Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Terre, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
fwiffo (2014)

Издание:

Емил Зола. Земя

Външен редактор: Пенчо Симов

Редактор: Нели Чилингирова

Художник: Иван Тодоров

Художник-редактор: Зоя Ботева

Коректори: Мария Начева, Лидия Ангелова

Издателство на БЗНС, София, 1986

История

  1. — Добавяне

6.

Лиз и Франсоаз, след като се бяха отървали от Бланшет, станала много дебела и ялова, бяха решили тази събота да отидат на пазара в Клоа, за да купят друга крава. Жан предложи да ги закара с една двуколка на фермата. Беше свободен този следобед и господарят му бе разрешил да взе ме колата, тъй като нямаше нищо против слуховете, които се носеха за годеж между момъка и първородната дъщеря на Муш. Наистина женитбата бе решена; оставаше само Жан, както сам беше обещал, да се срещне с Бюто през следващата седмица, за да се разберат по този въпрос: един от двамата и да се тури край.

И тъй тръгнаха към един часа, той отпред с Лиз, Франсоаз сама на задната седалка. От време на време той се обръщаше и й се усмихваше, защото нейните колене опираха в гърба му и топлеха. Много жалко бе, че Франсоаз бе петнадесет години по-малка от него; и ако се бе решил да се ожени за по-голямата след много размишления и отлагания, то бе всъщност заради перспективата, че ще живее като роднина близо до малката. А освен това човек започва да прави, без да знае защо, толкова неща само защото един ден е казал, че ще ги направи!

При влизането в Клоа той сложи спирачката, пусна коня по стръмния наклон на гробището; и когато излизаха от кръстовището на улица Гранд и улица Груез, за да разпрегне колата в хана „Добрият орач“, Жан показа гърба на един човек, който прекосяваше улица Груез.

— Вижте! Като че ли е Бюто.

— Той е — заяви Лиз. — Навярно отива у господин Байаш… Дали ще приеме дела си?

Жан плесна с камшика си, като се изсмя.

— Не се знае, той е толкова хитър.

Бюто се направи, че не е забелязал, макар че ги видя още отдалеч. Той вървеше малко прегърбен; Жан и Лиз го гледаха как се отдалечава и си мислеха, без да си го казват, че ще могат да се разберат. В двора на хана „Добрият орач“ Франсоаз, която мълчеше, слезе първа, като стъпи на едното колело на двуколката. Този двор вече бе пълен с разпрегнати коли, опрени върху оковите си; чуваше се своеобразното бръмчене от голямото оживление в старата сграда на хана.

— Хайде отиваме ли? — попита Жан, когато се върна от конюшнята, където бе настанил коня си.

— Разбира се, веднага.

Обаче, вместо да тръгнат направо по улица Тампл към пазара за добитък, който се намираше на площад Сен Жорж, двете момичета и Жан започнаха да се шляят по улица Гранд сред продавачките на плодове и зеленчуци, разположени по двата тротоара. Той, сложил на главата си каскет от копринен плат, бе облечен с широка синя блуза и панталон от черно сукно; те също бяха празнично издокарани; прибрали косите си в малки кръгли бонета, носеха еднакви рокли — тъмни вълнени блузи и светлосиви поли, а върху тях широки памучни престилки на тънки розови ивици; не бяха се хванали, вървяха, размахали ръце сред гъстата тълпа. Беше голяма блъсканица между слугини и домакини пред клекналите селянки, дошли с по една или две кошници, които просто бяха разтворили на земята. Те срещнаха Фрима, която едва мъкнеше двете си препълнени кошници, в които имаше всичко — салати, фасул, сливи, дори три живи зайчета. До нея един старец беше разтоварил от каручката си картофи и ги продаваше на крина. Две жени, майката и дъщеря й Норин, известна развратница, бяха изложили върху разкривена маса моруни, солени херинги, пушени херинги и остатъци по дъното на каче, чиято силна саламура дразнеше носовете. Така че улица Гранд — толкова пуста през седмицата, въпреки хубавите си магазини, аптеката, кинкалерията и най-вече магазина с парижките новости, базара на Ламбурдийо — всяка събота изглеждаше тясна, магазинчетата биваха препълнени, шосето задръстено от притока на търговци.

