Емил Зола
Земя (27)

3.

Точно на другия ден, в неделя, момчетата от Рон отиваха в Клоа, за да теглят жребий; и понеже се свечеряваше, Крантата и Фрима дотичаха, за да разсъблекат и после много внимателно да сложат Франсоаз в леглото. Долу на пътя барабанът биеше — истински погребален звън за бедния народ в този сумрачен здрач.

Жан, който съвсем се беше объркал, тръгна да търси доктор Фине, но близо до църквата срещна Патоар, ветеринарния, дошъл за коня на дядо Сосис, и го принуди насила да влезе, за да види ранената, макар че онзи се дърпаше. Но като видя страшната рана, ветеринарният категорично отказа да се намесва: за какво? Нямало какво да прави. Два часа след това Жан доведе господин Фине, който направи същия жест. Нищо не можело да се направи, само упоителни, които да облекчат агонията. Петмесечната бременност усложнявала положението, чувствувало се как детето мърда, умирайки заедно с майката от тази рана в утробата и. Преди да си тръгне, след като се бе опитал да направи превръзката, лекарят обеща да дойде пак на другия ден, макар да заяви, че нещастната жена няма да изкара нощта. Но все пак тя я прекара, беше още жива към девет часа, когато барабанът отново започна да бие, за да събере пред училището новобранците.

През цялата нощ от небето се бе стичала вода — истински потоп, който Жан бе слушал да шурти, седнал в дъното на стаята, зашеметен и с едри сълзи в очите. Сега във влажната и студена утрин той чуваше барабана, заглушен сякаш с креп. Дъждът вече не валеше, но небето бе още оловносиво.

Дълго време барабанът ехтя. Глашатаят бе нов, един племенник на Макерон, върнал се от военна служба. Той думкаше така силно, като че ли бе повел полк в огъня. Цялото село Рон бе развълнувано, защото разнасящите се от няколко дни новини за опасността от нова война, увеличаваха и без това голямото вълнение по време на тегленето на жребия. Благодарим! Не ни трябва да ходим, за да ни чупят главите прусаците! Девет момчета от този край трябваше да теглят жребий — това не се бе случвало досега може би. Между тях бяха Ненес и Делфен, неразделни някога, а сега разделени, защото Ненес работеше при един собственик на ресторант в Шартр. Предната вечер Ненес се бе върнал и спа във фермата на родителите си. Делфен едва го позна, толкова се бе променил: истински господин с бастун, копринена шапка, небесносиня вратовръзка, стегната с халка; облечен в костюм по поръчка, той се подиграваше на конфекцията, продавана от Ламбурдийо. А пък Делфен беше отслабнал; със сковани крайници и обгоряла от слънце глава, той изглеждаше като израснало насила дърво. Обаче приятелството им се възобнови веднага. Бяха прекарали заедно голяма част от нощта, а на сутринта, хванали се подръка, те отидоха пред училището, подчинявайки се на повика на барабана, който упорито и досадно не преставаше да думка.

Родителите обикаляха. Делом и Фани, поласкани от изящния вид на сина си, искаха да го видят как ще тръгне; всъщност те съвсем не се опасяваха, понеже го бяха осигурили с откуп. Обаче Бекю с излъсканата си значка на полски пазач се заканваше да наплеска жена си, понеже плачела. Защо, какво има? Нима Делфен не бил годен да служи на родината си? Момчето му пък пет пари не даваше, уверено, както само казваше, че ще изтегли хубав номер. Когато и деветте момчета се събраха, за което бе необходимо цял час, Лекьо им предаде знамето. Поспориха кой ще има честта да го носи. Обикновено знаменосец бе най-големият, най-смелият, така че се споразумяха и избраха Делфен. А той се развълнува, беше срамежлив по характер, макар че имаше здрави ръце, безпокоеше го всичко, което не бе правил. А ето ти сега в ръцете му една дълга вещ, която го затрудняваше! Дано това знаме не му предвещава неуспех!

В двата края на улицата, всяка в своето заведение, Флор и Селина довършваха метенето, за да бъдат кръчмите им готови за вечерта. Макерон, мрачен, гледаше от прага, когато Ланген се появи усмихнат пред своята врата. Трябва да кажем, че той тържествуваше, защото предишната вечер инспекторите от монопола бяха открили четири бурета с вино, скрити в дърварника на неговия съперник Макерон, който заради тази неприятна история бе принуден да подаде оставката си като кмет; и никой не се съмняваше, че доносът с писмо без подпис е направен положително от Ланген. Като връх на нещастието Макерон бе разярен и от нещо друго: най-сетне беше склонил да даде дъщеря си Берт на сина на коларя, с когото тя се бе изложила твърде много. От осем дни на чешмата жените говореха само за сватбата на момичето и за съдебния процес на бащата. Глобата му бе сигурна, може би щеше да има и затвор. Затова пред оскърбителния смях на своя съсед Макерон предпочете да се прибере, притеснен и от мисълта, че и другите хора също ще започнат да му се присмиват.

И когато Делфен вдигна знамето, барабанът отново започна да бие — Ненес тръгна и седемте други момчета го последваха. Образува се малък взвод, закрачил по равния път. Подир тях затичаха няколко момчета, които ги изпратиха до края на селото. Освободила се от своя съпруг, майката на Делфен побърза да се вмъкне разярена в църквата; после, когато се видя съвсем сама, тя, макар че не бе верующа, падна на колене и започна да моли добрия бог да запази щастлив номер за сина й. В продължение на повече от час тя шептя тази пламенна молитва. В далечината по посока на Клоа знамето постепенно изчезна и биенето на барабана заглъхна в простора.

Доктор Фине се появи едва към десет часа и като че ли много се изненада, че Франсоаз е още жива, защото се надяваше само да напише разрешението за погребението й. Той прегледа раната, поклати глава, замислен в историята, която му разказаха, макар че съвсем не се усъмни. Трябваше три пъти да му я разкажат: как, дявол да го вземе, нещастницата е паднала така върху острието на една коса? Той си тръгна, учуден от тази несръчност, недоволен, че пак ще трябва да идва, за да удостовери смъртта. Но Жан стоеше мрачен, вперил поглед във Франсоаз, която спускаше клепачи мълчаливо, щом като почувствуваше въпросителния поглед на съпруга си. Той предполагаше, че го лъжат, че има нещо, което тя крие от него. Още рано сутринта Жан се бе измъкнал за малко и изтича там горе, при люцерната, за да види; и не бе видял нищо ясно, стъпките бяха изтрити от потопа през нощта, имаше само едно място утъпкано, навярно там тя бе паднала. След като лекарят си отиде, Жан седна до главата на умиращата; бяха останали сами — Фрима отиде да обядва, а Крантата да хвърли поглед у дома си.

