Емил Зола
Земя (25)

1.

Преди зимната оран под бледото септемврийско слънце равнината Бос се покриваше с тор, докъдето погледът стигаше. От сутрин до вечер по селските пътища се нижеше бавен керван от двуколки, претоварени с прогнила слама, която изпускаше силна пара, сякаш отнасяше топлината на земята. Навред нивите се покриваха с малки купчини, започваха да приличат на развълнувано море при прилив с тия сламени постелки от обори и конюшни; но в някои ниви бяха вече разстлали купчините и черна мръсотия от тор покриваше надалече почвата. Това беше поривът на бъдещата пролет, който проникваше заедно с ферментиращата торна течност; разложената материя се връщаше в общата утроба, за да създаде отново живот; и затова от единия до другия край на огромната равнина се разнасяше една миризма — силната миризма на този животински тор, необходим за хляба на човека.

Един следобед Жан откара голяма кола с тор в нивата си, която се намираше в местността Корнай. Месец бе минал, откакто той и Франсоаз се бяха настанили в къщата и животът им течеше в труд и селско еднообразие. Още като пристигнаха, той забеляза в съседната нива Бюто, който с вила в ръка разстилаше купчините, стоварени миналата седмица. Двамата мъже размениха коси погледи. Те се срещаха често, принудени бяха да работят близо един до друг, понеже бяха съседи. Бюто се измъчваше най-вече от това, че делът на Франсоаз, откъснат от неговите три хектара, се вмъкваше като клин и една част от неговия имот оставаше вляво, а другата — вдясно, поради което той бе принуден непрекъснато да заобикаля. Двамата никога не си говореха. Може би ако един ден се скарат, ще се изпотрепят.

Жан започна да разтоварва тора от колата си. Качил се горе, той загребваше с вила. Бе затънал до ханша, когато по пътя мина Урдьокен, който от обяд обхождаше имението. Фермерът пазеше добър спомен от своя ратай. И затова се спря и подхвана разговор с него. Беше застарял, имаше измъчен вид от грижи по фермата и други неща.

— Жан, защо не опитате с фосфати?

И без да дочака отговор, той продължи да говори надълго, сякаш за свое успокоение. Тия оборски торове, тия изкуствени торове — това бил големият въпрос на доброто земеделие. Сам бил опитал всичко, бил прекарал вече тази криза, тази лудост по торовете, която понякога разпалва земеделците. Той правел последователни опити — с треви, с листа, с джибри от грозде, с кюспе от ряпа и от рапица; освен това и със смлени кости, с печено и мляно месо, с изсушена кръв, стрита на прах; не е могъл още да опита с течна кръв, защото нямало наблизо кланица. Сега използувал и смет, събирана по пътищата, тиня от ямите, пепел и ситни въглища от пещите, най-вече отпадъци от вълна, които купувал от една фабрика за платове в Шатодюн. Неговият принцип бил — всичко, което идва от земята, е полезно да се върне на земята. Зад фермата бил направил големи ями за компост, там събирал мръсотиите от целия край, всичко, което лопатата може да събере — мърша, гниещи вещества по слоговете и застоялите води. Всичко това било злато.

— С фосфатите — продължи той — понякога аз съм имал добри резултати.

— Човек бива ограбван често! — отвърна Жан.

— О, разбира се, ако купувате от случайни пътуващи търговци, които продават по селските панаири… При всеки пазар трябва някой експерт-химик предварително да анализира тези химически торове, защото много мъчно може да се намерят чисти, без фалшификати… Бъдещето е в тях положително, но преди да дойде това бъдеще, ние всички ще пукнем. Трябва да имаме смелостта да се помъчим заради другите.

Вонята на тора, който Жан прехвърляше, беше го поразвеселила малко. Той я обичаше, вдъхваше я с наслада, сякаш душеше миризмата от съвокуплението със земята.

— Без съмнение — продължи той след кратко мълчание — още няма нищо, което може да се сравни с оборския тор. Само че той никога не е достатъчен. И освен това похабява се, хората не знаят как да го подготвят нито как да го използуват… Ето на̀! Съвсем ясно се вижда, този тук е бил изгорен от слънцето. Вие не го покривате.

И Урдьокен се нахвърли срещу старите навици, когато Жан му призна, че запазил старата яма на Бюто пред обора. А самият фермер от няколко години покривал с пръст и трева пластовете тор в своя ров. Освен това имал цяла мрежа от тръби, с които отвеждал там помиите, урината на животните и на хората, въобще всички отпадъчни води от фермата; два пъти в седмицата поливали торището с изпомпена торна течност. Най-сетне използували най-рационално всичко при изпразване на клозетните ями.

— Честна дума, да! Много е глупаво да се прахосват благата, които добрият бог ни дава! Аз дълго време бях като вашите селяни, гнусях се от тия неща. Но баба Кака̀ ме промени… Нали познавате баба Кака̀, вашата съседка? Да, тя единствена е на прав път. Зелката, в чийто корем е изляла нощното си гърне, е царицата на зелките както по големина, така и по вкус. Няма какво да се говори, всичко иде оттам.

Жан започна да се смее, като скочи от колата си, която бе изпразнил и вече захвана да разделя тора си на малки купчинки. Урдьокен го наблюдаваше, застанал сред топлата пара, която обвиваше и двамата.

— Като си помисли човек, че само каналните води на Париж могат да наторят и направят плодородни три хиляди хектара! Изчисленията са направени. Обаче това богатство се губи, използува се малка част под формата на прахообразен тор… Ей? Тридесет хиляди хектара! Виждате ли това тук, виждате ли равнината Бос наторена и житото израснало!

С широк жест той бе обгърнал простора, огромната равна Бос. И в увлечението си виждаше Париж, целия Париж как насочва тия източници — една цяла плодотворна река от човешки тор. Навред пълни канали, които заливат оранта, цяло море от изпражнения на открито под слънцето и вятъра. Така големият град връщаше в нивята живота, който бе получил от тях. Бавно почвата поглъщаше това плодородие и от нахранената, угоена земя белият хляб израстваше и се разливаше в гигантска жътва.

— Тогава ще трябва може би лодка! — каза Жан, който се забавляваше и едновременно отвръщаше от тази нова идея за поливане на равнината с отпадъчни канални води.

Но в този момент един глас го накара да обърне глава. Изненада се, като видя Лиз, застанала права в двуколката си, спряна край пътя. Тя викаше на Бюто с пълен глас:

— Слушай, отивам в Клоа да потърся господин Фине… Бащата падна вдървен в стаята си. Мисля, че умира… Прибери се за малко, виж и ти.

И без дори да дочака отговора, тя удари коня с камшика си и тръгна, като все повече се смаляваше, подскачайки в далечината на правия път.

Без да бърза, Бюто разпръсна и последните си купчинки. Той ръмжеше. Бащата болен — ето ти нова неприятност! Може би е само превземка, за да се поглези. После изведнъж реши да облече куртката си при мисълта, че може да е сериозно, щом като жена му е решила да харчи пари за лекар.

— Този там пести тора си! — прошепна Урдьокен, проявил интерес към торенето на съседната нива. — Земята е скъперница към селянина скъперник… И е опасен тип, от когото трябва хубаво да се предпазвате след разправиите с него… Как искате животът да е хубав, когато има толкова мръсници и толкова дяволи на земята? Дошло й е до гуша от нас, така де!