Лиз и Франсоаз, следвани от Жан, стигнаха по този начин чак до птичия пазар, който бе на улица Бодониер. Там от фермата бяха докарани широки кошове, от които кукуригаха петли и се подаваха шии на изплашени патици. Заклани и оскубани пилета бяха наредени в дълбоки сандъци. След това следваха пак селянки, донесли за продан по четири-пет ливри масло, няколко дузини яйца и разни видове сирене. Много от тях бяха дошли и с по чифт кокошки, завързани за краката Дамите се пазаряха; пред хана „Среща на търговците на кокошки“ бяха докарали голямо количество яйца, което привлече много народ. Сред мъжете, които разтоварваха яйцата, беше и Палмир; защото в събота, когато не беше заета в Рон, тя се хващаше на работа в Клоа, пренасяше товари, които й скършваха гръбнака.

— Ето една, която изкарва хляба си! — забеляза Жан.

Тълпата непрекъснато се увеличаваше. По пътя от Мондубло още пристигаха каруци. Те преминаваха в бавен тръс по моста. Вдясно и вляво се разливаше река Лоар със своите леки завои, минаваше покрай ливади; по-надолу бе оградена от градините на града, чиито люляци, подобни на махагонови дървета, потапяха клоните си във водата й. А в горното й течение имаше тепавица, която звучно тракаше, и голяма мелница, от чиито отвори непрекъснато се издигаше бял прах от брашно.

— Е добре! — подхвана Жан. — Отиваме ли?

— Да, да.

И те се върнаха по улица Гранд, спряха се на площад Сен-Любин срещу общината, където бе житният пазар. Ланген бе докарал четири чувала, стоеше прав с ръце в джобовете. Сред кръг от селяни, смълчани и навели глави, Урдьокен разговаряше, като ръкомахаше гневно. Бяха се надявали на увеличение, обаче цената от осемнадесет франка дори се огъваше, страхуваха се, че в края на деня ще спадне с двадесет и пет сантима. Мина Макерон под ръка с дъщеря си Берт; той бе с омазнено палто, а тя с муселинова рокля и букетче рози и момини сълзи на шапката си.

Когато завиха по улица Тампл покрай църквата Сен Жорж, срещу която се разполагаха амбулантните търговци на манифактура, кинкалерия и преоценени платове, Лиз и Франсоаз извикаха от изненада:

— О, лельо Роз!

Наистина това беше старата Фуан; дъщеря й Фани, дошла вместо Делом да предаде поръчан овес, беше я взела с каруцата, просто за да я разходи. Двете, изправени, чакаха пред подвижната барака на един точилар, на когото старата бе дала ножиците си. От тридесет години все той й ги точеше.

— Я, значи сте вие?

И като се обърна, забелязала Жан, Фани добави:

— На разходка ли сте?

Но като научиха, че братовчедките са тръгнали да купуват крава на мястото на Бланшет, Фани и майка й се заинтересуваха и тръгнаха да ги придружат, бяха си свършили работата с овеса. Жан, на когото не обърнаха внимание, тръгна зад четирите жени, които крачеха в една редица; така стигнаха до площад Сен Жорж.

Той представляваше просторен квадрат зад фасадата на църквата, над която се издигаше старата каменна камбанария с часовник. Алеи сред кичести липи очертаваха четирите страни, две от които бяха с ограда, а на другите две страни бяха поставени дълги греди за завързване на животните. В тази част на площада, обърната към градините, растеше трева и човек би помислил, че е в ливада; в другия край, където минаваха две улици, имаше много кръчми — „При Сен Жорж“, „При корена“, „У добрия жътвар“; тук площадът бе утъпкан, втвърден и побелял от прах, който се надигаше при вятър.

Лиз и Франсоаз, придружени от другите, с усилие прекосиха центъра на площада, изпълнен с народ. Сред морето от сини блузи във всички отсенки, от тъмносиньото на новите до бледосиньото на старите, прани по двадесет пъти, се виждаха само белите кръгли петна на малките шапчици. Няколко дами се разхождаха с някакви блещукащи чадъри. Разнасяха се смехове и груби викове, които заглъхваха в непрекъснатата глъчка, която понякога се раздираше от цвилене на коне и мучене на крави. Едно магаре започна да реве силно.

— Оттук — каза Лиз, като обърна глава.