— Боли ли те, кажи?

Тя стисна клепачите си, не отвърна.

— Кажи, не криеш ли нещо от мен?

Можеше да си помисли, че е мъртва вече, ако не се долавяше нейното леко, мъчително дишане. Още от снощи лежеше по гръб, неподвижна и смълчана. В изгарящата я треска тя сякаш се бе затворила в себе си, устояваше на мъките си, толкова много се страхуваше да не проговори. Тя винаги се бе отличавала с необикновения си характер, с упоритата си глава, както казваха другите, с главата на Фуановци, и не правеше нищо като другите, защото си имаше свои разбирания, които изумяваха хората. Може би се подчиняваше на едно дълбоко семейно чувство, много по-силно от омразата и желанието за отмъщение. За какво, щом като щеше да умре? Мълчеше за неща, които трябваше да си останат между своите, неща, които в никакъв случай не трябваше да се разкриват пред един чужд човек; а Жан беше чуждият човек, този момък, който не можа да обикне с любов, момъкът, чието дете отнасяше, без да го роди, сякаш за наказание, загдето го бе заченала.

А той, откакто я бе донесъл агонизираща, мислеше за завещанието. През цялата нощ го занимаваше мисълта, че ако тя умре по този начин, той ще стане собственик само на половината от мебелите и наличните пари — сто двадесет и седем франка, които бяха в шкафа. Той я обичаше много, би дал от кръвта си, за да я запази; но мъката му се увеличаваше и от тази мисъл, че заедно с нея ще загуби земята и къщата. Въпреки това той досега все пак не бе посмял да отвори уста по този въпрос; беше толкова тежко, а освен това около тях винаги имаше хора. Най-сетне, разбрал, че няма да узнае нещо повече за начина, по който нещастието бе станало, той се реши да засегне другия въпрос:

— Може би ти имаш да уреждаш някакви задължения?

Вцепенена, Франсоаз се престори, че не е чула. Не трепнаха нито затворените й очи, нито безизразното й лице.

— Нали знаеш, заради сестра ти — в случай, че нещастие те сполети… Нали имаме един лист хартия там, в шкафа…

Жан й занесе обгербвания лист и продължи с обезпокоен глас:

— Какво? Искаш ли да ти помогна? Не знам дали имаш още сили да пишеш… Аз не го правя от мой интерес, а единствено от мисълта, че ти не искаш да оставиш нищо на хора, които ти сториха толкова много зло.

Клепачите й леко трепнаха, той се увери, че тя го е чула. Значи отказва? Остана изненадан, без да може да разбере. Самата тя може би не би могла да каже защо прави така, преди да бъде закована в ковчега. Земята и къщата не бяха на този човек, който случайно бе прекосил живота й като минувач. Тя не му дължеше нищо, детето си отиваше заедно с нея. На какво основание имотът трябва да се изплъзне от семейството? Нейното детинско и вироглаво понятие за правда се бунтуваше: това е мое, това е твое, да се разделим и сбогом! Да, именно това, а и други неща още, по-смътни — сестра й Лиз, отдръпнала се и загубила се някъде в далечината, а пред нея само Бюто, обичан, въпреки ударите, желан и простен.

Но Жан се разгневи, подмамен и упоен също от страстта към земята. Той повдигна Франсоаз, помъчи се да я накара да седне и да й постави една писалка между пръстите.

— Чакай, нима е възможно?… Да не би да ги обичаш повече от мен, та да получат всичко те, тия мошеници!

Тогава Франсоаз вдигна клепачи най-сетне и погледът, който отправи към него, го съкруши. Тя знаеше, че ще умре, големите й разширени очи изразяваха безкрайно отчаяние. Защо я измъчва той? Тя не можеше, тя не искаше. Само един заглушен вик на мъка се изтръгна от гърдите й. После тя се строполи, клепачите й се затвориха, главата й отново замръзна неподвижна сред възглавниците.

Толкова голяма тревога обзе Жан, засрамен от грубостта си, че остана с обгербвания лист в ръка, когато Крантата влезе. Тя разбра, отведе го встрани, за да научи дали има завещание. Той измънка някаква лъжа, че точно сега искал да скрие листа от страх да не измъчват Франсоаз. Тя сякаш одобри постъпката му, продължи да бъде на страната на Бюто и на Лиз, предвиждайки отвратителни последици, ако те станат наследници. И след като седна пред масата, тя пак започна да плете, добавяйки съвсем високо:

— Аз, разбира се, няма да ощетя никого… Отдавна документът е в изправност. О, всекиму дела, ще съм непочтена, ако облагодетелствувам някого… Бъдете спокойни, деца мои. И това ще стане, и това ще стане един ден!

Тия думи тя казваше всекидневно на членовете на своето семейство, а сега по навик ги повтаряше пред леглото на умиращата. И всеки път някакъв вътрешен смях я гъделичкаше при мисълта за това прословуто завещание, което щеше да накара всички да се изпоядат, когато тя си замине от този свят. Не беше предвидила нито една клауза, която да не предизвиква възможност за съдебен процес.

— Ах, ако можеше човек да отнесе своето имане! — заключи тя. — Но понеже не го отнася, трябва другите да се угощават.

На свой ред и Фрима се върна и седна на другия край на масата срещу Крантата. Тя също започна да плете. И следобедните часове започнаха да се изнизват един след друг, двете стари жени разговаряха спокойно, а в това време Жан, който не можеше да стои на едно място, сновеше из къщата, влизаше и излизаше в мъчително очакване. Лекарят бе казал, че няма какво да се направи и затова не правеха нищо.

Най-напред Фрима изказа съжаление, че не били повикали бай Сурдо от Базош, който оправял изкълчвания, но знаел да лекува и рани. Произнасял заклинания и затварял раните, само като духнел върху тях.

— Способен човек! — заяви с почитание Крантата. — Той именно оправи гръдните кости на Лорилонови… Ето че един ден гръбнакът на дядо Лорилон нещо се изкриви. Той се преви, притисна му се стомахът и човекът отпадна. И най-лошото бе, че баба Лорилон бе сполетяна от същата отвратителна болест, която се прихваща, както знаете. После ето че всички ги прихвана — и дъщерята, и зетя, и трите деца… Честна дума, щяха да пукнат, ако не бяха повикали бай Сурдо, който ги оправи, след като разтърка коремите им с гребен от черупка.