Той си тръгна пак натъжен към Бордери по същото време, когато Бюто влизаше в Рон с тежка стъпка. А Жан, останал сам, завърши работата си, като на всеки десет метра разхвърляше с вилата си тор, който изпускаше двойно повече амонячни изпарения. Други купчини димяха в далечината и покриваха хоризонта с тънка синкава мъгла. Бос щеше да бъде затоплена и ухаеща чак до замръзване.

Лиз и Бюто все още живееха у Фрима, където заемаха цялата къща с изключение на задната стая в приземния етаж, която тя бе запазила за себе си и за парализирания си мъж. Чувствуваха се доста на тясно, съжаляваха най-вече, загдето нямаха зеленчукова градина; хазайката естествено си бе запазила градината, това кътче земя, което й бе достатъчно да храни и глези недъгавия. Те биха се преместили, като потърсят някое по-широко жилище, ако не бяха забелязали, че тяхното съседство дразни Франсоаз. Само една междинна стена ги разделяше. И те нарочно говореха много високо, за да ги чуват. Казваха, че се били настанили тук временно, че сигурно ще се върнат в дома си, и то много скоро. Така че излишно било, нали, да си имат грижи с едно ново преместване? Защо и как ще се върнат отново? — те не обясняваха и именно този намек, тази безумна увереност, обоснована върху неизвестни неща, изкарваше Франсоаз извън кожата й, почерняше радостта й като господарка на къщата; освен това сестра й Лиз понякога поставяше на стената стълба, от която й крещеше отвратителни думи. Откакто окончателно си бяха уредили сметките при господин Байаш, Лиз се считаше ограбена, не преставаше да хвърля мръсни обвинения от единия в другия двор.

Когато най-сетне се прибра, Бюто намери дядо Фуан проснат на леглото си в малкото килерче зад кухнята, под стълбището за плевнята. Пазеха го двете деца — осемгодишният Жюл и тригодишната Лор, които си играеха на земята, правеха си вадички с вода, от стомната на стареца.

— Е, какво има? — попита Бюто, застанал прав пред леглото.

Фуан бе дошъл в съзнание. Широко отворените му очи бавно се извърнаха, погледнаха втренчено, но главата му не помръдна, изглеждаше вдървен.

— Слушай, татко, имаме много работа, не прави глупости!… Днес не трябва да се вцепеняваш.

И понеже Лор и Жюл счупиха стомната, той им зашлеви по една плесница и ги разрева. Старият не бе затворил клепачите си, продължаваше да гледа с разширени и втренчени зеници. Нямаше какво да се направи, понеже той не се раздвижи повече. Ще видят какво ще каже лекарят. Бюто съжали, че се бе върнал от нивата, започна да цепи дърва пред вратата, ей тъй само време да минава.

Впрочем Лиз веднага се върна, доведе господин Фине, който дълго преглежда болния, докато съпрузите чакаха със загрижен вид. Смъртта на стария щеше да ги отърве, ако болката го бе убила изведнъж; но това състояние можеше да продължи дълго и може би щеше да им струва скъпо; ако пък умре, преди да вземат скритите му пари, Фани и Исус Христос ще дойдат, разбира се, да им създават неприятности. Мълчанието на лекаря още повече ги разтревожи. Когато той седна в кухнята, за да напише рецептата, те се решиха да му зададат въпроси.

— Значи е сериозно?… Може да продължи осем дни, а?… Боже мой, колко дълга рецепта, какво му пишете там!

Господин Фине не отговаряше на тия разпитвания на селяните, обезпокоявани от всяка болест; беше навикнал да ги лекува като конете, без да влиза в разговор с тях. Имаше голяма практика от тия посещения, обикновено се справяше, и то по-добре, отколкото някой друг с по-големи познания. Обаче оскъдицата, в която го принуждаваха да живее, го правеше груб към тях, което пък ги караше да го уважават повече, въпреки че постоянно се съмняваха в ползата от неговите лекарства. Ще помогнат ли толкова, колкото пари струват? — питаха се те.

— Значи — подзе Бюто, изплашен от изписания лист — вие смятате, че с всичко това ще му бъде по-добре?

Лекарят само вдигна рамене. Беше се върнал при болния, заинтригуван и изненадан, че го намира в малко трескаво състояние след този лек мозъчен кръвоизлив. Той провери с часовник отново пулса, без дори да се опита да разпита стария, който го гледаше тъпо. И когато си тръгна, каза просто:

— Въпрос на три седмици… Ще дойда утре пак. Не се изненадвайте, ако тази нощ започне да бълнува.

Три седмици! Лиз и Бюто бяха чули само тия думи и останаха ужасени. Колко пари, ако всяка вечер ще трябва такъв куп лекарства! Най-лошото бе, че сега се налагаше Бюто да се качи на двуколката си и да тича при аптекаря в Клоа. Беше събота; Фрима, върнала се от пазара, след като бе продала зеленчуците си, намери Лиз сама и толкова отчаяна, че сновеше напред-назад, без да прави нещо; старата също се опечали, като научи какво е станало с Фуан; тя никога не бе имала късмет, ако това се било случило друг някой ден, тя щяла да използува лекаря безплатно за своя старец. Новината се бе разпространила вече в Рон, защото дотича нахалната Бъзла, тя обяви, че няма да си отиде, докато не пипне ръката на дядо си, и се върна, за да каже на Исус Христос, че положително Фуан не е умрял. Веднага след тази повлекана се появи Крантата, изпратена навярно от Фани; тя се изправи пред леглото на брат си и прецени състоянието му с проницателните си очи; тръгна си намръщена, съжаляваше може би, че ударът не е бил фатален.

След това фамилията не прояви вече интерес. Защо е необходимо, щом като болният ще прескочи трапа?

До полунощ къщата бе в тревога. Бюто се върна в отвратително настроение. Донесе синапена лапа за краката, едно лекарство за пиене всеки час, очистително в случай, че болният се почувствува по-добре утре сутринта. Фрима помагаше доброволно; обаче в десет часа, умряла за сън, пък и слабо заинтересована, тя си легна. Бюто, който имаше същото желание, подкани Лиз. За какво да се въртят тук? Разбира се, че само с гледане на стария няма да му стане по-добре. Той започна да говори щуротии, изричаше на висок глас несвързани неща, сякаш се намираше на полето, където работеше яко, както през миналите години на своята младост. А Лиз, която не се чувствуваше добре от тия недомлъвки на тих глас, сякаш бащата беше погребан вече, щеше да последва мъжа си, който се разсъбличаше, но реши най-напред да подреди дрехите на болния, оставени върху един стол. Тя ги изтръска грижливо, след като дълго тършува из джобовете, в които намери старо ножче и канап. После, когато ги окачваше в дъното на долапа, тя забеляза по средата на една лавица малък пакет с книжа, който просто й се навираше в очите. Сърцето я жегна: скритите пари! Толкова търсените от цял месец скрити пари! Парите, търсени в най-затънтените места, които били тук, на открито, под ръцете й. Значи старият е искал да смени скривалището им, когато болката го катурнала?

— Бюто! Бюто! — извика тя с толкова свито гърло, че той изтича по риза, мислейки, че баща му си отива.

Отначало и той силно се развълнува. После луда радост обзе и двамата, те се хванаха за ръце, заскачаха един срещу друг като кози, забравяйки болния, който сега със затворени очи и глава прилепнала към възглавницата размотаваше безкрай скъсаните конци на спомените си, бълнувайки. Навярно ореше:

— Ей, кранто, няма ли да тръгнеш?… Не е валяло, камък е, дявол да го вземе! Ръцете ми се скъсаха, трябва да се купят други… Дий, ууу! Простак!