Конете бяха в дъното, завързани за гредата. Вляво — кравите, оставени почти свободни; продавачите ги наглеждаха и от време на време ги преместваха, за да ги покажат по-добре. Купувачите на групи се спираха, разглеждаха ги, но тук никой не се смееше и не говореше.

Четирите жени попаднаха с възторг пред една породиста бяла крава с черни петна, която двама съпрузи продаваха; жената, която държеше кравата, беше много мургава и изглеждаше упорита, а мъжът стоеше зад нея неподвижен и спокоен. Разглеждаха я съсредоточено в продължение на пет минути; но не размениха нито дума, нито пък се спогледаха; после си тръгнаха, изправиха се по същия начин пред втора крава на двадесет крачки от първата. Тази беше огромна, съвсем черна; продаваше я младо момиче, почти дете, хубаво на вид, с дрянова пръчка в ръка. После се спираха на още седем-осем места пак по толкова минути, все така мълчаливи, докато обиколиха докараните за продан животни. Най-сетне четирите жени се върнаха при първата крава, пред която отново се задълбочиха.

Само че този път разглеждането беше по-сериозно. Бяха застанали в една редица, изследваха кравата едва ли не до под кожата с остър и проницателен поглед. Впрочем и продавачката също не казваше нищо, сякаш не беше ги видяла, че са се върнали и наредили пред кравата.

Все пак Фани се наведе и съвсем тихо подхвърли една дума на Лиз. Старата Фуан и Франсоаз си казаха също по нещо на ухо. После отново замълчаха неподвижни; изследването продължаваше.

— Колко? — попита изведнъж Лиз.

— Четирийсет пистола[1]! — отвърна селянката.

Престориха се, че ще побегнат; но понеже потърсиха Жан, с изненада го съгледаха зад тях заедно с Бюто; двамата разговаряха като стари приятели. Бюто бил дошъл от Шамад, за да купи прасенце и тъкмо се пазареше за едно. Прасетата в ограденото място зад колата, с която бяха докарани, се хапеха и квичаха така, че да ти пукнат тъпанчетата.

— Ще вземеш ли двадесет франка? — попита Бюто продавача.

— Не, тридесет!

— Пфу! Можеш да си спиш с него!

Оживен и много весел, той отиде към жените, засмял се от радост, че вижда майка си, сестра си и двете си братовчедки, сякаш снощи се бе разделил с тях. Всъщност и те запазиха спокойствие, без да се издават, че не са забравили караниците и сръдните през изтеклите две години. Само майката, на която бяха казали, че преди няколко часа са го видели по улица Груез, го гледаше изпитателно, мъчейки са да разгадае защо е ходил при нотариуса. Но това не се виждаше. Нито тя, нито той отвориха уста по този въпрос.

— Значи, братовчедке — подхвана той, — крава ще си купуваш?… Жан ми каза… Ето виж, има една там, о-хо! Най-хубавата на пазара, животно на място!

Той посочи именно онази бялата с черни петна.

— За четирийсет пистола, благодаря! — прошепна Франсоаз.

— Четирийсет пистола, но за теб, малката ми! — каза той, като я тупна по гърба, шегувайки си.

Но тя се разсърди и върна удара разярено и злобно.

— Я ме остави на мира, чуваш ли? Аз не се закачам с мъжете.

Той още повече се развесели, обърна се към Лиз, която стоеше сериозно, малко побледняла.

— А ти искаш ли да се намеся? Обзалагам се, че ще я взема за трийсет пистола… Залагаш ли сто су?

— Да, много искам… Ако ти е приятно, опитай…

Роз и Фани поклатиха одобрително глави, защото знаеха, че момчето е страшно в пазарлъците, може да проявява упоритост и нахалство, да лъже и да продаде своето три пъти по-скъпо, а да вземе чуждото на нищожна цена. Така че жените го оставиха да върви напред с Жан, а пък те се позабавиха отзад, за да не се разбере, че той е с тях.