Другата старица потвърждаваше всяка подробност с поклащане на глава, това бе известно, нямаше какво да се оспорва. Самата тя разказа друг случай.

— Пак бай Сурдо излекува малкото момиче на Бюденови от треска, като разряза на две един жив гълъб и го наложи върху главата й.

Тя се обърна към Жан, застанал изумен пред леглото.

— Ако бях на ваше място, щях да го повикам. Може би още не е много късно.

Но Жан замахна гневно с ръка. Като градски човек той не вярваше никак на тези работи. Още дълго време двете жени разговаряха по тези въпроси, разменяха си лекарства: магданоз под сламеника — против болки в бъбреците, три желъда в джоба — при оток, чаша вода, огряна от луната, изпита на гладно — за премахване на газовете.

— Я слушай — подхвана изведнъж Фрима, — щом няма да търсим бай Сурдо, все пак бихме могли да доведем господин кюрето.

Жан направи същия гневен жест и Крантата сви устни:

— Ето ти ново хрумване! Какво ще прави господин кюрето?

— Каквото прави обикновено!… Ще доведе добрия бог, това не е лошо, честна дума!

Тя вдигна рамене, сякаш за да каже, че вече не се вярва на такива работи. Всеки у дома си — добрият бог на небето — хората по къщите си.

— Впрочем — допълни тя след кратко мълчание — кюрето няма да дойде, той е болен… Жената на Бекю ми каза преди малко, че ще замине с кола в сряда, защото лекарят заявил, че положително ще умре, ако не се махне от Рон.

И наистина от две години и половина, откакто обслужваше тази енория, абатът Мадлин отпадаше постоянно. Носталгията, голямата тъга по планините в Оверн, го разяждаше по малко всеки ден, като гледаше как тази равна Бос се разстила еднообразно чак до хоризонта, сърцето му потъваше в униние. Нито едно дърво, нито една скала, само локви със застояла вода, вместо потоци, които там, горе, в планините шуртят от праговете. Очите му потъмняваха, беше отслабнал още повече, казваха, че гърдите му са заболели. Поне да беше намерил някаква утеха сред своите енориаши! Обаче, след като напусна бившата си енория, която бе много верующа, неговата свенлива и неспокойна душа тук бе разстройвана от безверието на хората, които почитаха само външните обреди. Жените го зашеметяваха с викове и караници, толкова злоупотребяваха с неговата слабост, че ръководеха обредите вместо него. И той се ужасяваше, непрекъснато го гризеше съвестта от страх да не съгреши, без да иска. Последен удар му бе нанесен на Коледа: едно от момичетата на пресветата Дева бе обзето от родилни мъки в църквата. И от този скандален случай той остана съвсем без сили и затова решиха вече умиращ да го отнесат в Оверн.

— Значи пак сме без свещеник! — каза Фрима. — Кой знае дали абатът Годар ще иска да идва пак?

— Ах този грубиянин! — извика Крантата. — Той ще пукне от яд!

Но влизането на Фани ги накара да млъкнат. От целия род само тя бе дошла снощи; и сега пак идваше за новини. С трепереща ръка Жан й показа Франсоаз. Настъпи миг на мълчаливо състрадание. После с тих глас Фани попита дали болната е поискала да види сестра си. Не, тя не бе отворила уста, сякаш Лиз не беше съществувала за нея. Това много я изненада, защото, макар и да са скарани, смъртта си е смърт: кога щяха да се сдобрят хората, ако не преди да умрат?

Крантата бе на мнение, че трябва да разпитат Франсоаз по този въпрос. Тя стана и се наведе:

— Кажи, малката ми, а Лиз?

Умиращата не мръдна. По спуснатите й клепачи се появи едва забележимо потрепване.

— Тя може би чака да я повикат. Аз отивам.

Тогава пак, без да отваря очи, Франсоаз каза не, като леко завъртя главата си върху възглавницата. И Жан настоя да уважат желанието й. Сега ги учуди мисълта, че Лиз пък не идва по свое желание. Често в рода имаше такива заинатявания.

— О, хората си имат толкова неприятности! — подхвана Фани с въздишка. — Ето аз от тази сутрин не съм на себе си, заради това теглене на жребий за войниклъка; а съвсем няма причина, защото все пак знам, че Ненес няма да отиде войник.

— Да, да — прошепна Фрима. — Човек се вълнува все пак.

Отново забравиха умиращата. Заговориха за шанса, за момчетата, които ще отидат войници и за момчетата, които няма да отидат. Беше три часът и макар че очакваха новини по-късно, към пет часа, вече се разнасяха сведения, дошли от Клоа, без някой да знае по какъв път, по кой вид въздушен телеграф, свързващ селата помежду им. Синът на Брике изтеглил номер 13 — нямал късмет! На момчето на Куйо се паднал 206 — хубав номер сигурно! Но за другите не можаха да се разберат, твърденията бяха противоречиви, и затова вълнението стигна връхната си точка. Нищо не се знаеше за Делфен, нищо за Ненес.

— Ах, сърцето ми прескача, колко е глупаво! — повтори Фани.

Повикаха жената на Бекю, която минаваше край къщата. Тя се връщаше от църквата, скиташе като тяло без душа; мъката й бе толкова силна, че дори не се спря да поприказва.

— Не мога повече да издържам, отивам да ги пресрещна.

Жан, застанал пред прозореца с поглед, блуждаещ навън, не слушаше какво говорят жените. Още от сутринта бе забелязал няколко пъти как старецът, опирайки се на двата си бастуна, обикаля около къщата. Внезапно го видя сега, опрял лице до един от прозорците, да се мъчи да разбере какво става в стаята; и той отвори прозореца, старецът се изненада и с мънкане попита какво, е положението. Много лошо, идвал краят. Тогава той проточи врат, загледа отдалече Франсоаз толкова продължително, като че ли не можеше да откъсне погледа си от нея. Като го видяха, Фани и Крантата помислиха него да изпратят да повика Лиз. Трябваше всеки да изкаже съчувствията си, не можеше така да я изпратят. Но когато поискаха да го натоварят с тази задача, изплашен и разтреперан, старецът побягна. Той ръмжеше, предъвкваше нещо между венците си:

— Не, не… не е възможно, не е възможно…

Жан се изненада от този негов страх, жените махнаха с ръце. В края на краищата това засягало само двете сестри, няма насила да ги карат да се сдобряват. А в този момент се разнесе шум, отначало слаб, подобен на бръмченето на голяма муха, после постепенно се засили като бучене на вятър, разклатил клоните на дърветата. Фани подскочи:

— Е? Барабанът… Ето ги, лека нощ!

