвания лист, защото след това оживено бе шушукала с Крантата; и оттогава тя бе в хубаво настроение, уверена, че няма завещание. Но парите той няма да й даде. В страха от утрешния ден Жан си казваше, че ще задържи поне тия пари. След това прекара нощта върху един стол.

Погребението се извърши рано на другия ден в девет часа; абатът Мадлин, който си заминаваше вечерта, можа все пак да извърши опелото и да отиде до гробищата, но там изгуби съзнание и трябваше да го отнесат. Бяха дошли господин и госпожа Шарл, както Делом и Ненес. Стана прилично погребение, без да има нещо излишно. Жан плака. Бюто си бършеше очите. В последния момент Лиз бе заявила, че краката й са отмалели, че няма сили да изпрати тялото на бедната си сестра. Така че тя остана сама в къщата, а пък Крантата, Фани, Фрима, жената на Бекю и други съседки придружиха ковчега. А на връщане всички тия хора нарочно се позабавиха на площада пред църквата, станаха очевидци най-сетне на предвидената сцена, очаквана още от снощи.

До сега двамата мъже, Жан и Бюто, бяха избягвали да се поглеждат от страх да не се сбият върху едва изстиналия труп на Франсоаз. Сега и двамата се отправиха към къщата с еднакви решителни стъпки; разглеждаха се изпод очи. Сега щеше да стане това, което трябваше да стане. Още с пръв поглед Жан разбра защо Лиз не бе отишла на гробищата. Беше пожелала да остане сама, за да влезе във владение, поне в общи линии. Достатъчен и е бил един час, за да прехвърли пакетите си през стената на Фрима и да пренесе с количка това, което би могло да се счупи. И най-сетне с по един плесник тя бе отвела в двора Лор и Жюл, които се бяха сбили, а дядо Фуан, когото тя също бе изблъскала, пъшкаше на пейката. Къщата отново бе завладяна.

— Къде отиваш? — попита грубо Бюто, като спря Жан пред вратата.

— Прибирам се у дома си.

— У дома ти! Къде е твоят дом?… Не тук вече. Тук ние сме у дома си.

Лиз бе дотичала; поставила юмруци върху бедрата си, тя крещеше още по-силно, още по-обидно от мъжа си.

— Е? Какво? Що иска този развален тип?… Доста дълго време е тровил моята бедна сестра, иначе тя нямаше да умре от това нараняване; и тя показа отношението си към него, като не му остави нищо от своя имот… Ударѝ го де, Бюто! Да не влиза тук, ще ни зарази с болестта си!

Силно развълнуван от това грубо посрещане, Жан се помъчи да бъде благоразумен:

— Знам, че къщата и земята ви се връщат. Но аз имам право на половината от мебелите и на животните…

— Половината, какво нахалство! — подхвана Лиз, като го прекъсна. — Мръсен сводник, ще смееш ли да вземеш половината от нещо ти, който си донесъл тук само своя гребен и си влязъл само по риза на гол гъз. Значи жените трябва да те издържат, хубава свинска професия имаш ти!

Бюто я подкрепяше и замахна с жест, сякаш измиташе прага:

— Тя има право, махай се! Дойде тук с куртка и панталони, махай се с тях, няма да ти ги задържим.

Членовете на рода, най-вече жените, Фани и Крантата, спрели на около триста метра, като че ли одобряваха с мълчанието си. И тогава, побледнял от обидата, силно засегнат от това отвратително обвинение, предварително подготвено, Жан се разгневи, изкрещя силно като тях:

— А, значи така, искате врява да вдигате… Е добре, ще има. Най-напред ще вляза, защото съм у дома си, докато подялбата не стане. После ще отида да потърся господин Байаш, който ще запечата всичко и ще ме назначи за пазач… Аз съм в дома си, вие трябва да се пръждосате!

Той напредна и бе така страшен, че Лиз се отдръпна от вратата. Но Бюто се хвърли върху него, започна борба, двамата се търколиха сред кухнята. Разпрата продължи вътре и сега щеше да се разбере кой кого ще изхвърли навън — мъжът и сестрата или зетят.

— Покажете ми документа, който ви прави господари.

— С документа можеш да се избършеш… Достатъчно е, че имаме право.

— Тогава елате със съдията-изпълнител, доведете жандарми, както направихме ние.

— Съдията-изнълнител и жандармите ще ги пратим в клозета! Само мръсниците имат нужда от тях. Порядъчните хора сами уреждат сметките си.

Жан се бе укрепил зад масата, изпитвайки страшно желание да бъде по-силният, защото не искаше да напусне това жилище, в което жена му току-що бе умряла и в което му се струваше, че бе изживял цялото щастие на своя живот. Бюто, също така озверен да не напуска отново извоюваната къща, разбираше, че трябва да приключат с този въпрос. Той подхвана:

— И после, това не е всичко, ти ни пречиш!

Той бе скочил през масата и се нахвърли върху Жан, който обаче хвана един стол и като го хвърли между краката му, го повали с него; после Жан се отправи към дъното на съседната стая, за да се барикадира там, когато Лиз изведнъж си спомни за парите, за сто двадесет и седемте франка, които бе забелязала в чекмеджето на шкафа. Тя помисли, че той тича да ги вземе, затова го изпревари, отвори чекмеджето и изкрещя от мъка:

— Парите! Дявол да го вземе, той е откраднал парите тази нощ!

И от този момент Жан бе загубен, защото трябваше да пази и джоба си. Извика, че парите му принадлежат, че наистина иска да си уредят сметките, но че те ще останат да му дължат положително. Обаче жената и мъжът не го слушаха, жената се бе нахвърлила върху му и го удряше по-силно от мъжа си. С бясна сила те го изтласкаха от стаята, въведоха го в кухнята, където и тримата започнаха да се търкалят като някакво си уж тяло, отскачащо в ъглите между мебелите. С ритници той се отърва от Лиз. Тя се върна и заби нокти в тила му, а Бюто се засили, удари го с главата си като овен и го запрати навън, където Жан се просна на пътя.