Тълпата нарастваше откъм страната на животните, на групи хората се изтегляха от напечения от слънцето център, за да отидат в алеите. Имаше непрекъснато движение насам-натам, сините блузи потъваха в сянката на липите, трептящите сенки на листата падаха върху зачервените лица. Всъщност още никой нищо не купуваше, нито една продажба не бе станала, макар че пазарът бе открит преди цял час. Съсредоточаваха се, двоумяха се. В прохладния ветрец над главите се разнесе силна врява. Два коня, завързани един до друг, се бяха изправили на задните си крака и се хапеха, цвилейки яростно и чаткайки с копитата си по паважа. Хората се изплашиха, жените побягнаха, но в това време спокойствието бе възстановено с ругатни и плющене на камшици. Долу, на опразненото място след паниката, ято гълъби кацна, закрачи бързо, кълвейки овеса от фъшкиите.

— Е, майко, за колко я продавате? — попита Бюто.

А селянката, която също бе видяла разярените коне, повтори спокойно:

— Четирийсет пистола.

Отначало той прие отговора като шега, започна да се подиграва, обърна се към мъжа, който продължаваше да стои мълчаливо настрана.

— Кажи, старче, твоята с всичкия си ли е, като иска такава цена?

Обаче както се присмиваше, той продължаваше да разглежда кравата отблизо, намираше я точно такава, каквато трябва да бъде една хубава млекодайна крава — със суха глава, тънки рога и големи очи, с малко набразден корем от вените, краката тънки и опашката дребна, разположена доста нагоре. Той се наведе, за да се увери в дължината на вимето и за еластичността и разположението на цицките. После, облегнал се с една ръка върху животното, той започна пазарлъка, като машинално опипваше костите на задника.

— Четирийсет пистола, а? Просто е смешно… Ще вземете ли трийсет?

И ръката му преценяваше силата и хубавото разположение на костите.

После тя се смъкна, плъзна се между бутовете до онова място, чиято гола кожа с приятно жълтеникав цвят предвещаваше изобилие на мляко.

— Трийсет пистола, може ли?

— Не, четирийсет — отвърна селянката.

Той обърна гръб, върна се, а тя реши да влезе в разговор.

— Това е едно хубаво животно, вижте съвсем хубаво е. На света Троица ще навърши две години… А след петнайсет дни ще се отели… Сигурно ще ви върши добра работа.

— Трийсет пистола — повтори Бюто.

Тогава той се отдалечи, тя хвърли поглед към съпруга си и извика:

— Слушайте! Само за да мога да си тръгна… Съгласен ли сте за трийсет и пет, и то веднага?

Той се спря и започна да намира недостатъци на кравата. Телосложението й не било хубаво, слаб й бил кръстът, въобще била животно, което е боледувало и което ще трябва да охранваш две години — чиста загуба. После каза, че кравата била наранена в крака, което не беше вярно. Лъжеше заради самата лъжа, злонамерено, с надежда да разсърди и обърка продавачката. Но тя вдигаше рамене.

— Трийсет пистола.

— Не, трийсет и пет.

Тя го остави да се отдалечи. Той се присъедини към жените, каза им, че тя започнала да кълве… но че трябвало да отидат да пазарят друга. И цялата група тръгна към голямата черна крава, държана на въже от едно хубаво момиче. Нейната цена бе точно триста франка. Той като че ли считаше, че не е много скъпа и изпадна във възторг, но изведнъж се обърна към първата:

— Значи, това ви е думата, да дам парите си другаде?

— Божичко! Ако беше възможно, но не е възможно… Трябва по-голяма смелост от ваша страна.

И като се наведе, тя хвана вимето с ръка и добави.

— Вижте де, колко хубавичко!

Той не се съгласи, каза отново:

— Трийсет пистола.

— Не, трийсет и пет!

Изведнъж като че ли пазарлъкът се прекъсна. Бюто хвана за ръка Жан, за да покаже, че се отказва от покупката. Жените го настигнаха развълнувани, считайки, че кравата си заслужава триста и петдесет франка. Най-вече Франсоаз, която харесваше кравата, искаше да приключат с тази цена. Но Бюто се разгневи: нима трябва да се оставяме да ни ограбват по този начин? И в продължение на още един час той държа на казаната от него цена, въпреки че братовчедките трепереха всеки път, когато някой купувач се спираше пред животното. Бюто също не изпускаше кравата от очи; обаче играта бе такава, трябваше да се издържи докрай. Положително никой нямаше много бързо да извади парите си; впрочем ще видят дали ще се намери някой глупак, който да плати повече от триста франка. И в действителност все още никой не изваждаше пари, макар че пазарът приключваше.