Тя изчезна, без дори да целуне братовчедката си за последен път.

Крантата и Фрима излязоха пред вратата, за да гледат. В стаята останаха само Франсоаз и Жан: тя, упорствувайки в своята неподвижност и мълчание, като слушаше всичко може би и желаейки да умре като животно, заровено в дъното на дупката си; той, изправен пред отворения прозорец, развълнуван от неизвестността, потънал в мъка, която му се струваше, че идва от хората и нещата, от цялата тази огромна равнина! Ах, този барабан, как се засилваше, как ехтеше в душата му този барабан, чиито непрекъснати думкания, прибавени към днешния му траур, събуждаха някогашни спомени за казармите, за сраженията и за кучешкия живот на бедните мъже, които нямат нито жени, нито деца, които да обичат!

Още щом като знамето се появи в далечината по равния тъмен път в здрача, тълпа от хлапета се затича към новобранците, а групата родители застана пред входа на селото. Деветте момчета и барабанчикът бяха вече много пияни, с крясък пееха някаква песен в печалната вечер; окичени покровителствено с трицветните ленти, повечето от момчетата имаха по шапките си номера, забодени с топлийки. Наближили селото, те закрещяха по-силно и нахлуха в него, марширувайки като победители, за да се поперчат.

Пак Делфен държеше знамето. Но го носеше на рамото си като някаква досадна дрипа, в чиято полезност се съмняваше. Отпуснат и с мрачно лице, той не пееше, на шапката му нямаше забодено номерче. Още щом го забеляза, майка му се спусна към него разтреперана, рискувайки да бъде повалена от маршируващата група.

— Е какво?

Разгневен, Делфен я отблъсна встрани, без да намали хода си.

— Досаждаш ми!

Бекю се бе приближил, също така неспокоен като жена си. Като чу думите на сина си, той не пожела да пита повече; и понеже майката ридаеше, той напрегна всичките си сили, за да задържи собствените си сълзи, въпреки че се перчеше като патриот.

— Какво можеш да направиш? Отива войник! — каза й той.

И останали назад в обезлюдения път, двамата тръгнаха с мъка: той, припомняйки си своя тежък войнишки живот, тя, изливайки гнева си срещу добрия бог, при когото бе отишла да се моли два пъти и който не бе чул молбата й.

А Ненес носеше на шапката си един прекрасен номер 214, боядисан в червено и синьо. Той беше най-високият и тържествуваше с шанса си, като размахваше бастуна и ръководеше дивашкия хор, отмервайки такта. Като му видя номера, Фани, вместо да се радва, въздъхна дълбоко със съжаление: ах, ако бяха знаели, нямаше да внесат хиляда франка в лотарията на господин Байаш. Но въпреки това тя и Делом целунаха сина си, сякаш той се бе измъкнал от голяма опасност.

— Я ме оставете — извика им той, — досадно е!

В грубия си устрем бандата продължаваше своя поход през развълнуваното село. Родителите не смееха да ги доближат, понеже някои бяха вече пратени по дяволите. Всички хлапета се връщаха много дръзки — и тия, които щяха да отидат войници, и тия, които бяха освободени. Впрочем те не можеха нищо да кажат, очите им бяха изцъклени, всички опиянени повече от крясъците си, отколкото от пиене. Един дребен смешник, който с носа си свиреше на тромпет, беше изтеглил лош номер, а пък други двама, грубияните до него със зачервените очи, сигурно бяха между щастливците. Побеснелият барабан пред тях можеше да ги отведе до река Егр, в която всички да се натопят.

Най-сетне пред общината Делфен върна знамето.

— Ах, дяволска работа, омръзна ми тая играчка, която ми донесе нещастие!

Той хвана ръката на Ненес и го отведе, докато другите нахлуха в кръчмата на Ланген всред родителите и приятелите, които най-после успяха да научат подробностите. Макерон се появи на вратата си, съкрушен, че съперникът му ще направи оборот.

— Ела с мен — повтори накратко Делфен на Ненес. — Ще ти покажа нещо много смешно.

Ненес го последва. Имаха време да се върнат при другите, за да пият. Проклетият барабан не заглушаваше вече ушите им, отморяваха се, като двамата вървяха ей така по безлюдния път, тъмен от спускащия се мрак. Делфен мълчеше, потънал в размишления, които навярно не бяха весели, обаче Ненес започна да му разказва нещо много интересно. Преди два дни, когато бил в Шартр, отишъл да се забавлява на улица Жюиф. Там научил, че Вокон, зетят на господин Шарл, искал да продаде заведението. Работата не вървяла вече с този негодник, когото жените подяждали. Но домът можел пак да се разработи, чудни пари щял да печели, ако е в ръцете на някой работлив, не глупав момък с яки ръце, разбиращ занаята! Случаят бил много изгоден за него, защото при своя собственик на ресторант той се занимавал именно с танцовите забави и имал понятие как трябва благоприлично да се държат момичетата. Трябвало да се опита. Обаче номерът щял да стане само ако сплашат господин и госпожа Шарл, ако им докажат, че домът ще бъде закрит от полицията поради нечистоплътните истории, които ставали там, и така да получат заведението без пари, както се казва. Нали това е по-добре, отколкото да се обработва земята? Изведнъж ще стане господин!

Делфен, който едва го слушаше, погълнат в своите мисли, подскочи, когато другарят му го сръга с юмрук в ребрата.

— Щастливците имат шанс! — измънка той. — Ти си роден за гордост на майка си.

И пак се смълча, а пък Ненес като практичен момък му обясняваше какви подобрения ще направи в дом номер 19, ако родителите му отпуснат необходимите средства. Бил още доста млад, но се чувствувал призван за такава работа. И в този момент забеляза Бъзлата, изтичала пред тях в тъмнината на пътя, навярно бързаше за среща с някой любовник; и за да покаже как непринудено се държи с жените, Ненес я плесна силно. Бъзлата най-напред му върна плесницата; после, след като позна него и другаря му, каза:

— Я, значи сте вие… Колко много сте пораснали! Тя се засмя, спомняйки си техните някогашни игри. Само тя не беше се променила много, все същата хлапачка и въпреки своите двадесет и една години, беше все така с гърди като на малко момиче, гъвкава и стройна като тополова фиданка. Срещата я развесели, тя целуна и двамата.