Те застанаха прави, като преградиха вратата с телата си и започнаха да викат:

— Крадец! Открадна ни парите!… Крадец! Крадец! Крадец!

След като се надигна, Жан отвърна, заеквайки от болка и от гняв:

— Добре, ще отида при съдията в Шатодюн. Той ще ме върне в моя дом и аз ще ви съдя за нанесени щети и за лихви… Довиждане!

И като замахна заканително за последен път, Жан изчезна, насочил се към равнината. Като видяха, че се бият, членовете на рода благоразумно се прибраха по домовете си заради възможните процеси.

Тогава Лиз и Бюто дивашки изкрещяха като победители. Най-сетне бяха изхвърлили на улицата този чужденец, този узурпатор! И си влязоха в къщата, нали бяха казали, че отново ще влязат тук! Къщата, ах къщата! Каква радост, че пак се намираха тук, в старата патриархална къща, изградена някога от един прародител! Обзе ги луда радост, заскачаха из стаите, крещейки до прегракване, от удоволствие, че крещят в дома си. Децата, Лор и Жюл, дотичаха и започнаха да думкат върху една стара тава. Само дядо Фуан, останал върху каменната пейка, нищо не казваше, а ги гледаше какво правят с мътните си очи, без да се засмее.

Изведнъж Бюто се сепна:

— Дявол да го вземе! Той тръгна нагоре, дано не е отишъл да причини някакво зло на нивите!

Говореше безсмислено, но този страстен вик го съкруши. Мисълта за земята го обзе в пристъп на тревога в радостта му. Ах, тази земя! Тя го държеше в плен още по-силно от къщата. Онова парче земя там горе, което запълваше дупката между неговите две ниви, което възстановяваше сега неговия парцел от три хектара и той ставаше такъв хубав, какъвто и самият Делом не притежаваше! Цялото му тяло започна да трепери от радост, както при завръщането на желана жена, смятана за загубена. Мигновеното желание да я види пак в безумния си страх, че онзи може да я отнесе, замая главата му. Той тръгна тичешком, мърморейки, че много ще страда, докато не я види.

Наистина Жан се бе изкачил в равнината, за да избегне минаването през селото и по навик тръгна по пътя за Бордери. Когато Бюто го забеляза, той тъкмо минаваше покрай нивата в местността Корнай; обаче не се спря, само хвърли недружелюбен и тъжен поглед към тази толкова оспорвана нива, сякаш я обвиняваше, загдето му бе донесла нещастие; защото един спомен овлажни очите му, споменът за първия му разговор с Франсоаз: нали тук, в местността Корнай кравата Колиш я бе повлякла в една люцерна тогава, когато тя още бе хлапе? Той се отдалечи с бавни крачки, навел глава надолу, а Бюто, който го дебнеше още неубеден и подозиращ някакъв лош номер, можа също да се приближи до нивата. Застанал прав, той дълго време я гледа съзерцателно: тя си бе все тук, нямаше вид, че нещо не й е добре, никой не бе й сторил зло. Сърцето му туптеше от радост, той крачеше към нея с мисълта, че отново я притежава, че я притежава завинаги. Клекна, с две шепи грабна една буца, смачка я, подуши я и пусна пръстта да потече, да окъпе пръстите му. Това наистина беше неговата земя и той се върна в дома си като опиянен от дъха й.

Жан продължаваше да върви със замъглени очи, без да знае накъде го водят краката му. Най-напред бе пожелал да изтича до Клоа при господин Байаш, който да го върне в къщата. После, гневът му утихна. Помисли си, че ако днес се върне, утре ще трябва да излезе. Тогава защо не преглътне тази голяма мъка веднага, щом като положението бе такова? Впрочем тия мошеници имаха право: той бе дошъл беден, беден си отиваше, но това, което най-много го измъчваше, това, което го караше да се примири, бе мисълта, че това е желанието на Франсоаз, която умирайки, не беше му завещала имота си. Така че се отказваше от намерението си да действува веднага; но когато при клатушкането по пътя неговият гняв отново се разпали, той се закле да заведе дело срещу Лиз и Бюто, за да му върнат неговия дял — половината от всичко, което съставляваше общото им имущество. Ще видят те дали ще се остави да го ограбят като някакъв страхливец!

Вдигнал очи, Жан се изненада, че се намира пред Бордери. Някакъв вътрешен размисъл, направен полусъзнателно, го бе довел във фермата като в някакво убежище. И всъщност, ако не искаше да напусне този край, нямаше ли тук да му дадат възможност да остане, като му предложат квартира и работа? Урдьокен го бе ценил винаги, затова съвсем не се съмняваше, че ще бъде приет веднага.

Но го обзе тревога, когато отдалече видя, че Кониет прекосява двора разярена. Удари единадесет часът, той бе попаднал в момент на страшно нещастие. Сутринта, слязла долу преди слугинята, младата жена бе намерила вдигнат капака към зимника, този така опасно направен отвор; и Урдьокен беше в дъното мъртъв, с пречупен кръст. Тя бе извикала, притичали се бяха на нейния вик и ужас съкруши цялата ферма. Сега тялото на фермера бе положено върху дюшек в трапезарията, а в кухнята бе Жаклин, отчаяна, с променено от скръб лице, без нито една сълза в очите.

Щом Жан влезе, тя заговори, изля мъката си с прегракнал глас.

— Отдавна бях го казала, исках да се промени мястото на тази дупка!… Но кой ли е могъл да я остави отворена? Уверена съм, че е била затворена снощи, когато се качих горе… От тази сутрин съм тук и си блъскам главата.