Сега по пътя изпробваха конете. Един чисто бял тичаше, подбуждан от гърлестия вик на човека, който държеше въжето и галопираше близо до него. А в това време ветеринарният, надут и зачервен, застанал с купувача в ъгъла на площада, гледаше и даваше съвети на висок глас, бръкнал с двете си ръце в джобовете. Кръчмите бръмчаха от непрекъснат поток пиячи, които влизаха и излизаха по време на нескончаемите спазарявания. Беше настъпил върхът на блъсканицата и врявата до такава степен, че хората не можеха да се чуят; откъснато от майка си, едно теле мучеше безспир; сред тълпата имаше и кучета — черни ловни и големи жълти пудели, някои побягнаха с настъпен крак и квичаха; после при ненадейно стихване на шумотевицата се чуваше само летенето на гарваните, които, подплашени от виковете, кръжаха, грачейки около камбанарията. А сред топлата животинска воня се надигаше остра миризма на обгорели копита, която идваше от съседната налбантница, в която селяните, използувайки, че са на пазара, отиваха да подковават животните си.

— Е? Трийсет! — повтори Бюто, без да се отегчава, като се приближи до селянката.

— Не, трийсет и пет!

И понеже един друг купувач беше там и също се пазареше, Бюто хвана челюстите на кравата и ги разтвори насила, за да види зъбите. После ги пусна с гримаса. Точно в това време от животното падаха на земята меки фъшкии, той ги проследяваше с поглед и с все повече гримаси. Отвратен, другият купувач, някакъв едър бледен мъж, си отиде.

— Вече не я искам, кръвта й не е в ред.

Този път продавачката допусна грешка, като се разгневи, а това бе неговата цел; тя го нарече мръсник и изсипа куп ругатни. Хората се насъбраха и започнаха да се смеят. Зад жената съпругът не беше мръднал. Най-сетне той я бутна за лакътя и тя извика:

— Ще я вземете ли за трийсет и два пистола?

— Не, трийсет!

Той пак си тръгна, а тя го повика с прегракнал глас.

— Е добре, проклет дяволе, вземете я!… Но, бога ми, ако втори път трябва така да се пазаря с вас, ще предпочета да ви плесна по лицето!

Тя беше извън себе си, трепереше от ярост. Той се смееше гръмко, правеше й комплименти, предлагаше й любов за остатъка.

Лиз веднага се бе приближила. Дръпна селянката настрана, даде й тристате франка зад стеблото на едно дърво. Франсоаз държеше вече кравата, но трябваше Жан да бутне животното по задника, защото то не искаше да тръгне. От два часа, сновейки насам-натам, Роз и Фани бяха чакали развръзката мълчаливо, без да се уморят. Най-сетне, понеже си тръгваха, потърсиха Бюто; той беше изчезнал, намериха го при продавача на прасетата. Беше успял да спазари малкото прасе за двадесет франка; за да плати, най-напред преброи парите си в джоба, извади точно сумата и отново ги преброи в полуотворената си шепа. След това последва цяла процедура, когато започна да вкарва прасенцето в една торба, която извади изпод ризата си. Старата торба се разпори, крачетата на животното се показаха, муцунката му също. Но Бюто метна торбата на рамото си и понесе прасето, което грухтеше, пръхтеше и квичеше ужасно.

— Абе, Лиз, какво стана с моите сто су? Нали спечелих — поиска си Бюто облога.

Тя му ги подаде през смях, предполагайки, че няма да ги вземе. Но той ги взе и ги пусна в джоба си. Всички се отправиха бавно към „Добрият орач“.

Беше краят на пазара. Пари блестяха на слънце, звънтяха по масите на кръчмарите. В последната минута всичко приключваше надве-натри. В ъгъла на площад Сен Жорж бяха останали само няколко непродадени животни. Постепенно тълпата се беше отдръпнала на улица Гранд, където продавачите на плодове и зеленчуци освобождаваха пътя и отнасяха празните си кошове. Също и на площад Волай беше останало само слама и пера. Двуколките вече си заминаваха, в ханищата хората впрягаха каруците, от халките по тротоарите развързваха поводите на конете. Към всички пътища отвред бързо тракаха колелата, сини блузи се издуваха от вятъра в колите, друсащи се по паважа.