— Шт! — прошепна Лиз, като се обърна, разтреперана.

— Аха! Как не! — отвърна Бюто. — Да не си мислиш, че е в съзнание? Не чуваш ли какви глупости говори?

Те седнаха близо до леглото с подкосени крака, толкова силно ги бе разтресла радостта им.

— Впрочем — подхвана тя — никой не ще може да ни обвини, че сме го претърсвали, защото бог ми е свидетел, че дори не съм помислила за неговите пари! Пакетът сам ми се набута в ръцете… Хайде да видим.

Той вече разгъваше книжата, пресмяташе на висок глас:

— Двеста и тридесет и седемдесет; кръгло триста… Това е, бях ги изчислил точно за тримесечието: петнайсет монети от по сто су миналия път у бирника… Акции с лихва пет на сто. А? Нали е смешно, че тия малки хартии, колкото и отвратителни да изглеждат, са пари все пак, и то солидни като истинските!

Но Лиз отново го накара да млъкне, изплашила се от едно внезапно изкискване на стария, който може би сега бе на голямата жътва, онази по времето на Шарл Ⅹ, която не са могли да приберат, поради липса на място.

— Има! Има!… Като на шега, толкова много има!… Ах, ето на! Когато има, има!

Сподавеният му смях приличаше на хъркане, а радостта му трябваше да е съвсем надълбоко, защото нищо не се отразяваше върху скованото му лице.

— Припомня си неща от младостта си — каза Бюто, като повдигна рамене.

Настъпи мълчание и двамата разглеждаха книжата, като разсъждаваха.

— Значи какво? — каза накрай Лиз. — Трябва ли да ги оставим пак там?

Но той отказа с енергичен жест:

— О, да, да, трябва да ги оставим пак там!… Той ще ги търси, ще крещи, ще си имаме хубави неприятности с другите свине от рода!

Тя сама се прекъсна за трети път, защото дочу, че старият плаче. Беше израз на страдание, на огромно отчаяние, някакви ридания, като че ли събирани цял живот, без да се разбере защо, понеже той повтаряше с безизразен глас само следните думи:

— Всичко е загубено… всичко е загубено… всичко е загубено…

— И ти вярваш — подхвана припряно Бюто, — че ще оставя тия книжа на този старик, който откача!… За да ги накъса или да ги изгори! О, не, разбира се!

— Това е вярно — прошепна тя.

— Така че стига толкова, да си лягаме… Ако ги поиска, ще му отговоря, че това е вече моя работа. А пък другите да не ме безпокоят!

И те си легнаха, след като на свой ред скриха книжата под мраморната плоча на един стар шкаф, където им се стори, че е по-сигурно, отколкото да ги заключат в някое чекмедже. Оставен сам, без свещ от страх да не се предизвика пожар, бащата продължи да си говори и да плаче през цялата нощ, без да дойде в съзнание.

На другия ден господин Фине го намери по-спокоен, по-добре, отколкото се надяваше. Ах, тия стари товарни коне! Душата им е закована към тялото! Изглежда, че противно на опасенията, нямаше да вдигне температура. Предписа някакъв сироп за усилване, хининово вино и едни скъпи хапчета, чиято цена отново ужаси Лиз и Бюто; а когато си тръгна, лекарят трябваше да се пребори с Фрима, която го бе причакала.

— Но, скъпа моя, казах ви вече, че вашият съпруг е като този крайпътен камък, да, също като него… Не мога да раздвижвам камъните, дявол да го вземе!… Вие нали знаете как ще свърши той? И колкото по-скоро, толкова по-добре и за него, и за вас.

Той шибна с камшик коня си, тя падна заднишком върху крайпътния камък и заплака. Наистина отдавна, от дванадесет години вече, се грижеше за своя мъж; и силите й си отиваха с възрастта, тя трепереше от страх, че не ще може още дълго да обработва своето парче земя; но това нямаше значение! Сърцето й се преобръщаше при мисълта, че ще загуби стария си недъгав съпруг, когото гледаше като свое дете, носеше го на ръце, преобличаше го, глезеше го с лакомства. И здравата му ръка, с която още си служеше, бе започнала също да се вдървява, така че сега тя трябваше да му слага и лулата в устата.

След осем дни господин Фине се учуди, като видя Фуан на крака, не много устойчив, но упорствуващ да ходи, защото, казваше той, не умира този, който не иска да умре. Застанал зад лекаря, Бюто се кискаше, защото не бе изпълнявал рецептите, с изключение на първата, заявявайки, че най-сигурно било, когато се остави злото само да си отиде. Обаче в пазарния ден Лиз има неблагоразумието да донесе един сироп, предписан миналия ден; и тъй като лекарят дойде в понеделник за последен път, Бюто му разказа, че старецът отново се разболял.

— Не знам какво са натикали в проклетото шише, но от това лекарство той отново здравата се разболя.

Това стана именно онази вечер, когато Фуан реши да заговори. Откакто бе започнал да става, той обикаляше къщата със загрижен вид, с натежала глава, не можейки да си спомни къде е могъл да скрие книжата си. Тършуваше, ровеше навред, правеше отчаяни усилия да си припомни. После се досети: може да не ги е скрил, а да ги е оставил там, върху лавицата. Обаче какво да направи? Ако се лъжеше, ако никой не ги е взел, трябваше ли сам да се издаде, да признае съществуванието на тези пари, събирани някога с такава голяма мъка, укривани след това толкова грижливо? В продължение на още два дни той води борба, пребори се срещу яростта от това внезапно изчезване и необходимостта да не отваря уста. Но фактите започнаха да се уточняват; той си спомняше, че сутринта, преди да получи атаката, беше поставил пакета на онова място с намерение след това да го пъхне в цепнатината между гредите на тавана, една дупка, която бе открил от леглото си, вдигнал очи нагоре. Измъчен от чувството, че е ограбен, най-сетне той изплю камъчето.

Бяха вечеряли супа. Лиз подреждаше чиниите, а Бюто, който гледаше присмехулно баща си от деня, в който се бе надигнал от леглото, очакваше разговора, люлеейки се на стола си, като го видя толкова възбуден и нещастен. И наистина старецът, който с отслабналите си крака се клатушкаше упорито из стаята, изведнъж се изправи пред него.

— Книжата? — попита той с пресипнал глас, който се задушаваше.

Бюто примигна силно учуден, сякаш не бе разбрал.

— Хе? Какво казвате?… Книжата, кои книжа?

— Моите пари! — изръмжа страшно старецът, надигнал се с целия си ръст.

— Вашите пари, значи вие имате пари сега?… Вие така много се кълняхте, че ние много сме ви стрували, че не ви е останало нито едно су… Ах, хитър дяволе, вие сте имали пари!

Той продължаваше да се клатушка, кискаше се, много му беше забавно, тържествуваше, загдето пръв бе подушил съкровището.

Фуан трепереше цял.

— Върни ми ги!

— Да ви ги върна? Нима са у мен, нима знам къде са вашите пари?

— Ти си ми ги откраднал, върни ми ги, дявол да те вземе, или ще ме принудиш да те заплюя.

И въпреки възрастта си, Фуан го хвана за раменете и го разтърси. Но тогава синът стана, сграбчи го на свой ред, без да го блъсне, а единствено, за да му изкрещи в лицето:

— Да, у мене са и ще ги задържа… Ще ви ги пазя, слушате ли, старо говедо с разхлопана глава!… И всъщност беше време да ви се вземат тия книжа, които щяхте да скъсате… Нали, Лиз, щеше да ги скъса?