— Господарят преди вас ли е слязъл? — попита Жан, изумен от нещастието.

— Да, едва се зазоряваше… Аз спях. Стори ми се, че някакъв глас го викаше отдолу… Може би съм сънувала… Често пъти той ставаше така, слизаше надолу винаги, без да носи фенер, за да изненада слугите, когато стават от сън… Май не е видял дупката, паднал е. Но кой, кой, боже мой, е оставил дупката отворена? Ах, ще умра!

Някакво съмнение се промъкна в главата на Жан, но той го отхвърли веднага — тя нямаше никакъв интерес от тази смърт, отчаянието й бе искрено.

— Голямо нещастие — прошепна той.

— О, да, голямо нещастие! Много голямо нещастие за мен!

Тя се отпусна върху един стол, съсипана, сякаш стените падаха около нея. Господарят, за когото тя смяташе да се омъжи най-сетне! Господарят, който се бе заклел да й остави всичко със завещание! А той бе умрял, без да има време да подпише. И нямаше да получи дори възнаграждение за слугуването, синът щеше да се върне отново, за да я изхвърли навън с ритници, както бе обещал. Истинска катастрофа, пълно унищожение!

Това, което Жаклин не казваше и за което не мислеше вече, бе уволнението на овчаря Сулас, което и бе обещано снощи. Тя го обвиняваше, че е много стар, че не може да си гледа работата, озлобена, загдето го виждаше винаги зад гърба си да я шпионира; и Урдьокен, макар че не бе на нейното мнение, се бе съгласил, толкова много се огъваше пред нея, обуздан, готов да откупва щастливи нощи, подчинявайки й се като роб. Уволнен с добри думи, Сулас гледаше господаря втренчено с бледите си очи. После той започна бавно да му разкрива образа на порочната жена, причина за неговото нещастие: кобила за мъжете, Трон след много други, и историята с него, и безсрамния нагон към всички; така че в този край започнали да говорят: господарят обича да обира остатъците от ратаите. Напразно изуменият фермер се мъчел да го прекъсне, защото той държал на своето неведение, не искал нищо да знае от страх, че ще се принуди да я изгони; обаче старецът отишъл докрай, без да пропусне нито един случай, когато я е изненадвал, разказвал последователно и постепенно облекчил сърцето си от дълго потисканата ненавист към Жаклин. Тя не узнала за тази развръзка, защото Урдьокен след разговора със Сулас забродил из нивята, боейки се, че ще я удуши, ако я види; после, когато се прибрал, той просто уволнил Трон, обвинявайки го, че е изоставил двора в отвратително мръсно състояние. Чак тогава тя се усъмнила, обаче не се осмелила да защити краваря, издействувала му само разрешението да преспи още само тази нощ във фермата, разчитайки, че на другия ден ще уреди въпроса и ще го задържи. И всичко това сега бе провалено с удара на съдбата, която разваляше сметките й, правени в продължение на десет години упорит труд.

Жан бе сам с нея в кухнята, когато Трон се появи. Тя не беше го виждала от снощи, другите слуги шареха из фермата, незаети с работа и загрижени. Като видя першеронеца, този едър здравеняк с детински вид, тя извика, озадачена от странния начин, по който той влезе:

— Ти си вдигнал капака на отвора!

Тя изведнъж разбра всичко, а той побледня, опули очи и устните му се разтрепериха.

— Ти си отворил капака и си го повикал, за да се преметне в отвора!

Изненадан от тази сцена, Жан се бе отдръпнал. Впрочем нито ратаят, нито тя чувствуваха присъствието му, обзети от силно вълнение. С наведена глава Трон глухо признаваше:

— Да, аз… беше ме уволнил, нямаше да мога да те виждам, непоносимо бе… А освен това, аз вече бях мечтал, че ако той умре, ние ще сме свободни да бъдем заедно.

Тя го слушаше вцепенена, цяла обзета от нервно напрежение. А той, ръмжейки от доволство, разказваше за това, което с твърдата си глава на скромен слуга бе кроил с ожесточена ревност срещу господаря си, на който се бе подчинявал — потайно да извърши престъпление, за да си осигурял жената, която искал да притежава само той.

— Като направих удара, сметнах, че ти ще бъдеш доволна… Не ти казах нищо само за да не ти причиня мъка… И така сега, когато той вече не е тук, аз идвам да те взема, за да се махнем и да се венчаем.

Жаклин избухна с груб глас:

— С тебе! Но аз не те обичам, не те искам!… Ах, ти си го убил, за да ме имаш! Трябва да си по-глупав, отколкото си мислех! Каква безподобна глупост — преди той да се е оженил за мен и преди да е направил завещанието!… Ти ме разсипа, ти отне хляба от устата ми. Ти ме унищожи, знаеш ли? Разбираш ли, глупако?… И ти си мислиш, че ще те последвам? Я слушай, погледни ме хубаво и ми кажи не се ли подиграваш с мен?

Трон я слушаше зяпнал, изумен от този неочакван прием.

— Защото съм се шегувала, защото заедно сме изпитвали удоволствие, ти си въобразяваш, че ще можеш да ми досаждаш винаги… Да се венчаем! О, не! О, не! Ще си избера някой по-умен, ако ми се иска да имам мъж… Хайде, махай се, разстройваш ме… Не те обичам, не те искам. Махай се!

Той се разтърси от гняв. Значи, какво? Нима е убил за нищо? Била негова, щял да я сграбчи за врата и да я отнесе.

— Ти си една пачавра — изръмжа той. — Но това не пречи да дойдеш с мен. Иначе ще ти видя сметката като на другия.

Кониет тръгна към него с вдигнати юмруци.

— Опитай се, да видим!