— Винаги си оставаме приятели, нали?

И тя би искала много пак да легне с тях, стига и те да искаха, само за да изпитат радостта от новата среща, както хората се черпят, когато отново се видят.

— Слушай — подхвърли Ненес шеговито, — може би ще купя заведението на господин и госпожа Шарл. Ще дойдеш ли да работиш там?

Изненадана, тя престана да се смее, развълнува се силно, сълзи бликнаха от очите й. Мракът на пътя сякаш я погълна, тя изчезна, мънкайки като изпаднало в отчаяние дете:

— О, свинска работа, свинска! Не те обичам вече!

Делфен не беше проговорил; той отново закрачи решително.

— Ела де, ще ти покажа нещо смешно!

И ускори крачките си, отклони се от пътя, за да преминат през лозята до къщата, в която общината бе настанила полския пазач, откакто свещеническият дом бе даден на кюрето. Там младежът живееше с родителите си. Въведе приятеля си в кухнята, където запали свещ, и остана доволен, загдето майка му и баща му още не бяха се прибрали.

— Ще пийнем по чашка — каза той, слагайки на масата две чаши и един литър.

После, след като пи, цъкна с език и добави:

— Доведох те, значи, за да ти кажа, че много се лъжат, ако мислят, че са ме хванали с техния лош номер. Когато по време на смъртта на моя чичо Мишел трябваше да живея три дни в Орлеан, щях да пукна, толкова се поболях, загдето не си бях у дома. Е, глупаво ли го намираш? Не е по силите ми, аз съм като дърво, което изсъхва, щом като го изкоренят. И нима ще ме вземат, ще ме отведат по дяволите, в места, които дори не познавам. О, не, не!

Ненес, който често го бе слушал да говори така, повдигна рамене.

— Всички така казват, а после все пак отиват… Има жандарми.

Без да отговори, Делфен се бе обърнал и хванал с лявата си ръка окачената на стената малка брадва, с която цепеха съчките. После спокойно сложи показалеца на дясната си ръка в края на масата и с един тъп удар отсече пръста си.

— Ето, това трябваше да ти покажа… Искам да попиташ другите дали някой страхливец би направил същото.

— Дявол да те вземе, глупако! — извика Ненес покрусен. — Нима бе нужно така да се осакатиш! Ти не си вече човек!

— Пет пари не давам!… Нека дойдат сега жандармите! Сигурен съм, че няма да отида войник!

Делфен взе отрязания пръст и го хвърли в огъня сред горящите дънери. После, след като разтърси зачервената си ръка, той я завърза много здраво с носната си кърпа, която пък стегна с канап, за да спре кръвта.

— Това не трябва да ни попречи да изпразним бутилката, преди да отидем при другите… За твое здраве!

— Наздраве!

У Ланген, в помещението на кръчмата, хората не можеха да се видят, не можеха да се чуят вече сред дима и крясъците. Освен момчетата, които се бяха върнали от тегленето на жребия, имаше цяла тълпа: Исус Христос и приятелят му Канон бяха заети с развращаването на дядо Фуан, седнали и тримата около един литър ракия; Бекю, много пиян вече и съкрушен от лошия шанс на сина си, спеше като ударен от гръм върху една маса; Делом и Клу играеха на пикет, без да се смята Лекьо, забил нос в една книга, която се преструваше, че чете, макар че бе във ваканция. Едно сбиване между жени беше разпалило главите; когато Флор била на чешмата, за да налее стомна с прясна вода, срещнала Селина, която се нахвърлила върху й с нокти, обвинявайки я, че е платен агент на инспекторите от монопола, за да издава съседите си. Дотичалите Макерон и Ланген без малко не се сбили. Макерон псувал Ланген, че го шпионирал, когато мокрел тютюна си, а Ланген му се присмивал, загдето си подал оставката; и всички се намесили заради удоволствието да надигнат стиснати юмруци и да закрещят силно; така за миг изглеждало, че ще се избият. После всичко стихнало, но все пак останал някакъв неудовлетворен гняв, някакво желание за сбиване.

Най-напред щеше да избухне свада между Виктор, сина на кръчмаря, и новобранците. Той бе изкарал военната си служба и затова се перчеше пред тия хлапаци, крещеше по-високо от тях, подтикваше ги към глупашки облози — да изсипеш литър в гърлото си или пък да изпразниш пълната си чаша с носа, без нито една капка да мине през устата.

Изведнъж заговориха за Макеронови и за предстоящия брак на дъщеря им Берт; дребният Куйо се подигра с Голищарката, разказа стари смешки. Предложи на другия ден след сватбата да попитат младоженеца — има ли, или няма косми? Толкова дълго се бе разправяло, трябваше да се разбере най-сетне.

И всички се изненадаха от бликналия изведнъж гняв на Виктор, който някога най-разпалено казваше, че нямала, а сега заяви:

— Стига толкова, тя има!

Оглушителен вик посрещна това твърдение. Значи е видял, спал е с нея? Обаче той упорито се защити. Нали могло да се види, без да се пипне? Той успял да види веднъж, когато го измъчвала мисълта да си изясни случая. Как ли? Това не засяга никого.

— Тя има, честна дума.

Тогава стана страшно, защото малкият Куйо, много пиян вече, упорито започна да крещи, че тя нямала, без да е уверен, а само така, за да противоречи. Виктор започна да вика, че той също така казвал и ако сега твърдял обратното, то съвсем не било, за да подкрепя Макеронови, тия мръсни вагабонти, а защото истината е истина. И той се хвърли върху новобранеца, когото трябваше да изскубнат от ръцете му.

— Дявол да го вземе, кажи, че има, или ще те убия!

Всъщност много от присъствуващите продължиха да се съмняват. Никой не можеше да си обясни ожесточеното раздразнение на Лангеновия син, защото обикновено той биваше жесток към жените, публично се възмущаваше от сестра си, чиито мръсни похождения, както се разправяше, я били отвели в болницата. Тази покварена Сюзан! По-добре било да не идва да ги трови със своята мърша!