— О, положително, така положително, както е положително, че съществувам! Когато човек не знае какво прави!

Изненадан, Фуан се изплаши от тази история. Луд ли е бил, че не си спомня нищо? Ако е искал да унищожи книжата като хлапе, което си играе с картинки, значи е правел всичко в леглото и че вече е за убиване? С болка в гърдите той нямаше вече нито кураж, нито сили. И запелтечи, плачейки:

— Върни ми ги, де!

— Не!

— Върни ми ги, понеже съм вече по-добре!

— Не! Не! За да се бършете с тях или за да палите лулата си, благодаря!

И оттогава Лиз и Бюто упорито отказваха да върнат акциите. Впрочем те говореха открито за това, разказваха цяла една драма, как точно го били сварили, за да му ги издърпат от ръцете в момента, когато започвал да ги разкъсва. Една вечер дори показаха на Фрима резката на разкъсването. Кой би могъл да им попречи да предотвратят едно такова нещастие — да се раздробят пари и да бъдат загубени за всички? Одобряваха на висок глас постъпката им, макар че мислено се съмняваха в думите им, предполагаха, че лъжат. Най-вече Исус Христос не можеше да се успокои: как това съкровище, неоткриваемо у него, е било така изведнъж открито от другите? А той го бе държал един ден в ръце и бе направил глупостта да го пощади. Наистина нямаше защо сега да се прави на глупак! И той се кълнеше, че ще потърси сметка от брат си, когато старият хвърли топа. Фани също казваше, че ще трябва да направят сметката. Лиз и Бюто казваха, че нямат нищо против, разбира се, ако старият не си вземе съкровището и не реши сам да разполага с него.

От своя страна Фуан, влачейки се от врата на врата, разказа навред какво се бе случило. Спреше ли някой минувач, той започваше да оплаква злочестата си съдба. И така една сутрин той влезе в съседния двор у внучката си.

Франсоаз в момента помагаше на Жан да натовари една кола с тор. Той бе слязъл в дъното на ямата, откъдето с вила подаваше тора, а тя го поемаше и натрупваше на пластове, за да се събере повече.

Застанал прав пред тях, облегнал се на бастуна си, старият започна да се оплаква:

— Е? Не е ли все пак отвратително да ми вземат парите, моите пари, и да не искат да ми ги върнат?… Какво бихте направили вие?

Франсоаз го остави да повтори три пъти въпроса. Беше й много неприятно, че е дошъл да говори така, приела го бе студено, защото желаеше да избягва всякакъв повод за спор с Лиз и Бюто.

— Вижте какво, чичо — каза му тя най-сетне, — това нас не ни засяга, ние сме много щастливи, че се измъкнахме от този ад.

И като му обърна гръб, тя продължи да тъпче в колата, торът бе стигнал до бедрата й, почти бе затънала в него, защото мъжът й прехвърляше вила след вила. Тя чезнеше така в топлата пара, беше й приятно и се чувствуваше здраво на краката си в задушната атмосфера на разровената торна яма.

— Защото не съм луд, това се вижда, нали? — продължи Фуан, сякаш не бе чул думите й. — Те трябва да ми ги върнат, моите пари да ми върнат… Вие считате ли ме способен да ги унищожа?

И Жан, и Франсоаз не продумаха нито дума.

— Човек трябва да е луд, за да го направи, кали? Аз не съм луд… Вие бихте могли да свидетелствувате, вие двамата.

Изведнъж тя се изправи горе в натоварената кола; изглеждаше много голяма, здрава и силна, сякаш бе израсла там и тази миризма на плодородие бе излязла от нея. Сложила ръце на кръста, изопнала гърди, сега тя приличаше на истинска жена.

— О, не, не! Не, чичо, стига толкова! Аз ви казах да не ни забърквате във всички тия разправии… И вижте какво, понеже ние сме тук до тях, по-добре ще направите, ако не идвате вече при нас.

— Значи ме изпъждате? — попита старецът разтреперан.

Жан сметна, че трябва да се намеси.

— Не, само че не искаме да се караме. Ще има три дни да се бием, ако ви забележат тук… Всеки си гледа спокойствието, нали?

Фуан, застанал неподвижно, отправи нещастните си бледи очи и към него, и към нея. После тръгна, като каза:

— Добре! Ако имам нужда от помощ, ще трябва да отида другаде, вместо да идвам при вас.

И те го оставиха да си отиде със свити от болка сърца, защото още не бяха съвсем лоши; но какво да се прави? С нищо нямаше да могат да му помогнат, а пък самите те щяха да загубят спокойствието си. Той отиде да вземе камшика си, а тя в това време с лопата грижливо събра падналите фъшкии и ги хвърли в колата.

На другия ден жестока сцена избухна между Фуан и Бюто. Всъщност всеки ден се повтаряше спора за акциите, единият повтаряше непрекъснато: „Върни ми ги!“, упорито, като фиксидея, а другият казваше все едно и също: „Оставете ме на мира!“ Обаче постепенно спорът се изостряше, особено след като старият започна да търси къде Бюто е скрил книжата му. Сега той обикаляше из цялата къща, тършуваше из дървените шкафове, чукаше по стените, за да види дали не звънтят на кухо. Непрекъснато очите му шареха от един ъгъл на друг с тази единствена цел; и щом като останеше сам, отстраняваше децата и започваше претърсванията със страстта на хлапак, който се нахвърля върху слугинята, веднага щом родителите му излязат. Обаче един ден, като се прибра ненадейно, Бюто видя Фуан, проснат на земята и заврян под шкафа да търси дали там няма някакво скривалище. Той излезе извън кожата си, защото бащата се беше много разпалил; всъщност това, което той търсеше отдолу, беше отгоре, скрито и като запечатано под тежкия мрамор.

— Дявол да ви вземе, побъркан старец! Какво сте се заизвивали като змия!… Я станете веднага!

Той го изтегли за краката и с неочакван, удар го изправи.

— А така ли! Няма ли да има край това ваше надничане по всички дупки? До гуша ми дойде да гледам къщата си разравяна до последната пукнатина!

Фуан, обиден от тази изненада, го изгледа и изведнъж побеснял от гняв, повтори:

— Върни ми ги!

— Оставете ме на мира! — изкрещя в носа му Бюто.

— Тогава, понеже много се измъчвам тук, отивам си.

— Точно така, махайте се оттук, на добър път! А пък ако се върнете, дявол да го вземе, значи нямате гордост!

Бюто го сграбчи за ръката и го изхвърли навън.

П.

Фуан слезе по склона. Гневът му изведнъж стихна, той се спря долу на пътя, слисан, че е навън, а не знае къде да отиде! От църковната камбанария удари три часът, влажен вятър смразяваше този сив, есенен следобед; и той трепереше, защото не бе взел дори шапката си, толкова бързо стана всичко. За щастие държеше бастуна си. За миг тръгна към Клоа; после се попита къде отива натам, върна се в Рон с бавна стъпка, с каквато се влачеше обикновено. Пред Макерон му хрумна мисълта да изпие една чаша; но, като се пребърка, видя, че няма нито едно су, обзе го срам да се покаже така, пък и се страхуваше, че хората са узнали вече случилото се с него. В този момент забеляза, че Ланген, застанал прав на вратата си, го гледа така изкосо, както се гледат скитниците по големите друмища. Лекьо, който беше зад един от училищните прозорци, не го поздрави. Ясно е, мислеше си той, всички ме гледат с презрение сега, когато нямам нищо, оголен отново, но този път чак до кожата.