Той беше много силен, мускулест и висок, а тя — твърде слаба, с тънка талия, с изящно тяло на красиво момиче. Въпреки това той отстъпи назад, толкова тя му се видя страшна, озъбена, готова да хапе и с остри, лъскави очи като ножове.

— Свършено е, махай се!… Вместо да тръгна с теб, предпочитам никога вече да не виждам мъж… Махай се, махай се!

И Трон си тръгна заднишком, като изпъдено животно, отстъпвайки от страх, потайно отлагайки отмъщението си. Изгледа я и каза:

— Жива или мъртва ще ми се покориш!

Когато той излезе от фермата, Жаклин въздъхна с облекчение. После се обърна разтреперана и никак не се изненада, като видя Жан, а извика в изблик на откровение:

— Ах разбойникът му с разбойник! Бих извикала жандармите да го хванат, ако не се страхувах да не бъда арестувана заедно с него!

Жан стоеше като смразен. Младата жена изпадна в нервна криза: задъха се, падна в обятията му, като ридаеше и повтаряше, че е нещастна. О, нещастна, много нещастна! Сълзите й течаха безспир, тя искаше да й се съчувствува, да бъде обичана, притискаше се към него, сякаш желаеше той да я отведе и да си я запази. А на него му стана неудобно, когато шуреят на покойния, нотариусът Байаш, уведомен от един ратай, скочи от кабриолета си, спрял на двора. Тогава Жаклин изтича при него и изплака отчаянието си.

Жан се измъкна от кухнята и отново навлезе в голата равнина под дъждовното мартенско небе. Но не виждаше нищо, съкрушен от тази история, чиято трагедия се прибавяше към мъката от неговото лично нещастие. Той беше също пострадал, егоизмът го караше да ускори крачките си, въпреки изпитваното състрадание към съдбата на бившия му господар Урдьокен. Съвсем не беше негова работа да издава Кониет и нейния любовник, правосъдието трябва да си отваря очите. Два пъти се обръща, мислейки, че го викат, сякаш се чувствуваше съучастник. Едва пред първите къщи на Рон си пое дъх и си каза сега, че фермерът е умрял от собствения си грях; и стигна до голямата истина, че без жените мъжете щяха да бъдат много по-щастливи. Пак си припомни за Франсоаз, силно вълнение започна да го задушава.

Когато отново се видя пред селото, Жан и спомни, че бе отишъл във фермата, за да търси работа. Разтревожи се веднага, помисли си къде би могъл да потропа в този час и изведнъж се сети, че господин Шарл от няколко дни имаше нужда от градинар. Защо да не опита при него? Нали все пак беше от тяхната фамилия и това щеше да бъде едно предимство. И без да се бави, отиде в Розбланш.

Беше един часът. Семейството Шарл довършваше обяда си, когато прислужничката го въведе при тях. В момента Елоди сипваше кафето, та господин Шарл, настанил вече братовчеда си да седне, му предложи една чашка. Жан прие, макар че не бе ял нищо от вечерта, стомахът му се бе стегнал много, кафето щеше да го разведри малко. Но щом като се видя на масата с тези буржоа, той не посмя вече да поиска да заеме мястото на градинаря. След малко госпожа Шарл намери повод да го съжали, да оплаче нещастната Франсоаз и той се разчувствува. Нямаше съмнение; семейството си мислеше, че той е дошъл да се сбогува.

После прислужницата съобщи, че са дошли Деломови — бащата и синът, така че Жан бе забравен.

— Доведете ги и дайте още две чаши.

За семейство Шарл тази среща беше от значение, от нея зависеше една голяма сделка, предложена им сутринта. След излизането от гробищата Ненес ги бе придружил чак до Розбланш; и докато госпожа Шарл се прибираше с Елоди, той бе задържал господин Шарл и много любезно се бе представил като купувач на номер 19, ако се споразумеят. Според него тази къща, която той вече познаваше, щяла да бъде продадена на смешна цена; Вокон не би могъл да получи пет хиляди франка, толкова много заведението било занемарено; всичко трябвало да се смени — мебелировката била овехтяла и персоналът подбран несполучливо, без вкус. В продължение на двадесет минути той така бе подценил заведението, че зашемети чичо си, изуми го с умението си да се пазари и с необикновените си качества на познавач в тази област, въпреки младостта си. Ах, какъв юнак! С разбирания и със здрави ръце! После Ненес му бе казал, че след обяд ще отиде при него заедно с баща си, за да говорят сериозно.

Като се прибра, господин Шарл разговаря с госпожа Шарл, която също се възхити на възможностите на това момче. Ако техният зет Вокон имаше поне половината от тези способности! Трябваше да преговарят предпазливо, за да не бъдат изиграни от младежа. Касаеше се за зестрата на Елоди, заведението не трябваше да се преотстъпи на безценица. Обаче зад този страх имаше някаква невидима симпатия, едно желание да видят дома на номер 19 в сръчни и здрави ръце на стопанин, който ще му възвърне блясъка, дори да го отстъпят на загуба. Така че те посрещнаха по много сърдечен начин Деломови още с влизането им.

— Нали ще пиете кафе?… Елоди, подай захарта.

Жан бе дръпнал назад стола си, всички бяха насядали около масата. С добре обръснато, обгоряло от слънцето и непоколебимо лице Делом не казваше нито дума, мълчеше дипломатично; а пък Ненес, добре облечен — с лачени обуща, с шарена жилетка и бледолилава връзка, се чувствуваше много добре, беше засмян и пленителен. Когато зачервената Елоди му предложи захарницата, той се вгледа в нея и се помъчи да бъде учтив:

— Братовчедке, много са големи вашите бучки захар.

Тя се зачерви още повече, не знаеше какво да отговори, толкова много я развълнуваха думите на това любезно момче.