Флор донесе още вино от избата и отново започнаха да пият, псувните и обидите стихнаха. Нито един не искаше да остави пиенето, за да отиде да вечеря. Когато човек пие, не усеща глад. Новобранците изненадаха всички с една патриотична песен, акомпанирайки я с такива силни юмручни удари по масите, че трите петролни лампи се разлюляха, изпускайки лютив дим. Задушаваха се. Делом и Клу принудиха да отворят прозореца зад тях. В този момент влезе Бюто и се мушна в един ъгъл. Нямаше обикновения си предизвикателен вид, шареше с малките си смутени очи, гледаше хората един след друг. Навярно бе дошъл да научи новини, чувствуваше нужда да узнае какво става, не можеше повече да се задържи в дома си, където се бе затворил от миналата вечер. Прояви интерес към Исус Христос и Канон, без да се скара с тях, загдето бяха напили дядо Фуан. Дълго време се вглежда в Делом. Но най-вече искаше да поговори със заспалия Бекю, когото страшният шум не можеше да разбуди. Спеше ли наистина, или хитруваше? Той го побутна с лакът и се успокои малко, като забеляза, че лиги течаха по ръкава му. Тогава цялото му внимание се насочи към главния учител, чието изражение му направи необикновено впечатление. Какво ли му беше на този човек, че не изглеждаше както всеки ден?

Наистина Лельо, макар че се преструваше на увлечен в четенето, беше разтърсван от силни тръпки. Новобранците със своите песни и с глупашката си радост го изкарваха извън кожата му.

— Грубияни! — измънка той, въздържайки се да каже повече.

От няколко месеца насам положението му в общината се бе влошило. Той винаги биваше суров и груб към децата, които с плесници изпращаше в домашните им торища. Обаче неговата сприхавост преминаваше границите, стигна се до неприятна история с едно малко момиче, на което разцепи ухото, удряйки го с линията си. Родителите бяха поискали писмено той да бъде сменен. А на това отгоре омъжването на Берт Макерон разбиваше неговата стара надежда, далечните му сметки, които считаше почти постигнати. Ах, тия селяни, това мръсно племе, което отказваше да му даде дъщеря си и което щеше да му отнеме хляба заради ухото на една хлапачка!

Внезапно той плесна с ръка по книгата си, сякаш се намираше в своята класна стая, и извика на новобранците:

— Малко тишина, дявол да ви вземе… Много смешно ли ви се вижда, че прусаците ще ви счупят главите!

Учудиха се, обърнаха очи към него. Да, наистина не беше смешно. Всички се съгласиха. Делом повтори мисълта, че всеки трябва да защитава своята нива. Ако прусаците дойдат в Бос, добре ще видят, че тукашните жители не са страхливци. Обаче не било разумно да ходят да се бият за нивите на другите, не, не!

Точно в това време Делфен, следван от Ненес, пристигна много зачервен и с пламнали от треска очи. Той чу, седна на масата до другарите си, като извика:

— Така е, нека дойдат тия прусаци, ще ги унищожим! Забелязаха завързаната около ръката му носна кърпа, запитаха го. Нищо, някакво порязване. И като тупна силно по масата с другия си юмрук, поръча един литър.

Канон и Исус Христос гледаха тия момчета, без да се ядосват, с високомерно съжаление. Те също мислеха, че трябва да си млад, за да бъдеш толкова глупав. Дори Канон най-сетне се разнежи, замечтан в своята представа за организацията на бъдещото щастие. Той заговори съвсем високо, облегнал глава върху двете си ръце:

— Войната ли? Да отиде по дяволите! Време е ние да бъдем господари на нашата си съдба… Вие знаете моя план. Да няма военна служба, да няма данъци. Всеки напълно да задоволява своите желания срещу възможно най-малко труд… И това ще стане, наближава денят, в който вие ще си пазите паричките и децата, ако сте с нас.

Исус Христос одобряваше казаното, обаче Лекьо, който не можеше повече да се въздържа, избухна:

— О, да, проклет шегаджия, стига с вашия земен рай, с вашия начин да принуждавате хората да бъдат щастливи, въпреки желанието им! Какви празни приказки! Нима това е възможно в нашата страна? Нима не сме вече много покварени? Най-напред ще трябва диваци да дойдат, за да ни пречистят, например китайци.

Този път изненадата бе толкова голяма, че настъпи гробна тишина. Как? Нима знаеше да говори този потаен, начумерен човек, който никога на никого не бе издал своите възгледи и който се измъкваше от страх пред по-вишестоящите от него винаги, когато трябваше да се покаже като мъж. Всички слушаха, най-вече Бекю, загрижен, очакващ какво ще каже, сякаш тия неща имаха някаква връзка със станалото. През отворения прозорец димът бе излязъл, нахлуваше приятната влага на нощта, чувствуваше се далечният тъмен покой на заспалото поле. А главният учител най-сетне спокойно изливаше своята омраза, потискана от страх в продължение на десет години; сега, в този час, той се подиграваше на всичко, побеснял, задето го бяха злепоставили.

— Нима вие считате, че тукашните хора са по-глупави от животните си, та сте седнали да им разправяте, че печени пилета ще им падат право в устата… Обаче преди вие да организирате вашия строй, земята ще рухне, всичко ще отиде по дяволите.

При тази жестока атака Канон, който още не си бе намерил майстора, видимо се поразколеба. Той поиска отново да разкаже теориите на господата от Париж — как цялата земя ще принадлежи на държавата и как тя ще се обработва по научен метод. Обаче другият го пресече:

— Знам, това са глупости!… Когато вие ще изпробвате вашия метод, отдавна вече равнините на Франция ще да са изчезнали, потънали, удавени от американското жито… Ето вижте, тази малка книга, която четох, точно дава сведения по този въпрос. Ах, дявол да го вземе! Нашите селяни могат да легнат да спят, свещта е изгоряла!