Когато стигна Егр, Фуан се облегна за миг върху парапета на моста. В тревога го хвърли мисълта за настъпващата нощ. Къде ще легне! Няма дори една керемида. Завидя на кучето на Бюто, което мина край него — това животно поне си знаеше дупката със слама, където ще спи. Размисляше смутено, отпаднал след гневното напрежение. Със затворени очи се мъчеше да си припомни за скътани места, където би могъл да се подслони в студа. Изниза му се като кошмар целият този край — гол, пометен от вятъра. Но се стресна, разбуди се от прилив на сили. Не трябваше да се отчайва по такъв начин. Хората няма да оставят да умре навън един човек на неговата възраст.

Машинално той прекоси моста и се намери пред малката ферма на Деломови. Като я забеляза, веднага се отклони, мина зад къщата, за да не го видят. Там пак се спря, облегна се на стената на обора, в който чу гласа на Фани, своята дъщеря. Нима бе мислил да се върне при нея? Не можеше да си отговори на този въпрос, краката му сами го бяха довели тук. Той си представи вътрешността на жилището, сякаш бе влязъл — кухнята вляво, неговата стая на първия етаж, до плевнята. Някакво разнежване подкоси краката му, щеше да се изкуши, ако не бе стената. Дълго време стоя неподвижен, прилепил стария си гръбнак към тази къща. Фани продължаваше да говори в обора, но той не можеше да различи думите; може би от силното туптене на сърцето си. Навярно се караше на някоя слугиня, защото гласът й се повишаваше и той го чу — сух и строг; без да употребява просташки изрази, тя казваше толкова оскърбителни думи, че онази нещастница се разплака. И на него също му стана мъчно, предишното му вълнение угасна, той пак се вцепени при мисълта, че ако бе блъснал вратата, дъщеря му щеше да го посрещне със същия зъл глас. Представи си как тя повтаря: „Татко ще дойде да ни моли на колене отново да го вземем!“ — тия думи, които бяха отрязали всички връзки между тях, и то завинаги, като удар с брадва. Не, не! По-добре е да умре от глад, по-добре е да спи зад някой плет, вместо да види как тържествува тази горда жена, считаща се за безукорна! Той отлепи гърба си от стената и се отдалечи с болка в сърцето.

За да не тръгне отново по пътя, Фуан, който мислеше, че всички го дебнат, премина моста и отново тръгна по десния бряг на Егр и скоро се видя сред лозята. Навярно мисълта му е била да навлезе в равнината, избягвайки селото. Обаче стана така, че трябваше да мине край Замъка, където изглежда пак краката му го бяха довели с оня инстинкт на старите товарни животни, които се връщат в оборите, където им е овесът. Изкачването го задъхваше, той седна встрани, започна да диша дълбоко и да разсъждава. Уверен бе, че ако кажеше на Исус Христос: „Ще подам в съда тъжба срещу Бюто, помогни ми“, юначагата ще го посрещне с отворени обятия и същата вечер ще направят чуден гуляй. От ъгъла, където се намираше, той веднага подуши някакво пиршество, някакво запиване, което бе започнало от сутринта. Подмамен така, както бе огладнял, той се приближи и позна гласа на Канон, подуши миризмата на шарения боб и на задушеното месо, което Бъзлата готвеше така хубаво, когато баща й искаше да отпразнува някоя поява на приятеля си. Защо да не влезе да похапне и да пийне с двамата безделници, които чуваше как си бърборят сред дима на лулите, така хубаво разположили се на топличко, че им завиждаше? Една оглушителна пръдня на Исус Христос го разнежи, той протегна ръка към вратата, но острият смях на Бъзлата го скова. Сега Бъзлата го ужасяваше, непрекъснато му се привиждаше това хилаво, облечено по риза момиче, което се нахвърля върху му като смок, за да го претърсва и ограбва. И тогава каква полза, ако нейният баща му помогне да си върне книжата? Момичето ще е пак тук, за да му ги вземе, ако ще и изпод кожата му. Изведнъж вратата се отвори, скитницата хвърли поглед навън, навярно подушила някого. Той едва има време да се мушне зад храстите и снижил се там, можа да различи зелените й очи, които блестяха в настъпващата нощ.

Когато навлезе в равнината, Фуан изпита някакво облекчение — спасил се от другите, щастлив, че е сам и че може да умре. Дълго време скита наслуки. Нощта бе паднала, леденият вятър го шибаше в лицето. Понякога, при по-силни подухвания, той трябваше да обръща гръб, да диша на пресекулки, а голямата му глава да настръхва с редките си бели коси. Удари шест часът, всички в Рон ядяха по това време; а той чувствуваше слабост в краката, които забавяха хода си. Между две вихрушки с плющене се изсипа силен проливен дъжд. Той бе измокрен, но продължи да върви и още два пъти бе залян от дъжд. И без да знае как се намери на площада пред църквата, точно срещу наследствената къща на Фуановци, тая, в която сега живееха Франсоаз и Жан. Не, и тук не можеше да се приюти, нали бяха го изгонили. Дъждът се усили толкова много, че изпадна в малодушие. Беше се приближил до вратата на Бюто и Лиз, малко встрани до кухнята, откъдето лъхаше на зелева супа. Цялото му нещастно тяло бе готово да се подчини, подтиквано от физиологичната нужда да яде и да бъде на топло. Но се спря, доловил в мляскането следните думи:

— Ами бащата, ако не се прибере?

— Остави го! Той е толкова лаком, че ще се прибере веднага, щом огладнее.

Фуан се отдръпна, опасявайки се да не го забележат на тази врата; увърташе се като бито куче, което се връща при храната си. Задушаваше се от срам, искаше му се да вземе жестоко решение — да умре, свит в някой кът. Ще видят тогава дали се покорява на глада! Той се спусна пак надолу по склона, облегна се на края на една греда пред налбантницата на Клу. Краката му не издържаха вече, почувствува се загубен в тъмнината на нощта и пустошта на пътя, защото седенките бяха започнали, лошото време бе затворило къщите, не се виждаше нито една жива душа. Сега пороят бе укротил вятъра, дъждът падаше отвесно, продължително, стихийно като потоп. Чувствуваше, че няма сили да се надигне и да потърси подслон. С бастуна между коленете си и с мокра глава той стоеше неподвижен, изумен от нещастието, в което бе изпаднал. Дори не разсъждаваше, беше се примирил — щом като човек няма нито деца, нито дом, нито нищо, трябва да стиска корем и да спи на открито. Удари девет часът, после десет. Дъждът продължаваше, топеше старите му кости. Започнаха да се появяват фенери, които бързо чезнеха; хората излизаха от седенките и той пак се обнадежди, когато позна Крантата, която излизаше от Деломови, където беше икономисала свещта си. Той се надигна с усилие, при което краката му изскърцаха, проследи я отдалеч, но не можа да я настигне и да влезе в къщата й заедно с нея. Пред затворената порта се замисли със стихващо сърце. Най-сетне почука, беше много нещастен.