И Ланген премина така в тръс с малкия си черен кон, след като бе използувал случая да си купи една коса. Макерон и дъщеря му Берт се бавеха още из магазините. Обаче Фрима се връщаше пешком, натоварена както при пристигането си, защото отнасяше кошниците си, пълни с фъшкии, събрани по пътя. При аптекаря на улица Гранд преуморената Палмир чакаше права, докато й приготвят лекарство за брат й — болен от една седмица — някакъв отвратителен сироп, за който бе платила двадесет су от четиридесетте спечелени с голям труд. Обаче дъщерите на Муш и компанията им ускориха крачките си, когато забелязаха Исус Христос, много пиян, да върви по средата на улицата. Смятаха, че през последните дни е ипотекирал останалите парцели от земята си и разполагаше с пари. Смееше се сам-самичък, монети от по сто су дрънкаха в джобовете му.

Когато най-сетне стигнаха до „Добрият орач“, Бюто каза непринудено с весел тон:

— Значи вие тръгвате?… Слушай, Лиз, не би ли останала със сестра си, за да хапнем нещо?

Тя се изненада и понеже се обърна към Жан, той добави:

— Жан също може да остане, ще ми бъде приятно.

Роз и Фани се спогледаха. Сигурно момчето е намислило нещо, лицето му обаче не издаваше нищо. Няма значение, защо да им пречат.

— Така де — каза Фани, — останете… Аз ще избързам с майка си. Чакат ни.

Франсоаз, която не изпускаше кравата, заяви грубо:

— Аз също си тръгвам.

И се заинати, не й било приятно в хана, искала веднага да отведе кравата си. Трябваше да отстъпят, защото тя ставаше все по-неприятна. И когато впрегнаха, кравата остана завързана зад колата, и трите жени се качиха.

Едва в този миг Роз, която все пак чакаше синът й да й се изповяда, се осмели да попита:

— Няма ли какво да кажеш на баща си?

— Не, нищо — отвърна Бюто.

Тя настоя, гледайки го в очите:

— Значи няма нищо ново?

— Ако има нещо ново, вие ще го узнаете, когато ще бъде добре да се знае.

Фани дръпна коня си, който веднага тръгна, обаче кравата отзад се дърпаше, протягаше шия. Така Лиз остана сама между Бюто и Жан.

От шест часа те седнаха край една маса в залата на хана откъм кафенето. Бюто, без да разберат, че иска да погуляе, отиде в кухнята, за да поръча омлет и заек. В това време Лиз подтикна Жан да се разбере с него, за да се свърши с тази работа и да се избегне друга среща. Бяха вече изяли омлета и начеваха заешката яхния, а Жан, смутен, още нищо не бе направил. Впрочем и другият също, съвсем не изглеждаше, че мисли за всичко това. Ядеше здравата, смееше се с широко отворена уста, а под масата побутваше с коляно братовчедка си и другаря си в знак на добро приятелство. После заговориха по-сериозно, стана въпрос за Рон, за новия път; обаче нито дума не бе казана за обезщетението от петстотин франка и за най-ценните парцели, което всъщност прозираше във всичко, което говореха. Бюто пак започна да се шегува и да пие; обаче съвсем ясно бе, че в сивите му очи блести идеята за хубавата сделка, за неговия трети дял, който бе станал изгоден, а също така и за женитбата му с тази бивша любовница, чиято нива, съседна на неговата, бе почти удвоила цената си.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Няма ли да пием кафе?

— Три кафета — поръча Жан.

Измина още цял час в сърбане на кафето и в бавно изпиване на шишенцето с ракия, без Бюто ясно да обяви намерението си. Той току се приближаваше, после отдръпваше и протакаше, сякаш все още се пазареше за кравата. Всъщност работата беше решена, но все пак трябваше да се помисли. Изведнъж се обърна към Лиз и попита:

— Защо не доведе детето?

Тя започна да се смее, разбрала, че този път се е решил, и след като го тупна по рамото, щастлива и снизходителна, тя се задоволи само да каже:

— Ах този безсрамник Бюто!

И това бе всичко. Той също се засмя. Бракът бе решен.