Сутринта хитрият Ненес бе подхванал само половината от сделката. При погребението, когато бе забелязал Елоди, неговият план се бе разширил изведнъж: да има не само дома на номер 19, но и младото момиче. Операцията бе проста. Първо — няма нищо да харчи, ще я вземе заедно с къщата като зестра; а после — ако момичето сега му донесе зестра само този компрометиран дом, по-късно, тя ще наследи от семейство Шарл едно истинско богатство. Поради това бе довел баща си, искаше веднага да направи своето предложение.

За момент говориха за времето, което наистина бе меко за сезона. Крушите бяха цъфнали, но цветовете ще издържат ли? Довършваха пиенето на кафето, когато разговорът се прекъсна.

— Миличка — каза изведнъж господин Шарл на Елоди, — иди да се поразходиш в градината.

Той искаше да я отпрати, защото бързаше да чуе какво ще кажат Деломови.

— Прощавайте, чичо — намеси се Ненес, — бъдете така добър да оставите моята братовчедка между нас… Имам да ви казвам нещо, което я засяга; и винаги е по-добре въпросите да се решат с един удар, вместо да се подхващат два пъти — нали така?

И след това, като стана от стола си, Ненес поиска ръката й като много добре възпитано момче:

— Искам да ви кажа, че ще бъда много щастлив да се оженя за моята братовчедка, ако вие сте съгласни и ако самата тя е съгласна.

Изненадата бе голяма. А Елоди толкова много се развълнува, че стана от стола си и се хвърли на врата на госпожа Шарл; от смущение ушите й бяха пламнали. Баба й се мъчеше да я успокои:

— Бива ли така, бива ли така, зайчето ми?… Не прекалявай, бъди благоразумна!… Няма да те изяде, като те иска за съпруга… Твоят братовчед не е казал нищо лошо, погледни го, не бъди глупава!

Обаче никаква ласкава дума не можа да я накара да покаже лицето си.

— Боже мой! — заяви най-после господин Шарл. — Не съм очаквал, момчето ми, че ще поискаш ръката й. Може би е щяло да бъде по-добре, ако предварително ми бе говорил, защото, видиш ли, нашето мило дете е много чувствително… Но, каквото и да стане, бъди сигурен, че те ценя, защото ми изглеждаш добър и работлив момък.

Делом, чието лице не бе трепнало досега, изпусна три думи:

— Това е вярно!

А Жан, разбрал, че трябва да бъде любезен, добави:

— О, да, разбира се.

Господин Шарл се съвземаше и вече бе размислил, че Ненес не е лоша партия, той е млад, деен, единствен син на богати селяни. Внучката му не ще намери по-добър. А като размени поглед с госпожа Шарл, той продължи:

— Всичко зависи от детето. Ние никога няма да й се противопоставим по този въпрос, ще стане така, както тя пожелае.

Тогава Ненес отново поиска ръката й галантно:

— Братовчедке, ако желаете да ми направите честта и удоволствието…

Тя продължаваше да крие лицето си в прегръдката на баба си, обаче не го остави да довърши, изказа съгласието си със силно поклащане на главата, повторено три пъти, като все повече се завираше в баба си. Така може би имаше кураж, закривайки очите си. Всички онемяха, изненадани от това бързо казано „да“. Тя обича значи това момче, което толкова малко бе виждала? Или пък искаше да има мъж, без значение кой, стига да е красив?

Госпожа Шарл целуна косата й, като се усмихна и повтори:

— Бедното ми скъпо момиче, бедното ми скъпо момиче!

— Е добре — подхвана господин Шарл, — щом тя иска, ние също искаме.

Но една мисъл внезапно го помрачи. Тежките му клепачи се сведоха надолу, той направи жест на съжаление.

— И естествено, драги мой, изоставяме другата работа, работата, която ти ми предложи тази сутрин.

Ненес се изненада:

— Защо?

— Как защо? Ами защото… виж какво… нали разбираш!… Не сме я държали до двадесетата й година в пансион на калугерките, за да… В края на краищата, невъзможно е!

Той намигаше, свивате устни, искаше да го разберат, страхувайки се да каже нещо повече. Малката да отиде там, на улица Жюиф! Една госпожица, която бе получила такова възпитание! Такава пълна чистота, израснала в неведение!

— Ах, прощавайте — заяви решително Ненес, — това вече не е моя работа… Аз се женя, за да си създам семейство, искам братовчедка си и дома.

— Сладкарницата! — извика госпожа Шарл.

И разговорът пое тази подхвърлена дума, повтори я десетина пъти. Сладкарницата, значи! Така ли е благоразумно? Момъкът и баща му упорито искаха тази сладкарница за зестра, казваха, че тя не трябва да се изпуска, че тя била истинско съкровище на бъдещето; зовяха за свидетел Жан, който се съгласяваше с поклащане на глава. Накрая всички започнаха да крещят, самозабравиха се, уточняваха, даваха неприлични подробности, когато една неочаквана намеса ги накара да млъкнат.

Най-сетне Елоди бавно бе измъкнала глава, надигнала бе тялото си като някоя голяма лилия, израснала на сянка — слаба и бледа като анемична светица с безизразни очи и безцветна коса. Като ги изгледа, тя каза спокойно:

— Моят братовчед има право, не може да се изпуска това.

Изумена, госпожа Шарл измънка:

— Ама не, зайчето ми, само ако знаеше…

— Знам… Отдавна Викторин всичко ми разказа… Оная Викторин, която изпъдихте заради мъжете… Знам, мислила съм по този въпрос, кълна ви се, че не трябва да се изпуска тази работа.

Господин и госпожа Шарл се бяха вцепенили. С широко отворени очи те гледаха момичето, напълно смаяни. Е, значи, тя е знаела за номер 19, знаела е какво се прави там и, от какво печелят, с една дума занаята, и затова говори така спокойно! И това ми било невинност! Тя говори за всичко, без да се изчервява!