И с глас, с какъвто би предавал урок на учениците си, Лекьо заговори за житото отвъд океана. Огромни равнини, обширни като кралства, в които Бос би се загубила като обикновена буца суха пръст; толкова плодородни земи, че вместо да ги наторяват, трябвало да ги изтощават с предварителна жътва, която обаче не пречи да дават две реколти; фермите имали по тридесет хиляди хектара, разделени на секции, а те, от своя страна, на части, като всяка секция си имала управител, а отделните части — помощник-управители, и били обзаведени с бараки за хората, за животните, за инструментите, за кухните; наемани напролет, земеделските дружини били организирани по военному в полето, живеели сред нивята, давали им подслон, храна, чисти дрехи и лекарства, уволнявали ги наесен; изоравали и засявали бразди, дълги по няколко километра, а жънели морета от класове, чиито брегове не се виждали; човек просто надзиравал, всичко се вършело от машини; плуговете били с двойни дискове, после влизали в действие машини за сеене, за плевене, жътварки, сноповързачки и накрая вършачки с парни машини, които имали елеватори за сламата и уредби за насипване на зърното в чували; механизатори били самите селяни, а цял отряд от техници, възседнали коне, следели как работи всяка машина и винаги били готови да слязат, за да стегнат някоя гайка, да сменят някой болт или част; с една дума земята станала нещо като банка, експлоатирали я финансисти, тя давала, благодарение на науката, десет пъти повече, отколкото ако е предоставена на любовта и на ръцете на човека.

— И вие разчитате, че можете да се борите с вашите допотопни оръдия — продължи той, — вие, които не знаете нищо, които не се стремите към нищо, които загнивате с вашите стари навици!… Ах, разбира се, вие сте затънали до колене с жито оттам; и то ще се увеличава, корабите ще докарват винаги все повече. Почакайте малко, то ще ви засипе до корема, до раменете, после ще стигне до устата ви; най-сетне — над главите ви! Една река, един поток, който ще прелее и ще ви издави всички!

Селяните опулиха очи, обзети от страх при мисълта за това наводнение с чуждо жито. Те вече страдаха, нима щяха да бъдат удавени и отнесени, както тоя проклетник предсказва? Представяха си как те, селото им Рон, техните ниви, цялата равнина Бос — всичко е потопено.

— Не, не, никога! — извика Делом, задъхвайки се. — Правителството ще ни закриля.

— Хубав гарван, правителството! — подхвана Лекьо с презрителен тон. — Нека закриля себе си!… Комично е, че избрахте господин Рошфонтен. Господарят на Бордери поне беше последователен с идеите си, подкрепяйки господин дьо Шедьовил… Впрочем единият или другият са като компрес върху дървен крак. Нито един парламент не ще посмее да гласува твърде висока свръхтакса, протекционизмът не може да ви спаси, вие сте загубени, много ви здраве!

Вдигна се голям шум, всички заговориха наведнъж. Нима не е възможно да се попречи на вноса на това жито, носещо нещастие? Ще потопяват корабите в пристанищата, ще посрещат с пушки тия, които го внасят. Гласовете им затрептяха, те биха протегнали ръце, плачейки и молейки да бъдат спасени от това изобилие, от този евтин хляб, който застрашаваше страната. А главният учител, хилейки се, отговаряше, че никога не е ставало нещо подобно: преди се страхували единствено от глада, винаги са се опасявали да не би житото да не е достатъчно и наистина, трябвало е да си много загубен, за да се плашиш, че имаш много. Той се опияняваше от собствените си думи, с които се издигаше над яростните негодувания.

— Вие сте една пропаднала класа, да, глупавата любов към земята ви е унищожила! Педята земя, на която сте станали роби, за която бихте се изпотрепали, ви е изпила ума! Ето на, от векове вие сте се оженили за тази земя, която ви изневерява… А вижте, в Америка земеделецът е господар на земята. С никаква връзка тя не обвързва нито него, нито семейството му, нито спомените му. Изтощи ли му се нивата, той отива по-далече. Научи ли, че на триста левги са открили по-плодородни равнини, той свива шатрата си и тръгва там да се настани. С една дума — той командува и на него земята му се подчинява, благодарение на машините. Той е свободен, той забогатява, докато вие сте пленници и умирате в мизерия.

Бюто пребледняваше. Лекьо го бе погледнал, като говореше, че се изпотрепвали за педя земя. Помъчи се да прикрие смущението си:

— Ние сме такива, каквито сме си. За какво трябва да се сърдим, щом като самият вие казвате, че нищо няма да се промени.

Делом се съгласи, отново всички започнаха да се смеят — Ланген, Клу, Фуан, самият Делфен и новобранците, които намираха сцената за забавна и се надяваха, че всичко ще свърши с плесници. Канон и Исус Христос бяха отегчени от този книжен човек, както те го наричаха, който крещи по-силно от тях и престорено се засмяха като другите.

— Идиотско е да се гневим — заяви Канон, вдигайки рамене. — Трябва да се организираме.

Лекьо направи страшен жест:

— Е добре! Аз ви казвам в края на краищата… Аз съм на мнение, че всичко трябва да се прати по дяволите!

Лицето му бе посиняло, изкрещя им така, сякаш бе поискал да ги срази.

— Проклети страхливци! Да, селяните, всички селяни! А като си помисли човек, че вие сте мнозинството и че вие се оставяте да бъдете разорявани от буржоата и от градските работници! Аз съжалявам само едно, бога ми, загдето имам баща и майка селяни. И затова може би вие ме отвращавате още повече… Защото, излишно е да се казва, вие можехте да бъдете господари. Само че ето какво, вие съвсем не можете да се споразумеете помежду си, вие сте се изолирали, вие сте мнителни и невежи; по най-подъл начин се стремите да се изяждате един друг… Е? Какво криете във вашите тихи води? Вие сте значи като локвите със застояла вода? Хората ги смятат за дълбоки, а в тях не може да се удави дори една котка. Да бъдеш потайната сила, силата, от която се чака бъдещето, а тази сила само да тлее като пън… А освен всичко това вие сте престанали да вярвате в кюретата. Тогава, щом като няма бог, какво ви пречи? Докато страхът от ада ви стягаше здраво, можеше да се разбере защо пълзите по корем; но сега, вдигнете се, де! Разбийте всичко, изгорете всичко!… А докато чакате, ще бъде по-лесно и по-забавно да обявите стачка. Всички вие, вие всички имате пари, така че ще упорствувате толкова дълго време, колкото е необходимо. Ще произвеждате само за ваши нужди, няма да носите нищо на пазара — нито чувал жито, нито крина картофи. Как ще изпукат от глад в Париж! Какво прочистване, дявол да го вземе!

Би могло да се каже, че през отворения прозорец влизаше студен полъх, идващ отдалече, от тъмните дълбини.

Петролните лампи издигаха висок пламък. Никой не прекъсваше вече побеснелия, въпреки хулите, които той сипеше върху всеки един от тях.