Трябва да кажем, че попадаше в лош момент, защото Крантата беше в страшно настроение вследствие на един злощастен случай, сполетял я миналата седмица. Една вечер, когато бяха останали сами с внука си Иларион, тя реши да го накара да й нацепи дърва, за да използува труда му, преди да го отпрати да спи в сламата; и понеже той работеше бавно, тя стоеше до него в дърварника и го обсипваше с ругатни. До този момент, покорен от страх, този ненормален младеж, глупав и изкривен, с мускули на бик, оставяше баба му да злоупотребява с неговите сили дори без да посмее да вдигне очи към нея. Обаче от няколко дни тя трябваше да се предпазва от него, защото той трепереше от много тежката работа и загрятата му кръв вдървяваше крайниците му. Тя направи грешка, като го удари по тила с върха на бастуна си, за да го предизвика да работи по-живо. Иларион хвърли брадвата и я изгледа. Разярена от това разбунтуване, тя започна да го шиба по слабините, по бедрата и навред, а той неочаквано се нахвърли върху нея. Тогава тя помисли, че е повалена, стъпкана, удушена; но, не, той беше толкова постил от смъртта на сестра си Палмир, че гневът му се бе превърнал в бяс на мъжкар, който няма съзнание нито за родство, нито за възраст, а вижда само пола. И животното искаше да изнасили тази прабаба на осемдесет и девет години с тяло като суха тояга, в която бе останал само пропуканият женски скелет. Обаче още здрава и непревземаема, старицата не се предаде, успя да хване брадвата и разцепи черепа му с един удар. На виковете й се притичаха съседи, на които тя разказа случая с подробности: още малко и щял да я прекара, мръсникът му с мръсник. Иларион умря на другия ден. Идва съдията, после стана погребението; въобще всевъзможни тревоги, от които тя щастливо се възстанови, успокои се, но си остана огорчена от неблагодарността на хората и твърдо реши вече никога да не прави услуга на тия от рода си.

Фуан трябваше да чука три пъти така боязливо, че Крантата не го чу. Най-сетне тя попита:

— Кой е?

— Аз.

— Кой си ти?

— Аз, брат ти.

Несъмнено тя бе познала веднага гласа на брат си, но не бързаше, изпитваше удоволствие, като го насилваше да говори. Настъпи мълчание, след което тя отново попита:

— Какво искаш?

Той трепереше, не смееше да отговори. Тя грубо отвори; но когато той се накани да влезе, тя препречи вратата с мършавите си ръце, остави го на улицата под проливния дъжд, който не преставаше да се излива.

— Знам какво искаш. Дойдоха, снощи да ми разкажат… Да, ти си направил глупостта да се оставиш отново да те ограбят, ти не си могъл дори да запазиш парите от скривалището си, а искаш да те прибера, нали?

После, като видя, че той се извинява и със заекване обяснява нещо, тя се разгневи:

— Поне да не бях те предупредила! Ама доста много ти повтарях, че човек трябва да бъде глупав и страхлив, за да се откаже от земята си!… Заслужаваш си, щом като си стигнал дотам, докъдето ти предрекох, изпъден от твоите деца-мошеници, скитащ в нощта като просяк, който няма дори собствена керемида, за да спи под нея!

С протегнати ръце той плачеше и се мъчеше да я отмести от вратата. Но тя стоеше здраво на краката си и успя да излее целия си гняв.

— Не, не! Иди да искаш подслон от тия, които са те окрали. Аз не ти дължа нищо. Фамилията пак ще ме осъди, че се бъркам в работите ти… Впрочем не е само това, ти си даде имота, никога няма да ти простя…

И наежена, с увехнал врат и с кръглите си очи като на граблива птица, тя силно тряска вратата под носа му.

— Заслужи си го, пукни навън!

Фуан остана на място, вдървен и неподвижен пред безмилостната врата; зад него дъждът продължаваше монотонно да плющи. Най-сетне той се обърна, събра сили и навлезе в мастилено черната нощ, удавена в този бавен и смразяващ водопад от небето.

Накъде бе тръгнал? Той никога не можа да си спомни. Краката му се плъзгаха в локвите, ръцете му опипваха, за да не се блъсне в стените и дърветата. Той не мислеше вече, не знаеше вече; това селце, където познаваше всеки камък, сега беше като далечно, непознато и страшно място, където той се чувствуваше чужденец и загубен, неспособен да се ориентира. Зави вляво, изплаши се от дупките, върна се вдясно, спря се разтреперан, заплашван от всички страни. И като срещна един стобор, той тръгна покрай него, докато стигна до малка врата, която се отвори. Почвата се свлече, той се търкулна в някаква дупка. Тук се почувствува добре, дъждът не проникваше, беше топло; но някакво грухтене го предупреди — до него имаше прасе, което обезпокоено, бе помислило, че са му хвърлили храна и затова захвана вече да бута зурлата си в ребрата му. Започна борба, той бе толкова слаб, че излезе от страх да не бъде изяден. И понеже не можеше да отиде по-далече, легна до вратата, свил се на топка, за да се подслони под стряхата и защити от дъжда. Все пак отделни капки продължаваха да мокрят краката му и подухванията на вятъра вледеняваха върху тялото му неговите мокри дрехи. Той завидя на прасето, би се върнал при него, ако не бе чул зад гърба си, че то гризе вратата, сумтейки хищно.

На разсъмване Фуан се отърси от болезнената сънливост, в която бе изпаднал. Обзе го срам, срам, като си помисли, че неговата история се разнася из този край, че всички знаят как той скита по пътищата като бедняк. Когато човек няма нищо, за него няма справедливост, няма и милост. Той тръгна покрай плетищата, очаквайки да види някой прозорец да се отваря и някоя ранобудна жена да го познае. Дъждът продължаваше да вали, той навлезе в равнината, скри се в една копа. И така прекара целия ден, като прибягваше така от подслон на подслон, защото бе толкова подплашен, че на всеки два часа, предполагайки, че е открит, сменяше бърлогата си. Единствената мисъл, която го измъчваше сега, бе да разбере дали скоро ще умре. Страдаше по-малко от студа, измъчваше го най-вече гладът, беше уверен, че ще умре от глад. След още една нощ, след още един ден може би?… Докато бе светло, той не се огъна, предпочиташе да умре така, вместо да се върне при Лиз и Бюто. Но тревожен страх го обзе привечер, ужаси се при мисълта, че отново ще бъде под упорития порой като през миналата нощ. Студът го пронизваше чак до костите, непоносим глад го измъчваше. Когато небето потъмня, той се почувствува като удавен, понесен от плуващия във вода мрак; разумът не го ръководеше вече, краката му вървяха сами, животинското чувство го водеше; и така, без да иска, той се видя в кухнята на Лиз, чиято врата бе бутнал.

Точно по това време Лиз и Бюто дояждаха снощната супа от зеле. Чул шума, синът му бе обърнал глава и се вгледа в умълчания си баща, от чиито мокри дрехи се надигаше пара. Измина дълъг миг, най-сетне Бюто каза, хилейки се:

— Знаех си добре, че сте страхливец.

Вдървен, старецът мълчеше, не отвори уста, не каза нито дума.

— Хайде, жено, все пак дай му да яде, защото гладът го е върнал.

Лиз беше станала вече и донесе една паница със супа. Фуан пое паницата и отиде да седне встрани на едно столче, сякаш отказваше да седне на масата заедно с децата си; и лакомо, бързо с лъжицата започна да лапа супата. Цялото му тяло трепереше от силния глад. А Бюто, без да бърза, довършваше вечерята си, люлеейки се върху стола си, като отдалече си вземаше парченца сирене с върха на ножа си. Проявяваше интерес към лакомията на стареца, следеше с очи лъжицата му и се присмиваше:

— Кажете де, нали разходката на хладно ви отвори апетита! Обаче не може да си позволявате това всеки ден, скъпо ще струва прехраната ви.