— Не трябва да се изпуска — повтори тя. — Много хубава работа, много доходна… А освен това нима домът, който вие сте създали и в който толкова много сте работили, трябва да излезе от семейството?

Господин Шарл бе съкрушен. Беше изненадан, неизразимо вълнение стягаше гърлото му. Изправил се, той залитна, опря се на госпожа Шарл, която също се бе изправила, силно развълнувана. И двамата искаха да направят жертва, отказваха с отчаян глас:

— О, миличка! О, миличка… Не, не, миличка…

Обаче очите на Елоди се насълзиха, тя целуна стария пръстен на майка си, който носеше на ръката си, този пръстен, изтъркан там в работата.

— Може, може, оставете ме да изпълня това, което съм намислила… искам да бъда като мама. Мога да върша това, което тя е правила. Не е срамна работа, щом като и вие самите сте я вършили… Харесва ми много, уверявам ви. И вие ще видите как ще помагам на моя братовчед, как бързо ще издигнем дома ние двамата! Ще трябва работата да тръгне, вие не ме познавате!

И тогава всички се разпалиха, господин и госпожа Шарл плувнаха в пот. Разнежването ги разтапяше, хълцукаха като деца. Несъмнено те не бяха я отгледали с такова намерение, обаче какво да се прави, когато кръвта заговори? В нейното желание те виждаха повика на призванието. Абсолютно същия случай като с Естел: нея също бяха затворили при калугерките в манастира, и тя беше невежа, възпитана в принципите на най-строгия морал, а пък стана изключителна стопанка на дома. Образованието няма значение, интелигентността решава всичко. Но господин и госпожа Шарл най-много се вълнуваха и не можеха да спрат сълзите си от тази превъзходна мисъл, че домът на номер 19, тяхното създание, тяхната рожба, ще бъде спасен от разорение. Елоди и Ненес ще продължат делото им със своя младежки жар. Те виждаха вече заведението — възстановено, заработило в полза на клиентите, заблестяло така, както е блестяло по тяхно време, в най-хубавите дни на техния разцвет.

Когато си възвърна способността да говори, господин Шарл привлече внучката в обятията си.

— Твоят баща ни причини много грижи, ти ще ни утешиш за всичко, ангелчето ми!

Госпожа Шарл я прегърна също, тримата станаха едно цяло, плачът им се сля.

— Значи въпросът е уреден? — попита Ненес, който искаше да изтръгне обещанието им.

— Да, разбрахме се!

Делом сияеше като баща, очарован, че е устроил хубаво сина си: по най-неочакван начин. При цялата си предпазливост той се раздвижи и изрази своето мнение:

— О, боже мой, стига да няма някакви пречки от ваша страна и от наша страна няма да има… Няма нужда да се пожелава успех на децата. Щом има печалба, работата винаги върви.

След тези заключителни думи всички отново седнаха, за да уговорят подробностите спокойно.

Но Жан разбра, че пречи. Самият той се чувствуваше излишен сред тия излияния и би се измъкнал отдавна, ако имаше как да излезе. Най-сетне успя да отведе господин Шарл настрана и му заговори за свободното градинарско място. Важното лице на господин Шарл стана строго: той никога не наемал роднини на работа при него! Нищо хубаво не може да се очаква от един роднина, дори не можеш да му се скараш. Впрочем мястото бяло заето още от вчера. И Жан си отиде, когато Елоди с невинния си глас на девица казваше, че ако нейният баща нещо се разгневи, тя се наемала да го вразуми.

Навън Жан тръгна с бавна крачка, не знаейки къде да потропа за работа. От сто двадесетте и седем франка беше вече плащал за погребението на жена си, за кръста и на гробищата. Останала му бе едва половината от сумата, с която все пак ще изкара три седмици, а после ще му мисли. Трудът не го плашеше, единствената му грижа идеше от мисълта да не напуска Рон заради процеса. Удари три часът, после четири, после пет. Дълго време скита из полето, главата му бучеше от смътни, несвързани мечти, връщайки се ту във фермата Бордери, ту в дома на господин и госпожа Шарл. Навред все една и съща история — парите и жената, от тях се живееше и умираше. Нищо чудно тогава, че неговото нещастие идваше оттам. Краката му се прегъваха от слабост, той си спомни, че не бе още ял, върна се към селото, реши да се настани у Ланген, който даваше стаи под наем. Но когато прекосяваше площада пред църквата, гледката на къщата, от която го бяха изгонили сутринта, разпали гнева му. Впрочем защо да остави на тия мошеници двата си панталона и редингота си? Те си бяха негови, той си ги искаше, готов да започне отново сбиването.

Нощта бе паднала, Жан с усилие разпозна дядо Фуан, седнал на каменната пейка. Бе стигнал пред вратата на кухнята, където гореше една свещ, когато Бюто го позна и се хвърли, за да му пресече пътя.

— Дявол да те вземе, пак ли си ти?… Какво искаш?

— Искам си моите два панталона и редингота си.

Избухна жестока разпра. Жан настояваше, искаше да претърси шкафа, обаче Бюто, хванал един косер, се заканваше, че ще му пререже гърлото, ако премине прага. Най-сетне чуха гласа на Лиз да крещи отвътре:

— Ах, да, трябва да му върнем дрипите!… Ти няма да можеш да ги облечеш, прогнили са!

Двамата мъже млъкнаха. Жан чакаше. Зад гърба му върху каменната пейка дядо Фуан бълнуваше със замаяна глава, мънкаше с дрезгавия си глас:

— Махай се оттук! Те ще те заколят, както заколиха малката!

Тия думи го зашеметиха. Жан разбра всичко — и смъртта на Франсоаз, и упоритото мълчание на стареца. Той преди се бе съмнявал, а сега вече бе уверен, че жена му е спасила убийците от гилотината. От страх косата му настръхна и той нито извика, нито направи някакъв жест, когато върху него се изсипаха панталоните и редингота, които Лиз му хвърли през отворената врата.