Лекьо завърши, крещейки, като хвърли книгата си на една маса, върху която чашите звъннаха:

— Говоря ви така, но съм спокоен… Макар и да сте страхливи, вие ще повалите всичко на земята, когато му дойде часът. Винаги е било така, така ще бъде пак. Почакайте, докато мизерията и гладът ви хвърлят като вълци върху града… И това жито, което внасят, ще бъде поводът може би. Когато ще има много, не ще има достатъчно, тогава пак ще настъпи глад. Винаги заради житото хората са се бунтували и са се избивали… Да, да, градовете опожарени и сринати, селата обезлюдени, нивите занемарени, покрити с къпини и кръв, потоци кръв, за да могат отново да раждат хляб за хората, които ще се родят след нас.

Лекьо гневно бе отворил вратата. И изчезна! Зад него в настъпилото изумление се чу вик. Ах, разбойникът му с разбойник! Трябваше да му отрежем главата! Този толкова спокоен досега човек навярно е полудял! Обикновено пасивен, сега Делом се разпали, заяви, че щял да пише до префекта, и другите го насърчиха. Но най-разгневени бяха Исус Христос и неговият приятел Канон, първият, защото държеше на хуманитарния девиз от 1789 година — свобода, равенство и братство, а вторият заради проповядваната от него социална организация, авторитарна и научна. Те стояха побледнели, силно раздразнени, че не бяха намерили ни една дума, с която да възразят, възмущавайки се по-силно от селяните, като викаха, че такъв човек като него трябва да се гилотинира. Пред цялата тази кръв, която този страшен Лекьо искаше да се пролее, тази река от кръв която заливаше земята, Бюто се бе надигнал, разтреперан, с разклатена от нервен пристъп глава, сякаш бе съгласен. После се прилепи до стената, отправи към присъствуващите кос поглед, за да разбере дали не го наблюдават, и изчезна.

Веднага новобранците продължиха да гуляят. Те крещяха, искаха Флор да им изпече наденички, когато Ненес ги блъсна, като им показа падналия в безсъзнание Делфен, забил нос в масата. Нещастното момче беше побледняло като платно. Носната му кърпа, изплъзнала се от наранената ръка, бе покрита със съсирена кръв. Тогава изкрещяха в ушите на Бекю, който продължаваше да спи; той се събуди най-сетне и видя осакатената длан на своя син. Без съмнение бе разбрал, защото надигна едно шише, за да доизпие виното в него. После, клатушкайки се, отведе сина си. Чуха, че навън плаче шумно, псувайки.

 

 

Тази вечер Урдьокен, научил за нещастието с Франсоаз, от приятелство към Жан отиде в Рон, за да разбере какво й е положението. Тръгна пеша, като пушеше с лулата си в тъмната нощ. Премисляйки неприятностите си в настъпилата голяма тишина, той се спусна по склона, пожела да удължи пътя си, за да се поуспокои малко, преди да влезе в дома на бившия си ратай. Обаче долу в селото гласът на Лекьо, който през отворения прозорец на кръчмата сякаш нахлуваше в мрака на полето, го спря и той застана неподвижен в сянката. После, когато тръгна отново, гласът го последва; и сега — пред къщата на Жан — още чуваше този глас, като че ли изтънял и станал по-остър от разстоянието, но все така ясен и режещ като нож.

Навън до вратата Жан се бе облегнал на стената. Не можеше повече да стои до леглото при Франсоаз, задушаваше се, измъчваше се много.

— Е, бедно мое момче, какво е положението у вас? — попита Урдьокен.

Нещастникът направи отчаян жест.

— Ах, господине, тя умира!

И двамата замълчаха. Настъпи пак голяма тишина, в която продължаваше да кънти трептящият и упорит глас на Лекьо.

След няколко минути фермерът, който слушаше въпреки нежеланието си, подхвърли следните гневни думи:

— Е? Чувате ли как лае този? Колко е смешно това, което казва човек, когато е тъжен.

Беше усетил по-отчетливо всичките си мъки, като слушаше този страшен глас близо до агонизиращата жена. Земята, която толкова много обичаше с една сантиментална, но и почти разумна страст, го разсипваше в последните реколти. Състоянието му се бе изпарило, в скоро време Бордери дори нямаше да може да го изхранва. Нищо не бе помогнало — нито старанието му, нито новите култури, нито семената и машините. Той си обясняваше своя провал с липса на капитали; но се и съмняваше в това — опропастяването бе общо — Робикови бяха изгонени от фермата Шамад, защото не плащаха наема; Когарови щяха да бъдат принудени да продадат фермата си в Сен-Жюст. Нямаше начин да се счупи яремът, той никога досега не бе се чувствувал по-силно пленен от своята земя — всекидневно хвърляните пари и полаганият труд бяха все повече затягали оковите. Приближаваше катастрофата, която щеше да сложи край на вековния антагонизъм между дребната собственост и едрата собственост, като ги унищожи и двете. Настъпваше началото на предвещаното време — житото под шестнадесет франка, житото, продавано на загуба, фалитът на земята, настъпил по социални причини, несъмнено по-силни от волята на човека.

И неочаквано Урдьокен, отчаян от поражението си, се съгласи с Лекьо:

— Дявол да го вземе! Той има право… Нека всичко да пукне, нека всички ние да пукнем, нека къпини да поникнат навред, щом като с расата е свършено и земята е изтощена!

После добави, като направи намек за Жаклин:

— Аз, за щастие, си имам друго зло, което ще ме погуби преди това.

Но в този момент чуха, че в къщата Крантата и Фрима се движат и си шушукат. Жан изтръпна от този лек шум. Той влезе, но беше вече много късно. Франсоаз бе издъхнала може би отдавна. Тя не беше отворила очи, не беше разтворила устни. Крантата просто беше забелязала, че тя вече не е жива, и бе станала да я пипне. С много побеляло и отслабнало лице, Франсоаз като че ли бе заспала. Прав пред леглото и Жан я гледаше, замаян от смътни мисли, от мъката, която изпитваше, от изненадата, че тя не бе поискала да направи завещанието, от чувството, че в неговото съществувание нещо се къса и изчезва.

И в този момент, когато Урдьокен, още натъжен, мълчаливо се сбогува и си тръгна, Жан забеляза една сянка да се отдръпва от прозореца и в бяг да изчезва из потъналия в мрак път. Помисли си, че е някакво скитащо куче. Беше Бюто, който, дебнейки, бе видял смъртта и сега тичаше да съобщи на Лиз.