Жан, смутен дотогава, се успокои и се развесели с тях. Дори заговори най-сетне и каза всичко.

— Знаеш ли, че добре правиш, като се връщаш при Лиз, щях да заема мястото ти.

— Да, разказаха ми за това… О, аз бях спокоен, може би щяхте да ме предупредите!

— Е, разбира се… Още повече, че е по-добре с тебе заради детето. Така винаги сме казвали, нали Лиз?

— Винаги, това е самата истина!

И на тримата лицата сияеха от умиление. Побратимяваха се. Особено Жан; без да ревнува, той беше учуден, че ги подтиква към този брак; поръча бира, понеже Бюто беше извикал, че трябва да пийнат още нещо. Облакътени на масата, с Лиз помежду си, двамата заговориха за последните дъждове, след които житото беше полегнало.

В съседното помещение — кафенето до тях, Исус Христос седеше заедно с някакъв стар селянин, пиян като него, и вдигаше непоносим шум. Пък и всички други, които пиеха, пушеха и плюеха в червеникавата пушилка на лампите, не можеха да разговарят, без да крещят; обаче неговият глас се извисяваше над другите, беше звънък и внушителен. Исус Христос и старецът играеха на карти и между тях избухна спор при една печалба на стареца, който спокойно и упорито защитаваше правото си. Всъщност изглеждаше, че греши. Свадата не преставаше; Исус Христос бе толкова разгневен и крещеше така силно, че собственикът се намеси. Тогава той стана, започна да обикаля масите и с пиянско ожесточение показваше картите си, за да докаже на другите консуматори, че е прав. Отегчаваше всички. После пак започна да крещи, върна се при стареца, който не отстъпваше и стоически понасяше ругатните.

— Подлец! Негодник! Излез за малко навън, за да те смажа!

Но изведнъж Исус Христос седна на стола срещу другия и успокоен каза:

— Знам аз една игра… Трябва да заложим пари, искаш ли?

И извади шепа монети от по сто су, около петнадесет-двадесет, които нареди една върху друга пред себе си.

— Ето така трябва да се започне… Постави и ти толкова!

Заинтересуван, старецът извади кесията си и без да каже нито дума, нареди подобна колонка.

— Сега аз ще взема една монета от твоята купчинка и гледай!

Той хвана монетата, постави я сериозно върху езика си като нафора и след това с едно преглъщане я погълна.

— Сега е твой ред, вземи от моята купчинка… Който може, изяжда повече от парите на другия. Това е играта!

С опулени очи старецът прие и с усилие глътна една монета. Обаче Исус Христос, крещейки, че няма нужда да се бърза, изяждаше монетите като сливи. При петата монета в кафенето настъпи оживление, около тях се насъбраха хора, вцепенени от възхищение. Ах какъв дявол! Каква ли му е глътката, че да спуска монети в тоя стомах! Старецът лапаше четвъртата монета, когато падна върху масата с посиняло лице, задъхан и хъркащ, за миг помислиха, че е умрял. Исус Христос придоби много добро настроение и присмехулен вид: беше погълнал десет, печелеше тридесет франка.

Бюто, разтревожен да не бъде изложен, ако старецът не се съживи, бе станал от масата; и понеже гледаше към стената със смътен поглед, без да спомене за плащане, въпреки че той ги беше поканил, Жан уреди сметката и така се прояви като още по-добро момче. В двора, след като впрегна, Бюто хвана другаря си за рамото.

— Да знаеш, искам да дойдеш. Сватбата ще стане след три седмици… Аз минах при нотариуса, подписах акта, всички документи ще бъдат готови.

А като накара Лиз да се качи в колата, каза:

— Хайде, хоп! Да те закарам… Ще мина през Рон, няма много да удължа пътя си.

Жан тръгна сам към колата си. Считаше това за естествено и ги проследи с очи. Клоа вече спеше, изпаднал в смъртен покой, осветен от жълтите звезди на уличните фенери; от шумотевицата на пазара бяха останали само стъпките на един залитащ пиян селянин. После се проточи съвсем тъмният път. Все пак Жан забеляза другата кола, тая, която отнасяше съпрузите. Така стана по-добре. Беше много хубаво и той подсвирна силно, освежен от нощта, свободен и развеселен.

Бележки

[1] Пистол, монета от десет франка. — Б. пр.