— Дръж! Ето ти мръсотиите!… Вонят така силно, че могат да ни лепнат някоя чума!

Той прибра дрехите и си тръгна. И едва когато излезе от двора и бе вече на пътя, замахна с юмрук към къщата и извика само една дума, която проби тишината:

— Убийци!

После изчезна в тъмната нощ.

Бюто стоеше смутен, защото бе чул думите, които дядо Фуан бе измънкал бълнувайки, а и думата на Жан го бе улучила като куршум право в гърдите. Значи така? Ще се намесят ли жандармите сега, когато той вече считаше за погребана историята с Франсоаз? Откакто бе видял да я спускат в гроба тази сутрин, той дишаше свободно, а ето че старият знаел всичко! Нима се е правел на глупак, за да го дебне! Бюто се изплаши толкова много, че остави недоядена половината си супа и се прибра в стаята. Лиз, на която той разказа всичко, се разтрепери и също престана да яде.

Двамата бяха поискали да превърнат в празник тази първа нощ в отново превзетата къща. Но отвратителна бе тази злощастна нощ. Бяха сложили Лор и Жюл да спят върху един дюшек пред шкафа, докато наредят леглото им другаде, ала децата не бяха още заспали, когато и те легнаха в леглото си и изгасиха свещта. Обаче бе невъзможно да затворят очи, въртяха се като върху гореща скара и накрая започнаха да разговарят на тих глас. Ах, този баща, колко много им тежеше, откакто се бе вдетинил! Истинско бреме, ще ги погуби, толкова скъпо им струваше! Човек не можел да си представи колко хляб гълтал, бил лаком, грабел месото с пръсти, разливал виното по брадата си, бил толкова мръсен, че отвращавал хората, само като го погледнели. Освен това сега ходел винаги без гащи, били го видели дори как се разголва пред малки момичета, обзела го била някаква мания като на старо умиращо животно, станал отвратителен, по-гнусен от свиня. Наистина! Би трябвало да бъде довършен, щом като сам не се решавал да отиде на оня свят!

— Само като си помисля, че ще се строполи, ако го духнеш! — прошепна Бюто. — А пък издържа, хич не мисли, че ни досажда! Този проклет старец нищо не работи, нищо не печели, а все повече се закрепва!… Никога няма да пукне този старец!

Легнала по гръб, Лиз каза:

— Много лошо стана, че той се прибра тук. Ще му бъде много хубаво, ще изкара още един живот… Аз, ако бях се помолила на добрия бог, щях да му поискам да не го оставя да спи нито една нощ в къщата.

Нито той, нито тя засягаха истинската им тревога, мисълта, че бащата знаеше всичко и че можеше да ги издаде, макар и несъзнателно. Това бе най-тежкото. Биха могли дълго време да понасят, че той увеличава разходите им, че ги затруднява и че им пречи да се радват свободно на откраднатите ценни книжа, носещи рента. Обаче ако само една негова дума можеше да стане причина да им отрежат главите, о, не! Това преминава границите. Трябва да се тури край на всичко това.

— Ще отида да видя дали спи — каза Лиз изведнъж.

Тя запали свещта отново, увери се, че Лор и Жюл спят, после, както бе по риза, се промъкна в помещението с морковите, където бяха възстановили леглото на стария. Тя се върна разтреперана и с измръзнали крака от плочките и затова бързо се мушна под завивката, притискайки се към мъжа си, който я прегърна, за да я стопли.

— Е какво?

— Ами спи! Спи с отворена уста, като шаран, защото се задушава.

Възцари се тишина, но макар и да мълчаха прегърнати, те чуваха мислите си, които туптяха в гърдите им. Много лесно бе да се ликвидира този старец, който винаги се задъхва: нещо дребно в гърлото, една носна кърпа или само стисване с пръстите, и ще се отърват. Дори и на него ще се направи голяма услуга. Нима не беше по-хубаво да спи спокойно в гробището, отколкото да бъде в тежест на другите и на самия себе си!

Бюто продължаваше да притиска Лиз в обятията си. Сега и двамата горяха, сякаш едно и също желание бе разпалило кръвта във вените им. Той изведнъж я отблъсна, скочи на свой ред с боси крака върху плочника.

— И аз ще отида да видя.

Със свещта в ръка той изчезна, а тя, престанала да диша, се ослушваше с широко отворени очи в тъмнината. Обаче минутите течаха, без Лиз да чуе някакъв шум откъм съседното помещение. Най-сетне тя разбра по мекото шумолене на краката му, че той се връща без светлина; толкова бързаше, че не можеше да задържи свистенето на дишането си. Като достигна до леглото, Бюто опипом я хвана и й прошепна в ухото:

— Ела де, не смея сам.

Лиз го последва с протегнати ръце от страх да не се блъсне. Те не чувствуваха вече студа, а ризите им пречеха. Свещта бе поставена на земята в един ъгъл на стаята. Но тя светеше достатъчно, за да може да се види, че старият лежи на гръб с глава, плъзнала се от възглавницата. Беше толкова вдървен и толкова мършав, че би могло да се помисли, че е мъртъв, ако не бяха мъчителните хъркания, които излизаха от широко отворената му уста. Зъби липсваха, на тяхно място зееше черна дупка, в която като че ли бяха влезли устните, та над тази дупка двамата се наведоха, сякаш за да видят какво бе останало от живота в дъното й. Дълго време те гледаха, застанали един до друг, опирайки се с бедрата си. Обаче ръцете им омекваха, беше много лесно и все пак много трудно да го хванат където и да е и да запушат дупката. Прибраха се в стаята си, после пак се върнаха. Езиците им бяха изсъхнали, не можеха да изрекат нито дума, само очите им говореха. С един поглед тя му бе показала възглавницата: хайде де, какво чакаш? А той примигваше, тласкаше я към мястото й. Изведнъж озверена, Лиз сграбчи възглавницата и я залепи върху лицето на бащата.