Бащата лапаше, лапаше, дрезгаво преглъщаше, без да продума. А синът продължаваше:

— Ах, този веселяк, който не спи в дома си! Може би е ходил да види брантиите… Това ли ви беше желанието, а?

Пак никакъв отговор, същото упорито мълчание, само бързото гълтане на супата, която намаляваше.

— Ей! На вас говоря! — извика Бюто ядосан. — Бихте могли да бъдете любезен, поне като ми отговорите.

Фуан дори не вдигна от супата своите втренчени и неспокойни очи. Сякаш нито чуваше, нито виждаше, като че ли искаше да каже, че се е върнал, за да яде, че стомахът му е тук, но сърцето му съвсем го няма. Сега с лъжицата си изстъргваше паницата с ожесточение, за да не загуби нищо от порцията си.

Развълнувана от този вълчи глад, Лиз си позволи да се намеси:

— Остави го, сигурно иска да се преструва на умрял.

— Говоря му така, за да не почне отново да се подиграва с мен! — подхвана Бюто. — Един път минава. Но чувате ли ме, проклет твърдоглавецо? Нека днешната история ви послужи за урок! Ако продължите да ми досаждате, ще ви оставя да умрете от глад на пътя!

Като свърши да яде, Фуан стана с мъка от стола си; и продължавайки да мълчи, обърна гръб, довлече се до стълбището и стигна до леглото си, върху което се хвърли, както бе облечен. Сънят го порази, заспа в същия миг като пън, без дори да въздъхне. Лиз, която отиде да го види, се върна да каже на мъжа си, че той може би е умрял. Обаче Бюто, след като си направи труда да го погледне, вдигна рамене. О, как не, умрял! Нима така се умира? Само че трябва доста да е поскитал, за да изпадне в такова състояние. На другата сутрин, когато влязоха при него, за да го видят, старецът не бе мръднал; продължи да спи и вечерта, събуди се чак на сутринта след втората нощ, бе спал непробудно тридесет и шест часа.

— Я, вие се събудихте! — каза Бюто, хилейки се. — Аз пък си представях, че ще продължите, че няма вече да ядете!

Старият не го погледна, не отвърна, а излезе и седна навън, край пътя, за да се освежи.

Така Фуан се заинати. Изглеждаше като че бе забравил акциите, които отказваха да му върнат; или поне не искаше да говори вече за тях, не ги търсеше вече, безразлично му беше и се бе примирил. Обаче разривът му с Лиз и Бюто бе пълен; продължаваше да мълчи, като откъснат от тях, като погребан. Никога при никакъв случай и при каквато и да било нужда той не отправяше нито една дума към тях. Продължаваха да живеят заедно, той спеше там, ядеше там, разминаваше се с тях от сутрин до вечер; и нито поглед, ни дума, като че ли бе сляп и ням, някаква движеща се сянка сред живите. Когато се умориха да се занимават с него, без да изкопчат нито дума, оставиха го да упорствува. Бюто, а и самата Лиз престанаха да му говорят, търпяха го около себе си като някаква мебел, променяща мястото си, дори стигнаха дотам, че не чувствуваха присъствието му. Интересуваха се повече от коня и двете крави.

В цялата къща Фуан имаше само един приятел — малкия Жюл, който навършваше десет години. Обаче Лор, вече четиригодишна, го гледаше сурово като баща си и майка си, изплъзваше се от ръцете му, бе лукава и злобна, като че ли и тя осъждаше вече тази излишна уста. На Жюл му беше приятно да застава край коленете на дядо си. Момчето беше последната връзка на стария с живота на другите, а му служеше и за куриер, когато бе необходимо. Майка му го изпращаше и той й носеше отговора, защото дядо му разговаряше само с него. Така както Фуан бе изоставен и самотен, само момчето като малка домакиня сутрин му помагаше да оправя леглото си и имаше грижата да му носи порцията супа, която той изяждаше до прозореца, сложил купата на коленете си, защото не желаеше вече да заеме мястото си на масата. После си играеха заедно. Щастие бе за Фуан да хване Жюл за ръка и с него да върви дълго и право пред себе си. В такива дни старецът изплакваше мъката си, приказваше, приказваше дълго, изморяваше придружителя си, макар че говореше вече трудно, заплиташе езика си, откакто бе решил да мълчи. Но старецът, който пелтечеше, и хлапакът, който се интересуваше само от птичите гнезда и дивите черници, се разбираха много добре и разговаряха с часове. Той го учеше как да поставя примки, направи му малък кафез, в който да затваря скорците. Хванал крехката детска ръка и закрачил по безлюдните пътища из този край, в който нямаше вече нито земя, нито семейство — само това го крепеше, даваше му сили да се радва още малко на живота.

Във всичко друго Фуан бе като зачеркнат от списъка на живите, Бюто действуваше от негово име, подписваше и вземаше парите под предлог, че баща му не е вече с всичкия си. Рентата от сто и петдесет франка, произлизаща от продажбата на къщата, му се изплащаше направо от господин Байаш. Имаше си неприятности само с Делом, който бе заявил, че ще дава двестате франка за издръжка само в ръцете на бащата, така Делом изискваше Фуан да присъствува, но още щом обърнеше гръб, Бюто прибираше тези пари. Всичко това правеше триста и петдесет франка, към които, казваше той с плачевен глас, трябвало да прибавя още толкова, дори и повече, за да може да храни стария. Никога не говореше за акциите: те си дремели тук, по-късно щели да се занимават с тях. А защитавал и интересите му, държал за изпълнение на задължението към дядо Сосис — петнадесет су всяка сутрин пожизнена рента срещу един арпан земя. Крещеше на всеослушание, че не трябва да се изпуска този договор, по който били вложени много пари. А при това се носеше слух, че дядо Сосис, измъчван и заплашван, бил склонил да се откаже, като върнал половината от получената сума, хиляда франка от двете хиляди; и че този стар мошеник мълчал само от бедняшка гордост — не искал да се разчуе, че и него най-сетне са го изиграли. Прозорливостта на Бюто го предупреждаваше, че дядо Фуан ще умре пръв: достатъчно бе да го духнеш и той щеше да падне.

Измина една година и Фуан, макар че отпадаше всеки ден, все още се държеше. Но не беше същият онзи чист селянин, добре обръснат, с бакенбарди като заешки крачета, облечен с нова риза и черни панталони. В неговото отслабнало и озлобено лице бе останал само големият нос, който се удължаваше надолу към земята. Всяка година се беше прегърбвал все повече и сега вървеше с превит кръст и малко му трябваше, за да се прекатури в гроба. Влачеше се с два бастуна, пуснал бе бяла брада, дълга и мръсна, доизносваше продупчените дрехи на сина си и беше така мръсен, че на светло бе отвратителен — като дрипавите скитници, от които хората се отдръпват. И в това изпаднало състояние продължаваше да съществува само животното, човекът-животно, отдал се цял-целеничък на инстинкта за живот. Със страшна ненаситност се нахвърляше върху супата, никога не беше сит, крадеше дори намазаните с масло филии на Жюл, когато малкият не ги бранеше. Заради това му намаляваха дажбите, дори това беше повод да не го хранят достатъчно, — защото щял да пукне от преяждане. Бюто го обвиняваше, че се застоявал в Замъка в компания с Исус Христос, което беше вярно; този стар, мрачен селянин, безмилостен към тялото си, живееше с хляб и вода, а там бе навикнал да гуляе, обикнал бе месото и ракията; пороците лесно се усвояват, дори когато синът развращава баща си. Лиз се принуди да заключва виното, забелязвайки, че то намалява. В дните, когато варяха месо, малката Лор стоеше на пост около тенджерата. Откакто старецът бе задлъжнял на Ланген за едно кафе, Ланген и Макерон бяха предупредени, че няма да им бъде плащано, ако му сервират на кредит. Обаче Фуан запазваше винаги своето голямо мълчание, дори когато понякога неговата паница не беше пълна, дори когато прибираха бутилката с вино, без да получи своя дял. Той само продължително се взираше в Бюто с разгневени очи, изразяващи силната ярост на неговия апетит.