— Страхливец такъв! Значи винаги жените трябва да започват!

Тогава Бюто се хвърли с цялата тежест на тялото си, а и тя, покачила се на леглото, започна да се тръшка с голия си задник върху стареца. Като побеснели и единият, и другият натискаха с юмруци, с рамене, с бедра. Фуан силно изтръпна, краката му се отпуснаха с шум като счупени пружини. Би могло да се каже, че той скача като шаран, изхвърлен върху трева. Но това не продължи дълго време. Те го стискаха много силно и почувствуваха как под тях той се сплесква, как се изпразва от съдържание. Едно дълго изтръпване, едно последно потреперване, после съвсем нищо, едно тяло меко като дрипа.

— Вярвам, че е свършил — изръмжа Бюто задъхан…

Лиз, все още седнала върху него, не подскачаше вече, съсредоточено го разглеждаше, за да види дали с някакъв трепет не проявява признаци на живот.

— Свършил е, нищо не мърда.

Тя се плъзна от леглото с насъбралата се на ханша й риза и вдигна възглавницата. Но и двамата изръмжаха от страх.

— Дявол да го вземе, целият е почернял! Спукана ни е работата!

Разбира се, беше невъзможно да се разказва, че той сам си е причинил това състояние. В яростта си да го смажат те бяха вкарали носа в устата му, лицето му беше станало мораво — същински негър. За миг почувствуваха земята да се клати под тях: чуваха как жандармите препускат към тях, как дрънчат веригите на затвора, ножът на гилотината. Лошо извършеното престъпление ги ужасяваше, караше ги да съжаляват. Но как да поправят грешката си в този час? Биха могли да го измият със сапун, но той нямаше да стане бял. И като гледаха ужасени почернялото като сажди тяло, те стигнаха до една зловеща идея.

— Ами ако го изгорим? — прошепна Лиз.

Бюто въздъхна дълбоко от облекчение.

— Точно така, ще кажем, че сам се е подпалил.

След това, помислил за ценните книжа, той плесна с ръце и лицето му се озари от тържествуващ смях;

— Ах, дявол да го вземе! Точно така и ще ги накараме да повярват, че е изгорил и книжата заедно със себе си… Няма да има нужда да им даваме сметка!

Веднага той изтича да вземе свещта. Обаче Лиз се страхуваше от подпалването, отначало не му позволи да доближи свещта до леглото. В един ъгъл, зад морковите, имаше връзки от слама; тя взе една, запали я и започна да обгаря косата и брадата на бащата, които бяха много дълги и бели. Замириса на загоряла мас, запращяха малки жълтеникави пламъчета. Изведнъж и двамата отстъпиха назад с отворени уста, сякаш някаква ледена ръка бе издърпала косите им. От страшните мъки на изгарянията бащата, който не беше още напълно задушен, бе отворил очи; и тази ужасна черна маска с голям счупен нос и изгоряла брада ги гледаше с отвратително изражение на болка и омраза. После това изражение изчезна, старецът умря.

Обезумял вече, Бюто изръмжа от ярост, като чу плач и ридание откъм вратата. Бяха двете деца Лор и Жюл по ризки, събудени от шума, привлечени от пламъка в тази отворена стая. Те бяха видели и крещяха ужасени.

— Дявол да ви вземе, гадинки такива! — извика Бюто, като се нахвърли върху им. — Ако кажете на някого, ще ви заколя… Ето ви за спомен!

И с по две плесници той ги повали на пода. Те станаха, престанаха да плачат и изтичаха да се сгушат на дюшека си, където не мръднаха повече.

А той поиска да свърши, подпали сламения дюшек, въпреки несъгласието на жена си. За щастие помещението бе толкова влажно, че сламата започна да гори бавно. Издигна се голям пушек; полузадушени, те отвориха капандурата. После се издигнаха пламъци, високи чак до тавана. Бащата пращеше в тях, увеличи се непоносимата миризма, миризмата на печено месо. Цялото старо жилище би пламнало като копа, ако сламата не бе започнала отново да дими, загасявана от кипежа на тялото. И върху желязното легло остана само полуизгорелият труп, обезобразен и непознаваем. Остана недогорял само един край на сламения дюшек, от който още висеше парче от чаршафа.

— Да се измъкваме! — каза Лиз, която въпреки голямата топлина, трепереше отново.

— Чакай — отвърна Бюто. — Трябва да подредим нещата.

Той постави до главата един стол, върху който повали свещника на стария, за да се помисли, че свещта е паднала върху сламеника. Дори прояви хитрост, като запали хартии на земята. Ще намерят пепелта, а той ще разказва, че вечерта старецът бил открил и си взел документите.

— Готово! Хайде в леглото!

Бюто и Лиз изтичаха, блъскаха се един друг и легнаха в леглото си. Обаче чаршафите бяха ледени, те здраво се прегърнаха, за да се стоплят. Разсъмваше се, когато още не бяха заспали. Не си говореха, изтръпваха от време на време и в интервалите чуваха как силно туптят сърцата им. Смущаваше ги и вратата на съседната стая, оставена отворена; мисълта да я затворят ги тревожеше още повече. Най-сетне се унесоха все така прегърнати.

Сутринта на отчаяните викове на Бюто съседите дотичаха. Фрима и другите жени видяха, че свещникът е паднал, че сламеникът е полуизгорял, че документите са превърнати в пепел. Всички крещяха, че това трябвало да стане един ден, че те го били предсказвали сто пъти, поради това, че старецът се бил вдетинил. И пак голямо щастие, че къщата не е изгоряла заедно с него!