— Да, да гледайте ме — казваше Бюто, — ако си въобразявате, че храня животни, които нищо не работят! Който обича месо, трябва да си го спечели, лакомнико!… Така ли е? Не ви ли е срам да прекалявате така на вашата възраст!

Фуан, който не се бе върнал у Деломови само от твърдоглаво високомерие, обиден от думите, които бе казала дъщеря му, стигна дотам, че в дома на Бюто понасяше всичко — лошите, дори оскърбителните думи. Не мислеше вече за другите си деца; заседя се тук толкова отпаднал, че дори не помисляше да отиде другаде; никъде нямаше да е по-хубаво, тогава защо? Когато го срещаше, Фани го отминаваше сурово, беше се заклела, че няма първа да му заговори. Исус Христос като по-добродушен, след като му се отсърди за бягството от Замъка, си беше направил удоволствието да го напие ужасно една вечер у Ланген, а после го заведе в това състояние пред вратата на брат си: страшна история, цялата къща бе обърната наопаки, Лиз бе принудена да измие кухнята, а Бюто се закле, че при втори случай ще го тури да спи в торището; така че изплашен, старият сега така се пазеше от първородния си син, че имаше смелост да отказва предлаганите му напитки. Когато сядаше да си отдъхне край пътя, той често виждаше Бъзлата и нейните гъски. Тя се спираше, оглеждаше го хубаво с проницателните си очи и разменяше с него по някоя дума, а в това време птиците й я чакаха, застанали зад нея на един крак с протегнати шии. Но веднъж той откри, че тя му бе откраднала носната кърпа; оттогава, още като я забележеше отдалече, замахваше с бастун, за да я прогони. Тя се кискаше, забавно й беше да насъсква гъските си срещу него и побягваше само когато някой минувач я заплашваше, че ще я наплеска, ако не остави на мира дядо си.

Все пак досега Фуан можеше да ходи и това бе за него утеха, защото още проявяваше интерес към земята, продължаваше да обикаля своите бивши ниви с онази мания на остарелите сладострастници, които посещават някогашните си любовници. Той бродеше бавно по пътищата с крачки на болен стар човек; спираше се край някоя нива и стоеше с часове пред нея, опрял се на бастуните си; после допълзяваше до друга, отново се унасяше, стоеше неподвижен като някакво дърво, поникнало тук и изсъхнало от старост. Празните му очи не различаваха вече ясно нито житото, нито овеса, нито ечемика. Всичко се размесваше и се появяваха смътни спомени от миналото: тази нива през еди-коя си година бе дала толкова хектолитра. Дори датите и цифрите се объркваха. Оставаше му само едно будно и устойчиво чувство към земята, към земята, която толкова силно бе желал и притежавал, земята, на която в продължение на шестдесет години всичко бе дал — крайниците си, сърцето си и живота си, неблагодарната земя, минала сега в ръцете на друг мъжкар и продължаваща да произвежда, без да му отдели неговия дял! Голяма мъка го притискаше при мисълта, че тя не го познава вече, че не е запазил нищо от нея — нито едно су, нито хапка хляб, че той трябва да умре за нея, да изгние в нея — равнодушната, която от неговите стари кости ще възроди младостта. Наистина не е заслужавала да се съсипва от работа, за да достигне дотук гол и недъгав! След като бе бродил така около бившите си ниви, той се тръшкаше в леглото си толкова уморен, че не се чуваше дори дишането му.

Но този последен интерес към живота отпадаше заедно с краката му. Скоро му стана толкова мъчително да ходи, че не се отдалечаваше вече от селото. През хубавите дни имаше три-четири предпочитани спирки: гредите пред налбантницата на Клу, мостът над река Егр, една каменна пейка до училището; пътешествуваше бавно от едното до другото място, изминаваше двеста метра за цял час, влачейки дървените си обувки като тежко натоварени коли, клатушкайки се, кривейки се с превития си кръст. Често се самозабравяше до някоя греда и по цял следобед клечеше на слънце. Затъпяването го държеше вцепенен с отворени очи. Хора минаваха, без да го поздравят, като покрай някакъв предмет. Уморяваше го дори лулата му, престана да пуши, толкова много му тежеше тя на венците, освен това се изтощаваше, като я пълнеше и палеше. Единственото му желание сега беше да не променя мястото си, защото чувствуваше студ и трепереше, когато се размърдваше дори и под палещото слънце по пладне. След отминалия волеви и властен живот, това бе последното дихание в падението на едно старо, страдащо животно, изоставено да изстрада докрай човешкото си съществувание. Впрочем той съвсем не се оплакваше, оприличаваше се на изтощен кон, който не може вече да работи и когото убиват, за да не му дават вече овес… Старият човек не служи за нищо, а пък струва пари. Самият той бе желал смъртта на баща си. Ако на свой ред и децата му желаеха неговата смърт, той нито ще се учудва, нито ще скърби. Така е то.

Когато някой съсед го запитваше:

— Е как е, дядо Фуан? Все така ли сте добре?

— О! — изръмжаваше той — Страшно дълга е мъката на умирането, а пък не липсва добра воля за тази работа!

И той казваше истината. В своята селска непоколебимост, приемаше смъртта и я желаеше, щом като бе оголял и земята започваше да го вика.

Ново страдание го очакваше. Жюл се отврати от него под влиянието на малката Лор… Тя сякаш ревнуваше, като виждаше брат си с дядото. Мислеше си, че им досажда този старец. Нали е по-забавно, ако си играят заедно! И понеже брат й не тръгваше с нея, тя увисваше на раменете му и го отвличаше. После биваше толкова мила с него, че той забравяше задълженията си на любезен домакин. Бавно тя го привърза напълно към себе си като истинска жена, поставила си като задача тази победа.

Една вечер Фуан бе отишъл да чака Жюл пред училището. Беше толкова уморен, че разчиташе на него, за да изкачи склона. Обаче Лор излезе с брат си; и когато старецът с трепереща ръка потърси ръката на момчето, тя се изкиска злорадо:

— Ето че пак ти досажда, остави го де!

После се обърна към другите хлапаци:

— Какво? Нали е глупаво да се оставяш да ти досаждат!

Тогава, почервенял от дюдюканията на децата, Жюл поиска да се покаже мъж, отскубна се със скок, като отправи към своя стар другар в разходките думите на сестра си:

— Досаждаш ми!

Смутен, с очи пълни със сълзи, Фуан сякаш загуби почва под краката си, когато малката ръка се отдръпна от него. Смехът се засили, а Лор принуди Жюл да започне да танцува около стареца, пеейки една детска песен:

„Ще падне, няма да падне… сухия му хляб ще изяде тоз, който го вдигне…“

Изнемощял, Фуан се прибра сам след два часа, като влачеше краката си със сетни сили. И това бе краят, момчето престана да му носи супата и да оправя леглото му, чиято слама преобръщаха един път месечно. И понеже изчезна хлапето, с което разговаряше, той потъна в пълна самота. Никога нито дума за нищо и на никого.